Лора Паркър
Арабски нощи (6)

6

Декември 1809 година

В задната стая на гостилницата в Хартфорд Бридж, на около трийсет и пет мили от Лондон, петима британски офицери бяха седнали на късна вечеря. Като допълнение към котлетите и стридите, с които разполагаше кухнята, им бяха поднесли фазан в аспик, декориран с омар и скариди, консервирано месо с пикантно желе, парчета прясна шунка и заледени сладкиши с бренди — докарани по специална поръчка от реномираната лондонска фирма за деликатеси „Фортном и Мейсън“. Всеки офицер от Източноиндийската компания, който разбираше от добър живот, си поръчваше подобни деликатеси, щом се върнеше в родината. С помощта на тютюна и червеното вино, прекарани контрабандно въпреки бдителността на митничарите, вечерята премина в игра на карти с все по-високи залози.

— По дяволите! Бях забравил колко безутешна е Англия през зимата! — въздъхна мистър Хъмфил, лейтенант от Индийската армия на негово величество в Калкута. Картите му бяха лоши, бе загубил и сега търсеше какво да обвини за лошото си разположение на духа. — Даже при хубаво време денят продължава само шест часа, а дъждът и снегът превръщат и тях в здрач!

— Службата в чужбина те е направила мекушав — колегата му Хоу вдигна единия си крак, стегнат в елегантен ботуш с шпори, върху изкусно изработения месингов перваз на камината.

— И мързелив! — Фрамптън счупи печата на ново тесте карти и го размеси.

— Цялата страна е станала мекушава и мързелива — заяви Хъмфил и отново посегна към вестника, който преди малко беше прелистил. — Тук пише, че войната с Франция отива на лошо. И няма надежда за промяна.

— Всичко е заради военното ръководство! — Уинслоу поглади мястото над горната си устна, където допреди седмица имаше разкошен мустак. — Откакто Йоркският дук бе принуден да подаде оставка, нямаме главнокомандващ. И всичко това заради някаква глупава женска история! Върхът на глупостта!

— Прав си — обади се отново Хъмфил. — По-добре е човек да загине в бой, отколкото да издъхва бавно като бедните дяволи, които миналата година умряха при Антверпен.

Другарите му закимаха утвърдително. След безуспешен опит да прогони армията на Наполеон от Антверпен, английската войска заседна на остров Валхерен, където много войници бяха покосени от болести. Умряха почти четири хиляди, други единайсет хиляди бяха неспособни да се бият. Оттогава всички говореха за „треската Валхерен“.

— Не е виновна армията, а парламентът! — изрева Хоу. — Бездействието е единственото му качество.

— Според мен още по-лошо е безсрамието на американците, които подкрепят французите, като поддържат търговски връзки с континента. Помнете думите ми: още не сме свършили с тях — добави Фрамптън. — Пак ще има война в колониите.

— Не мога да повярвам, че искаш да участваш — Уинслоу се ухили коварно. — Как ще чистиш еполетите и медалите си в онази пустош?

— Войната ще свърши, преди да се обърнем — възрази Фрамптън и намигна на Хоу. — Елитна войска като нашата ще се справи без усилия с онези диваци.

Хоу и Фрамптън бяха много горди от факта, че като капитани от Кралския конен гвардейски полк се ползваха с по-голямо уважение от другарите им, които, макар и с по-висок ранг от тях, служеха в индийската армия. Офицерите от Индия носеха прости мундири с месингови копчета и водоустойчиви гамаши, докато великолепните червени мундири на кавалеристите бяха украсени със златни копчета и блестящи ширити на маншетите; безупречно белите бричове бяха прибрани в блестящи кожени ботуши. Дори при игра на карти имаха право да останат с парадните си саби в позлатени ножници.

— Загубата на американските колонии е голям позор — продължи мистър Хоу. — Според мен вината е на монархията — той се приведе над масата и пошепна: — Кралят страда от старческо слабоумие, а тронът му се клати.

Индийските офицери се спогледаха. Много малко англичани се осмеляваха да говорят за лошото здравословно състояние на краля. Предвид мисията им, тази тема беше табу. Те бяха английската почетна гвардия на персийския посланик Мирза Абдул Хасан Ширази, който беше пристигнал в Англия точно преди седмица на борда на „Формидъбъл“.

