Мария Барет
Отмъстена (14)

Тринадесета глава

На седемстотин и петдесет хиляди метра височина, някъде над брега на Испания, Ливи безцелно прелистваше страниците на списанието на авиокомпанията, като хвърли кратък поглед към предлаганите на борда стоки и отхвърли мисълта да купува каквото и да било. Гледаше едновременно стюардесата, която се приближаваше по пътеката, тикайки пред себе си количка с топли закуски в пластмасови чинии, и мъжа, който седеше на третата редица отпред. Беше го виждала и преди, не можеше да си спомни къде, но определено го беше виждала.

Зачака вървящата с гръб към нея стюардеса да застане до него и се опита да зърне лицето му, когато той вдигна чашката си за кафе, но й беше трудно. Мъжът седеше от вътрешната страна и стюардесата се наведе към него, като го закри почти изцяло. Ливи въздъхна, затвори списанието и го пъхна обратно в отделението на гърба на предната седалка. Огледа се за Фил с надеждата, че той ще се върне, преди закуската да е пристигнала. Ненавиждаше храната с дъх на пластмаса, но след десетчасов полет бе готова да яде каквото и да било, само и само да поразсее скуката. Видя Фил да се задава откъм тоалетната и му се усмихна.

— Здравей. Доста време се забави.

— Ами, наложи ми се буквално да завлека една от стюардесите там, за да я направя член на клуба за силни усещания, и после, щом веднъж се заключихме, се оказах безпомощно заклещен на онази нелепо миниатюрна седалчица със свалени панталони до глезените и с моя внушителен…

— О, моля ти се! — Ливи се разсмя и се дръпна встрани, за да може той да мине на мястото си от вътрешната страна. — Спести ми подробностите, Фил! Не бих могла да си представя нещо по-ужасно!

— Много ти благодаря! — той седна, прибра чантата с тоалетните си принадлежности в отделението за багаж под седалката и закопча предпазния колан. Пътуванията със самолет му действаха на нервите и той беше прекарал целите дванадесет часа здраво завързан за седалката с огромен медал на „Свети Христофор“, закачен на пуловера му.

— Слушай, Фил, не поглеждай натам сега, но отпред седи един тип, който мисля, че съм виждала и преди. Мисля, че беше в хотела ни в Рио.

— Къде?

Ливи посочи с кутрето си редицата на няколко ярда пред тях. Фил веднага изви глава натам и се вгледа продължително.

— Фил! — изсъска му тя. — Престани!

Фил избухна в смях.

— За Бога, Ливи! Според мен имаш прекалено развинтена фантазия! — той отново погледна натам и допълни. — Би могъл да е журналист от „Сънди Таймс“, разбира се, който те следи, откакто откри местонахождението на потайната звезда Лени Дуче, и сега бърза да се върне в Англия, за да изфабрикува своя шедьовър, статията си „Световна новина“ за неделното издание на мижавия си печатен орган.

Ливи сръга Фил в ребрата и той се ухили до уши. Колегата й се наведе напред за трети път.

— Хей, чакай малко! Това не е ли Андрю Нийл?!

Сега вече и Ливи избухна в смях.

— Добре де, добре! — тя поклати глава. — Говорим сериозно, Фил! Мислиш ли, че си го виждал преди?

Фил завъртя очи и този път огледа мъжа както трябва и колкото се може по-дискретно.

— Всъщност май действително съм го виждал.

Ливи сбърчи чело.

— Стига, Ливи! И така да е, това е просто съвпадение — той се усмихна. — Нали не се тревожиш сериозно?

— Не знам — нещо в него действително я тревожеше. Сега вече си припомни, че го беше виждала в хотела три или четири пъти. Фил я хвана за ръката и я пъхна под своята.

— След час, час и нещо се приземяваме на доброто старо летище „Хийтроу“, в добрата стара Англия, където никога не се случва нищо необичайно! — той вдигна лице към стюардесата, която в този момент му подаваше закуската. — Нали така?

— Моля? — тя се усмихна с отработена до съвършенство изкуствена усмивка, която обаче бе леко пресилена по краищата, заради прекалено дългото време, прекарано във въздуха и сред пътниците.

— Няма значение — отвърна Фил. Взе закуската си и отгърна горния край на горещото фолио. — Скоро ще си бъдем у дома, Ливи. Представи си само! Стек с пържени картофи, сос от люти чушлета и бутилка „Нюкасъл Браун“^[1] — Фил разкъса пластмасовата опаковка на ножа и вилицата за еднократна употреба и бодро започна да боде гумения омлет и бледото, доста изнурено на вид, парче бекон.

