Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mischief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Издание:

Лора Паркър. Арабски нощи

ИК „Ирис“, София, 2005

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 9544550716

История

  1. — Добавяне

19

До Коледа оставаше само седмица и големият магазин на „Фортном и Мейсън“ беше препълнен с хора. Слуги в ливреи, готвачки с помощничките си, дори изискани господа и дами с кошници, придружени от прислужници, чакаха нетърпеливо на опашка, за да им дойде редът и да изберат най-добрите стоки и напитки. Магазинът на „Фортном и Мейсън“ беше най-добрият на Пикадили, а и в целия Лондон.

Ричард Фортном се погрижи скъпата му братовчедка да не пропусне нито една подробност от предприятието, което той имаше честта да ръководи. Когато чу момичето да я нарича „милейди“, за миг се смути, но бързо се овладя. Когато Вероника му призна, че е виконтеса Шрюсбъри, Ричард веднага се приспособи към ситуацията и започна да се отнася към нея с повече уважение. Беше голямо отличие скромната му фирма да бъде посетена от толкова знатна личност. Защо да подчертава допълнително роднинството им? Щеше да изглежда, че търси протекцията й. Въпреки това лично се погрижи за нея и, следван от двама продавачи, я разведе из целия магазин.

Вероника умело си пробиваше път през навалицата от купувачи и покупките се трупаха в кошницата й: красиви кутийки с джинджифилови сладки, домашен коледен сладкиш от Шотландия и куп други неща за коледния празник на семейството. Докато обикаляше щандовете и се наслаждаваше на гледката и ароматите, изведнъж изпита носталгия. Чувството беше неприятно силно. Стоките бяха толкова много и разнообразни, че тя отрупа братовчед си с похвали и му заяви, че неговата фирма била единствената в Лондон, която можела да се мери с базарите в Персия. Разказа му как обичала да ги посещава и да си избира редки и скъпи неща. Въпреки студа въздухът беше изпълнен със свежи аромати. От кутиите за подправки и купите с пикантни храни се носеха изкусителни миризми и й напомняха за слънчевите дни в Бушир, за синьото небе, което се издигаше над морето. По лавиците бяха наредени бурканчета с консервирани зеленчуци и маслини от Средния Изток, различни ядки, белени и небелени. Съдове със захар, сол и пипер на зърна, след тях сандъчета със сушени плодове от слънчевия юг и отворени чувалчета с бобови растения в най-разнообразни цветове — от блестящо бяло до сиво, от зелено до червено и черно, гладки и грапави. Чували с брашно и ечемик стояха редом със сандъци, пълни с несмлени житни зърна.

Вероника остана дълго време в помещението, където бяха изложени оранжерийни круши, тъмносини сливи и наситеночервени ябълки. Плодовете бяха грижливо подредени в кошници със слама. Имаше още сандъчета с червено, черно и златно цариградско грозде, чиито дребни плодчета блещукаха като перли. Глинени съдове с мед от Корнуел, Дорсет, Нюмаркет и шотландските планини пълнеха цели редове. На всеки съд беше написано на кои цветя или дървета се дължи специфичният вкус на меда. Имаше още буркани с конфитюр от джинджифил и кайсии, сладко от лимонови кори и желе от розови листа. Червен мармалад от ароматни испански червени портокали стоеше редом със сладко от зелени орехчета, със сладки и кисели краставички и смокини, мариновани в западноиндийски ром. На отсрещната редица бяха съдовете с горчица, чътни и хрян.

В отделението за чай Вероника избра сортовете „Оолонг“ и „Кеемун“. В следващото помещение опита с удоволствие ароматен английски чедър и фин стилтън със сини жилки. В магазина се предлагаха безброй видове сирене, между тях и такива, за които никога не беше чувала, като „Блу Уенсдейл“, „Губин“ и „Ред Чешър“.

На щанда за месо Вероника поръча дузина сушени на въздух парчета шунка от Йорк и гърненца с пушено пуешко. На следващия щанд намери хайвер и пушена шотландска змиорка, както и пастетчета от дивеч. В аквариумите плаваха костенурки и най-различни риби, очакващи да ги купят за празничната трапеза. Тя предпочете стриди и сьомга, пресни и пушени, и нареди да ги изпратят в Крийзъс Хол заедно с големите коледни пудинги.