Докато раздаваха картите за следващата партия, Хоу хвърли изпитателен поглед към петия в компанията, който досега не беше казал нито дума.

— Няма ли да вземете отношение по въпроса, Синклер?

Синклер, единственият с цивилно облекло, седеше малко настрана. Две отвесни бръчки образуваха дълбока вдлъбнатина между черните вежди, под които святкаха златнокафяви очи. Светлината на свещите играеше по строгите му черти и подчертаваше белега на челото — свидетелство за злокобно преживяване, за което той не говореше. Неразгадаемият му поглед спря върху лицето на Хоу, но той пак остана безмълвен.

— Нямате ли какво да кажете? — повтори предизвикателно Хоу, който не понасяше страхливците, а погледът на Синклер го караше да се чувства неловко — нещо, което в никакъв случаи не можеше да признае. — Или признавате, че сте неосведомен?

Синклер посегна с лявата си ръка към картите, раздадени от Уинслоу.

— Ако Йоркският дук или дук Портланд, или дори монархът бяха пожелали да ме изслушат, щях да им дам добър съвет.

— Мога да си представя — пошегува се добродушно Фрамптън. — Точно затова пътуваме през страната в снежната буря и ви помагаме да охранявате някакъв си неверник, който си въобразява, че е посланик! Докога ще играем ролята на бавачки?

— Посланикът се облича като жена в коприни! — допълни ядно Хоу. — Само Синклер го разбира, макар че понякога се опитва да говори английски. Всъщност не е чудно за човек, който е възприел обичаите на местните — заключи той с крив поглед към Синклер.

В стаята надвисна неловкост. Всички погледи се устремиха към лицето на Синклер, но той изобщо не даде да се разбере дали беше ядосан от последната забележка.

Допреди година Девлин Синклер се считаше за мъртъв. Официално бе обявено, че през 1807 година е паднал в битка с афганците някъде в планините. След година обаче се появи в дома на генерал-губернатора в Калкута полумъртъв и с ясни следи от мъчения по тялото си и всички повярваха, че е станало чудо.

Измършавял, с тежки рани, които заплашваха да отровят кръвта му, той прекара един месец между живота и смъртта, после постепенно оздравя. Когато умът му отново заработи, забрани на всички наоколо да говорят за последните две години от живота му.

Изказваха се различни предположения, носеха се най-невероятни слухове. Някои твърдяха, че бил пленник на фанатизирани индуси, други разправяха, че след бягството от Афганистан се крил дълго при планинските племена по афганско-персийската граница. Клеветниците дори го обвиняваха, че се е бил на страната на руснаците. Губернаторът — умен, практичен човек, спести на Синклер официално разследване. Заяви, че офицерът е прекарал две години в плен на неприятелите на Англия, и при първия благоприятен случай го изпрати в родината, за да престанат да го измъчват с неудобни въпроси.

Приятелите на Синклер, които го срещаха по пътя, твърдяха в един глас, че това е друг, непознат човек. Докато пътуваха по море, той често викаше насън или говореше на езици, които никой от тях не разбираше. Но никой нямаше сърце, нито нерви да му задава въпроси. Отдавна бяха наясно, че буйният му темперамент е станал напълно непредвидим.

Хоу се облегна назад и вдигна и втория си крак върху месинговия перваз. Преди седмица се бе присъединил към охраната на Мирза в Портсмут и оттогава гледаше завистливо как Хъмфил и Уинслоу се подчиняват с готовност на човек, който според него беше луд. Обикновено избягваше да разговаря със Синклер, но днес бе решил, че няма да му позволи повече да го пренебрегва.

— Дипломацията е досадна работа! Неподходящо занимание за истинския войник! — той хвърли бърз поглед към съперника си и сложи първата си карта. — По-добре да я оставим на старците и на нещастниците, които вече не са годни да се бият.

— Аз бих продал веднага офицерския си патент, ако ще наследя титлата виконт — изрече с привидна бодрост Уинслоу.

— Аз пък ще си остана офицер, докато падна в някоя битка — призна Фрамптън и също хвърли карта. — По-добре мъртъв, отколкото стар и немощен.

