Мария Барет
Отмъстена (21)

Двадесета глава

Ливи и Джеймс се бяха прибрали в Лондон от три дни, но Ливи не се беше върнала към работата си и към нормалния начин на живот, както бе настоявал Джеймс — тя просто не можеше да застане лице в лице с действителността. Като чума я преследваха обаждания от журналисти, както и от всякакви откачалки и натрапници, които по някакъв начин се бяха докопали до домашния й телефон и звъняха, за да оставят обидни съобщения на телефонния секретар. Налагаше й се да крие лице и разблъсква фотографите, когато дръзнеше да предприеме излизане навън, и да се старае да не обръща внимание на гневните погледи, с които я възнаграждаваха останалите обитатели на къщата, на които им беше дошло до гуша от постоянния парад от хора пред входната им врата. Беше се обаждала в службата всеки ден, за да обсъди с Бил новата поредица от предавания, като всеки път бе посрещана от изщракването на автоматичната централа, откъдето й казваха, че го няма в момента и че ще й се обади по-късно. Понятие нямаше как се развиват нещата около интервюто, което беше взела от Дуче. Не можеше да се свърже с Роджър Хардман, който бе отлетял за снимки някъде, както й бе казала асистентката му, а сърце не й даваше да се опита да позвъни на останалите членове от снимачния екип, за да разбере какво става.

Тъй че освен да се среща с Дейвид Джейкъбс и със Себ Петри, своя адвокат, не правеше нищо друго, а си стоеше вътре в апартамента и се вглеждаше навън през огромната редица прозорци към фитнес клуба от другата страна на площада и завиждаше на хората, чийто живот бе без всякакви усложнения, на хората, които можеха да си позволят вечер да излязат от къщи, за да отидат в гимнастическия салон.

На четвъртия ден положението вече бе станало нетърпимо за Ливи. Звънна в службата в ранни зори, защото прекрасно знаеше, че по това време Бил винаги бе зад бюрото си, и отново й бе казано, че го няма. Тресна телефона, ядно нахлу в спалнята и заизважда със замах дрехи от гардероба и започна да ги трупа по леглото.

— Би могъл просто да отговори на обажданията и лично да ми каже, че нещо не е наред, мамицата му — мърмореше си под нос, — вместо да се крие зад проклетата служителка от телефонната централа!

Измъкна няколко неща от купчината, допря ги до тялото си пред огледалото, отхвърли ги като неподходящи и опита ансамбъл от други дрехи. Десет минути по-късно вече беше решила какво да облече, като несъзнателно беше подбрала екип като за битка — много тясна, дълга черна пола, втален яркочервен елек с дължина до средата на бедрото, кремава копринена риза и широка черна пелерина с огромна яка, имитираща кожа. Устремено влезе в банята, отвъртя крановете на душа докрай, свали халата си и пристъпи под изпускащата пара мощна струя. Беше изпълнена със самочувствие и увереност, че е крайно време да започне живота си отначало.

Час и двадесет минути по-късно, самоувереността й започна да се топи, щом прекрачи прага на фоайето на „Сити Телевижън“, чийто интериор в черно и хром бе излъскан като огледало, и забеляза как служителят от охраната Рон вдигна глава, по лицето му се изписа изненада, след което отново заби поглед във вестника си и не го вдигна, докато тя не се приближи до него.

— Добро утро, Рон — изрече с ведър глас. — Как си?

— Добре — той вдигна телефонната слушалка, натисна копчето на панела и чак тогава вдигна очи към нея. — Ще предупредя горе в „Тейк файв“, че си тук — добави.

— О! — Ливи изобщо не бе очаквала това. Сякаш вече не работеше тук. Започна да се чувства изключително неудобно.

— Ще се качвам — отвърна, тъй като Рон продължаваше да стиска слушалката в очакване някой отсреща да вдигне. — Мисля, че достатъчно добре знам пътя — тя се усмихна и Рон вяло и неохотно отвърна на усмивката й.

Невинен до доказване на противното, напомни си той остро, когато тя се запъти към стълбището, но не можа да потисне чувството на ужасно разочарование заради развенчания безупречен образ на Ливи.