След като си купи кутийка кестени, печени върху въглища, тя се извини на внимателния си водач и седна в едно тихо ъгълче да си хапне от любимото си лакомство.

Съвсем случайно бе разбрала, че никой в Крийзъс Хил не се е погрижил да се приготви за Коледните празници. Очевидно нямаше човек, който да отговаря за поръчките.

Пеони, която бе попитала в кухнята кога ще започнат да пекат тортички с цариградско грозде за празниците, дойде при мащехата си обляна в сълзи.

— През октомври не направиха пудинги, мис, не сложиха ядки в бренди. Готвачката каза, че не са опушили шунка за Коледа. Може ли да има Коледа без пудинг? О, мис, какво ще правим?

Вероника откри, че домакинствата на изисканите семейства не се различаваха по нищо от обикновените. Без указания отгоре никой от персонала не смееше или не искаше да действа самостоятелно. Готвачката заяви, че не можела да поръчва без заповед, момичетата на лорд Абът обясниха, че се стремели да избягват излишните разходи — откакто виконтесата живеела с тях, домакинството станало много скъпо.

Тя обаче искаше празничните дни в Крийзъс Хол да бъдат наистина празнични и щом дойде в Лондон, първата й работа беше да поръча всички коледни деликатеси. Макар че още не знаеха, сестрите имаха добър повод да празнуват — и тя също.

Тази сутрин Вероника научи още със събуждането си учудващата новост, че някои от съпругите на джентълмените, с които се беше запознала в резиденцията на Мирза, са минали да й оставят визитните си картички. Съпругата на сър Осли бе написала на гърба на картичката си всички дни, през които приемаше. Вероника се обиди, че нито една от дамите не е попитала за нея, но Бершъм търпеливо й разясни лондонския обичай с картичките и посещенията. „Случайните посетители“ първо оставяли картичките си. С това давали да се разбере, че са узнали за присъствието на съответната личност в града. От нея се очаквало през следващите дни да отговори със същия жест и да посети оставилите картичките си, без да се срещне с дамите — изключение правеше лейди Осли, която беше оставила приемните си дни. Ако дамите решат да се представят лично, това ще е първата крачка към приемането в обществото, бе заключил Бершъм. Само първата крачка, но може би най-важната.

Според Бершъм, Хиацинта и Лоръл трябвало да присъстват на „приемите“ на Вероника, макар че още не са дебютирали в обществото, както и да я придружават в домове, където има само дами.

Докато белеше кестените и си хапваше сладко, Вероника се усмихваше. Може би през новата година момичетата щяха да се запознаят с подходящи семейства, които да им осигурят покани за балове и вечерни приеми. Разбира се, първо трябваше да ги представят официално. Искаше й се да остане в Англия, докато уреди представянето в двора.

Доволна, че се е погрижила както трябва за момичетата, тя провери отново списъка с покупки. Беше поръчала няколко кошници ястия и напитки за полските работници, които щяха да дойдат в Крийзъс Хол за годишните си дарове. Бершъм й обясни, че традицията изисквала виконтът и виконтесата да седнат на една маса с всички арендатори и занаятчии, и тя смяташе да приготви богато угощение.

Виконтът! Дали щеше да дойде в Крийзъс Хол за Коледа?

Вероника сведе лице към кожената яка на наметката си и се помоли слугите и продавачите да не забележат червенината, която обагри бузите й. Девлин бе излязъл от стаята й рано сутринта. Тогава не мислеше за семейство Шрюсбъри и Крийзъс Хол. Двамата си шепнеха и хихикаха като деца, докато тя му помагаше да се облече в мрака. Докато закопчаваше ризата и жакета му, той се мръщеше критично, но престана да възразява, когато дойде ред на панталона. Накрая й се наложи да го предупреди, че не бива да прекаляват със страстта. Всъщност ги възпря единствено страхът да не ги открият — в противен случай никой от двамата нямаше да стане от леглото. Той обеща, че ще дойде отново следващата вечер, за да я заведе в лондонската опера.

След излизането му Вероника заспа изтощено, а когато се събуди, трябваше да се изправи пред възбуждащото прозрение, че бъдещето, на което не смееше да се надява, все пак е възможно. Не мислеше за брак, позицията на любовница също не й харесваше особено, но на първо време щеше да се задоволи с дискретна връзка. Така постъпваха повечето вдовици. Може би той щеше да одобри връзка, която не почиваше върху тънки финансови сметки, и нямаше да настоява за нещо друго. Но първо трябваше да му признае за съществуването на Джейми.