Синклер дори не ги погледна. След няколко минути обаче вдигна ръка и на масата се появи парче метал, закривено като кука, което блесна под светлината на свещите. Хоу неохотно извърна поглед и ядно изруга на ум.

— Чувал съм, че Мирза имал в Техеран огромен харем с момчета — заговори бързо Фрамптън, когато мълчанието стана заплашително.

— Това обяснява защо сър Хартфорд заповяда да повикат Хъмфил — пошегува се Хоу.

Светлото лице на Хъмфил пламна от смущение. Той сложи картите си на масата и изрече сковано:

— Нямате основания да черните доброто име на един мъж с подобни глупости, сър.

— Ха-ха! Момчето се обиди — извика Хоу, зарадван, че най-после някой беше реагирал. — Персиецът пътува само в мъжка компания. Къде е харемът му, след като непрекъснато твърди, че умеел да ощастливява жените като никой друг?

— Чел съм за навиците на мохамеданите — Фрамптън се ухили самодоволно. — Готов съм да се обзаложа, че осемте слуги, които са постоянно около него, се грижат не само за опазването на високопоставената личност.

Синклер вдигна поглед от картите и погледна втренчено Фрамптън.

— За Мирза се знае, че всяка нощ приема поне по половин дузина жени.

— Половин дузина! О, небеса! — пошепна възхитено Хъмфил.

— Откъде знаете? — попита недоверчиво Хоу.

— Веднъж присъствах.

— Доколкото знам, сте загубили паметта си? — продължи упорито Хоу.

Сякаш изненадан от разкритието не по-малко от другарите си, Синклер сведе глава.

— Сведенията са… недостоверни.

— Както и цялото ви минало — най-сетне попаднал на слабото му място, Хоу не устоя да задълбае в подробности. — Някои твърдят, че сте герой. Други обаче ви наричат страхливец и предател.

— Слуховете са храна за глупците!

Хоу се изпъчи възмутено, докато другарите му избухнаха в смях.

— Бихте ли се изразили по-ясно, сър?

Синклер не вдигна очи от картите си. Само едно мускулче на лицето му потръпна.

— Твърдя, че онова, което бих могъл да ви кажа, няма да ви хареса — той извади една карта с палеца на лявата си ръка и я бутна с куката към средата на масата.

Уинслоу погледна картата и изсвири през зъби.

— Имате дяволски късмет, Синклер. Не загубихте нито една ръка! — едва изрекъл тези думи, той се изчерви като рак. — Прощавайте, не исках да…

Човекът с дяволски късмет хвана чашата си с куката и я поднесе към устните си. Чашата се залюля застрашително в стоманения пръстен, но той я наведе и я изпи до дъно. Когато я пусна на масата, на куката остана капчица кървавочервена течност, която като с магия привлече всички погледи към опасното острие — впечатляваща демонстрация за силата на воина, който някога я бе притежавал.

Ядосан от очевидното възхищение, с което другите следяха всяко движение на съперника му, Хоу даде воля на презрението си.

— Не мога да не се възхищавам на мъжа като цяло, дори когато някои от крайниците му ги няма!

Синклер се изправи рязко.

— В името на Аллаха! Защо седя тук и си губя времето?

Хоу, който изтълкува тези думи като отстъпление, не можа да преглътне последната острота.

— Надявам се, че репертоара ви не е свършил? Хайде, забравете плахостта! Какви трикове носите в ръкава?

Синклер замахна, улови мундира на Хоу с края на куката и го привлече съвсем близо до лицето си.

— Този харесва ли ви?

— Пуснете ме! Веднага! — изкрещя вбесено офицерът, но не направи опит да се изтръгне от желязната хватка. Студеният поглед на нападателя издаваше, че не знае милост и не изпитва угризения на съвестта.

— Не си струва, Девлин — проговори примирително Уинслоу.

Хъмфил сложи ръка на рамото на Хоу.

— Скуката и времето са виновни за изблиците му…

— Остави, Синклер — обади се с равнодушен вид Фрамптън. — По-добре изпий още една чаша.

Синклер грабна пълна чаша от масата и лисна виното в лицето на Фрамптън.

— Ти пий! — обърна се и отново съсредоточи вниманието си върху мъжа, увиснал на куката му. — Наистина ли ме предизвиквате?

Хоу изпухтя. Забеляза, че останалите бяха на негова страна, и смелостта му нарасна.