Ливи се изкачи до втория етаж и поспря за момент, за да си поеме дъх. Ненадейно я връхлетя пристъп на нервност, а белите й дробове се бяха стегнали болезнено. Извади малкото си огледалце от чантата, погледна отражението си в увеличителното огледало и върна на място един непокорен кичур. Беше прибрала цялата си коса назад в японски кок, изглеждаше изтънчена и шик с откритите си високи скули и ярко начервената линия на устните. Ако ти се налага да си отидеш, поне го направи със стил, помисли си за миг, затвори огледалото и го пъхна обратно в чантата си. После се укори за липсата на самочувствие, осъзнавайки, че ненадейният прилив на жизненост и решителност от тази сутрин бе изчезнал безвъзвратно. Ала сега вече нямаше връщане назад, затова тя пое дълбоко дъх и със замах отвори вратите на офиса на предаването „Тейк файв“.

— А, Ливи! — Бил се изправи на крака в момента на влизането й, сякаш нервно бе очаквал появата й, и тръгна да я пресрещне. Разцелува я леко по двете страни и я поведе към своята част от помещението. Ливи забеляза как в залата се възцари тишина и се втренчи право пред себе си, опитвайки се да не обръща внимание на притеснената атмосфера. Стигнаха неговото работно място.

— Заповядай, седни — той издърпа един стол напред. — Чай? Кафе?

Ливи съблече пелерината си и загледа Бил, който се засуети с някакви книжа по бюрото си, без всъщност да разчиства каквото и да било, а просто за да прикрие сконфузването си. Сърцето й съвсем се сви и последните искрици от тазсутрешната й решителност се стопиха. Прииска й се да заплаче.

— Нищо друго не искам, благодаря — отвърна му, — само обяснение.

Бил тежко се отпусна на стола срещу нея и лицето му доби разстроено изражение. Той поклати глава и Ливи се насили да се стегне вътрешно за предстоящите му думи.

— Сглобяваме нова поредица — отвърна й той, — с участието на Аманда Дън.

— Аманда Дън! — тя се облегна назад и се взря в него. — Но тя е…

— Тя притежава фактора лице… — прекъсна я той припряно, после помълча. — Пък и трябваше да подберем някой бързо.

— Следователно това означава, че аз вече съм свалена от предаването?

Той кимна.

— И?

— И Джейк Парсънс иска да се срещне с теб горе, в неговия кабинет. Обади ни се, като чу, че си дошла.

— О! — Ливи впи поглед в стиснатите в скута си ръце и устоя на изкушението да избухне в сълзи. Досега се бе радвала на феноменално успешна кариера и никога не й се беше налагало да се сблъсква с подобно нещо. Вряза нокти в меката част на дланта си, докато не премине сълзливия пристъп, след което отново вдигна поглед към Бил и посегна към палтото си.

— Можеше да ми го кажеш и по-рано — изрече, — още когато ти се обаждах.

— Не, не можех — Бил избегна погледа й. — Направих се на глупак в безплодни опити да ги убедя да останеш. Не исках да ти казвам нищо, докато не ме пребориха напълно.

Сълзите, които Ливи успешно беше потиснала, отново се надигнаха в гърлото й и изпълниха очите й.

— Благодаря ти — изрече едва-едва. Изправи се, облече пелерината си и се извърна към вратата. Бил я придружи през помещението и тя успя да изобрази усмивка за някои от членовете на екипа, докато вървеше към изхода. В коридора той я целуна.

— На Сам ще й е много мъчно, че те изпусна.

Ливи сви рамене и Бил постави длани върху тях.

— Действително е така! — той продължаваше да я държи. — Виж, ако имаш нужда от нещо…

Ливи припряно го прекъсна.

— Да, знам. Благодаря ти — отстъпи назад и натисна копчето на асансьора. — Тръгвай! Връщай се в офиса, работата не чака — тя се усмихна и Бил също й се усмихна в отговор.

— Довиждане, Ливи. Успех.

Тя кимна.

— Довиждане, Бил.

Взря се в таблото с двете копчета, щом той си тръгна, и с върха на пръста си попи началото на една сълза. Асансьорът дойде. Ливи влезе в кабината и отпътува към най-горния етаж.

— Влез!

