Лора Паркър
Арабски нощи (17)

17

Фасадата на къщата на „Мансфийлд Стрийт“ беше осветена от десетки факли. Любопитните чакаха на отсрещния тротоар, заградени от редица полицаи. Интересът на публиката беше насочен главно към полилеите от кристал, злато и сребро, които се виждаха през прозорците. Свещите, които щяха да изгорят тази вечер, бяха достатъчни на четиридесет домакинства от Ийст Енд да си светят една година. Слуги в яркочервени ливреи стояха на входа. Ливреите бяха ушити специално за персонала на персийския посланик по поръчение на британското правителство. Лондонското простолюдие оживено коментираше кройката и цвета им, защото червеното беше запазен цвят за краля и престолонаследника. Жените завистливо обсъждаха златните елеци, които блестяха под ливреите. В момента всички лондонски контета носеха жилетки в зелено и златно. Възхищение предизвикваха и украсените със златни ширити тривърхи шапки. Почестите, оказвани на ориенталеца, бяха необичайни и всички горяха от желание да зърнат поне отдалече тайнствения посланик на могъщата далечна страна.

Заедно с публиката се увеличаваше и броят на лакеите, които посрещаха гостите. Пред къщата спираха все нови и нови екипажи и персоналът имаше много работа.

— Каква е тази къща? — попита Вероника, когато към нея се протегнаха отзивчиви ръце.

— Не съм ли ви казал? — отвърна небрежно Девлин. — Тази вечер сме гости на негово превъзходителство Абул Хасан Хан.

— Персийския посланик?

Той се усмихна на невярващото й изражение. Как беше възможно човек като нея, със силна воля и остър ум, в определени моменти да изглежда направо безпомощен? Толкова му се искаше да плъзне пръст по бузата й… вместо това само каза:

— Смелост, бахия!

Въведоха ги в помещение, осветено от безброй свещи. Светлината им се отразяваше в блестящата тапицерия на стените и в безбройните огледала и цялата зала грееше. Девлин представи дамата си на цяла редица джентълмени, много от които бяха в униформа. Между тях бяха и лейтенантите Хъмфил и Уинслоу, които й се усмихнаха, но запазиха дистанция като другите.

Едва когато наближиха последната група, й стана ясно, че тя беше единствената дама. Нима клюките се бяха разпространили толкова бързо, че господата бяха предпочели да оставят съпругите си у дома, за да не ги излагат на опасността от среща с нея? Или обяснението беше по-просто? Тъй като беше от друга класа, дамите не желаеха да се запознаят с нея, за да не я допуснат в кръга, където не й беше мястото.

— Защо съм единствената дама? — попита неспокойно тя.

Девлин я погледна втренчено.

— Уверявам ви, господата изпитват благодарност, че няма да им се налага да разделят вниманието си между вас и съпругите си.

Това не беше отговор на въпроса й, но думите бяха безкрайно приятни. Вместо да я укори, че се държи глупаво, той й направи комплимент. Само защото искаше да я окуражи ли? Сигурно и той беше разочарован от разпространението на слуховете, за които им бе разказала лейди Симс. При това скъпата му леля изглеждаше доволна и горда като котка, която хвърля на масата мъртва мишка!

— Отивам да ви донеса чаша бадемово мляко — каза внезапно той и я остави сама, преди да е успяла да протестира.

Когато Девлин излезе от залата, погледът й обходи оживено разговарящите джентълмени и тя неволно се запита дали щеше да прекара остатъка от вечерта сама със себе си. Не стана нужда да чака дълго за отговор. Слуги разтвориха широко двукрилата врата, икономът в парадна ливрея застана мирно и възвести:

— Негово превъзходителство персийският посланик Абул Хасан Хан!

Тежък аромат на скъп тамян се понесе в залата преди знатния чужденец, който влезе с отмерена крачка, красив и екзотичен като името си.

Беше по-висок с цяла глава от придружителите си. Гъстата черна брада; пригладена с ароматни масла, му придаваше вид на дивак. Ала Вероника откри в тъмните очи, скрити под тежки черни мигли, интелигентност и хумор, които допълваха елегантността и младежкия му вид. Мъж в разцвета на жизнеността си, който предизвикваше възхищение. Първият мъж, който можеше да се сравни с Хинд Див.