Докато правеше утринния си тоалет, тя размишляваше как да подхване темата за детето си — за неговия син. Всъщност Джейми трябваше да почака. Много по-важно беше да му разкрие една друга истина. Той вече знаеше, че освен него в живота й е имало и друг мъж — Хинд Див. Сигурно самият той щеше да направи връзката и да я попита за произхода на Хинд Див — тогава тя щеше да му признае, че тайнственият прелъстител е бил самият той. Може би тогава щеше да си спомни… или не.

Когато се облече и си поръча чаша шоколад, Вероника вече мислеше друго. Не можеше просто да му признае истината. За да повярва в бащинството си, той трябваше да приеме, че е Хинд Див. Но тя нямаше доказателства за твърдението си, а неговата памет отказваше. Как щеше да реагира на неочакваното разкритие, след като досега тя упорито отказваше да признае, че се познават от по-рано? Може би щеше да си помисли, че иска да го измами.

Когато привърши със закуската, тя отново беше изпълнена със съмнения. Даже да й повярва, ще му е необходимо известно време да приеме истината, каза си тя. Не можеше да му представи доказателства в подкрепа на твърденията си — само своята дума и тази на Аги. Ако все пак й повярва, какво тогава? Сигурно ще поиска да види детето. Значи трябваше веднага да повика Аги и Джейми в Лондон.

Защо не бе помислила по-рано за това? Щеше да ги скрие някъде наблизо, да ги настани под фалшиви имена в някое хубаво малко жилище, за да може да ги посещава всеки ден. Никой от семейство Шрюсбъри нямаше да узнае.

Преди да е променила намерението си, тя написа писмо до Аги и добави чек за разходите по пътуването.

Може би Девлин нямаше да приеме Джейми за свой син, но поне детето й щеше да бъде до нея. Тя беше длъжна да му даде възможност да види сина си и да го опознае. Връзката им не засягаше никого. Ако успееше да представи момичетата в двора, щеше да се махне от Англия и да отведе завинаги сина си.

Преди да излезе от магазина на „Фортном и Мейсън“, тя купи чувалче мускат и нареди да го изпратят с картичката й на персийския посланик. Според персийския обичай гостите се отблагодаряваха на домакина с някакъв подарък, а тя имаше всички основания да е благодарна на Мирза. Вечерта, прекарана в компанията на внушителния персиец, накара Девлин да ревнува и да захвърли маската, с която излизаше пред обществото. Трябваше да запомни, че ревността е много силен тласък в човешките действия.

 

 

По същото време Девлин минаваше покрай конната гвардия, която беше стационирана между Уайтхол и парадния площад на Сейнт Джеймс Парк. Приятелите му бяха изпратили вест, че са намерили квартира наблизо. Тъкмо когато спря да огледа улицата, от близката врата излязоха двама лейтенанти и тръгнаха в обратната посока.

— Уинслоу! Хъмфил!

Двамата се обърнаха изненадано.

— Синклер! Каква изненада!

— Не мислех, че ще те видим отново толкова скоро, виконте — Хъмфил се ухили приятелски. — Знаеш ли, трудно ми е да свикна с титлата ти.

— Отиваме в някоя хубава таверна да ядем стриди — съобщи Уинслоу. — Ела с нас!

Девлин поклати глава.

— Искам да говоря поверително с вас.

— Тогава да се върнем в салона — предложи Уинслоу. — Надявам се хазаинът да ни почерпи с няколко бутилки порто, за да говорим по-лесно.

Когато хазаинът донесе исканата напитка, Уинслоу вдигна чашата си:

— Преди да започнем, предлагам да пием за вдовицата Шрюсбъри — той отпи голяма глътка и продължи: — Трябва да призная, че снощи на приема не я познах. Хората говорят, че ти си причина за тази промяна, Синклер.

— Не съм чак толкова способен — отвърна хладно Девлин, който много добре беше забелязал многозначителните усмивки на приятелите си. — Ако елегантната рокля е достатъчна да направи жената красавица, в Лондон нямаше да има нито една стара мома.

— Това е вярно — извикаха в един глас двамата лейтенанти.

