Лора Паркър
Арабски нощи (10)

10

Алисън се въртеше гордо пред огледалото. На главата й беше кацнала шапка от зелена коприна с панделка от черно кадифе.

— Не е ли прекрасна?

— Великолепна! Колко жалко, че не ти отива — отговори остро Лоръл.

Усмивката на Алисън угасна.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, добре, щом непременно държиш да чуеш истинското ми мнение. Шапката стои на главата ти като преобърната кофа. Лицето ти не подхожда на такава шапка, много е тънко. Аз обаче имам брадичка и бузки, които уравновесяват голямата периферия.

— Твоята брадичка и бузите ти са достатъчно големи да балансират преобърната карета — Цинара презрително изду бузи.

— О, я млъкнете най-после! — Лоръл се обърна към шивачката, която следеше пробата на новото й късо жакетче в униформено син цвят. — Не понасям деца, които се месят в работите на възрастните. Като че ли разбират нещо от мода! Не мога да разбера защо не ги оставихме вкъщи.

Вероника се направи, че не е чула коварния намек за решението й да заведе всички сестри Шрюсбъри на „Оксфорд Стрийт“, за да си купят нови дрехи.

След три дни под един покрив с лорд Синклер имаше чувството, че ако веднага не излезе, главата й ще се пръсне.

Когато не беше в стаята на болния, тя надзираваше почистването на къщата, смаяна от купищата боклук — очевидно стаите не бяха разтребвани от години. Старата сграда беше практически необитаема — но май никой, освен нея не се тревожеше от този факт. Нареди на стария слуга да назначи десетина нови помощници. Но както винаги става с подобни проекти, мръсотията и отпадъците се увеличаваха с напредването на работата. Във въздуха се носеха валма прах и разкъсани паяжини. За да избяга за малко от бъркотията, тя предложи на момичетата да излязат на пазар. Освен това в града не я заплашваше опасността да завие зад някой ъгъл й да налети на лорд Синклер.

Хинд Див беше жив! На всичкото отгоре беше в Лондон и живееше под един покрив с нея. Напълно различен човек, да, но рано или късно щеше да си спомни кога, къде и как се бяха срещнали. Като че ли последната им среща не беше достатъчно неприятна!

Вероника все още трепереше, като си спомняше за случилото се. На сутринта Бершъм я бе намерил заспала в леглото на негово благородие! Намерението й беше само да го стопли, докато престане да трепери, ала нощта беше много студена, в спалнята му беше тъмно, а и прегръдката му изглеждаше толкова естествена…

Вероника се обърна бързо и се загледа в близката витрина с надеждата, че никой не бе забелязал изчервяването й.

Бащата на Джейми беше жив!

Тази мисъл бе предизвикала силно нервно напрежение и през последните дни й беше трудно да се владее. Фактът, че лорд Синклер бе наредил никой, освен Бершъм да не влиза в спалнята му, не разреши дилемата. Рано или късно паметта му щеше да се проясни и той щеше да я повика. Може би трябваше веднага да напусне Лондон.

О, не, тя не беше страхливка, но смелостта й не беше достатъчна да се изправи отново пред очите му.

Сестрите Абът също бяха впечатлени от новия виконт. Невидимото, но внушаващо страх присъствие доведе до забележимо намаляване на караниците помежду им. За съжаление днес, освободени от сянката на лорд Синклер, те се върнаха много бързо към старите си навици.

— Вие какво мислите, мис? — Пеони бе решила да нарича мащехата си мис, докато сестрите й избягваха да говорят с нея, защото не знаеха какво обръщение да изберат. Детето се завъртя около собствената си ос, много доволно от розовата рокличка с висока талия, подчертана от син копринен колан.

— Отива ти — усмихна се Вероника. — Но преди да я облечеш, трябва да си измиеш врата и ушите.

— Ами да, от ушите ти растат моркови, а по къдриците ти танцуват въшки — изсмя се Цинара.

— Не е вярно! — долната устна на Пеони затрепери. — Поне нямам пъпки като твоите! Все едно че имаш цицини по цялото лице!

— Муцуна!

— Стафидено лице!