Ливи дръпна ръката си и я отпусна надолу — почукването й бе съвсем немощно. Натисна дръжката и влезе в ъгловия офис на последния етаж на „Сити Телевижън“. Тръгна с широка крачка към въгленочерното огромно бюро, поставено пред прозореца. Ръкува се с Парсънс, остави пелерината да се плъзне от раменете й и седна. Високата цепка на полата й изложи на показ дълго, обвито в тънък, черен чорапогащник бедро. Ливи преметна крак връз крак.

— Ливи, не мога да ти опиша колко съжалявам за случилото се — изрече Парсънс направо, — навярно ти е много трудно.

— Да, така е — отвърна тя без заобикалки. — Изключително.

Той кимна и приглади с ръка скъпата си вратовръзка от ръчно рисувана коприна.

— Да-а — той се приведе напред. — Опасявам се обаче, че отзвукът от случилото се вече започва да се усеща от компанията ни.

— Така ли? — Ливи полагаше нечовешки усилия, за да запази самообладание. Единствената мисъл в главата й беше: „За Бога, изплюй камъчето направо! Ако ще ме уволняваш, направи го бързо.“

— Да. Страхувам се, че ни се наложи да те сменим с друг в „Тейк файв“.

— Да, разбирам.

— В такъв случай вероятно ще проявиш разбиране и за решението, което, държа да кажа, бе изключително мъчително за нас, да прекратим договора ти със „Сити Телевижън“, считано от днес.

Ливи премълча. Макар че очакваше да чуе именно това, изричането на думите й нанесе неочакван удар. Необходими й бяха няколко минути, за да се успокои достатъчно.

— А предаването за Лени Дуче?

Парсънс повдигна рамене.

— Джеф Риджис в момента работи над монтажа заедно с Роджър Хардман. Той ще промени отправната точка на темата, но ще използва интервюто, взето от теб.

— Разбирам.

Парсънс отново приглади вратовръзката си и Ливи го прие като знак, че аудиенцията е приключила.

— Договорът ми…

— Нашите адвокати са се погрижили за подробностите. Ще има заключително разплащане и ще ти бъде изпратено копие от клаузата за освобождаване от длъжност след ден-два.

— Добре — Ливи се изправи. Не знаеше как успя да го направи, но се ръкува с Парсънс, усмихна се и се обърна да си върви. Пристъпи към вратата, високите токчета на велурените й обувки оставяха отчетливи следи по дебелия килим, докато вървеше елегантно и самоуверено. Тръгна си, без да се обръща назад, усмихна се на секретарката във външния офис и се запъти към асансьорите.

Пет минути по-късно вече бе на улицата. Загърна се плътно в палтото си, свирна силно на едно такси и се качи в него. Каза на шофьора адреса си, отпусна се назад на седалката и се загледа с невиждащи очи през прозореца. След секунди плачеше, сълзите се ронеха по лицето й, размазваха грима й и се смесваха отвратително с черния туш за мигли.

Когато таксито вече си проправяше път през натовареното движение към „Тотенхам Корт Роуд“, Ливи беше избърсала очите си, почистила лицето и възвърнала самообладанието си. Започна да прехвърля в ума си казаното в кабинета. Всъщност именно историята с интервюто на Дуче я беше разстроила. Това беше нейно отроче, тя беше съставила идеята, беше се мъкнала по поречието на Амазонка, за да стигне до него, беше извлякла от него най-невероятни неща по време на това интервю и беше съсипала целия си живот заради него, по дяволите! И след всичкото това „Сити“ просто бяха възложили нещата на някой друг, да ги попромени, да ги замаже и да ги представи като свои. На някой друг, който щеше да обере лаврите.

— Как смеят?

Шофьорът на таксито плъзна надолу стъклената преграда.

— Какво каза, миличка?

— О! Нищо — припряно отвърна и се изчерви. Продължи да гледа втренчено през прозореца и шофьорът отново върна стъклото в първоначалното му положение. Но като продължиха нататък към Челси, самосъжалението и мъката започнаха да се превръщат в гняв с всяко изтракване на брояча. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се вбесяваше. Предаването изобщо не би се осъществило, ако не беше тя — никога, никога не биха стигнали до Лени Дуче без нейната енергия! Тя превърташе и стискаше носната си кърпичка между пръстите си, гневът набираше сили в нея до момента, в който таксито изведнъж спря с изскърцване на спирачките, понеже някой се бе изпречил на пътя му, и Ливи бе отхвърлена напред, вкопчвайки се с две ръце в седалката, за да се задържи.

