Мария Барет
Отмъстена (9)

Осма глава

Пол Робсън затвори папката с доклада от Бестс Иншурънс за втори път тази сутрин и я остави да се плъзне от ръцете му върху бюрото. Закри лице с ръцете си, затвори очи за момент и се замисли какво, по дяволите, да предприеме оттук насетне.

Беше проверил и всички останали доклади, до които можа да се докопа, след като бе прегледал този от Бестс още рано сутринта, но застрахователната компания в Бразилия я нямаше никъде. Никъде, нито едно споменаване, нито изписване на името, нищо. Той отново отвори очи и въздъхна. Къде, за бога, беше Хю? Това беше последното, което му трябваше, при всичките тревоги относно „ИМАКО“. Бразилия Иншурънс влизаше в областта на юрисдикцията на Хю — той движеше нещата им, занимаваше се с всичко.

Пол се изправи и бавно пристъпи към прозореца, загледа се за момент навън в зимното небе. Прииска му се да беше далеч от всичко това: далеч от „Хауърд Ъндъррайтинг“, далеч от Лондон, обратно в Манчестър, където беше отраснал. Обаче беше замесен, знаеше го, и като се опита да премисли нещата защо Бразилия не беше спомената въпреки огромните парични постъпления, които бизнесът им донасяше, и не можа да стигне до никакво разумно обяснение, осъзна какво точно би могла да означава тази ангажираност.

Чак му се повдигаше от тревога. Южноамериканска застрахователна компания, която внася значителни парични суми в Обединеното кралство чрез „Хауърд Ъндъррайтинг“ и която не може да бъде проследена в нито един от застрахователните доклади — това миришеше на пране на пари, на пари от наркотици. Вонеше чак до небето!

Може би фактът, че състоянието на Хю се беше разраснало до такава степен, и то изключително бързо, имаше нещо общо с всичко това? Вярно, той притежаваше неотменния талант да надушва най-добрите сделки и нещо като божи дар за постигане на големи печалби. Но дали зад всичко не се криеше и нещо повече? Пол Робсън винаги бе хранил известни подозрения, но те си оставаха единствено в тази област, смътни подозрения, често продиктувани от завист.

Ненадейно телефонът на бюрото му иззвъня и той се сепна. Офисът беше празен, като се изключеха двете секретарки, които си бъбреха на бюрото в далечния край на помещението. Всички останали бяха или на обяд, или да пазаруват на борсата. Викна на момичетата и отиде да вдигне лично телефона. Взе слушалката и чу гласа на Дейв Уеб на фона на ресторантска глъчка.

В същия миг проумя, че беше забравил уговорката си за обяд.

— О, Господи! Извинявай, Дейв — каза. — Да, знам, знам. Щом ти чух гласа, се сетих. Слушай, ще бъда при теб след пет минути, винарна „Ледън Хол“, нали? — Робсън отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна вътре папката за Бразилия и го заключи. Не желаеше никой друг да знае с какво се бе захванал.

Всичко беше заради напрежението от последните няколко седмици, риска с „ИМАКО“, а сега и това с „Бразилия Иншурънс“. Никога досега не беше забравял за поети ангажименти, особено пък уговорки за обяд. Като извиси глас през залата, помоли Шарън да поеме обажданията му и й каза къде отива. Господи, как му се искаше Хю да се навърташе тук по-често. Тези пари — отговорността беше убийствена.

Като пристигна във винарната, Робсън забърза нагоре по стълбите в светлото, но претъпкано помещение и си проправи път през тълпата към своя брокер, седнал на бара. Двамата мъже се здрависаха и Робсън с облекчение отпи голяма глътка от виното, което вече му бяха сипали. Хвърли поглед към дъската с менюто, поръча си тапас^[1], пет различни ястия, след което Дейв Уеб го поведе към запазената маса в ъгъла до прозореца.

— Как успя да я докопаш?

— Имам си човек от персонала на бара.

Робсън се разсмя и погледна към бара.

— Кой от тях? Онзи русият тип с обичката е симпатяга.

