Мария Барет
Отмъстена (27)

Двадесет и шеста глава

Когато Ливи се събуди на следващата сутрин, самочувствието й от предния ден се беше стопило напълно. Влезе в банята и спря, погледна се в огледалото и се взря втренчено в косата си, в по момчешки късата прическа, от която овалът на лицето й изпъкваше още повече, подчертавайки изключително високите й скули и облата линия на брадичката. Подръпна нервно краищата й и въздъхна. Отиваше й безспорно, обаче новата подстрижка я подмладяваше поне със седем години и й придаваше закачлив вид. За кой ли път се запита каква муха й беше влязла в главата вчера, за да я накара да го направи.

Беше изброила причините сама пред себе си, когато бе изхвърчала от хотела веднага след срещата с Фрейзър право към фризьорския салон, който беше забелязала на „Юниън Стрийт“, където беше поискала да свалят няколко инча от дължината на косата й. Тогава беше ядосана, беше й се искало да му покаже, че сама ръководи живота си, че може да взима самостоятелни решения и че действително желае промяна. Щом се налагаше да погледне действителността в очите, нека бъдеше и нов човек, с повече сила и кураж да постигне това, което трябва да направи. Дългата коса принадлежеше на старата Ливи, късата — на новата.

Обаче сега, в студената светлина на деня, видът й се струваше толкова различен и непривичен, че дори и отражението й в огледалото я караше да нервничи. Не беше сигурна, че познава личността, която виждаше отразена насреща си, а също така не знаеше на какво тази личност беше способна. Посегна към гребена, прокара го през късата си коса, пръсна в шепата си малко пяна и я нанесе по главата си, оформяйки с пръсти прическата, така както й беше показала фризьорката предишния ден. После обърна гръб на огледалото, надявайки се да не изглежда толкова ужасена, колкото всъщност се чувстваше, и отиде в спалнята, за да се облече.

 

 

Фрейзър се успа.

В редакцията вече кипеше трескав труд, когато се появи там малко преди девет. Повечето от служителите вече бяха на линия — някои, работещи по новините за обедното издание от часове насам — и откритото, просторно помещение беше претъпкано, шумно и изпълнено с аромата на прясно сварено кафе. Запъти се към своя кабинет, ограден със стъклени стени ъгъл от помещението, като поздравяваше колегите си и се спираше тук-там, за да размени по няколко думи с репортерите.

— Хммммм, много хубаво ухаеш тази сутрин! — Керъл беше влязла в офиса след него и му подаваше купа с днешната поща. — Ново гадже?

Той я зяпна поразен.

— Нищо подобно! — отвърна й остро. Беше уморен и в ужасно настроение. Беше останал повече, отколкото бе имал намерение у Бет, а оттам насетне изобщо не беше мигнал от мисли за Ливи. Какво я беше прихванало Керъл тази сутрин? Не миришеше по-различно от друг път — просто се беше изкъпал, избръснал, облякъл и бе дошъл на работа. В този миг проумя. Ливи беше забравила гела си за душ, а той го беше използвал. По дяволите! Когато не мислеше за жената, ухаеше като нея! Втренчи очи в листовете пред себе си и се озъби.

Керъл веднага долови, че го беше разстроила.

— Добре ли си, Фрейзър? — попита го нервно.

Той вдигна очи и съзря израза на лицето й.

— О, да, извинявай, нищо ми няма. Не се безпокой — усмихна се, за да я ободри. — Някакви съобщения?

— Само едно — от Гордън.

— Да?

— Той е долу в печатницата с новото момиче, което нае на работа. Каза, ако можеш, веднага щом се появиш, да отидеш при тях, за да ви запознае.

Фрейзър се озадачи.

— Ново момиче ли?

— Да, тя дойде вчера.

— О, да! — спомни си, че Гордън бе искал да получи мнението му за едно решение вчера, сигурно е ставало дума точно за това. Той се изправи нетърпелив да разбере какво се беше получило. — Веднага ще отида. Да има нещо спешно от вчера?