Облечен в богато избродирана роба от златен брокат, посланикът беше с къса наметка от самурени кожи, подплатена с червена коприна. Широкият ешарп на кръста му беше избродиран със златни конци. Върху него носеше черен колан, украсен с държавните печати, на който висеше позлатена кожена ножница. Сабята в нея беше със скъпоценна дръжка.

Вероника веднага се почувства привлечена от благородния чужденец. Усети някаква близост помежду им, без съмнение въображаема, но усещането беше, сякаш е получила писмо от родината. Посланикът я забеляза веднага, макар че стоеше в другия край на помещението, и закрачи към нея. Тя направи дълбок реверанс, сякаш поздравяваше английския крал. По външност и възпитание беше англичанка, но беше родена в Персия.

— Коя е дамата? — попита посланикът на персийски, обърнат към един от придружителите си.

Макар че главата й остана почтително сведена, Вероника не пропусна сгодния случай да отговори лично на персийски:

— Ваша скромна слугиня от Бушир, бура сахиб, на която оказвате хиляди почести, като я забелязвате.

Посланикът се отдръпна стреснато. Устремила поглед в сапфиреносините кожени обувки с остри върхове, тя долови неодобрението в мърморенето на наобиколилите ги мъже. Като заговори пряко посланика, Вероника бе нарушила правилата на етикецията — но това й се стори съвсем естествено.

Пред очите й се появи ръка. Едра, гладка като на момиче, украсена с пръстен с толкова огромен тюркоаз, че скриваше почти три пръста.

— Изправете се, мемсахиб.

Тя улови предложената ръка и се изправи, без да вдигне глава. Не посмя да каже нито дума, защото знаеше, че всички присъстващи наблюдаваха нея и посланика.

Той пожела да научи нещо повече за нея.

— Не носите було, мемсахиб. Наистина ли сте сънародница?

— По рождение и по сърце, но не по националност — най-сетне тя се осмели да срещне погледа му. — Към радостите на пътуването принадлежи и опознаването на чужди страни, на чужди обичаи. Не предпочитате ли английския обичай пред онзи, който скрива жената под було?

Изненада се, че всички наоколо затаиха дъх, защото забележката й не беше обидна. Ориенталците се възхищаваха от жените, които проявяваха ум и смелост — стига да не събуждаха гнева на съпрузите си.

В очите на Мирза светна одобрение.

— Права сте, английският обичай наистина ми харесва. Забулената жена със сведен поглед е като пленена птица. Ако я освободят, обикновено няма сила да полети над розите в градината — той се приведе към нея и брадата му почти докосна лицето й, когато изрецитира на персийски: — „Обиколих света и срещнах много красавици, които откраднаха сърцето ми — но нито една не може да се сравни с теб!“

— Ах, значи е вярно, че „приятелят познава гласа на приятеля“!

Известната персийска пословица извика усмивка на мъжественото му лице.

— В името на аллаха! Как намерихте тази дама, която разговаря с мен, сякаш съм в родината? — той отметна глава назад и в помещението отекна смях, впечатляващ като самия него.

Придружителите му видимо се отпуснаха. Щом Мирза харесва необичайното поведение на дамата, те също нямаха нищо против.

— Коя е тя? — попита посланикът, този път на английски с тежък акцент.

— Позволете да ви представя лейди Абът, Ваше превъзходителство — отговори лорд Синклер. Вероника не беше усетила приближаването му. — Вдовица на лорд Абът, пети виконт Шрюсбъри, бивш член на съвета на директорите на Източноиндийската компания.

— Аха, благородна дама значи — промърмори одобрително посланикът. — Много добре.

Вероника много искаше да погледне към Девлин, за да види одобряваше ли поведението й, но той стоеше зад нея и ако се обърнеше, щеше да обиди персиеца.

Едрият ориенталец се обърна отново към нея. Изражението му беше властно и необичайно оживено.

— В Персия умната жена често бива възнаграждавана със злато, колкото тежи самата тя, мемсахиб!

— Обещавам тази вечер да се старая много, Ваше превъзходителство, тъй като искам да увелича стойността си.