Уеб се задави с виното си.

— Всъщност е онази червенокосата, с минижупа и краката до сливиците!

— О, да! Мноого добре! — Пол Робсън се облегна назад на стола си, за първи път от часове насам почувствал известно облекчение. Дейв Уеб беше отличен брокер, познаваше всички на пазара и винаги държеше ухото си допряно до земята. Каквото и да пожелаеше човек да научи, просто трябваше да пита Дейв Уеб, от цената на грам дрога до последните отчайващи клюки. Беше чудесен за компания.

— Е, как върви бизнесът в забележителната „Хауърд Ъндъррайтинг“?

— Прилично.

— Само прилично? Хайде стига, Пол, занимавате се със застраховки на толкова крупни клиенти, че се чудя как така Хю още не си е купил къща на нос Ферат!

Робсън се усмихна през стиснати устни. В момента всяко споменаване на Хю оставяше кисел вкус в устата му.

— Слушай, Дейв — подхвана спонтанно, — някога да си чувал нещо за „Бразилия Иншурънс“?

Уеб се замисли за миг, след което поклати глава.

— Не, не мисля. Къде е седалището им?

— В Бразилия.

— Оттам и името — той присви очи. — Хей, чакай, чакай! Може би съм чувал за тях… ъъъ… „Бразилия Иншурънс“, опитвам се да си спомня… аха, това е! — Уеб допи на един дъх остатъка от виното си и си наля втора чаша, като преди това допълни чашата на Пол. — Мисля, че един от младите ни брокери си имаше работа с тях преди няколко месеца, есента на миналата година, някъде там. Защо, това важно ли е?

Робсън вдигна рамене, поуспокоен от информацията.

— Горе-долу.

— Добре, изчакай един момент, ще звънна в службата и ще видя дали невръстният Джефри ще си спомни за какво ставаше дума — Уеб извади мобилния си телефон от джоба и набра номера на офиса си.

— Привет, Магс, Джефри там ли е? — изчака няколко секунди. — А, Джеф, трябва ми малко помощ за нещо. Да си спомняш случайно една компания, „Бразилия Иншурънс“? Мисля, че ти си имаше вземане-дав… — последва пауза и накрая Уеб каза: — Така ли? Аха, вярно, да, сега, като ми казваш, си спомням — той извади бележника си от вътрешния джоб на сакото и надраска няколко думи. Робсън погледна към листа, но не можа да разчете почерка на Уеб от това разстояние. Зачака нервно, докато Уеб продължаваше да слуша гласа в слушалката.

— Добро момче! Да, ако трябва, ще го направя. Мерси, Джеф. Чао — Уеб затвори телефона и се взря в Робсън. — Извинявай, Пол, трябваше да се сетя. Джеф току-що ми припомни, че миналата година към нас се беше насочила тази фирма за презастрахователни дейности от Бразилия, но посредникът, който използвахме тогава, ни посъветва да не правим никакъв бизнес с тях. Каза буквално да не ги пипаме не само с пръст, но даже и с прът за висок скок, ако не ми изневерява паметта. Очевидно работата с тях е все едно да държиш горещ картоф. Според непотвърдени слухове фирмата се ръководи от наркобарон, за пране на пари. Мануело ли, Консуело ли, нещо подобно — Уеб се усмихна. — Обаче нали ги знаеш какви са слуховете в нашите кръгове. Ако те видят как вземаш аспирин, веднага ще те нарочат за наркоман! — той се разсмя. — Надявам се това, което ти казах, да ти е било от полза все пак.

Пол Робсън кимна и пресилено се усмихна.

— Аха, чудесно! Благодаря, Дейв — той отпи от виното си и се запита колко бързо можеше да се върне обратно в службата. Името Мануело му бе прозвучало толкова познато, че чак свят му се зави, да го убиеха, ако можеше да определи защо, но скоро щеше да разбере, по дяволите.

— Не ми благодари, Пол — каза Уеб през смях, — а ми подхвърли някой печеливш бизнес!