— Няма — Керъл се усмихна, Фрейзър го очакваше истински шок долу — новото момиче беше зашеметяващо.

— Какво смешно има? — попита я той, като заобиколи бюрото от нейната страна.

— О, нищо — тя сви рамене.

— Сигурна ли си? — Фрейзър я изгледа подозрително.

— Да, сигурна съм — нямаше да обели и дума повече, но така й се искаше да си намери някакво извинение да слезе и тя долу, за да види реакцията му с очите си. Обърна се и излезе първа от кабинета, седна пред екрана на компютъра си, а Фрейзър продължи нататък към стълбите. Ако поне малко приличаше на Мич и Гордън, той сигурно щеше да се търкулне по гръб и да размаха лапи като пале при вида й, помисли си Керъл и се взря в писмото, което трябваше да напечата. В следващия миг се засмя с глас, съвсем развеселена, макар и изпитваща леки тръпки на ревност.

 

 

Фрейзър зърна Гордън в далечния край на печатницата, наполовина скрит зад огромните машини. Той говореше с висока, млада жена, която засега Фрейзър виждаше само в гръб. Забеляза фигурата й, издължена, слаба и елегантна, в плътен черен чорапогащник, яркозелен минижуп, черно прилепнало поло и оранжево сако, възкъсо и вталено. Очите му се плъзнаха нагоре към главата й, към късата руса коса и огромните сребърни обеци и сепнато осъзна, че тя му напомняше за Ливи, само да не беше късата прическа, макар и представа да нямаше как изглежда лицето й. Господи, каза си, тръгвайки към тях, дали някога ще успея да си я избия от главата?

Гордън махна с ръка и погледна над рамото на момичето.

— А, Фрейзър — извика над шума на машините, — ела да те запозная с новия член на екипа ни, Ливи Дейвис.

Фрейзър все още бе на няколко крачки от тях, но се закова на място, когато Ливи се обърна. Стомахът му се преобърна и той се взря в пронизващия поглед на наситеносините очи, които изглеждаха по-огромни от всякога заради късата, момчешка подстрижка. С мъка успя да преглътне и усети как в гърдите му се надигна яростна вълна. Ноздрите му потръпнаха, погледът му доби стоманена твърдост, но все пак остана мълчалив. Просто я загледа с леден, гневен взор.

— Здравей, Ливи — изрече най-сетне.

Тя се усмихна, ала очите й го гледаха нервно. Поне е достатъчно възпитана, за да изпитва неудобство, помисли си Фрейзър, макар това изобщо да не уталожи гнева му.

— Фрейзър — отвърна тя. — Как си?

Гордън наблюдаваше сцената с нескрито любопитство. Беше проницателен човек и буквално подушваше витаещото във въздуха напрежение, атмосферата изпускаше искри като наелектризирано пространство.

— Значи двамата се познавате? — изрече полуутвърдително.

Ливи проговори първа.

— Бяхме заедно в колежа — отвърна, гледайки Фрейзър право в очите, сякаш го предизвикваше да оспори това, което щеше да изрече. — В Оксфорд — спря, изчака Фрейзър да каже нещо, след което продължи сама, защото той не промълви и дума. — Доста години минаха. Радвам се да те видя.

Тя пристъпи към него, протегна му ръка и Фрейзър се взря надолу в нея за миг, втрещен и напълно вбесен. Малко остана да се врътне и да изхвърчи от помещението, когато Ливи добави:

— Фрейзър? — с мек, умолителен глас.

Той най-после я погледна в очите и забеляза, че тя беше изплашена и че самочувствието й бе толкова крехко, че всеки момент можеше да експлодира. Пое протегнатата ръка.

— Да, така е — съгласи се студено. — Значи си си намерила работа в моя вестник. Каква изненада.

Гордън припряно застана до тях.

— Аз поех нещата в свои ръце, Ливи, но все пак ти споменах, че думата на шефа ще е решаваща — тя кимна. — Може би все пак трябва да разменим две думи насаме, Фрейзър?

Фрейзър изведнъж осъзна, че двамата души пред него бяха поставени в изключително неудобно положение от реакцията му, и се възпря навреме.