— Момичета! — извика остро Вероника и вдигна ръка към челото си, защото главата й изведнъж забуча.

Макар да се бе заклела, че няма да се намесва в живота на сестрите, все едно какво казваха или правеха, двата часа покупки с тях бяха достатъчни, за да си пожелае да си беше останала вкъщи да тупа килимите.

— Време е да си вървим!

Мадам Соти, в чийто магазин се намираха, избра най-неподходящия момент да се включи в картината на семейния им живот.

— Има още нещо! Запазих най-доброто за края! — тя плесна с ръце и две шивачки изнесоха от скритата зад завеса работилница бална рокля. — Погледнете, моля! Най-новото ми творение!

Роклята беше от индийски муселин, толкова фин, че приличаше на коприна. Шивачките я вдигнаха високо, за да покажат кройката. Дълбоко деколтираният корсаж и късите ръкави бяха обточени със златна дантела. Роклята беше с висока талия. Полата, избродирана с мънички златни клончета, завършваше с класически златен ширит и блестяща бяла лента. Широкият шлейф, закрепен за раменете, придаваше на роклята празничен вид.

— Ох, точно това исках! — извика веднага Лоръл и протегна ръце към роклята.

— Според мен е доста… тясна за мадмоазел Абът — спря я модистката с лека усмивка.

— Иска да каже, че си дебела за нея — подхвърли Цинара.

— Плашило! — изсъска Лоръл.

Хиацинта изхъмка нетърпеливо.

— Мадам Соти иска да каже, че роклята е за зряла жена.

— Роклята е за омъжена жена — модистката погледна многозначително Вероника. — Много е красива, нали?

Лоръл неохотно пусна роклята.

Тъмните очи на модистката отново се насочиха към новата виконтеса. Естествено тя беше чула за неравния брак между търговската дъщеря от колониите и стария виконт Шрюсбъри; досега обаче нито една от изисканите й клиентки не беше виждала младата виконтеса. Какво щастие, че дамата бе избрала тъкмо нейния магазин за първите си покупки! Това означаваше не само добра сума в джоба й — все пак днес беше облякла шест млади дами, — но и допълнителна клиентела, когато се разчуеше, че е обслужвала тайнствената непозната. Всички лондонски клюкарки щяха да се втурнат към магазина й, за да научат интересни подробности. Първо обаче трябваше да направи добро впечатление на новата си клиентка, за да я накара да дойде и втори път.

Макар че беше облечена в старомоден кафяв серж, а прическата й просто не можеше да се опише, новата виконтеса се държеше като дама и се движеше с благородна грация. Тя притежаваше качества, но не ги подчертаваше. Модистката приближи роклята до Вероника.

— Нали е красива? Толкова елегантна! Подходяща само за съвършена фигура! Защо не я облечете, лейди Абът?

— Аз? — промърмори учудено Вероника. — О, не, не ми трябва вечерна рокля!

Модистката вдигна изненадано вежди.

— Не ви трябва? Но сезонът чука на вратата! Само след четиринайсет дни ще ви трябват поне половин дузина официални рокли.

— Аз няма да… нямам намерение да излизам — обясни с пламнало лице младата жена. За малко да се издаде и да каже, че за началото на сезона вече няма да е в Лондон. Не искаше да застраши слабия си авторитет пред сестрите, като им даде да разберат, че скоро ще си отиде. — Все пак аз съм… непозната за лондонското общество.

— О, напротив! Ново лице в града! Млада вдовица с червена коса, която на всичкото отгоре разполага със средства! Мадам ще бъде много желана, повярвайте ми!

— Хайде, мис, пробвайте я! — окуражи я Пеони.

— Ами да, скъпа мащехо, защо не! — подкрепи сестричката си Лоръл.

Много й се искаше да се подиграе на натрапницата. Неподходящата бална рокля много бързо щеше да я разобличи.

— О, аз… — Вероника погледна безпомощно модистката. — Да я облека ли?

Мадам Соти и помощничките й закимаха усърдно.

Не беше нужно повече. Не помнеше откога не си е купувала нова рокля. Да не говорим, че никога не беше пробвала бална рокля от лондонска модистка!

