Мария Барет
Отмъстена (33)

Тридесет и втора глава

Бяха се настанили в дневната на Фрейзър на Рубислоу Теръс. Ливи седеше по турски на пода, подпряла брадичка на ръцете си, и се беше втренчила в огромното количество листове, които бяха пръснати по целия килим. Фрейзър коленичи на другия край на стаята и направи същото. Беше девет и половина сутринта и това беше втората им поред нощ с много малко сън. Почти дванадесет часа им бяха необходими, за да стигнат дотук.

Листовете, които бяха събрали накуп, бяха изрезки от вестници, всичко за „ИМАКО“, което бяха успели да намерят, някои от нещата бяха отпреди осем, даже девет години. Имаше финансови доклади, които Ливи бе помолила Люси Дийкън да изпрати по куриер от Лондон — доклади на брокери, както и годишните отчети на компанията за акционерите й. Освен това там бяха и бележките на Фрейзър по делата, водени срещу „ИМАКО“, извадки за тези, в които не беше взимал участие, и накрая записи на разговорите, които бяха провели предишния ден, седем изявления от седемте човека, с които се бяха срещнали.

Стаята приличаше на щабквартирата на съюзническите сили от Втората световна война, с картата и снимките в центъра, с червените означения на местата, в които хората вероятно са осъществили контакт със замърсената вода, и цялата информация, подредена по периферията.

Фрейзър проговори пръв след едно доста продължително мълчание.

— Ливи, ами ако, това е едно голямо ако, бензотитринът всъщност е опасен и в „ИМАКО“ са съвсем наясно с опасностите? Защо продължават да го произвеждат? Защо не са направили изследвания за заместител? Именно това не разбирам: защо да поемат всичките тези рискове?

Ливи вдигна глава от ръцете си и посегна напред към малката купчинка финансови доклади. Взе горните три и ги разгърна на страниците, които беше отбелязала.

— Печалба преди удръжките 11,5 процента, брутен доход от тора бензотитрин, възлизащ на 19,2 милиона лири стерлинги — прочете от първия. — Изявление на председателя отпреди две години насред тежката рецесия, къде беше… ъ-ъ… А! Ето…

„С радост ще обявя, че годишният дивидент за акционерите през 1991 година се е покачил със седем процента към 3,5 пенса.“

А ето тук има изрезка от „Файнаншъл Таймс“, изпратена от Люси.

„Сити подкрепя «ИМАКО» за финансиране на нов завод за торове в Източна Европа.“

Тя остави докладите обратно на пода и погледна Фрейзър.

— Това е колосален бизнес, Фрейзър. Производството на бензотитрин задържа „ИМАКО“ на гребена на вълната, то струва милиарди! И продължава да нараства, простирайки се и в Източна Европа. Ами ако не могат да разработят заместител? Загубите ще са адски големи, нали?

Фрейзър въздъхна тежко.

— Добре, нека го погледнем от друг ъгъл. Ако знаят със сигурност, че отпадъчните продукти от производството на бензотитрин са токсични, ако не и самият химикал, то защо не изхвърлят отпадъците правилно, ползвайки специалисти в тази област? Съществуват стотици компании, които се занимават именно с това, нали?

Ливи повдигна рамене.

— Може би — отвърна. — Вероятно не чак толкова много, колкото си мислим, пък и едно мога да кажа със сигурност — това би било доста скъпо! Преработването и погребването на токсични отпадъци не може да стане по евтиния начин. Освен това то ще означава, че ще трябва да излязат на чисто, да признаят, че отпадъчните продукти са токсични, и това ще доведе до най-различни усложнения. Знам, че в момента МХВПСС изследват този тор, но това си е рутинна процедура — те не търсят нещо конкретно, нали? Съществува голяма вероятност всичко да се размине без много тестове, особено ако „ИМАКО“ са действали с обичайните си похвати и са напълнили не един и два джоба по етапен ред.

Фрейзър ненадейно се усмихна.

— Винаги ли си била толкова цинична?

— Да, не — тя извъртя очи. — Уф, не знам! Вероятно.

— Ами според мен… — Фрейзър спря, прекъснат от телефона. — Според мен ще е най-добре да вдигна — завърши и се изправи с изтръпнали от клечането крака. — Ще се върна след миг.

Ливи го загледа как прекосява стаята, като стъпва внимателно по листовете, без да разбърква купчините. Вслуша се в гласа му, когато вдигна слушалката, и от реакцията му разбра, че по всяка вероятност звъняха от вестника. После и тя самата се изправи, пристъпи към прозореца и се взря в градината навън, сред сумрачната светлина на мартенския ден, като затрепери и изведнъж осъзна умората си. Уморена, измръзнала и гладна, помисли си, и въпреки това странно доволна. Другото, което осъзна, стоейки така до прозореца, загледана в нарцисите отвън, бе, че дни наред не се беше замисляла за себе си. Нито за живота си, нито за Джеймс, нито за ужасната каша с наркотиците. Не беше мислила за нищо друго, освен за вестника, за притурката и сега за това — „ИМАКО“. Нищо друго нямаше значение, нищо друго, освен борбата срещу несправедливостта рамо до рамо с Фрейзър, борба, която трябваше да води, докато все още имаше възможност.