— Невероятно! — този път Мирза изрази задоволството си, като плесна с ръце. После й даде знак да влезе с него в залата за вечеря.

Масата беше наредена по персийски обичай. По ориенталските килими бяха нахвърляни червени копринени възглавници, украсени със златни ширити. По ниските маси бяха наредени съдове от злато и сребро, чинии от кристал и порцелан, отрупани с вкусни неща, много от които бяха непознати за Вероника. На всяка чиния и чаша със златни букви беше изписано името на шаха. Ароматни кипариси, лимонови дръвчета и дюли в големи саксии ограждаха мястото за ядене. Металните лампи, окачени по стените, хвърляха към тъмния таван шарки на звезди и луни. В другия край на залата свиреше оркестър.

Мирза се усмихна, видимо зарадван от обстановката.

— Днес ще се храним по английски и по персийски. Слугите ми са приготвили пилаф. Познавате ли ястието, мемсахиб?

— Само жалкия му заместител — отговори Вероника. — Честта да се нахраниш на трапезата на домакин с толкова изискан и фин вкус е рядка привилегия.

— По време на вечерята ще седите до мен.

— Както желаете, бура сахиб.

Девлин вървеше зад посланика и новата му придружителка и наблюдаваше внимателно, докато в гърдите му се надигаше неочаквано усещане. Вярвайки, че знанието на персийски език и познаването на персийските нрави ще помогнат на Вероника да се справи с предизвикателството, той я бе оставил сама за представянето. Беше убеден, че очарованието й ще прогони меланхолията на Мирза; но нито за миг не беше помислил, че посланикът ще покаже така открито възхищението си. Нито пък, че тя веднага ще попадне под властта на представителния персиец, домакин на вечерта. Как сладко му се усмихваше…

Е, тя бе разбрала какво се иска от нея. Умът й беше наистина забележителен. За съжаление той почти нямаше случай да се радва на очарованието и ласкателствата й. Само с няколко думи тя бе поласкала мъжката гордост на персиеца така сръчно, че той замърка като котка. А на него не беше показала кокетната страна на съществото си — по-скоро се стараеше да прогони от поведението си всяка проява на женственост; до тази вечер той дори не подозираше, че може да бъде кокетна и ласкава.

Неприятното чувство му причиняваше гадене. Досега не беше изпитвал подобно нещо, но веднага разбра, че ревнуваше.

Сър Осли, който се настани до него, сияеше.

— Добре се справихте, драги, много добре! Лейди Абът е подарък от небето! Скъпият ни приятел Хасан никога не е изглеждал толкова доволен. Малката е истински балсам за персийската му душа. Къде я открихте?

— Тя ме откри — отвърна сухо Девлин.

— Истински късмет! — Осли го дръпна за ръкава и се извърна настрана. — Фортуна най-сетне прояви благосклонност към нас. Не искам да разпространявам новината, но на вас ще кажа, че кралят ще приеме Мирза идущата сряда. Междувременно ще благодарим на небето, че се появи лейди Абът, за да го развлича. Опитайте се да я убедите да го посещава всеки ден!

Девлин се усъмни, че това беше добра идея. Убеждението му, че си беше направил грешно сметката, се затвърдяваше с всяка минута. Тъй като седеше отляво на Вероника, стана непосредствен свидетел на събитията.

Двамата разговаряха оживено. Посланикът често избухваше в смях, а Вероника се усмихваше очарователно. Девлин, който следеше всяка движение на двойката, не можеше да се начуди на внезапното им взаимно уважение и привързаност, очевидни за всички присъстващи. Фактът, че младата дама стигаше едва до рамото на снажния персиец, налагаше той да се навежда към нея по време на разговора. Вярно, Мирза изглеждаше много добре, беше очарователен, богат, необвързан и несъмнено й напомняше за родината. Но това не обясняваше възхищението, което огряваше на лицето й. Настроението му постоянно се влошаваше.

Вероника, която за щастие не подозираше колко мрачни бяха мислите на лорд Синклер, разговаряше с удоволствие. От месеци не беше имала толкова приятен събеседник и не беше водила истински разговор. Никога не беше ставала обект на възхищение от страна на мъж с ранга на Мирза. Дори Хинд Див я видя преоблечена и не узна нищо за истинската й същност. За първи път в живота си получаваше цялото внимание на един мъж — чувството беше толкова приятно, че я замая и тя започна често да посяга към чашата.