— Ммм, вкуснотия! — възкликна той и Ливи не успя да сдържи усмивката си.

 

 

Боже, Фил има право, помисли си Ливи, като стъпи на мокрия черен асфалт на лондонското летище „Хийтроу“, даже времето в Англия е предсказуемо. Вдигна яката си, за да спре сивите капчици на дъжда, които се стичаха отзад във врата й, и последва потока от залитащи от дългия полет пътници към терминала. Виждаше Роджър и Ханк в далечния край на самолета, а Фил вървеше зад нея, но беше загубила от погледа си мъжа, когото бе разпознала по-рано. Той сякаш се бе стопил в тълпата.

Като влязоха в терминала, започна безконечната разходка през портала за паспортна проверка, после по движещия се пешеходен пояс по дългите цели мили коридори. Ливи търпеливо се влачеше зад хората пред себе си и си мислеше как ще поспи в огромното си, прекрасно и удобно легло, след което вероятно щеше да си направи късна вечеря с Люси в „Орсос“. Не говореше много с Фил, който бе зад нея. Знаеше, че мислите му вече бяха при жена му и бебето, и я бодна леко чувство на завист, че той щеше да бъде посрещнат от някой, който го обичаше.

Най-сетне стигнаха участъка за паспортен контрол. Ливи се нареди на гишето за граждани на Обединеното кралство и бързо премина от другата страна, където бяха екраните за обявяване на пристигането на багажа от съответните полети. Пусна чантата си на земята, застана до Фил и мълчаливо зачака да изпишат номера на техния полет от Рио.

— Полет 726 на Британските авиолинии от Рио пристига сега, Пийт!

Един от двамата митничари на входа на хангара извика служителя с кучето, когато камионът се приближи към платформата.

— Добре, след секунда съм при вас — извика и той в отговор. Камионът спря със задницата напред и смъкна платформата. Двама от служителите по разтоварването скочиха на земята и започнаха да хвърлят чантите върху подвижната лента за багажа.

Униформеният служител, който беше с Джип, петгодишната златиста лабрадорка, пристъпи към купчината и зачака товарачите да приключат с работата си. Разговори се с двамата митничари и се наведе да пусне кучката от каишката. Задържа я за момент за нашийника, докато куфарите бъдат нагласени, след което я пусна напред.

— Действай, Джип — изкомандва, — хубаво ги подуши тези чанти! — отстъпи назад заедно с другите двама служители и загледа как кучето се изкатери по купчината с багаж. И тримата помълчаха за момент в пълно съсредоточаване. — Охо! Джип май откри нещо!

И тримата се взряха в кучето, което задраска с лапи и задуши един черен куфар, като яростно тикаше муцуната си в него. Започна и да го хапе, когато единият от униформените включи радиостанцията си.

— До всички роднини на Виктор — изрече в ефир, — имаме жива стока.

Стопанинът на Джип се качи върху подвижния пояс и дръпна кучето от куфара.

— Черен „Самсонайт“ — извика през рамо. Дръпна Джип за нашийника, свали я на земята и я завърза за каишката й. — Браво, Джип! Браво, моето момиче!

Той потупа кучката по главата и я почеса зад ушите, докато тя послушно седеше в краката му. Митничарят с радиостанцията отново се включи в ефир, като знаеше, че поне двама служители вече са заели местата си в залата за получаване на багаж, готови да наблюдават куфара, който щяха да пуснат по лентата.

— Виктор едно-две, Виктор две-три, багажът е черен куфар „Самсонайт“ с метален обков, с една дръжка. Няма други белези по него. Върви след кафяв куфар, обточен с кожа и преди син, кариран сак… В момента излиза — той кимна на служителя с кучето и изключи радиото. — Джон мина ли нататък?

Стопанинът на Джип кимна с ясното съзнание, че всички бяха по местата си и се загледа в останалите чанти, които се изнизваха по лентата.

Ливи стоеше сама до лентата за получаване на багаж и чакаше куфара си. Дебс първа припряно бе излязла навън, осъзнавайки, че Мери, съпругата на Роджър, навярно го чакаше на изхода за пристигащи. Ханк беше взел своя куфар и беше хукнал на среща с приятелката си, а Фил и Роджър бяха тръгнали по нейно настояване. Знаеше, че и двамата ги чакаха съпругите им.

Забеляза, че багажът й тъкмо излизаше на лентата между кариран сак и кафяв куфар и пристъпи напред, за да го извади от гондолата. Дръпна го с все сила, освободи го и го стовари върху количката. Беше дяволски тежък и Ливи се запита какво, по дяволите, беше помъкнала.