Девлин разклати виното в чашата си, без да отпие.

— Има ли много слухове от този род?

— Слухове? По-скоро бих казал, че има скандал — уточни Хъмфил. — Мирза и тя се държаха като… рецитираха любовни стихотворения… да не говорим за интересната случайност, че тя се появи в града по същото време като посланика. Целият град твърди, че Осли е избрал вдовицата за тайна любовница на Мирза.

— И всичко това преди закуска — отбеляза мрачно Девлин.

— Аз не съм клюкар — намеси се Уинслоу, който беше приятел на Девлин и се чувстваше длъжен да защити роднината му. — Въпреки това ми се струва странно, че Мирза беше толкова внимателен към нея.

Девлин вдигна чашата си, но не отпи нито капка. Кой, ако не той, беше наясно с магията на Вероника? Откакто напусна леглото й, не мислеше за нищо друго… Но тя не беше любовница, с която можеше да се похвали. Точно затова имаше всички основания да сложи край на злобните клюки, които застрашаваха доброто й име. За съжаление не можеше да се изкаже в нейна защита, без да даде повод за нови спекулации. Освен това трябваше да мисли за честта на посланика.

— Странно е, че слуховете са в такова противоречие с първите ни впечатления от нея. Аз например я помислих за безлична малка гувернантка — заговори предпазливо той.

— Аз също — подкрепи го Уинслоу. — До снощи вярвах на първата версия: че лорд Абът се е оженил за нея, за да осигури настойница на дъщерите си.

Девлин кимна.

— Според мен сделката е много разумна. Тя се е грижила за него по време на болестта му. Сигурно има опит с болни и деца — това обяснява държанието й на гувернантка, както животът в колониите обяснява непринудеността й. В Лондон, където се държи на етикета, много хора ще я оценят като твърде свободна и дори вулгарна.

Негово благородие прочете по лицата на другарите си съмнение и разочарование. Сега трябваше само да заличи намеците относно характера й.

— Честно казано, останах много учуден, като узнах, че е роднина с Фортном.

— Значи е от средното съсловие? — попита Уинслоу и се намръщи неодобрително.

— Всички знаят колко строги моралисти са понякога буржоата — отбеляза небрежно Девлин.

— Да, тези хора стават досадни с добродетелността си — кимна с видимо отвращение Хъмфил.

— Невинността може да бъде възхитителна — засмя се Уинслоу, — но бог да ме пази от набожните!

— А що се отнася до въображаемото клетвопрестъпничество на Мирза, вие без съмнение знаете, че наказанието на шаха е хвърляне в казан с врящо олио?

Хъмфил пребледня като мъртвец.

— Вече не вярвам, че между тях има нещо. Ще кажа на всички, че не е възможно да са любовници — обеща Уинслоу.

— И ще бъдеш прав — подкрепи го Девлин.

— И все пак… кой е имал късмет да общува цяла вечер с толкова прекрасна жена — изрече с видимо разочарование Хъмфил. — Започвам да мисля, че лейди Абът е една от онези досадни вдовици, които си търсят нов съпруг.

— О, небеса! Спестете ми приказките за брачни окови — Уинслоу направи гримаса. — Откакто съм се върнал от Индия, майка ми не говори за нищо друго. Вече ми омръзна! Искам отново да ида на война!

— Мисля, че за днес клюкарствахме достатъчно — Девлин побърза да смени темата. — Кой от вас имаше връзки с местните хора, докато бяхме в Ориента?

— Аз — отговори Уинслоу. — Естествено не колкото ти. Защо питаш?

— Искам да науча нещо за съдбата на една тайнствена личност, известна с името Хинд Див. Например къде се намира сега.

Двамата мъже се вцепениха от изненада.

— Дяволите да ме вземат! — изохка най-сетне Хъмфил.

— Защо питаш? — поиска да узнае Уинслоу, който изглеждаше сериозно загрижен.

Девлин пресуши чашата си, без да помисли какво прави. Не очакваше, че ще се наложи да обяснява на другарите си защо трябва да намери Хинд Див.

— Имам чувството, че някога съм познавал този човек — изтърси той първото, което му хрумна.

— Велики боже! Защо това не ме учудва? — заяви Хъмфил с кратък нервен смях.

Острият поглед на Уинслоу го накара да стане отново сериозен.

— Наистина ли не помниш нищо от последните години? — попита тихо той.