В този момент поръчката им пристигна и Робсън се отърва от необходимостта да казва още каквото и да било за „Бразилия Иншурънс“ и защо току-що чутото мигновено бе задействало алармени сигнали в главата му.

Като се върна обратно в офиса си след обяда, Пол седна зад бюрото си и начаса набра номера на Джойс в отдела на управителните им агенти. Не желаеше да губи нито миг.

— Джойс? Здравей, Пол Робсън е.

— Здрасти, Пол! — Робсън долови топлотата в гласа й. — Каква приятна изненада! Какво мога да направя за теб?

Можеше да си я представи мислено в момента, как отмята назад коса, поизпъва се на стола си и леко прибира корема си. Пол мълчаливо почука с молив по бюрото си.

— Джойс, всъщност ти се обаждам за две неща. Първо, да проверя дали си свободна за обяд в петък?

— О! — тя прозвуча приятно изненадана, след което добави с подозрение: — И?

— И да видя дали би ми направила малка услуга.

— Аха! — разсмя се тя. — Знаех си, че има нещо гнило!

— Е, не чак толкова. Бих искал да имам опреснен списък на имената, с които работим, защото правя едно проучване. Би ли го направила за мен, душице?

— Ъъ… да видим… — тя направи пауза. — Добре, не виждам защо да не го направя, но само ако не ме наричаш душице!

Робсън се усмихна.

— Обаче ще трябва да ме заведеш на някое наистина хубаво местенце, защото и двамата прекрасно знаем, че Хю не обича списъкът с имена да се дава без негово разрешение!

— Естествено, че ще те заведа на хубаво място, Джойс! Къде би искала да отидем?

— Долу, в „Павилиън“.

— Ами-и… — на Робсън винаги му доставяше удоволствие шеговитото бърборене със сладката Джойс. — Условията са доста тежки, Джойс, но… добре! Ще можеш ли веднага да ми изпратиш списъка?

— Да, без проблеми.

— Благодаря ти. Ще мина да те взема от офиса ти в петък, около дванадесет и половина. Става ли?

— Да, прекрасно, Пол. Ще се видим тогава.

Робсън затвори. Облегна се назад в стола си и се запита какво, по дяволите, щеше да прави, ако името Мануело действително се окажеше в списъка. Знаеше, че бе чувал името, но не можеше да се сети къде и как. Това го дразнеше, като трън в съзнанието му, и той почувства как кръвното му се покачи. Рязко се наведе напред и се опита да овладее параноята си.

„Слушай, каза си, възможността името да е там е съвсем нищожна! Понеже действително имаха вземане-даване с Южна Америка, неминуемо щеше да е чувал това име, то беше толкова обичайно за латиноамериканските страни, също като Смит или Джоунс. И даже и да имаше някой Мануело в списъка, господи, та нали имената винаги се проучваха от екип в «Лойдс» — шансовете да е именно този, за когото бе говорил Уеб, бяха смехотворно малки.“

Робсън спря да почуква с молива си по бюрото и се почувства малко по-добре. Съзнаваше, че стресът бе започнал да му се отразява; това беше просто още една черта на характера му — да се тревожи за нищо. Остави молива. „Изчакай да пристигне списъкът, каза си, после ще мислиш какво да предприемеш.“ И за момента задоволен от тази мисъл, Робсън стана и отиде до кафе машината, за да си налее топла напитка.

Час по-късно нагласата на мисълта му беше претърпяла пълна промяна. Мануело действително бе в списъка, едно от най-крупните имена, със седалище в Южна Америка. Робсън беше започнал обилно да се поти. Разбра, че трябва да научи повече.

Излезе от офиса, мина по Сейнт Мери Акс, за да стигне до сградата на „Лойдс“ и влезе през главния вход. Спря до редицата с обществени телефонни автомати вдясно и бръкна в джоба си за дребни. Не желаеше този разговор да бъде записан никъде.

Набра номера на зет си в службата, помоли да го свържат лично с него и зачака. Кимна на един познат, който мина покрай телефона, и секунди по-късно зет му се обади.

— Сержант-следовател Ийстман.

— Здрасти, Джо, Пол се обажда.