Мадам Соти я отведе в специалната пробна и й помогна да се съблече по риза и чорапи. След като попипа грубата материя на бельото, тя изрече съжалително:

— Така не става. Започваме отначало.

Вероника остана съвсем гола, докато шивачките тичаха за бельо. Копринени чорапи, съвсем леко оцветени, стегнати с розови ластици с розички. Къса копринена ризка, толкова прозрачна, че разкриваше фигурата й и едва покриваше най-необходимото.

Мадам Соти се въртеше около нея, докато Вероника стоеше сковано върху малкия подиум, хванала с едната ръка лакътя си, другата под брадичката.

— Ще ни трябва съвсем лек корсет. Не са нужни подплънки за бюста… — когато шивачката излезе, мадам Соти помилва корема на клиентката си. — Поздравявам ви, мадам. Толкова скоро след раждането на бебето сте отново във форма.

Вероника се изчерви като рак.

— Но аз… аз…

Мадам Соти сложи ръка на рамото й.

— О, извинете нахалството ми. Сигурно съм сбъркала. Но поне съм достатъчно стара и мъдра да признавам заблудите си.

Младата жена я погледна втренчено, търсейки признаци за двуличие, но видя само искреност.

— Въпросът е много… деликатен и сложен, мадам Соти.

— В Лондон целият живот е деликатен и сложен, мадам. Ние, модистките, чуваме много неща, но си мълчим, за да запазим клиентелата си.

Вероника прехапа устни. Не й оставаше нищо друго, освен да разчита на думата на модистката.

Докато стягаха корсета й, тя проклинаше суетността си. Как не се сети, че тялото можеше да издаде тайната й? Ако не бе пожелала да изпробва роклята, никой нямаше да разбере за бебето. А сега тайната й беше известна на жена, която нямаше причини да уважава частния й живот. Помисли си дали да не купи мълчанието на модистката с пари, но веднага отхвърли тази идея. След като й бе дала дума да мълчи, мадам Соти можеше да се обиди от предложените пари. Ако не умееше да мълчи, и хиляда фунта нямаше да променят характера й.

Когато й облякоха роклята и я закопчаха, вече не я беше грижа как изглежда.

— Не е лоша — рече сухо тя, без да хвърли поглед в голямото огледало. — Но не е за мен.

— Според мен мадам трябва да даде урок на доведените си дъщери.

— Естествено — Вероника съвсем бе забравила причината, поради която бе решила да облече балната роба.

Скочи от подиума и се запъти към салона.

— Почакайте! — нареди модистката и викна на помощничката си да донесе няколко чифта обувки от позлатена кожа.

Други две момичета донесоха игли за коса и маша. Преди Вероника да е успяла да протестира, момичетата разпуснаха косата й, сресаха я и я събраха в задната част на главата. Незнайно откъде се появиха чифт дълги златни ръкавици, които украсиха голите й ръце. Никога през живота си не беше слагала руж, но си замълча, когато мадам Соти подсили свежия цвят на бузите и устните й. Модистката обслужваше дамите от висшето общество, но в своя салон беше самовластна господарка.

Докато обработваше новата си клиентка, мадам Соти усилено размишляваше как да я опише пред някои от предпочитаните си клиентки, които щяха да я посетят през следващите дни. „Виконтесата сякаш е създадена специално за моите тоалети. Дребна и крехка, но с красиви рамене и бюст, за какъвто си мечтае всяко младо момиче. Под моите ръце тя ще разцъфти, ще видите! Толкова млада и вече вдовица! Според мен този тъжен епизод ще трае съвсем кратко. Кой би могъл да устои на тези червени къдрици?“

Най-сетне тя отстъпи доволно назад.

— Готово! Вече можете да излезете.

Вероника влезе с бавни стъпки в салона, наслаждавайки се на появата си. Знаеше, че всички погледи са устремени към нея.

— Гръм и мълния! — един господин, седнал в ъгъла, скочи смаяно.

Няколко дами, които разглеждаха новите рокли, се обърнаха към нея и я зяпнаха с отворена уста.