— Понякога сънувам — Девлин погледна в празната си чаша. За втори път му предстоеше признание, от което се чувстваше неловко.

— Разбирам. — Уинслоу провлачваше думите, сякаш трябваше да разреши някаква загадка. — И какво казват сънищата ти за Хинд Див?

Девлин си наля още порто.

— Че трябва да поправя сторена неправда. Че ако не съм сакат, трябва да се бия.

— Искаш дуел? С Хинд Див? — Хъмфил непрекъснато повишаваше тон и накрая изсвири през зъби.

Девлин го изгледа унищожително.

— Искам само няколко факти. Ако не можете да ми помогнете, ще отида другаде.

Втренченият поглед на Уинслоу не се откъсваше от лицето му.

— Той беше един от нас. Шпионин. Нищо ли не помниш?

— Хинд Див е британец?

— Както аз или… ти — обясни Хъмфил с нервно покашляне. — Странното е, че преди да умре, никой от нас не знаеше кой е той. Самоличността му се пазеше в строга тайна.

Девлин шумно пое въздух.

— Защо продължавате да го криете, като знаете, че е мъртъв?

— Хъмфил трябваше да каже, че беше съобщено за смъртта му — Уинслоу извади от джоба си пура и я помириса. — Разбираш ли, приятелю, оказа се, че вестта за смъртта му е прибързана.

— Значи е жив?

— Жив като теб — отговори Хъмфил и устата му се накъдри в усмивка. — По дяволите, Синклер, защо трябваше да загубиш паметта си?

— Извинявам се, че с тази глупост подлагам на изпитание дружбата ни — Изведнъж Девлин бе обзет от страшно подозрение. — Или зад думите ти се крие нещо друго? — той се обърна изненадано към Уинслоу: — Може би един от двама ви е Хинд Див?

Уинслоу енергично поклати глава.

— Разбира се, че не! Приличам ли ти на човек, който би нарисувал лицето си като котка от джунглата и би се движил незабелязано между персийци, араби и индийци?

Един поглед беше достатъчен на Девлин да разбере какво имаше предвид приятелят му. Уинслоу беше със светли очи и лунички, Хъмфил имаше пясъчноруса коса, а тенът му реагираше на всяко душевно вълнение.

— Но вие сте го познавали! Още го познавате!

— Позна! — Уинслоу помрачня и сведе глава.

Девлин усети как косъмчетата на тила му настръхнаха, макар да не подозираше каква е опасността, която го заплашваше.

— Говорете най-сетне!

— Успокой се, приятелю! — Уинслоу нервно хапеше долната си устна. — Лекарите казаха, да не те тормозим със спомени.

— Моето минало… свързано ли е с Хинд Див?

Мъжете избягнаха погледа му.

В гърлото му се надигна гадене, но нещо в него продължаваше да се съпротивлява. Ако беше вярно, поне малка част от истината трябваше да се върне в паметта му! Поне късче спомен трябваше да излезе от блатото на изгубеното минало и да потвърди истината.

— Трябва ми доказателство.

— Разбирам — отбеляза Уинслоу. — Имаме нещо, което може да ти даде някои отговори. Повериха ни го, за да го запазим за теб… Миналата година, след като съобщиха, че си изчезнал, някой изпратил на генерал-губернатора едно сандъче. Агенти на Заман шах го донесоха от Афганистан. Тогава всички си помислихме, че в сандъчето има доказателство за смъртта ти.

Девлин присви очи.

— Какво доказателство?

— Отрязаната ти ръка — отговори Хъмфил, избягвайки погледа му. — Ужасна гледка. Погребахме я.

— В сандъчето трябва да има пръстен с голям тюркоаз — Уинслоу се покашля. — Според слуховете някога Хинд Див го откраднал лично от Заман шах.

— Какво друго има в сандъчето?

— Нямаме представа — защити се Хъмфил, защото Девлин едва сдържаше гнева си. — Кълна ти се!

— Ние го съхраняваме, докато дойде време да си го поискаш.

Нещо помръдна в сърцето на Девлин — чувството беше толкова ужасно, че лицето му се сгърчи и приятелите му се спогледаха разтревожено.

— Искам го сега.

— Тогава ще го донеса — Уинслоу скочи от мястото си.

— И аз ще дойда — Хъмфил стана след него. — Кой знае, може би ще събудим спомените.