— Няма да е необходимо, Гордън — отвърна. — Твоето решение напълно ме устройва — обърна се към Ливи. — Добре дошла на борда на „Ангъс Прес“, надявам се, че работата тук ще ти хареса.

Облекчението, което се изписа по лицето й бе красноречиво.

— Благодаря ти — промълви тихо, — убедена съм, че ще е така.

В този момент гласът на Керъл се извиси над тракането на машините и тримата видяха как маха с ръка на Гордън, придържайки вратата на печатницата отворена.

— Пег е на телефона, Гордън! Обажда се от регионалния офис. Получил е статията, която си искал — направи малка пауза, за да си поеме дъх, след което продължи да крещи: — Праща я по факса, но все пак иска да се чуе с теб!

Гордън махна с ръка, за да й покаже, че е разбрал съобщението и тя изчезна зад вратата. Извини се припряно и помоли Фрейзър да завърши обиколката с Ливи, за да я запознае с редакцията. Щял да ги изчака в кабинета си, когато привършат. Забърза след Керъл, като ги остави двамата насаме, доволен, че напуска огневата линия, питайки се какви ли бяха личните причини, довели Ливи Дейвис в Шотландия.

В мига, в който Гордън си тръгна, Фрейзър стисна ръката на Ливи над лакътя и я поведе насила навън от печатницата и извън полезрението на техниците в относителното спокойствие на коридора. Спря, огледа се, за да се увери, че са сами, и просъска:

— По дяволите! Какви игрички играеш, Ливи? — продължаваше да стиска болезнено лакътя й.

Тя се отскубна от хватката му и разтърка изтръпналото място.

— Намерих си работа, точно както ме посъветва. Не помниш ли? — тросна му се ядно.

Той поклати глава.

— Но защо в моя вестник? И защо, по дяволите, го направи зад гърба ми? — въобще не я разбираше. — Аз самият щях да ти дам работа. Просто трябваше да ми кажеш.

Ливи се взря в лицето му. Изражението му показваше взривоопасна смесица от смайване, накърнена гордост и гняв и в него изобщо не се долавяше разбиране или съчувствие.

— Точно в това е въпросът — отвърна му натъртено, — не го ли проумяваш?

Фрейзър очевидно не го проумяваше.

— Трябваше да го направя сама. Със собствени сили! Не съм дошла тук, за да ти направя напук, или нещо такова! Дойдох, защото си мислех… Признавам, че решението ми беше взето малко прибързано, но си мислех, че имам някакъв шанс да получа работа тук — тя продължи да го приковава с поглед, като се стараеше да му внуши поне частично разбиране. — Открих начин да предложа на вестника нещо, което вие още нямате, идея за малко по-консуматорски ориентирана рубрика или притурка и успях да убедя Гордън Файф, че тази идея си струва — Ливи докосна умолително ръката на Фрейзър. — Той ми предложи да ме наеме за пробен период, защото сметна, че ме бива като професионалист, а не от съжаление. Трябва да разбереш колко важно беше това за мен! — тя спря. Искаше й се да добави, че е имала нужда от това, че след неговия ужасен изблик на съжаление е искала да му покаже, че е способна да го направи, ала реши, че вече бе изрекла достатъчно. Виждаше, че Фрейзър въобще не я разбираше, може би никога нямаше да я разбере.

— Виж — подхвана тя отново, — ако действително приемаш нещата толкова зле, ще напусна още сега, ще забравим цялата история. Наистина не мислех за теб, когато дойдох тук, единственото, за което мислех, беше работата — тя отпусна ръката си и се обърна към стълбите. — Ще ида да си взема нещата от кабинета на Гордън.

Фрейзър кимна и тя пое нагоре по стълбите.

— Ливи! Чакай малко! — действително не знаеше как да постъпи. Бореше се и със собствените си чувства и със съзнанието, че Гордън никога не бе грешал в преценките си. — Каква по-точно консуматорска рубрика сте обсъждали с Гордън? Можеш ли да ми обясниш накратко?