Девлин се опита да си внуши, че е загрижен за доброто име на виконтесата и не се гневи на очевидното й пренебрежение към него и чувствата му. Ала не можа да се сдържи и между третото и четвъртото ястие заговори с посланика, без да е бил поканен да се включи в разговора. Тя ангажираше вниманието на персиеца по начин, който клюкарите със сигурност щяха да нарекат безсрамен!

— Ваше сиятелство, още не сме узнали мнението ви за английското време — темата със сигурност беше безопасна.

— Англия е разположена много на север и това ме безпокои дълбоко — заговори Мирза и извиси глас, за да го чуят всички гости. — Армията на светлия ден не е в състояние да стори нищо срещу войнството на нощта. Тъмните му воини постоянно следват ниското слънце, дори когато е достигнало зенита си.

— Това е вярно, Ваше превъзходителство — потвърди Осли. — Вече сме го обсъждали. Но дните скоро ще станат по-дълги.

— Не разбирам как ще стане това!

— Сезоните водят вечен спор помежду си, бура сахиб, спор, в който няма победител — обясни с усмивка Вероника. — Макар да не съм го виждала със собствените си очи, знам, че през лятото армията на светлия ден побеждава войнството на нощта. В края на юни тъмните сили се оттеглят за цял ден и цяла нощ в най-западното си убежище.

— Вярно ли е това?

— За няколко часа лятното небе остава светло дори през нощта — допълни Девлин.

— Учудващо! Интересно място е този английски остров.

Вечерта продължи с оживени разговори и много смях. Само когато сервираха второто основно ястие, се получи малка неловкост. На масата се появи английско говеждо печено, което трябваше да се нареже и сервира на порции.

Вероника погледна случайно към Девлин и видя, че бяха сложили в чинията му голямо парче, което трябваше да се нареже. Знаеше, че той си служи добре с вилицата в лявата ръка, но сега…

Тихо повика слугата и му нареди да махне голямото парче от чинията на лорда.

— Лорд Синклер иска само няколко тънко нарязани крехки парченца. Като домакиня в дома му аз познавам предпочитанията му. Той не понася парчета месо, които не могат да се набодат на вилицата. Готвачът често се отчайва, защото негово благородие връща яденето — съзнаваше, че прекалява с приказките, но много искаше да помогне. — Бих предложила да почакате пилафа, лорд Синклер. Прекрасно ястие от ориз и пилешко месо с много поправки. Месото е на малки парченца и сигурно ще го одобрите.

Девлин нямаше друг избор, освен да се съгласи. Малко по-късно обаче, докато Мирза разговаряше с придружителите си, той се наведе към нея и изсъска:

— Няма да ви благодаря! Мога и сам да се справя.

— Това ми е ясно — отвърна с усмивка тя, сякаш беше чула добра шега. — Чувала съм, че светските лъвове в Лондон предоставят всички неприятни неща на шивача и камериера си. Тъй като вие сте свикнал с този начин на живот, реших да се намеся в ролята на камериер.

Той я стрелна с поглед, който, ако бяха сами, щеше да я накара да избяга.

След като се нахраниха, посланикът покани гостите си да танцуват. Никой не възрази, макар да беше ясно, че ще танцува само една двойка и дамата винаги ще е лейди Абът.

— Не е ли по-добре да се забавляваме с нещо, в което ще участват всички, Ваше превъзходителство? — попита Вероника, стресната от мрачното изражение на Девлин. — Аз съм единствената дама и няма да съм достойна партньорка на толкова много смели офицери, да не говорим за вашата високопоставена личност. Ще позволите ли да направя едно предложение? — той кимна благосклонно и тя продължи: — Като първо състезание по поезия. Победителят ще бъде възнаграден с един танц.

Посланикът я погледна изненадано.

— Вие сте невероятна! — после се обърна към другите: — Кой ще рецитира пръв, за да бъде избран за партньор на дамата?