Девлин ги проследи с поглед, потискайки желанието си да ги последва, за да вземе веднага сандъчето. Задържа го нещо, което беше много по-сериозно от нормалната тревога за бъдещето. Усети как страхът от миналото загриза новонамереното му щастие.

 

 

Лорд Синклер седеше в клуба си с полупразна бутилка уиски на масата пред себе си. До нея се виждаха великолепен сребърен пръстен с тюркоаз, томче със стихове на Мулах Джами и отворено писмо. Биг Бен удари десет. В този час хората вечеряха, танцуваха, отиваха на опера или на театър. Той обаче нямаше да напусне клуба. Рядко изпитван, безкрайно опасен гняв го изпълваше от глава до пети. Страхуваше се дори от онова, което можеше да му се случи вън, на улицата. Той самият беше Хинд Див!

Споменът не потвърждаваше този извод, чувството също мълчеше: Но трябваше да приеме истината. Въпреки изгубената си памет той знаеше, че беше вярно.

Девлин затвори очи. Не искаше нищо да отклонява вниманието му. Веднага видя пред себе си две тъмни очи, обрамчени от червено-златни мигли, толкова блестящи, че изглеждаха недействителни. Сериозните, честни очи гледаха в душата му и знаеха истината, която беше скрита за самия него. Когато Вероника Абът го погледна за първи път, в погледа й имаше всичко, но той не можа да го схване. Тя имаше съвсем реални основания да се страхува от него. Той беше Хинд Див!

Случайно бе узнал този факт и сега се опитваше да проумее значението му. На дъното на сандъчето, което му връчи Уинслоу, в кожената подвързия на „Йосиф и Сулейка“ беше скрит тънък пергамент, който допълваше историята по опустошителен начин.

Девлин посегна отново към писмото, тъй като не можеше да не го прочете отново. През последните часове го бе прочел поне дузина пъти, но думите не се задържаха в съзнанието му. Точното значение се изплъзваше на замъгления от уискито разум, затова го четеше през няколко минути.

Вдигна пергамента пред очите си и зачете на глас:

„Скъпо момче!

Намерих ти годеница! Прекрасна млада жена. Рядко се срещат същества като нея: умна, надарена с разум и отзивчиво сърце. Изпращам ти я да я одобриш, но после ще ти я взема за малко. Не се съмнявам, че ще оставиш у нея впечатление, което ще се запази за цял живот.

Докато си готов, тя ще остане под моя закрила. Моля те, не я оставяй да чака дълго, мой горди приятелю, защото може да се обвърже с някой недостоен.

Джордж Абът“

Под писмото с друг почерк беше написано: Вероника Фортнъм. Вероника Фортнъм му бе изпратена като годеница.

Дори сега, когато държеше в ръце убедително доказателство за престъплението си, той не можеше да си спомни нито един миг от срещата между двамата, както му я бе описала тя. По лицето й личеше какво й струваше това признание. Сега му беше ясно колко силно беше подценил смелостта й. Откъде беше почерпила кураж да разкаже историята на негодника, който й бе отнел невинността, за да чуе как същият този мъж й обещава, че ще й помогне да преодолее най-голямото унижение в живота си?

Той я е упоил? Тя беше обвинила Хинд Див и в това злодеяние. Тайнственият непознат, който се е занимавал с предателство, интриги, хитрости и магия, със сигурност е използвал упойващи напитки, за да постигне целите си. Страхотно.

Подозренията на Вероника, уклончивите й отговори и враждебността, с която се отнасяше към него, вече имаха своя смисъл. Вече му беше ясна всяка минута, прекарана с нея, с изключение на нощта, която беше прекарал в леглото й. Този нов спомен криеше обещание за бъдеще, което не се вместваше във въображението му. Струваше му се, че не разбира нито един миг от нощта, в която се бяха любили.

— Проклятие!

Девлин грабна бутилката и отпи голяма глътка. Силната течност опари гърлото му. Бученето в слепоочията днес беше добре дошло, защото заглушаваше болезнените мисли.

Какво можеше да накара една жена да покани в леглото си мъжа, който бе отнел с измама девствеността й? Не се съмняваше в мъката, която четеше в очите й, докато му разказваше историята си. Никой не можеше да се преструва така. Какво я беше накарало да му се отдаде, не, да го окуражи да влезе в леглото й?