— Пол, как си?

— Добре. Слушай, Джо, имам нужда от помощ. Искам да наема частен детектив за известно време. Да познаваш някой наистина добър?

— Какво става? Да не си загазил нещо, Пол?

— Не, нищо подобно, във връзка с работата е. За някои доста деликатни проучвания, свързани със застраховките, нали знаеш какво имам предвид.

— О, да.

Настъпи кратко мълчание на фона на обичайните шумове за полицейско управление. След известно време зет му отново се върна на линията.

— Тук разполагам с няколко имена, които би могъл да пробваш. Бивши полицаи. Единият от тях работеше навремето с мен.

— Чудесно, давай ги — Робсън си записа телефоните, които Джо му издиктува. — Благодаря ти, Джо. Оценявам помощта ти — направи кратка пауза. — Но не споменавай за това на Сали, може ли? Тя веднага ще си помисли най-лошото.

— Все едно не сме се чували, Пол.

— Благодаря ти, Джо. Ще се видим тия дни. Нали?

— Аха, и умната, приятел.

Робсън прибра списъка с телефонните номера и затвори. Обърна се, за да влезе в борсата.

— Ей, Хю! — той забеляза шефа си, който тъкмо излизаше от кафето, и му махна с ръка, но Хю говореше по телефона, вървейки. Той не му обърна внимание и забързано излезе от сградата, преди Робсън да успее да го приближи.

— Страхотно! — измърмори Робсън под носа. С каквото и да се занимаваше Хю Хауърд в момента, каза си, то изобщо не приличаше на застрахователен бизнес. Никога не го беше виждал толкова напрегнат и агресивен, колкото беше през последните няколко месеца. Робсън показа пропуска си на охраната и се изкачи с ескалатора до отделението на неговата компания. И щом не ставаше дума за застраховки, с какво, по дяволите, се беше заел той?

 

 

Хю стоеше на остъклената веранда на огромна викторианска къща в Хемптън, която принадлежеше на Питър Мейс. Виждаше и чуваше Мейс, който бе застанал в просторното преддверие и говореше по телефона, а грубият му акцент от Южен Лондон бе омекотен за човека от другата страна на линията и си мислеше колко добре организиран беше станал бизнесът с наркотици. Погледна покрития с черни и бели плочки под, прекрасно излъскан до наситен блясък, после масата в коридора от времето на Джордж IV с грамадна, четвъртита ваза, пълна с лилии, и разбра, че именно тук бяха истинските пари в днешно време. Мейс беше дистрибутор, човекът, който организираше дилърите, вършеше цялата подмолна работа и прибираше внушителен дял от печалбата заради усилията си. Прикриваше следите си с някакъв вид търговия с антики, обаче Хю веднага щом видеше нечие богатство, можеше да познае мръсните пари в брой. Къщата бе натъпкана с ценности, добри произведения на изкуството, колекция от редки книги и стотици екземпляри от фин, рядък порцелан. Мейс бе изключително умен и далновиден, но нали именно за това му се плащаше.

Хю плъзна поглед наоколо, когато Мейс приключи с телефона, и зачака той да се появи на верандата. Мейс извади яркочервена копринена кърпичка от джоба си и избърса слушалката, преди да я постави обратно върху вилката. После се взря в огледалото над масата, приглади назад кичур коса с жест, който напомни на Хю за Джеймс, и се обърна, за да се присъедини към него.

— Извинявай за това, Хю. Един човек иска стол от времето на Уилям и Мери, същия като този, който продадох миналата седмица — изрече Мейс с очарователна усмивка. Вдигна с престорено отегчение очи към тавана, а Хю кимна сковано. Искаше да приключат със сделката по същество, за да може колкото се може по-бързо да се махне оттам. Цялата тази натруфена обстановка го изнервяше и той прекрасно съзнаваше, че издава неопитността си.