— Господи!

— Съжалявам за това, миличка — таксиметровият шофьор поклати глава на неколцината студенти художници, които току-що бяха рискували живота си, за да притичат през Лонг Акр. Погледна я в огледалото за обратно виждане и красноречиво завъртя очи. — Проклети студенти!

Ливи кимна в знак на съгласие и както си беше на ръба на седалката, се приведе напред.

— Много ли ще ви затрудня, ако се върнем оттук обратно на „Чансъри Лейн“? — попита тя бързо.

Шофьорът присви очи.

— Искаш да отидеш до „Чансъри Лейн“?

Ливи взе решението спонтанно. Щеше да отиде в офиса на Питър, за да разбере дали няма начин да запази известна власт над интервюто си.

— Да, моля.

— Готово — шофьорът погледна брояча си. Би разкарвал дамата и цял ден, стига да си плаща. — Към Чансъри Лейн да бъде, миличка — хвърли поглед към огледалото, после през рамо и зави с голямата черна кола. Минути по-късно бяха поели по „Кингсуей“ към „Сити“ и Ливи се облегна назад, за да обмисли какво точно щеше да каже.

 

 

Питър вдигна глава, щом в кабинета му влезе помощникът му, който спря на прага. Изрече в телефонната слушалка:

— Мойра, би ли изчакала за момент? — после закри с длан микрофона и подкани с жест помощника си да влезе.

— Оливия Дейвис е тук и иска да ви види, господин Маршал. Няма уговорена среща.

— О! — Питър въздъхна тежко. — Бихте ли я помолили да изчака, Уилсън?

Чиновникът кимна, изчезна и Питър се върна към разговора със съпругата си по телефона.

— Само това ми липсваше сега — каза. — Ливи е тук и ще се наложи да й кажа за апартамента. Надявах се да мога да го отложа с някой и друг ден, за да видя дали не мога да уредя нещо за нея.

— Мислиш ли, че Иди вече й е казала? — гласът на Мойра потреперваше, тя беше плакала, докато говореха по телефона преди това.

— Съмнявам се.

— Няма ли възможност за някакви юридически постъпки срещу решението й?

— Не, съжалявам, скъпа, това беше първата ми мисъл, като си представих какви луди пари похарчи Ливи, за да стегне проклетата дупка! Тя даже няма договореност за наем — юридически погледнато живее там по добрата воля на собственичката.

— Не знам какво да правя.

Той отново долови надигащите се сълзи в гласа на Мойра и се изпълни с негодувание.

— Нищо не можем да направим. И това като капак на всичко, след сполетялото я — Питър отново въздъхна. — Слушай, Мойра, трябва да тръгвам. Ще ти звънна по-късно, опитай се да не се тревожиш.

— Успех.

— Благодаря — той понечи да затвори.

— О, и Питър?

— Да?

— Благодаря ти.

Въпреки напрежението Питър се усмихна. Каквото и да направеше за Мойра, тя винаги показваше признателност, даже за най-незначителното нещо, сякаш просто изпитваше дълбоко облекчение, че има някой, който да държи на нея, след всичките отчаяни, безсмислени години, пропилени с Брайън.

— Няма защо. Слушай, ще ти звънна по-късно.

Питър излезе вън в помещението на помощниците си и видя Ливи, красиво облечена, с пепеляво лице, като се изключеха двете трескави петна високо на скулите й и ярко начервените й устни.

— Здравей — промълви. — Заповядай, влез.

Ливи се изправи и се усмихна.

— Питър, толкова се радвам, че те заварих. Извинявай, че нахълтвам така без предупреждение, но просто имах нужда от съвет — тя говореше припряно, думите се изливаха като неспирен и объркан поток и Питър за миг си помисли, че е пила. Докато я въвеждаше в своя кабинет, а тя продължаваше да говори, осъзна, че Ливи всъщност бе в състояние на пренапрегнат транс.

— Ливи, седни — той пристъпи към бюрото си. — Искаш ли малко чай?