Ливи се вкопчи в перилата, като почувства как от облекчение краката й омекват! Отпусна се да седне на стъпалата, опитвайки се да прикрие факта, че ако не го беше направила, навярно щеше да се строполи. Беше глупаво, знаеше, че е така, да възлага всичките си надежди на едно нещо, на работата в „Ангъс Прес“, обаче това все пак беше начало! Струваше й се, че това би могло да й подскаже някакъв път за измъкване от нищото и депресията.

За момент остана мълчалива, после силата, която я бе крепила на повърхността през последните няколко седмици, все пак взе надмощие и Ливи започна да обяснява:

— Притурка за нашия живот, Фрейзър, „Тук и там“. Отделно приложение, което да излиза веднъж седмично и да покрива най-различни неща, които не е обезателно да са новини — гласът й постепенно набра сила. — Неща като мода, телевизия, текущи културни новини, малко клюки за известни личности, рецензии на книги. Някаква цветна притурка, която все пак да има изключително местен уклон.

Той кимна.

— Знам, че не откривам Америка. Така е. И други вестници са го правили… като „Ивнинг Кроникъл“ в Нюкасъл и „Ивнинг Стандард“ в Лондон… Но е ново за вашата област тук и мисля, че действително ще има успех.

Фрейзър запази част от скептицизма си, но идеята бе вълнуваща, нямаше как да не го признае.

— И какво ти предложи Гордън? — попита я.

— Изпитателен срок — отвърна му тя. — Да сглобя сигнален брой, да видим как изглежда, как се продава, а оттам насетне, както се получи.

— И това те задоволява?

— Все пак е начало — отвърна му Ливи откровено. — Пък и в моето положение не бих могла да искам повече, нали?

— Май си права — Фрейзър запази мълчание за няколко минути и Ливи не смееше да го погледне. Беше впила очи в стиснатите в скута си ръце и трескаво се молеше той да каже нещо. Каквото и да е! Накрая събра достатъчно смелост, за да вдигне очи, и забеляза, че той я гледаше.

— Според мен — подхвана Фрейзър — ще е най-добре да ви оставя двамата с Гордън да опитате. От доста време обсъждаме с него нещо подобно и щом той е толкова убеден, че с теб ще потръгне, мисля да се доверя на преценката му.

Ливи не можа да сдържи широката си усмивка и Фрейзър й отвърна със същото. За първи път, откакто бе пристигнала в Абърдийн, почувства как старата топлота помежду им се появява пак и най-после се отпусна.

Фрейзър пристъпи към стълбите.

— Да вървим — протегна й ръка и й помогна да стане. — След няколко минути започва редакционната оперативка. Ще те представя и на останалите от екипа.

Ливи стана с негова помощ и той задържа ръката й в своята малко повече от необходимото. Сякаш целият гняв и неразбирателство помежду им се бяха изпарили и Фрейзър отново изпита онзи мощен физически отклик, който винаги се бе събуждал в нейно присъствие. Тя почувства същото. Очите им се срещнаха за миг, след което Ливи леко издърпа ръката си от неговата и извърна лице поруменяла. Фрейзър се поколеба за момент, след което тръгна пръв нагоре по стълбите.

— А, забравих да ти кажа — извика през рамо, — косата ти е страхотна! С тази прическа изглеждаш съвсем различно.

— Наистина съм различна — отвърна тя с усмивка и го последва. — И не е само от прическата!

 

 

Редакционната оперативка се проточи повече от обичайното, защото статията, която Гордън беше получил от районния клон, бе за първа страница и останалите новини трябваше някак си да бъдат сместени по нов начин около нея. Отговорният секретар простена шумно, когато Мич Макдоналд се появи със снимките с доста голямо закъснение и се запита дали след целия този хаос на премакетиране и престраниране ще му остане време да иде до тоалетната през следващите няколко часа!