Няколко джентълмени вдигнаха ръка и излязоха напред. Стиховете, които представиха, бяха спомен от училище: възхвала на велико дело, химни за герои и английски добродетели, даже няколко религиозни стиха. Когато свършиха, Мирза изръкопляска въодушевено и се обърна към дамата с доверителна усмивка:

— Сега е мой ред.

Той рецитира на персийски и повечето присъстващи не го разбраха. За съжаление Девлин не беше от тях. Вероника чу тихото му мърморене и макар че не разбра думите, неловкостта й нарасна. Стиховете бяха от романтична ода, която влюбеният произнася пред обожаваната жена. Когато Мирза свърши, лицето й беше силно зачервено.

Доволен от себе си, персиецът стана от възглавницата и й помогна да се изправи.

— Е, мемсахиб, кой е достоен да танцува с вас?

Вероника трябваше да признае, че неговото изпълнение беше най-добро. Но изборът на романтичната ода беше дълбоко смущаващ.

— Няма ли да дадете шанс и на мен? — попита тя, съумяла да се овладее. Като видя учудено вдигнатите му вежди, направи крачка назад и изрецитира дълго стихотворение от прославения персийски лирик Хафиз: — „Помня дните, когато живеех в края на твоята улица. Гледах към твоята врата, очите ми светеха и си казвах: Никога няма да ми липсва приятелка. И полагахме усилия — сърцето ми и аз! — но старанията ни бяха напразни.“

За нейно учудване очите на Мирза изведнъж овлажняха. Той прехапа устни и сложи ръка на сърцето си.

— Браво, браво! Дамата е прекрасна и говори толкова сладко. Дълбоко съм трогнат от носталгията, която я измъчва в изгнанието. Обявявам я за победителка и я освобождавам от задължението да танцува.

Скоро след това, точно в два след полунощ, приемът завърши. Вероника се почувства поласкана, защото Мирза я изпрати до вратата и личният му слуга донесе наметката й.

— Добре ли се забавлявахте, лейди Абът? — попита посланикът на английски.

— Великолепно, Ваше превъзходителство!

— Тогава трябва отново да дойдете в дома ми — той въздъхна. — Много съжалявам, но не мога да направя ответно посещение. Заклел съм се да не напускам тази къща и да не участвам в обществените забавления, докато не бъда приет от английския крал.

— Ако Ваше превъзходителство желае, ще дойда пак — макар да се съмнявам, че още дълго ще останете затворен в тази къща.

Мирза се усмихна доволно.

— Кога можете да дойдете? Утре следобед? Обичам да яздя в парка, за да не загубя формата си. Лорд Синклер ще ви доведе — допълни уверено той.

Вероника хвърли бърз поглед към Девлин. Безизразното му лице не издаваше нищо, но тя знаеше, че поканата му беше неприятна. Обърна се отново към домакина и изрече със съжаление:

— Простете, Ваше превъзходителство, но утре не разполагам със свободно време. Имам други задължения за следобеда. Моля за извинение, че ви отказвам.

Персиецът, който очевидно не беше свикнал да не изпълняват желанията му, се нацупи като малко дете.

— Може би ще измислим нещо друго — тонът на Девлин беше подчертано неутрален.

Вероника не посмя да го погледне, но разумът й моментално заработи.

— Ако Ваше превъзходителство няма нищо против, ще се радвам да го придружа вдругиден в парка. Трябва да призная, че не съм добра ездачка, но се надявам, че лорд Синклер ще бъде така добър да ме повози в новия си кабриолет.

— Още не е поправен — отбеляза все така сухо лордът. — Но ще ви предложа стария си ландауер.

Мирза отново се усмихна.

— Благодаря ви, лейди Абът! До вдругиден!

След бързо сбогуване Девлин я хвана за лакътя, сякаш беше престъпница, готова да избяга при първа възможност.

Очевидно беше разгневен. Всъщност той кога ли не е гневен, помисли си примирено тя. Не се развълнува особено. Нищо не можеше да помрачи радостта й от прекрасната вечер, дори ядосаният мъж, който вървеше редом с нея.

Каретите спираха пред самия портал, защото беше завалял студен дъжд и гостите не биваше да се намокрят. Девлин й помогна да се качи в екипажа им с преувеличено внимание. Едва слугата затвори вратичката, когато поведението му рязко се промени. Хвърли се на седалката насреща й и скръсти ръце под гърдите.