— Не, благодаря, Питър. Не искам да отнемам много от ценното ти време, но почувствах, че трябва да дойда и да се видя с теб — тя направи пауза, пое си дъх и мина веднага на въпроса. — Тази сутрин загубих работата си в Сити, те очевидно прекратяват договора ми!

— О, Ливи. Ужасно съжалявам.

— Пфу! — тя изсумтя и размаха ръка във въздуха. — Очаквах го. Но нещото, за което действително се нуждая от правен съвет, е предаването ми с Лени Дуче, което осъществявах за тях. Изхвърлили са ме и от него и са сложили Джеф Риджис на мое място — той вече работи с продуцента. Абсолютно бясна съм, Питър! Това си беше мое предаване, моя разработка, мой изследователски труд и щеше да ми донесе наградата на Британските телевизионни агенции, знам, че щеше да ми я донесе! Трябва да има някакъв юридически начин да направя нещо. Те не могат просто така да ме изместят, трябва да има авторски права или нещо такова — тя кръстосваше стаята напред-назад, докато говореше, но в този момент ненадейно се закова на място и обяви: — Имам нужда от адвокат! Ще ги съдя. Колко мислиш, че ще ми струва? Не че парите имат някакво значение, аз се боря за принципа, това стои над…

— Ливи! — на Питър му се наложи да повиши глас, за да спре тирадата й. — Ливи, успокой се.

Тя се взря в него със смесица от изненада и възмущение.

— Какво? Какво има пък сега?

Той подсвирна тихо и протяжно и поклати глава.

— Ела и седни. Моля те!

Ливи неохотно се приближи към бюрото и нервно се сви на ръба на стола.

— Нека си изясним някои неща. Имаш ли договор за авторски права с тях? Някакъв вид договореност, която да определя творческите ти вложения в предаването?

Тя го изгледа в мълчание за момент.

— Не — отвърна, — нищо определено.

— Какво искаш да кажеш с това нищо определено? Имало ли е изобщо нещо?

Тя помълча. Накрая изрече:

— Не. Нищо.

Питър положи усилия да запази възможно най-спокоен тон.

— За какво тогава ще ги съдиш? В твоя договор има клауза, която им позволява да те заместят, винаги има.

— Ами? — гласът й беше изтънял от сарказъм.

— Ами да! Нали преглеждах договора, спомням си го — той спря, защото не желаеше да я разстройва повече, и смекчи тона си. — Ливи, няма почти нищо, за което да се хванеш. Всъщност съвсем нищо, освен ако не притежаваш юридическо споразумение за предаването, което „Сити“ евентуално да са нарушили — той сви рамене. — Съжалявам, не мога да ти предложа никаква помощ, а и не мисля, че някой друг би могъл.

Ливи се бе вторачила някъде в пространството над главата му. Безвъзвратността в думите му се стовари върху нея с пълна сила и тя трескаво се опита да обуздае емоциите си. Цялото горчиво разочарование и унижение, което бе преживяла в Сити същата сутрин, ненадейно избухна в нея и й се стори, че Питър умишлено се опитва да я смаже още повече, да я накара да страда.

— Сигурен ли си, че това е причината? — изрече тя ледено. — Или е това, че ако вече не работя в телевизията, и последният спомен за баща ми ще отмре и ти ще успееш да излезеш от неговата сянка? — лицето й запази безизразността си, но вената на шията й запулсира видимо, щом кръвта нахлу в главата й.

— Това не е справедливо — протестира Питър. Никога не се беше карал с Ливи, представа нямаше за сложната смесица от чувства в душата й. Той извърна очи с надеждата, че гневът й ще се уталожи.

— Не е справедливо ли? Неговата смърт беше облекчение за теб и за Мойра. Тя ви даде ясно бъдеще и оттогава насетне ти все се опитваш да го изличиш напълно! Съвсем да разчистиш нещата! — Ливи се изправи. Не съзнаваше какво приказва в момента, само знаеше, че бяха все неща, които е трябвало да изрече още преди години или да не казва никога. Беше изгубила контрол над себе си. — Ако спечелех наградата, всички щяха да казват, че съм дъщеря на баща си, а ти не можеш да понесеш това, нали? — тя почти изплю думите към него, хванала се с две ръце за края на бюрото. Вече напълно беше изтървала нервите си и Питър не знаеше какво да направи.