— О, колко си красива! — извика Алисън, сякаш никога не беше виждала мащехата си.

— Перфектно, мадам — рече модистката зад нея.

Изчервена от смущение, Вероника се обърна и хвърли бърз поглед в огледалото. Пристъпи по-близо и се загледа в призрачното видение — невъзможно беше да е — тя! И все пак: лицето беше нейното, косите, променени до неузнаваемост под сръчните ръце на майсторката, също бяха нейните. За първи път в живота си изглеждаше така, както никога не беше вярвала, че е възможно. Беше красива!

Пеони отиде при нея. Очите й блестяха, сякаш беше видяла фея.

— О, мис, вие сте най-красивата дама в Лондон!

— Е, не бих отишла толкова далеч.

Лоръл беше очаквала, че скъпата рокля ще разобличи лицемерката в средата на истинските аристократки; вместо това официалният тоалет предизвика необяснима промяна и направи Вероника Абът смайващо красива. Дали беше цветът или красиво изрязаният корсаж, който подчертаваше съвършената линия на бюста? Или прическата, от която великолепните червени коси изпъкваха? Тя не можа да прецени и това я ядоса още повече.

— Смятам, че за търговка резултатът е доста… добър.

— Тя прилича на принцеса от приказките! — извика въодушевено Пеони.

Цинара и Алисън кимнаха утвърдително. Само Хиацинта изпухтя и отмести поглед, ядосана като Лоръл.

— Ще наредя да опаковат роклята — каза модистката.

— Да, ще я взема — чу се да казва Вероника, макар че само до преди секунда искаше да откаже.

— Нали няма да имаш случай да я облечеш? — отбеляза остро Лоръл.

— Кой знае? Но дори да не я облека, ще ми е много приятно да знам, че в гардероба ми виси нещо толкова красиво — засмя се Вероника. — Е, какво си избрахте?

— Смяташ ли, че останаха няколко пенита и за нас? — Хиацинта извиси глас и всички в салона се обърнаха. — Трябваше ли да изразходваш нашите пари за себе си?

При тази обида дори твърдата като скала мадам Соти изохка уплашено.

— Търговка! — пошепна Лоръл, наведена към ухото на мащехата си.

Вероника се обърна рязко и я хвана за лакътя.

— За мен можеш да говориш, каквото си искаш. Но ако още веднъж обидиш произхода ми, ще получиш силна плесница — пронизителният тон я стресна, но вече започваше да й писва от тези хлапачки. След това застана заплашително пред Хиацинта, без да се притесни ни най-малко от високия й ръст. — А ти ще се извиниш!

Хиацинта се наду, ноздрите й затрепериха.

— Никога няма да ти се извиня.

— Тогава ще се прибереш в стаята си и няма да излизаш, докато чувството за приличие не те накара да се засрамиш.

Бузите на младата дама пламнаха, но тя не каза нито дума. Другите момичета мълчаха като риби. Вероника стисна ръце в юмруци и се запъти към пробната.

Модистката лично свали роклята. Това момиче заслужаваше уважение!

— Виконтесата прилича на агънце, но има сърце на лъвица. Браво, мадам!

 

 

След минути цветенцата на Шрюсбъри и мащехата им излязоха под дъжда на „Бонд Стрийт“ и зачакаха да натоварят пакетите в каретата.

Вероника беше с новото си пътническо палто от зелен сарсенет. Мадам Соти бе настояла, защото не искаше новата й клиентка да напусне магазина в простата кафява рокля. Цветът на палтото, доста дързък за червенокоса, както не пропусна да отбележи Лоръл, веднага подобри настроението на Вероника въпреки ужасното време.

Когато се качи в каретата, чу далечни викове и ръкопляскания.

— Какво става? — попита любопитно тя, обърната към пощальона.

Смаян, че високопоставената дама го бе заговорила, младият мъж побърза да отговори:

— Персийският посланик пристига в Лондон, милейди. Много граждани излязоха да го посрещнат.

Едва свършил, избухнаха ликуващи викове и всички се загледаха към края на улицата. Макар да бе прочела в „Таймс“ за пристигането на персийския посланик, Вероника не бе помислила досега за събитието. Обзе я носталгия. Колко жалко, че не можеше да го посети!