— Уф! — тя застана зад количката и я бутна напред към зелената зона на митницата. Хвърли поглед през рамо да види дали не бе забравила нещо, след което се взря право пред себе си. Господи, колко хубаво беше човек да се върне у дома!

Като зави с количката зад ъгъла на зелената зона, Ливи се опита да погледне през стъклената преграда в залата за пристигащи, когато към нея пристъпи един митничар и с жест я подкани да отбие встрани. Тя спря изненадана, но все пак се усмихна учтиво.

— Извинете, госпожо, бихте ли ми казали откъде пристигате?

— Да, разбира се! Рио де Жанейро, Бразилия — тя сведе поглед към чантата си. — Билетът ми е тук някъде.

— Бихте ли ми го показали заедно с паспорта си, ако обичате?

Ливи се взря в него озадачена. Никога преди не я бяха спирали и не знаеше дали това бе обичайна процедура.

— Да, да, естествено — отвърна, ровейки се в чантата си. Извади документите си за пътуването и му ги подаде.

— Великобритански поданик ли сте? — служителят разтвори паспорта й.

— Да.

— Колко време сте били извън страната?

— О, кхъм, не съм сигурна — Ливи започна да изпитва леко притеснение. — Заминах на дванайсети февруари, което ще рече… ъ-ъ… преди единадесет дни. Защо?

Служителят пренебрегна въпроса й.

— Това тук вашият багаж ли е?

— Да… аз… — тя спря и замълча. Нещо в поведението му започваше да й действа на нервите.

— Лично ли го опаковахте?

— Да — изобщо не й хрумна да спомене, че никога не приготвяше багажа си сама, защото Джеймс го правеше вместо нея.

— Носите ли нещо заради друг човек?

— Не.

— Знаете ли, че се намирате в зелената митническа зона?

— Да, естествено аз…

Служителят я прекъсна.

— Наясно ли сте с митническите разпоредби?

— Да.

— Имате ли нещо у себе си в разрез с тези разпоредби?

— Не.

— Притежавате ли нещо, с което сте се сдобили или което са ви дали в чужбина и което внасяте в Обединеното кралство?

Въпросите сякаш нямаха край.

— Не — отвърна Ливи, като започваше да става нетърпелива.

— Бих желал да прегледам багажа ви, ако обичате.

Тя отново го изгледа с изненада.

— О, да, да, разбира се.

Митничарят се приближи към количката, вдигна куфара й и го постави върху плота за претърсване. Стомахът на Ливи мигновено се преобърна. Знаеше, че няма от какво да се страхува, но не можеше да превъзмогне това чувство. Не обичаше служителите на властта, те винаги я караха да се чувства виновна.

— Бихте ли отворили куфара, моля?

Ливи бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори ципа му, откри ключа за куфара сред дребните монети, останали й от Бразилия. Пъхна го в ключалката, завъртя го, куфарът се отвори с изщракване, тя вдигна капака и отстъпи крачка назад, за да може митничарят да прегледа вътрешността му. Загледа го как маха горния пласт дрехи, пепелявосивият й копринен костюм, след което ненадейно цялото й тяло се скова. Отдолу, скътани между блузите й, се показаха четири двулитрови бутилки уиски в луксозните им кутии.

Митничарят се пресегна и извади една от кутиите. Отвори я и измъкна отвътре бутилката.

— О, Господи, аз!… — Ливи вдигна ръка към гърлото си, неспособна да си поеме дъх. В бутилката нямаше течност. Тя беше пълна догоре с нещо, което приличаше на талк на прах. Мъжът мълчаливо направи същото с останалите две бутилки и Ливи залитна напред и се вкопчи в ръба на плота, защото коленете й се подкосиха под нея. Всичките бяха идентични.

Митничарят я сграбчи над лакътя и я задържа в изправено положение. Ливи се задъха, зави й се свят.

— О, Боже… аз… — отпусна се върху пейката и скри лице в шепите си.

— Виждали ли сте тези бутилки преди?

Тя поклати глава, неспособна да вдигне лице.

— Моля, отговорете на въпроса ми, мадам.

Ливи вдигна очи.

— Не! Никога!

Служителят извади бутилките от куфара и ги постави върху плота за митническа проверка. Ливи започна да трепери.

— Арестувам ви по подозрение за контрабандно внасяне в страната на забранени наркотични вещества — изрече той. — Не е необходимо да казвате нищо, освен ако не желаете, но каквото и да кажете, то може да бъде използвано в съда като доказателство — служителят погледна часовника на китката си. — В момента е точно девет и петнадесет сутринта — завърши той и затвори капака на куфара.

Ливи припадна.