— Ливи, аз…

Тя го сряза веднага.

— Не можеш да го понесеш, нали? — повтори отново с пронизителен и истеричен глас. Обърна се към вратата. — Той беше много повече от теб — изкрещя с лице, сгърчено от болка. — Той щеше да ми помогне! Той щеше да разбере какво означава това за мен! — Ливи отвори вратата със замах, удари си крака в нея, препъна се и тичешком излезе от стаята. Питър понечи да я настигне, но чу как се затръшна входната врата и разбра, че е безполезно. Тя си беше тръгнала. Постоя на мястото си за момент, вяло се усмихна на Уилсън, който беше влязъл да види дали всичко е наред. После затвори вратата, уморено пристъпи към бюрото си и се отпусна тежко на стола.

Разбираше, че в момента вместо Ливи бяха говорили болката и гневът от положението, в което беше изпаднала, но както седеше и си спомняше всички пъти, в които не бе успял да проникне в сърцето на Ливи, всичките пъти, в които бе чувствал, че тя не му беше простила, проумя, че някои от изречените сега от нея неща тя действително изпитваше дълбоко в себе си. Освен това осъзна, че би трябвало да е намерил кураж още преди години да й каже истината, независимо колко болезнена би могла да бъде тя. Сега вече е прекалено късно, каза си тъжно, а и не беше сигурен, че тя би му повярвала дори и да я чуеше.

 

 

Ливи седеше на дългия кремав диван в апартамента си и беше втренчила поглед в екрана на телевизора. Беше си вдигнала краката на табуретката, обувките й бяха захвърлени заедно с палтото на пода, близо до мястото, на което седеше, а до ръката й се намираше втората бутилка червено вино, вече полупразна. Държеше чашата с вино като пияните, близо до устата си, за да може непрекъснато да отпива от нея. До нея на дивана имаше отворен пакет цигари, а пепелникът на земята бавно се пълнеше с фасове. Ливи въздъхна тежко и натисна копчетата на дистанционното, за да смени програмите.

Беше осем и половина вечерта и Ливи седеше в това положение още откакто се бе прибрала вкъщи от офиса на Питър. Не беше хапнала нищичко през този ден и виното й се бе отразило още след първата чаша. Съзнаваше, че не беше редно да говори на Питър по начина, по който го бе направила, но някак си в онзи момент изобщо не я беше грижа за това. Започваше да се замайва, да вижда всичко през тежка винена мъгла и да се чувства толкова изнурена, че даже не й се искаше да помръдне от мястото си на дивана. Пресегна се напред, разля малко вино върху кремавата тапицерия на дивана, опита се да изтърка петното с изцапания си пръст, от което тъмночервеното леке стана още по-голямо.

— Божичко — измърмори под нос, вдигайки пепелника. — Колко съм схваната… — запали си цигара, духна кибритената клечка, с което разпиля и пепел по целия диван, и отново натисна дистанционното, за да смени програмите. Избра канала на Сити и изгледа реклама на храна за котки, като си мислеше, че и тя самата има нужда от домашна любимка. Облегна се назад, дръпна дълбоко от цигарата, задържа дима в устата си, след което издуха фини, идеално оформени кръгчета във въздуха. Присви очи към екрана, защото зрението й вече напълно бе започнало да се замъглява, и видя първите две секунди от представянето на следващото издание на „Тейк файв“.

— Какво? — тя мигновено се изправи, изпусна цигарата, изруга отново и пипнешком я затърси по пода с очи, все още приковани в телевизора. Видя висока блондинка с дълги крака, ужасно наподобяваща самата нея, с къса черна рокля застанала насред чисто бяла галерия и говореща пред обектива на камерата. Музиката за фон беше на Дейв Брубек и Ливи изпищя, сграбчи едната си обувка и я метна към екрана.

— Аманда Дън! — изкрещя, откривайки цигарата и изгасяйки я в пепелника, но след като тя вече беше прогорила кафява дупка в светлия килим Уилтън. — Кучката Аманда Дън! — извика отново, след което се стовари тежко върху дивана, а представянето завърши и музиката от заставката на новините на Сити изпълни стаята. Ливи закри лице с длани и заплака със звучни пиянски ридания, хълцайки почти в такта на музиката. След секунди отпусна ръце, натисна дистанционното и екранът почерня.