— Не бих се дуелирал със сакат!

Лицето на Синклер се разкриви от жажда за убийство.

— Докато не преживеете онова, което преживях аз, няма да знаете, каквото знам аз! — с рязко движение освободи куката и блъсна Хоу.

Бързото отстъпление на лейтенанта издаде, че не бе смогнал да овладее страха си. За да отклони вниманието от този пристъп на слабост, той проговори пренебрежително.

— Чувал съм какви ли не приказки за непредвидимия ви темперамент — изпъна мундира си и продължи: — От време на време обаче офицерите сепои трябва да дават сметка за изблиците си.

— Момент, сър! — протестира Хъмфил. Името „сепои“, с което наричаха местните войници, служещи в индийската кралска армия, употребено по адрес на английски офицер, беше непростима обида. — С тези думи вие обидихте не само един от присъстващите.

— Позволете да ви покажа как умеят да се защитават сепоите — Синклер посегна към големия нож за месо, оставен на таблата.

Уинслоу се наведе към него и пошепна загрижено:

— Не бива така, Девлин. Не се унижавай.

— Назад! — Синклер замахна и улучи Уинслоу право в лицето.

Офицерът политна назад и падна тежко върху масата. Разля се вино, картите нападаха на пода.

Също така рязко Синклер хвърли ножа и вдигна двете си ръце към главата.

— О, господи!

— Какво има? — попита уплашено Фрамптън, но другарят му се обърна и изскочи навън като гонен от демони.

— Пиян е! — заяви презрително Хоу. — Според мен Синклер е пиян до козирката.

— За всичко е виновен проклетият му темперамент — изпухтя Фрамптън. — Един ден ще го затворят в лудницата.

Хъмфил се обърна загрижено към Уинслоу, който тъкмо се изправяше.

— Какво му е на Девлин?

— По дяволите, само да знаех! — Уинслоу кипеше от гняв. — Аз съм му приятел, но трябва да кажа, че понякога отива твърде далеч!

 

 

— Проклетият ми череп! — стенеше задавено Девлин Синклер, докато излизаше от гостилницата, притиснал чело с остатъците от дясната си ръка. Главата му щеше да се пръсне като презряла диня. Болката идваше винаги, когато се опитваше да си спомни за една определена част от изгубеното си минало.

Понякога болката се засилваше постепенно, докато пред очите му паднеше кървавочервено було и той се скриваше някъде в мрака, за да не среща човешки същества. Друг път избухваше като оръдие с къса цев — както бе станало преди малко. Да загуби самообладание като хлапак — това беше за него най-страшното унижение, най-дълбокият позор.

Когато стигна до Хартфорд Бридж в другия край на улицата, той задърпа отчаяно мундира си, защото тежкото платно стягаше гърдите му. Накрая успя да се освободи, но откъсна едно копче, което се изтъркаля шумно по паважа. Дишайки тежко, той изложи лицето и ръцете си на студената нощ. Свежият въздух му се отразяваше добре. Сетивата му скоро щяха да се прояснят.

Пое шумно въздух и прогони спомена за стреснатите и недоверчиви лица на мъжете, които преди малко беше напуснал. След днешната случка всички трябваше да разберат, че той не е подходящ за възложената му мисия.

След черното бушуване, както наричаше пристъпите си, идваха болки в главата, толкова страшни, че му се дощяваше да удря черепа си в стената, докато се пръсне. После пък го мъчеха фантомни болки в липсващата ръка и тогава му се искаше да я отсече още веднъж, за да сложи край на кошмара.

Лекари от цяла Индия и Арабия го бяха преглеждали и бяха оценявали състоянието му, но нито един не можа да го излекува. Ако се върне споменът за последните две години, това може да сложи край на страданията му, предполагаха те и му предлагаха опиум и молитви. В първото нямаше доверие, а във второто не вярваше.

Губернаторът на Калкута се надяваше, че връщането в Англия ще му донесе мир. Когато даде съгласието си да придружи Мирза в Лондон, той се постави сам в непоносима ситуация. На борда беше постоянно заедно с група мъже, които познаваше добре, но с които не го свързваше нищо — това го доведе до границите на самообладанието. А сега, на път към Лондон, беше на ръба на пропастта.