Към края на събранието Фрейзър представи Ливи и тя се изправи, за да изясни накратко идеята си за вестника. Гордън изброи имената на тримата души, които да се заемат със задачата за цветното приложение, и Фрейзър видя как Мич безуспешно се опитва да прикрие доволното си ухилване, когато името му бе споменато в това число. Беше зяпнал Ливи от мига, в който бе прекрачил прага на заседателната зала, и то не прикрито или дискретно, а съвсем откровено и похотливо, и това вече беше започнало да лази по нервите на Фрейзър. Когато Ливи приключи с изложението си и Гордън стана, за да закрие съвещанието, той забеляза как Мич смигна на Ливи, а тя заемайки мястото си, му се усмихна развеселено. „Ще ти дам аз едно намигване, помисли си Фрейзър, проклет многознайко!“ Пристъпи напред, за да размени няколко думи с Ливи, помоли я да остане за малко след срещата и изгледа изпепеляващо Мич, когато той напускаше залата. Ливи се обърна към него с усмивка, а Фрейзър изрече кисело:

— Внимавай с Мичъл Макдоналд, той е непоправим женкар.

Ливи вдигна вежди.

— Така ли?

— Да, така! — сопна й се Фрейзър и тя едва сподави кикота си. — Не бих казал, че одобрявам избора на Гордън, но той е дяволски добър фотограф, трябва да му отдам дължимото. Просто внимавай и не се увли… — той спря и се обърна, прекъснат от лекото почукване по стъклото, след което по лицето му изби гъста червенина, като забеляза Бет, наблюдавана с огромен интерес от всички в офиса, да му маха отвън. Отиде до вратата.

— Бет! Хъм, ъ-ъ… Заповядай — запелтечи сконфузено, като усещаше стоманения взор на Ливи зад гърба си. — Ливи Дейвис, Бет Бродън — за човек, който буквално не бе имал никакъв личен живот, откакто бе дошъл в „Ангъс Прес“ преди десет години, появяването на две привлекателни жени на сцената по едно и също време вече бе малко прекалено. Чувстваше се като пълен глупак, а забеляза, че Керъл и, както изглежда, целият екип на вестника следяха напрегнато разигралата се ситуация през стъклените стени на кабинета.

Бет се приближи към Ливи и й протегна ръка. Предимството беше на нейна страна — тя знаеше всичко за Ливи Дейвис, докато Ливи не знаеше нищо за нея.

— Какъв късмет, че те заварвам тук — изрече тя, — защото всъщност дойдох да питам Фрейзър за адреса на хотела, в който си отседнала.

— Така ли? — Фрейзър и Ливи изрекоха въпроса едновременно, спогледаха се и веднага припряно се извърнаха встрани.

— Да, действително! Двамата с Фрейзър цяла вечер си говорихме за теб, Ливи, и оттогава не ми излизаш от ума.

— О, значи сте говорили? — Ливи стрелна Фрейзър с очи, но той пренебрегна погледа й. Нещата изобщо не стояха така, както ги представяше Бет, обаче едва ли би могъл да го опровергае точно сега, нали?

— Да. Виждаш ли, една от пациентките ми ми каза миналата седмица, че в къщата си има тавански апартамент, който би искала да даде под наем. Обърна се към мен за съвет, защото не искала да пуска обява за него, за да не дойдат случайни хора. Попита ме дали не познавам някого, който би се заинтересувал — гласът на Бет бе измамен — мек, с очарователен шотландски акцент и не даваше и намек за твърдата и егоистична природа, чиито мисли обличаше в думи. — Чак след като Фрейзър си тръгна, в малките часове, се сетих за това. Той сподели, че си си намерила работа и че навярно ще си търсиш жилище тук.

— Е, всъщност не беше съвсем така — прекъсна я Фрейзър. Всъщност беше казал, че ще се опита да убеди Ливи отново да се премести в неговия дом, а и не беше стоял до малките часове, беше се прибрал малко преди полунощ! Понечи да обясни този факт, но Бет успя да го изпревари.

— Както и да е — изрече тя припряно, — мислех да ти звънна и да те питам дали не би се заинтересувала от това жилище. Малко е, но е много симпатично и определено ще е по-уютно и удобно от хотела — тя се усмихна окуражително на Ливи. — Бих могла лично да те заведа и да ти го покажа, какво ще кажеш?