Обаче Мейс мигновено долавяше неизречените усещания. Притежаваше изключително чувствителен нос, който можеше да надуши страха от мили разстояние. Това и беше причината за репутацията му, съчетано с факта, че действително беше една гадна особа. Старателно изработеното амплоа на културен човек, което носеше, прикриваше безмилостен нрав и пълна липса на съвест. Като реши да прекрати каквито и да било по-нататъшни разговори, Мейс протегна ръка.

— Значи ще чакам да ми се обадиш следващата седмица, Хю — рязко изрече. — Когато всичко си застане на мястото. Предполагам, че ще ме уведомиш за точната дата, на която очакваш доставката?

Хю кимна.

— Чудесно! С нетърпение очаквам да върша работа с теб, Хю.

Двамата мъже се ръкуваха и Хю с голяма доза облекчение отвори стъклената врата на тръгване. Хвърли поглед назад през рамото си.

— Ще се обадя — каза и Мейс кимна. След което, без повече приказки, мина през малката градина, излезе през извитата порта от ковано желязо и пристъпи към колата си, която бе спряна точно отпред. Изключи алармената инсталация, влезе вътре и завъртя стартера, като през цялото време усещаше очите на другия мъж, приковани в него. Бързо хвърли поглед през рамо, но Мейс вече се беше прибрал вътре.

— Самонадеян копелдак — изръмжа и натисна педала на газта. Прекрасно съзнаваше, че Мейс го беше записал. Мейс беше човек на Мануело — както разпределението, така и печалбите от наркотиците минаваха по обратния път през него. Мейс беше поискал една трета от предполагаемата печалба в аванс за „оперативни разходи“ и за всеки случай. Цяла трета, мислеше ядно Хю, докато се престрояваше в движението по главния път. С това и с парите за Мануело Хю вече беше затънал до гуша. Отчаяно се надяваше Джеймс да успее да осъществи своята част от работата по един или друг начин, не го интересуваше как точно. Ако нещо се объркаше, тогава Хю действително щеше да загази. Не се притесняваше особено от това, че бе използвал Джак за разплащането с Мануело, но злоупотребата с парични средства на клиенти, за да уреди сметките си с Мейс, беше много сериозно престъпление.

Изведнъж, като спря пред една пешеходна пътека, Хю избухна в смях. Какви, по дяволите, ги мислеше? Ако започнеше да се притеснява за някаква си злоупотреба, значи въобще нямаше никакви шансове! Какво, в края на краищата, беше една измама в сравнение с контрабандно внасяне в страната на кокаин на стойност половин милион лири стерлинги?

Върна се в централната част на Лондон точно насред пиковия час и се нареди на опашка пред светофарите към кръговото движение на Чизуик. Имаше уговорена среща с Джеймс в един бар до пиаца в Ковънт Гардън, в шест и половина. Вече закъсняваше и това го изнервяше. Равновесието в отношенията му с Джеймс беше от изключителна важност, контролът трябваше да е в неговите ръце. Като изруга шофьорката на колата, която спря пред него, щом светофарът се смени, Хю й показа среден пръст, натисна педала на газта, леко закачи задната й броня и присветна с фаровете си.

— Тъпа гъска! — изрече с устни през страничното стъкло. — Научи се да караш!

И като сви във вътрешното платно, я изпревари, натисна клаксона си и се устреми по шосе А4 към центъра на града.

Хю се беше настанил в задната част на „Опушената лула“ и вече беше поръчал бутилка шампанско „Лорен Перие“, когато Джеймс пристигна в бара, раздразнен и уморен от обществения транспорт в пиковия час! Виното стоеше в кофичка с натрошен лед встрани от масата, докато Хю отпиваше леденостудена вода и четеше днешния брой на „Ивнинг Стандарт“. Той вдигна очи, забеляза Джеймс и се изправи, за да го повика. Хю изпитваше нужда да властва над положението, това беше неотменна част от играта.

— Зравей, Джеймс.

— Хю.

Вежливо си стиснаха ръцете и Джеймс остана на мястото си. Срещаха се за първи път от седмици насам и той не беше съвсем наясно какво държане да очаква.

— Заповядай, седни — каза Хю. — Поръчах шампанско.