— Май навалицата ще се понесе точно по тази улица, мадам. Трябва да я изпреварим — посъветва младият мъж.

— Искам да видя персиеца! — заекна Пеони. — Моля, може ли да изчакаме шествието?

— Е, добре — кимна Вероника, макар че не й беше особено приятно да стои под дъжда, след като едва наскоро бе прекарала белодробно възпаление. — Аз ще ви чакам в колата в края на улицата.

Тя се качи в каретата и даде знак на кочияша да потегли. Когато той плесна с камшика, петте момичета хукнаха към ликуващото множество.

Кочияшът се отклони от „Оксфорд стрийт“ и зави по тихата „Менсфийлд стрийт“. Вероника зачака търпеливо процесията да отмине. Шумът постепенно се усилваше и накрая любопитството я накара да свали прозорчето и да погледне навън.

По „Оксфорд стрийт“ мина голяма пътническа карета. Богато украсените врата и колелата бяха замърсени от дългото пътуване. На половината височина на улицата каретата спря пред красива къща, вероятно творение на известния архитект Адам. Очаквайки пристигането на посланика, по стълбището, обградено с бели колони, се наредиха слуги с чадъри, за да приемат високопоставените гости.

Когато вратичката на каретата се отвори, Вероника видя представителен мъж с младежки вид и персийски черти — много висок, с брокатен тюрбан върху дългата къдрава черна коса, с разкошна черна брада. Красиво избродираните одежди приличаха на паунова опашка. Никога не беше виждала такъв мъж в Бушир, защото жените нямаха достъп до персийския двор. Познаваше палатите на шаха само от разказите на баща си. Посланикът се вписваше съвсем естествено в тях — като фигура от „Хиляда и една нощ“.

След каретата вървяха стотици, хиляди хора. Те поздравяваха посланика като герой от войната или член на кралското семейство. Развяваха знаменца, кърпички и шалове, вързани на пръчки и бастуни, и викаха въодушевено.

Вероника огледа изпитателно придружителите на посланика, търсейки познато лице от Бушир, но не откри нито едно. Двама бяха много млади. Другите носеха униформата на кралската гвардия. В свитата не се виждаха униформени чужденци. Освен Мирза всички се радваха на посрещането. Той остана няколко минути неподвижен с лице към множеството, после се запъти към къщата.

В този миг Вероника забеляза едър слаб мъж с черна коса и орлов поглед, който зорко оглеждаше ликуващата тълпа. Когато погледът му се плъзна към нея, сърцето й направи огромен скок и тя побърза да спусне завеската.

Значи лорд Синклер беше жив и здрав и беше сред посрещачите на персийския посланик. Не се беше излъгала: той беше Хинд Див.

Тя пое шумно въздух и разбра, че трябваше да направи първата крачка. Играта на нерви, която играеше лорд Синклер, я беше изтормозила дотолкова, че се страхуваше от тъмното и се стряскаше при всеки шум. Дори нейното безстрашие си имаше граници. Е, добре, щеше да влезе в леговището на лъва. Ако я погълнеше и изплюеше, значи така бе определила съдбата.

— Кога? — пошепна с болка тя.

Вратата на каретата се отвори с трясък и петте момичета Абът се настаниха на седалките, бъбрейки оживено за вълнуващите неща, които бяха видели.

 

 

Точно в три и четвърт на следващия ден лорд Синклер седеше в дома си с четирима приятели офицери. Макар че не желаеше компания, той се чувстваше задължен да ги покани. Известно време пиха виното му и опитваха сладкишите, сякаш това беше обикновено домашно посещение на приятели. Но той знаеше по-добре. Другарите му със сигурност бяха дошли с точно определено намерение, което го интересуваше. Какво се криеше зад примирието между петима мъже, които не бяха забравили последната си среща.

Предупреден от писмото на Уинслоу, предишния ден Девлин посрещна конвоя на Мирза преди влизането в столицата и се присъедини към свитата, сякаш изобщо не беше отсъствал. Върна се у дома си едва след като посланикът се оттегли за почивка.