Ливи бе мълчала през цялото време, докато Бет говореше. Бавното стопляне в отношенията й с Фрейзър, което бе започнало преди десет минути, бе доведено до рязък срив. Погледна към него, забеляза сконфузването му и в миг проумя на каква глупачка се беше направила пред него. Кръвта се втурна към лицето й и гневът заклокочи в гърдите й, като почти моментално бе изместен от изгарящ срам и чувство на унижение. Защо не го беше проумяла по-рано? Как така не се беше досетила? Та той й го беше намекнал нееднократно, за Бога! Той си имаше някоя друга и това обясняваше всичко. Тя се стовари рязко върху един стол, като се чувстваше така, сякаш някой току-що я беше зашлевил през лицето или й беше изкарал целия въздух.

— Ливи? — Фрейзър направи крачка към нея, но тя го възпря с леден поглед, а Бет ги гледаше, като си мислеше, че все пак задачата й се бе оказала по-лека, отколкото бе смятала. Тя продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Убедена съм, че Фрейзър не би имал нищо против да те заведа още сега да го огледаш, нали, Фрейзър? На мен и без това ми е на път, защото отивам на домашно посещение при пациентката си.

Фрейзър поклати глава.

— Разбира се, че нямам нищо против, ако Ливи се интересува…

— О, да, много! — прекъсна го Ливи остро, защото само от звука на гласа му й се повдигаше. — Но ще трябва да се обадя на Гордън. Да го питам дали мога да отсъствам час-два.

— Гордън? — Бет се усмихна сладко-сладко.

— Да, Ливи вече работи за нашия вестник — отвърна Фрейзър.

— О, колко мило — подхвана Бет, осъзнавайки, че беше пристигнала в най-подходящия момент. — Ти си толкова внимателен, Фрейзър, мислиш за всички…

— Това няма нищо общо с Фрейзър — рязко я прекъсна Ливи. — Той научи за това чак тази сутрин. Гордън Файф, главният редактор, ме назначи.

— О! Е, моите поздравления.

Ливи се усмихна саркастично и атмосферата съвсем се нажежи. Фрейзър побърза да се намеси.

— Виж, Ливи, наистина, защо не отидеш с Бет да огледаш мястото? — каза го просто за да запълни вакуума, а не защото действително го желаеше. Тя го изгледа смразяващо и той припряно продължи, опитвайки се да поправи нещата по някакъв начин. — Ако решиш, че ти допада, можеш да отсъстваш до края на деня, за да имаш време да се настаниш. А ще започнеш работа от утре вместо от днес.

Ливи въздъхна тежко. Сега вече той беше поставил нещата така, че беше невъзможно да откаже, без да излезе, че таи лоши чувства. Затова се изправи, озари Бет с най-блестящата си театрална усмивка и напълно игнорира Фрейзър.

— Само ще се обадя на Гордън — каза на Бет. — Сигурна съм, че той няма да има нищо против. Ще си взема палтото и ще се видим долу на рецепцията. Така става, нали?

Бет кимна. Може би все пак нямаше да е чак толкова лесно, колкото си беше помислила в началото.

— Е, Фрейзър — изрече, когато Ливи излезе от кабинета, — май ще трябва да тръгвам. Надявам се, че нямаш нищо против, задето се намесих така и се опитах да помогна?

Заради начина, по който формулира нещата, на Фрейзър му беше трудно да изрече каквото и да било, което щеше да мине като неблагодарност. Затова само кимна.

— Благодаря ти, Бет. Сигурен съм, че Ливи ще се радва да има свое собствено място за живеене.

Бет кимна.

— В края на краищата — продължи той, опитвайки се в колкото се може по-учтива форма да се изясни по въпроса, — тя вероятно ще остане да живее в Абърдийн за доста дълго време.

Бет си сложи кожените ръкавици и се обърна към вратата.

— Колко чудесно за теб! — отвърна и извръщайки се през рамо му, се усмихна с най-бляскавата си усмивка.

„Обаче не и ако мога да го осуетя“, каза си, поемайки надолу по стълбите.