Отвращение от самия себе си гризеше гърдите му. Каква полза от мъж, който вече не може да държи юздите на коня си?

Мъж, който не може да нареже дори месото в чинията си или да закопчее бричовете си! Някога известен като превъзходен ездач и фехтовач, сега беше по-непохватен от дете, и то в най-обикновените неща. Най-страшни обаче бяха въпросите, на които нямаше отговор.

— По-добре да бях умрял! — повтаряше той през здраво стиснати зъби.

Болката удряше като нажежено острие върху една точка под раната, която започваше от дясното му слепоочие и разсичаше веждата. Охкайки, Девлин се удари многократно по челото с такава сила, че остави по кожата червени ивици. Направи грешка, като пое нова задача. Старият Девлин вече не съществуваше, а онова, което беше останало от него, беше непоносимо.

Не се боеше от смъртта. Тя беше постоянният спътник на всеки войник и заплашваше еднакво живота на приятелите и враговете. Не, не се боеше от смъртта, боеше се от позора.

Постепенно осъзна, че под него се плискаха вълни и върху устните му се събираше влага, която не идваше от сълзи. Вдигна глава и потърси опора, за да седне на парапета. В главата му се оформяше мисъл, която не искаше да назове.

Студена, тъмна вода. Нищо по-просто от това: да се плъзне безшумно във вълните и да се понесе по течението. Тихо. Незабелязано.

Злополука. Добре инсценирана злополука. Заледен мост в зимна нощ. Една грешна стъпка.

Най-простото нещо на света: с главата напред във водата. Да забрави. За всички щеше да е по-добре, ако изчезнеше…

— И за мен…

Девлин затвори очи и даде воля на сълзите си. Нали не беше страхливец. Защо се вкопчваше така упорито в тази мисъл? Тя беше единствената, останала в съзнанието му, след като болката го направи сляп и глух за света наоколо. Ако беше страхливец, щеше да сложи край на мъченията си. На болката, която заличаваше всичко!

Загубил чувство за време, той остана дълго на моста. Когато дойде на себе си, раменете му бяха покрити с тънък пласт сняг, лицето му бе вцепенено от замръзнали сълзи. Беше коленичил на улицата. Когато се изправи с огромно усилие на волята, бричовете му бяха натежали от ледена влага. В гърлото му се надигна гадене. Но болката и гневът бяха изчезнали.

Заклати се като пиян обратно към гостилницата. Дали Уинслоу щеше да го пусне в леглото си? На път дори офицерите често спяха по двама на легло. Беше засегнал чувствително гордостта на другаря си. След подобен сблъсък нерядко се случваше най-добрите приятели да застанат на разсъмване един срещу друг със саби в ръце. Може би беше по-добре да не рискува още един сблъсък с Уинслоу, защото се намираше в състояние на слабост и не можеше да разчита на непредвидимия си темперамент.

Преди да е осъзнал какво възнамерява, той се запъти към обора. Много хора щяха да кажат, че е напуснал поста си. Но предишната сутрин бе получил позволение да се отдели за няколко дни от свитата на Мирза, веднага щом пристигнат в Лондон. Лични дела изискваха присъствието му. Щом уредеше най-важния въпрос, смяташе завинаги да обърне гръб на Англия и на армията.

Поръча си кон и остави нареждане да раздадат вещите му на войниците.

Когато се настани тромаво на седлото, животното се уплаши. Не беше свикнало да водят юздите с лявата ръка. Девлин изруга полугласно и се опита да го овладее. Ако конят го хвърлеше на земята, щеше да си спести предстоящото изпитание — но не и позора, че последната му изява като кавалерист е била неуспешна. След кратък размисъл слезе от седлото и поръча малка карета.

Докато чакаше, сърцето му биеше като на ученик, повикан при директора. Не искаше да стане виконт. Онова, което искаше, беше невъзможно: да продължи да води живот на войник, на герой. Не можеше да си представи, че някога в живота му ще има други чувства и идеи. По-добре да се скрие в пустошта, отколкото да заживее като аутсайдер в Лондон.

Когато каретата пристигна, кочияшът извика бодро:

— Накъде, сър?

Девлин се качи и отговори мрачно:

— В Мейфеър. Резиденцията на Шрюсбъри!