Той се наведе толкова бързо, че мозъкът му сякаш се премести и се удари в черепа. Болката беше толкова силна, че му отне дъха. Но мисълта, която бе изникнала в главата му, беше по-страшна от болката. Вероника Абът бе посмяла да влезе в леговището на лъва, защото лъвът вече нямаше власт над нея. Демаскиран от загубата на паметта и лишен от острите си нокти, той беше само дребен, жалък тип, който нямаше нищо общо с ужасяващия Хинд Див от Багдад.

Докато плаваха обратно към Англия, офицерите често разговаряха за някакъв чуждестранен шпионин, който бил толкова смел, хитър и дързък, че му приписвали свръхестествени сили. Никой не подозираше, че тайнственият шпионин е сред тях. Дори Хъмфил и Уинслоу твърдяха, че не знаели нищо — докато не пристигнала вестта за смъртта му, а после се появил жив, осакатен и вече непригоден за шпионин.

Девлин направи рязко движение с дясната ръка, сякаш можеше да отърси болката, която се събираше в гърдите му. Негоден! Достоен за съжаление! Толкова безсилен, че дори младата дама, която някога беше обезчестил, вече не се боеше от него; точно обратното, използваше слабостта му, за да си отмъсти изискано и много ефективно.

„С това е прогонила демона си!“ При тази мисъл от гърдите му се изтръгна кратък, безрадостен смях, последван веднага от съжаление и контраобвинения.

Жена, която беше познала подигравка и презрение! И тук, в Англия, той се бе отнесъл към нея по най-лошия начин: първо я оцени пренебрежително като гувернантка, после подигравателно изкоментира външния й вид. Имаше ли по-унищожително доказателство за сляпата му надменност? Може би фактът, че по никакъв начин не можеше да си спомни за нея. Съвсем естествено беше тя да жадува за отмъщение. И той искаше да отмъсти. На себе си.

Беше готов да извика прелъстителя на дуел. Мъжа, който я беше опозорил. Хинд Див!

Колко умно го беше нагласила, колко сладко беше отмъщението й! Но той не можеше да й се сърди. Тя беше достойна противничка за мъжа, който някога беше той.

Отпи още една глътка с надеждата да удави чувствата, които го вълнуваха дори на дъното на унижението. Въпреки всичко, което знаеше. Въпреки че беше напълно оправдано, отмъщението й беше още по-силно, отколкото тя предполагаше — защото миналата нощ окончателно беше откраднала сърцето му.

 

 

— Да запаля ли отново огъня, милейди?

Вероника поклати глава.

— Не, Бершъм. Можете да се оттеглите. И аз ще си легна скоро.

Икономът дари господарката си с лека усмивка. Часовникът над камината удари един.

— Без съмнение негово благородие е бил задържан по важна причина…

— Без съмнение — повтори беззвучно тя. — Лека нощ, Бершъм.

— Лека нощ, милейди.

Вероника стана и нервна обиколи стаята няколко пъти. Със сигурност щеше да има случай да се покаже в обществото с роклята, която мадам Соти й беше предоставила срещу прилична сума, макар да беше обещана на друга клиентка. Имаше оперни представления, различни поводи за тиха интимна вечеря като тази, която изстиваше на масата сред кристал, сребро, порцелан и дантели. Какво значение имаше, че свещите бяха догорели и съскаха сърдито, отделяйки черен дим. Без да съзнава какво прави, Вероника ги угаси с пръсти и огледа восъка по пръстите си. Девлин не дойде да я заведе в операта, както беше обещал, но сигурно имаше сериозна причина да го стори. Сигурно се беше случило нещо непредвидено, нещо, което имаше разумно обяснение. В никакъв случай не беше фактът, че миналата нощ си бе позволила да се прояви като глупачка. И че той го забеляза с идването на деня, но не знаеше как да изрази съжалението си; затова просто премълча, макар че за нея това означаваше дълбоко унижение.

Нима се беше излъгала, когато повярва, че непреодолимата бариера между тях е паднала? Само защото бяха прекарали една незабравима нощ? Нима Джейми щеше да дойде в Лондон, а създателят му нямаше да го посрещне с добре дошъл?

— Господи, той е възвърнал паметта си! — тези думи се изплъзнаха от устата на Вероника с неизразим ужас.