Приседна напред, неуверено се задържа на колене, вкопчи се в ръба на масичката и се изправи на крака, залитайки известно време в напразни опити да избистри вихреното движение на предметите в стаята около нея. Заклатушка се към спалнята, халоса крака си в рамката на вратата и в този миг осъзна, че беше забравила бутилката вино. Заклатушка се обратно, удари крака си на абсолютно същото място, откри бутилката и повторно успя да се затътри обратно в спалнята.

Стовари се върху леглото, постави шишето на нощното шкафче и след като положи доста усилия, успя да се мушне под завивките, вдигна ги до брадичката си и положи глава върху високия куп възглавници. Помисли си дали да не изпие още една чаша вино, но това си остана така — просто мисъл. След секунди стаята спря да се върти, главата на Ливи се килна на една страна и тя потъна в дълбок, алкохолен сън.

 

 

Джеймс беше застанал пред огледалото и затягаше възела на вратовръзката си. Минаваше девет и той вече започваше да се притеснява от мисълта как щеше да се прибере у дома при Ливи. Хю гледаше телевизия от леглото, не обръщаше никакво внимание на присъствието на Джеймс и изгаряше от желание той да си тръгне по-бързо.

— Знаеш, че повече няма да дойда — ненадейно изрече Джеймс, отмествайки очи от отражението си.

Хю бавно отлепи очи от екрана и повдигна рамене.

— Както искаш — отвърна му. Той се наведе напред, за да вземе дистанционното, и Джеймс видя яркочервените белези на рамото му. Усмихна се. И двамата прекрасно знаеха, че Джеймс щеше да дойде отново при него, и двамата го искаха. Вече бяха вързани един за друг. Разполагаха с опасна информация един за друг и Джеймс знаеше, че Хю има нужда от него, също толкова, колкото и самият Джеймс от Хю. Посегна към сакото на костюма си и го облече с елегантно движение, приглади реверите и дръпна ръкавите надолу.

— Да, ще направя, както поискам — подкачи го той и Хю за пореден път отмести очи от екрана.

Сексът между тях се беше превърнал едва ли не в акт на насилие през последните дни и това възбуждаше Хю като нищо друго. Именно опасността, проумя той, го възбуждаше най-много. Взря се в Джеймс и забеляза как на устните му се появи потрепваща усмивка.

— Ще дойдеш пак — накрая изрече Хю. — През почивните дни, когато Ливи отиде при техните.

Джеймс повдигна вежда, наведе се, за да си вземе куфарчето, но дълбоко в душата си знаеше, че Хю беше прав. Запъти се към вратата, без да си прави труда да се сбогува — сега вече помежду им нямаше особено топли чувства. Излезе от спалнята, прекоси дневната и мина по коридора, като пътьом взе връхната си дреха от закачалката.

Стигна до дома си малко преди десет и щом отвори вратата, усети тежкия мирис на цигарен дим. Помисли си, че Ливи беше поканила на гости приятелката си Люси Дийкън за вечеря и се усмихна доволно — това означаваше, че нямаше да последват куп въпроси, слава Богу. Свали палтото си, закачи го на мястото му, загаси лампата в коридора и тръгна към трапезарията в очакване да чуе гласове. Видя захвърлената на пода пелерина, обувката, която беше рикоширала в телевизора, и почти пълния пепелник на дивана до тъмночервеното петно от вино. Мълчаливо се насочи към спалнята.

Доближи се до леглото, погледна Ливи, която лежеше напълно облечена под завивките, и взе полупразната бутилка и чашата от нощното шкафче. Пусна щорите и излезе от спалнята, затваряйки тихо вратата след себе си. Извади си одеяло от раклата, хвърли го на дивана и разчисти дневната, преди да отиде да си измие зъбите. Изпитваше облекчение, че не му се налагаше да спи с нея, беше доволен, че ще разполага с малко лично пространство. Мисълта да прекара още една нощ в леглото с Ливи започваше да му се струва непоносима. Просто не беше сигурен още колко време би издържал с преструвките.