— Е, мадам, надявам се, че сте доволна от себе си?

Вероника веднага отбеляза остротата на тона му, но реши да не се поддава на провокацията.

— Вечерта бе великолепна. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Точно така, като актриса на сцената! — гласът му преливаше от презрение. — Оказа се, че притежавате неподозирани таланти. Кой би помислил, че ще играете с такъв успех ролята на Клеопатра, докато Мирза се прави на Цезар? Трябваше да ви увием в килим и да ви хвърлим пред краката му.

Сега вече Вероника се ядоса. Злобните думи развалиха хубавото й настроение.

— Значи не одобрявате усилията, които положих заради вас?

— Заради мен? Но аз не съм искал нищо от вас!

— Нали вие ме принудихте да вечерям с вас у посланика? — тя се наклони към него и вирна предизвикателно брадичка. — Нали вие ми поръчахте да го забавлявам, да го разсмивам и да го накарам поне за няколко часа да забрави неприятната задача, която го е довела толкова далече от родината — както мен от моята!

— Но не съм казал да флиртувате с него!

— О, това ли било? — тя се облегна отново на седалката и пренебрежително махна с ръка. — Учудвам се, че смятате за възможно някой мъж да ме пожелае! Още при първата ни среща ме оценихте като безлична — недостойна за втори поглед.

— Никога не съм казвал… — Девлин спря, за да преглътне лъжата. — Какво съм виновен, че тогава бяхте облечена като гувернантка! Днес обаче сте нагласена като…

— Като арабска танцьорка? — предложи с медено гласче тя. — И това е пак ваше дело — приглади внимателно смарагдовозелената рокля и продължи: — Нали планът ви предвиждаше точно това: бедният Мирза да не отделя поглед от мен? Не бях ли една от многото сладости, които му поднесохте днес, за да отклоните апетита му от държавните дела?

Девлин я гледаше стреснато. Колко добре бе отгатнала задните му мисли, макар че никога не бяха говорили за това.

— Във всеки случай вие изпълнихте задачата с радост!

— И защо не? Никога не съм била в такава прекрасна къща, в такова изискано общество, с толкова прекрасен мъж.

Последното предизвикателство й достави неимоверно удоволствие. За първи път се почувства като жена, способна да побеждава и завладява; жена, която мъжете са оценили по достойнство.

— Значи сте склонна да продължите да забавлявате Мирза, така ли?

— Естествено, че съм — отговори с усмивка тя, макар че нямаше никакво намерение да остане в Лондон.

— И няма да се обидите, ако посланикът очаква от вас повече от усмивки и поезия? Високопоставените господа не се задоволяват с безобидни флиртове. Той знае, че сте вдовица… а вие знаете какво означава вниманието на такъв мъж.

— Това ми е ясно. Той ми показа по безкрайно очарователен начин, че се интересува от мен — Вероника се уви в кожената наметка. Девлин я гледаше така, сякаш се готвеше да й издърпа ушите. — За съжаление ми призна, че е положил пред суверена си клетва за добродетелност и естествено тя има предимство пред желанието му… за близост.

— Така ли ви каза? Браво на него! А вие какво отговорихте?

Вероника скри усмивката си.

— Че годината на траура ми е изтекла съвсем наскоро. Че докато мюсюлманките са добродетелни, защото ги принуждават, англичанките са такива по своя воля. Обясних, че ние се движим безпрепятствено между мъжете и се отнасяме към тях като приятели. Мирза отговори, че никога не бил срещал англичанка с такъв силен характер и толкова добро настроение. Обеща; че няма да стори нищо, за да ме накара да избягам.

— Учудвате ме.

— Защото ме оценявате твърде ниско — обясни спокойно младата жена. — Ако бях красавица, която привлича всички мъжки погледи, нямаше да се учудите ни най-малко, че съм умна и имам добри маниери. Или че други мъже ме смятат достойна да прекарам една вечер с тях.