— Очевидно си се възстановил от пристъпа на треска — Уинслоу хвърли бърз поглед към дясната ръка на Синклер: куката липсваше, ръкавът беше закопчан с безопасни игли.

— Нали знаеш, че изглеждам ужасно и в най-добрите си дни — отговори кратко Девлин. — Но не сте дошли да говорим за здравето ми, нали?

— Дошли сме да ти напомним за дълга ти — обясни сухо Хоу.

— И какъв е той? — попита тихо Девлин.

— Погрижи се перушината на посланика да не настръхва много силно. Желая ти успех! Той е с тънка кожа като новородено.

— Нали видя как се държеше вчера — Фрамптън си наля още порто. — Даде заповед да вдигнат прозорчетата на каретата, докато тълпата го поздравяваше. Проклета чувствителност!

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, Хоу има право — кимна Хъмфил. — Посланикът се обижда от всяка дреболия.

— И навсякъде подушва обиди — допълни Уинслоу. — Вчера заяви, че при такова посрещане можел да вкара в града тонове контрабандна стока. Постоянно ни натяква, че нямало официално посрещане.

Девлин кимна.

— Този факт учуди и мен.

— Нима е очаквал, че самият крал ще излезе да го посрещне! — извика възмутено Фрамптън.

— Така подобава на ранга му. Неговото семейство е много по-древно от рода на сегашния ни крал — обясни спокойно Девлин.

— Всъщност защо нямаше официално посрещане?

— Кой може да знае какво е накарало двора да възприеме тази линия на поведение? — промърмори Хоу. — Въпреки това един чужденец не бива да си въобразява, че може да ни диктува как да се държим.

— Вече сме в Лондон. Не можеш ли да измислиш нещо, за да отклониш вниманието му? — попита равнодушно Девлин. — Има достатъчно развлечения: заведения, игрални салони и толкова много хубави жени, че мъж с вкуса и енергията на Мирза скоро ще забрави останалото.

— Точно там е трудността — обясни Хъмфил. — Посланикът се е заклел пред своя суверен, че няма да престъпи прага на резиденцията си, преди да е връчил акредитивните си писма на негово величество.

— Нали познаваме темперамента на ориенталците — Хоу ядосано извъртя очи. — Стратегията им е коварна и много добре премислена. Като сам си налага домашен арест, той се надява да засрами двора и да се стигне до бързи действия.

— Предполагам, че причината за забавянето е в здравословното състояние на краля? — попита открито Девлин.

— Нямам представа, а и не ме е грижа — Хоу се премести напред и посочи Девлин с пръст. — От днес нататък ти отговаряш за настроението му. Нашата работа е свършена. Личната кралска гвардия си има по-важна работа, отколкото да се занимава с един надут ориенталски паун.

— Например да извежда кученцето на кралицата? — Девлин се усмихна за първи път този следобед. — Във вестника пише, че кученцето на принцеса Амелия родило малки. Това е отговорна задача за войник като теб!

— Спокойно, спокойно! — извика Уинслоу, когато Хоу изруга полугласно. — Някой трябва да оправи настроението на Мирза. Да измисли забавления. А ти си… ти си… — той кихна шумно и скри лице в кърпичката си.

— Наздраве! — извика Девлин и отново се усмихна.

Уинслоу стана и най-сетне забеляза липсата на завеси и килими, както и натрапчивата миризма на камфор и политура.

— Какво правиш, Синклер? Декември е. Кой нормален човек чисти през декември?

— Пролетно почистване — въздъхна лордът. — Идеята е на виконтесата.

Хоу наостри уши. Най-сетне разговорът стана интересен.

— Тя ли е причината, че ни изостави насред път?

— Не мога да кажа, тъй като още не съм я виждал.

— Какво каза? — извикаха в един глас четиримата офицери.

— Дори не сте се поздравили? — допълни задъхано Уинслоу.

— Тя се въздържа от срещи с мен, аз също — Девлин си пожела да не беше заговорил по темата. — Има си пет дъщери, които изискват цялото й внимание.