— Виждам — рязко отвърна Джеймс. Разкопча палтото си и седна, като остави куфарчето си на пода под стола.

— Как я караш напоследък?

Джеймс погледна Хю и вдигна вежди.

— Предполагам, че трябва да разтълкувам въпроса ти като: „Всичко ли е готово за пътуването ти до Бразилия“?

Хю сви рамене.

— Е, отговорът е да. Направих това, което ми предложи, и се записах за конференцията в Рио след три седмици. Има ли още нещо, което да искаш, Хю? Или вече мога да си тръгвам?

Джеймс се изправи, а Хю първо хвърли дискретно поглед из бара, след което протегна ръка, за да го спре.

— Седни, Джеймс — изрече тихо. — Седни, моля те.

Джеймс погледна с отвращение ръката на Хю, после затвори очи и извърна лице. През цялото време изпитваше все същото, през цялото време, по дяволите. Каквото и да правеше с Ливи, колкото и да се опитваше, постоянно изпитваше този копнеж, тази ужасна, ужасна болка от възбудата, която се зараждаше само при вида на Хю. Сякаш чувството беше залостено вътре в него през всичките тези години, навито като змия и сега бе по-силно, по-мощно, сякаш летаргичният му сън бе укрепил разрушителната му власт. Отдръпна ръката си гневно и рязко и се наведе, за да вдигне куфарчето си.

— Джеймс, не си отивай. Остани да пием по едно, само едно питие — каза Хю.

Джеймс се обърна пак с лице към него. Ненавиждаше Хю, сега вече го ненавиждаше, но самата мисъл за него беше като мания. Звукът на неговия глас, така плътен и наситен, го караше да трепери. Джеймс кимна мълчаливо. Любовта му към Хю беше по-силна от ненавистта и превъзходството на това чувство го изпълни със смразяваща погнуса.

Джеймс седна отново, прие чаша шампанско и извади цигарите си, като бързо запали една, преди да предложи пакета на Хю. Мълчаливо плъзна поглед из бара.

— Значи заминаваш на четиринадесети идния месец? — попита Хю, като взе запалката. — Така ли е?

Джеймс се обърна към него.

— Да, ще те уведомя за подробностите по полета, щом наближи времето — отвърна студено.

— Хубаво — Хю не обърна внимание на гнева му. Прекалено добре познаваше Джеймс. Напълно владееше положението и нямаше да го остави току-така. — Когато си готов — добави. Допи виното в чашата си и посегна към бутилката, за да налее още. — Тук съм с колата — отбеляза, като допълни и чашата на Джеймс. — Мога да те откарам у вас, ако искаш?

Джеймс не отговори.

— Както разбирам, Ливи не е у вас тази вечер?

Джеймс го погледна в упор и присви очи.

— Е, и? — не си направи труда да попита откъде Хю имаше тази информация, просто вече приемаше като нещо обичайно факта, че Хю научаваше всичко, което му трябваше да знае що се отнасяше до тях двамата с Ливи.

— И мога ли да ти предложа вечеря?

Джеймс поклати глава и изсумтя.

— Никога не се отказваш, а, Хю? — изрече със злоба. — Не ти ли стига, че вече получи това, което искаше от мен? Трябва ли да продължаваш все така? Трябва ли?

Хю придвижи крака си под масата, така че да докосне крака на Джеймс, и упражни лек натиск към бедрото му. „Да, помисли си, трябва да продължавам, още и още, докато не хвана в ръцете си онзи ценен петкилограмов пакет. Докато не го направя отново и отново, да те използвам, по същия начин, по който ме използва ти, за да получиш каквото искаше, преди на пътя ти да се изпречи нещо по-добро.“ Обаче не изрече на глас нищо от това. Плъзна ръката си под масата и докосна крака на Джеймс. Почувства как той потръпна при допира.

— Е, искаш ли вечеря? — повтори въпроса си.

Джеймс допи втората си чаша шампанско на две глътки и попи ъгъла на устата си с длан. Знаеше какъв ще бъде отговорът му и се ненавиждаше за това.

— Да — каза, — искам.