— Мнението ви за мен е много лошо…

— Точно така — призна с усмивка тя, без да се притеснява от несдържаността му. — Вие не ме смятате за жена, докато действителността не ви докаже противното — както днес, когато ме видяхте в тази рокля. Щом няколко метра коприна успяха да ви завъртят главата, сигурно ще ви загубя в следващия моден салон.

Девлин помрачня още повече.

— Открих нов аспект в характера ви. Не съм сигурен, че ми харесва.

— О, не се бойте, няма да ви се наложи да го понасяте дълго.

— Какво означава това?

Вероника извърна глава.

— Нищо. Сигурно е от виното. Простете, че не отговорих на очакванията ви — за съжаление са прекалено високи.

— Говорите, сякаш съм някой невъзпитан грубиян.

— А аз си мислех, че съм се изразила достатъчно ясно: вие сте човек, чието благоволение трудно се завоюва.

Този път Девлин се усмихна истински.

— От половин час се питам да ви целуна ли или да ви удуша.

Каза го небрежно, все едно, че беше решил да я подразни; но Вероника не отговори на усмивката му. Шегата засегна една струна дълбоко в сърцето й, за която й беше непоносимо да мисли.

Девлин, който се надяваше да й изтръгне усмивка, но и копнееше да чуе още няколко сърдити думи, видя как погледът й потъмня. Откъде дойде това внезапно побледняване, последвано от изчервяване? Дали се съмняваше в думите му или влагаше в тях надежда?

— Искам утре да изляза на езда — рече внезапно тя. — Ще ме придружите ли?

— Както знаете, аз не яздя.

Тя помълча малко и каза:

— Никога ли не сте виждали стрелците с арбалет от персийската армия, които почти не се докосват до юздите? Препускат в бесен галоп и двете им ръце са свободни, за да пускат стрелите си. Направляват конете с натиск на бедрата и движения на стъпалата. Според мен това е много умно решение.

Девлин не отговори. Тя отново се опитваше да го „дирижира“ и това го ядосваше. Но защо самият той не бе помислил за това досега? Като момче обичаше да си играе на рицар с броня, носеше в едната си ръка щит, а в другата — тежко копие. Рицарят направляваше коня си с мускулите на краката. Разбира се, че щеше да се справи. Но не му харесваше мисълта, че тя първа се беше сетила за това, защото той беше прекалено… вдълбочен в недъга си, за да разсъждава по-широко.

Вероника, която много добре бе забелязала мрачното му изражение, се запита как ставаше така, че за пореден път се чувстваше пренебрегната от него. Все по-трудно понасяше бързо променящите се настроения на лорда. Типично за него — първо да й се накара, а после да се прави, че не я забелязва. Но точно сега не искаше да се скрие в ъгъла — защото виното и успехът й бяха вдъхнали смелост. Искаше онова, на което се беше радвала цяла вечер: възхищението на мъж, и то точно на този мъж, който никога не я поглеждаше втори път по един и същи начин.

Тя приглади назад непокорните си къдрици и използва жеста като претекст да го огледа скритом. Лицето му, скрито в полумрака, не изглеждаше окуражаващо. Устоя на изкушението да го изрита и попита спокойно:

— Защо имате толкова злобно изражение: защото вие постигнахте успех или защото аз постигнах успех, а вие не искате да признаете, че съм красива и достойна за желание жена?

— Проклятие! — той скочи и я приклещи между себе си и седалката, като сложи ръце от двете страни на главата й. — Ако продължавате да говорите глупости, ще ме принудите да се прибера пеша!

Вероника потрепери; чувствата, които се събудиха в тялото й, нямаха нищо общо със страха.

— Ако продължите да ме нападате, както досега, по-скоро аз ще вървя пеша.

Думите й го учудиха.

— Никога не бих… — скептичното й изражение го накара да млъкне. Вдигна ръце, изправи се и се отпусна в най-далечния ъгъл на отсрещната седалка.

С лудо биещо сърце Вероника извърна лице към прозореца, надявайки се дълбоките сенки да скрият изражението й от наблюдателния му поглед.

— Ако си мислите, че аз… че имате право… само защото сте купили тази рокля… — тя прехапа устни и довърши едва чуто: — Ако си мислите, че ще ме купите, много се лъжете!

— Извинявам се… с всички формалности… — не можеше да измисли нищо, за да премахне обвинителното й изражение.