— Пет? — извика развеселено Хоу. — Велики боже! Сигурно е презряла или изсушена като слива. И двете не са по вкуса ми!

— Въпреки това някоя искра може да пламне… — промърмори Фрамптън.

— Или отчаяние — допълни Хъмфил. — Вдовиците обикновено са открити.

— Като всички стари моми — отбеляза подигравателно Хоу. — Толкова са благодарни за вниманието на мъжа, че са готови на всичко. На всичко! — подчерта той с коварно намигване.

Докато другите се смееха на грубата шега, Девлин се обърна към вратата, която току-що се бе отворила. Влезе млада жена в скромна памучна рокля с утринно боне на главата.

— Помещението още не е готово за посетители!

Втренченият му поглед не успя да я прогони и това го обърка.

— Простете, лорд Синклер, но след като имате гости, реших, че не би било зле да ме запознаете с приятелите си.

— И защо трябва да го направя?

Младата жена затвори вратата зад гърба си.

— Защото съм нова в Лондон и дългът ви изисква да ме въведете в обществото.

— Остави я, Синклер! — Хоу стана и се ухили широко. — Гостоприемството ти е доста скучно. Аз предпочитам женска компания.

Девлин стисна устни и огледа изпитателно младата жена, посмяла да оспори авторитета му.

— Аз не каня гувернантки.

В първия момент тя го погледна смаяно, после изражението й се проясни.

— Разбира се, че не ме познавате, след като не ни представиха — усмихна се, изпъна рамене и му подаде ръка. — Аз съм Вероника Абът.

— Виконтеса Абът? — изненадата беше толкова голяма, че Девлин едва произнесе думите и остави ръката й да виси във въздуха. Тази „вдовица“ с пет дъщери не беше повече от двадесетгодишна!

— Същата, лорд Синклер! — смаяните лица на другарите му извикаха усмивка на лицето й. — Ще позволите ли да седна при вас?

— Разбира се! — Хоу и Фрамптън скочиха и й предложиха местата си.

Девлин също реагира бързо. Отиде до вратата на салона и сложи ръка върха бравата.

— Е, господа, тъй като тъкмо щяхте да тръгвате, ще бъда кратък. Лейди Абът, представям ви полковник Хъмфил и лейтенантите Уинслоу, Хоу и Фрамптън. Господа, виконтеса Шрюсбъри!

Офицерите се поклониха дълбоко, Вероника направи лек реверанс. Девлин не беше сигурен кой беше по-ядосан и разочарован — тя или приятелите му. Във всеки случай лицата им внезапно се изчервиха.

Сякаш не забелязваше нищо, той отвори широко вратата и се сбогува:

— Желая ви добър ден, господа! За вечеря ще дойда на „Менсфийлд стрийт“. Бершъм ще ви изпрати.

Знаейки, че нямат друг избор, мъжете се изнизаха със съжаление през вратата — с изключение на Хоу. Той застана пред виконтесата и посегна към ръката й.

— Радвам се, че се запознах с вас, лейди Абът. А още повече се радвам на следващата ни среща.

Когато лейтенантът с величествен жест вдигна ръката й към устните си, Вероника се изчерви и побърза да я издърпа. Девлин изпита задоволство. Значи все пак не беше безнадеждно глупава гъска! Хоу беше истински негодник в отношенията си с жените.

Без да бърза, лордът затвори вратата на салона. Значи за тази личност му бе разказал Бершъм — през първата му нощ под този покрив тя се бе смилила над страдащия. Божичко, колко млада беше, почти момиче! Разочарование, гняв и объркване се бореха в сърцето му. Споменът за нощта беше толкова объркан… Млада жена… в неговото легло… О, небеса! Сигурно е бил трескав!

Не можеше да прецени какви мисли минаваха през главата й. Ала познаваше достатъчно жените, за да предположи, че нарочно бе избрала този момент да му се натрапи — защото след пристигането й бяха минали няколко дни и беше имала предостатъчно случаи да го стори. Тази жена искаше нещо. Но какво? Имаше само един начин да го открие.

Той се обърна към нея с ледено изражение.

— Е, мадам, как всъщност ви хрумна да смущавате частния ми живот?