— Вие не сте джентълмен! — произнесе сковано тя и го измери със строг поглед, преценявайки всичките му недостатъци.

През остатъка от пътуването Девлин се наричаше идиот, а нея обвиняваше в кокетство. Как би могла да го погледне като мъж, който заслужава вниманието й, след като постоянно се опитваше да го превъзпита, сякаш имаше насреща си тромав ученик?

Сигурно никога нямаше да види у него мъжа, за който мечтаеше — мъжа от някога.

Досега избягваше да събужда съчувствието й. Не вярваше, че тя ще може да го скрие от него, тъй като откритият й поглед издаваше всяка мисъл. Едва когато се докосваха, дори случайно, в кафявите й очи светваше бдителност. Тя не искаше той да я докосва! Проклятие! Девлин не можеше да й се сърди. Никога не й беше дал основание да предполага, че чувствата, които пламтяха в гърдите му, са истински и се отнасят специално до нея.

„Аз съм глупак“ — повтаряше си непрекъснато той.

Когато най-сетне стигнаха до градската къща на Шрюсбъри, тя почти не докосна протегнатата му ръка, когато поиска да й помогне да слезе.

— Лека нощ, лорд Синклер — изрече бързо тя и се запъти към вратата, без да го погледне.

Едва на най-горното стъпало забеляза, че той върви до нея. Един от новите слуги, който очакваше господарката си, отвори вратата, но Девлин протегна ръка, за да й попречи да влезе.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми отделите една минута, лейди Абът.

Вероника наклони глава; в погледа му се четеше искрена молба, макар че изражението му беше все така мрачно.

— Щом трябва… — тя влезе в къщата и се обърна към слугата: — Има ли още огън в библиотеката?

— Не, милейди, но веднага ще го запаля.

— Благодаря, не е нужно. Ще минем и без огън. Лека нощ!

Изчака слугата да се оттегли и се обърна към упорития си кавалер.

— Е, какво имате да ми кажете?

— Само това — наведе се към нея, улови брадичката й и в погледа му блесна възхищение. — Отново ви прецених погрешно.

Изразът му се промени, стана почти нежен.

— Вие притежавате великодушие, което често се опитвате да скриете от мен. Искате светът да ви вижда като безлична и неинтересна. Вие сте тази, която се страхува да бъде такава, каквато е. Тъкмо това ме обърква, стъписва и привлича — той се усмихна. — Защо дарявате един чужденец с вниманието и великодушието си, а лишавате от тях човека, който иска да ви бъде приятел?

— Малко прибързано ми предлагате приятелството си — пошепна Вероника, когато пръстите му се плъзнаха по бузата й и изпратиха по тялото гореща вълна. — Може би ще съжалявате.

Той се приближи още повече.

— Дори да стане така, това засяга само нас, нали? — погледът му се плъзна от очите към устните. — Ако сега ви целуна, какво ще направите?

— Нищо, милорд, тъй като вие няма да рискувате. Имате нужда от мен, за да развличам Мирза. Съмнявам се, че ще допуснете моментната страст, към която са склонни мъжете, да застане на пътя на разума.

— Почти ме убедихте, че сте права. Почти.

Тя не искаше думите й да прозвучат като предизвикателство, но веднага осъзна заблудата си. Той вече се навеждаше към нея. Единственият начин да устои на целувката беше да я предотврати.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му, преди устните им да се срещнат. Този път в действията му нямаше настоятелност, нито възбуда — сякаш я целуваше въпреки повелята на разума. Вероника го усещаше с цялото си тяло, очакваше да я притисне до гърдите си… телата им да се докоснат като устните. Но той не го направи. След няколко секунди вдигна глава. На лицето му се четеше скептичност и въпрос.

Тя не помисли какво прави, не си разреши мисъл, само чувства. Чувството беше правилно. Обърна се бавно и тръгна нагоре по стълбата. Не погледна назад, не го окуражи нито с жестове, нито с думи; но въздъхна облекчено, когато чу стъпките му зад себе си. Бързо и тихо се придвижи по коридора до стаята си. Когато най-сетне го чу да заключва вратата и да спуска резето, пусна наметката си на пода и зачака.