— Гордън беше — каза Фрейзър, връщайки се в стаята. — Явно в приемната ме чака някой, който иска да ме види, долетял е от Лондон тази сутрин — той се приближи към Ливи. — Ливи? Добре ли си? Изведнъж стана много тъжна.

Тя се обърна към него и се помъчи да се усмихне.

— Нищо ми няма — отвърна. — Просто съм уморена, това е всичко — искаше й се да обясни, но не желаеше да разваля момента. Беше толкова хубаво да е близо до него, да споделя всичко това, да чувства, че върши нещо наистина значимо, стойностно, нещо, което не прави единствено заради себе си.

— Кой е този човек? Гордън каза ли ти?

— Застраховател, младши съдружник на някаква фирма… „Хауърд Ъндъррайтинг“. Никога не съм чувал за тях, обаче предполагам, че няма да е учтиво, ако не отида да се видя с него.

Ливи тръсна глава.

— Естествено, че си чувал за тях! Това е фирмата на Хю Хауърд. Той движи най-големия дял от застраховката на „ИМАКО“. Именно чрез тях получих достъп до Лени Дуче… — тя рязко спря. Името й напомни за цялата болка, през която беше преминала. После добави: — Той е пратил този тип, за да провери какво става, бас държа. Хю винаги е на една крачка преди събитията.

Фрейзър я погледна.

— Но как, за Бога, би могъл да разбере, че нещо става? Единствените двама души, които знаят за това, сме ние — ти и аз!

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! — тросна се Фрейзър, подразнен от намека на Ливи. Как, по дяволите, Хю Хауърд беше разбрал за това, и то чак в Лондон? В следващия миг той се плесна сепнато по челото. — Бет Бродън — изрече, — „ИМАКО“ — затвори очи за миг и въздъхна тежко. — Бет прояви интерес към заниманията ми със старите случаи срещу „ИМАКО“ онази вечер, когато мина през редакцията, за да ме види. Именно Бет ми се обади заради посещението ти при Маккрийди, а освен това се е отбивала през редакцията и вчера, веднага след като сме излезли.

— Значи Бет държи под око цялата ситуация — Ливи обърна гръб на прозореца. — Ако е вписана във финансовите ведомости на „ИМАКО“ и ако е наясно с рисковете, свързани с бензотитрина, то тогава доктор Бродън има какво да губи, и то много — Ливи ненадейно бе осенена от една идея, която се беше опитвала да улови вече няколко часа. — Фрейзър?

Той се обърна към нея.

— Ами ако „ИМАКО“ не само са наясно с опасностите на бензотитрина? Ами ако самите те са го подлагали на тестове и така и никога не са дали публичност на резултатите? Би следвало да проведат някакви тестове, нали? И то още от самото начало, какво ще кажеш?

— Да, но… — Фрейзър млъкна за момент. — Виж какво, Ливи, много добре знам какво си мислиш и отговорът е: и дума да не става!

— Така ли? И какво си мисля според теб?

— Че ако напипаме тази информация, ще опечем работата за нула време.

— Точно така!

— Не, никакво точно така! — той поклати глава. — Няма начин да се сдобием с тази информация. Избий си го от главата! Ясно ли се изразих?

Тя повдигна рамене.

— Ще си докараш някоя язва, ако продължаваш да нервничиш така за щяло и нещяло — Ливи приседни на ръба на дивана и се взря в купищата хартии. — Фрейзър, чуй ме. Просто ще става дума за взимане на информация, която сме в правото си да получим — тя продължаваше да държи главата си наведена, защото ясно съзнаваше, че той се беше втренчил в нея. — Научаваме къде държат резултатите от лабораторните изследвания и посред бял ден, под някакъв благовиден предлог, отиваме там, взимаме нужната папка и изчезваме — Ливи се наведе напред, за да вдигне една от вестникарските изрезки за „ИМАКО“. — Без шум — добави, — лесно и чисто.

— Лесно! — възкликна той, имитирайки я. — Докато не те хванат! — Фрейзър пристъпи към нея и тя вдигна поглед. — Няма начин, Ливи, по никой начин няма да ме накараш да се забъркам в нещо подобно.

— Но ти вече си забъркан! — извика тя. — Ти си забъркан от години, Фрейзър! Защо не го довършиш сега, когато има шанс да успееш?

— Я ми кажи какво точно разбираш под „благовиден предлог“? — попита я саркастично. — Да влезем като чистачи? О, убеден съм, че няма да ни забележат, и двамата сме родени за тази работа!

Ливи не обърна внимание на подигравката му. Независимо от иронията, той вече не отхвърляше напълно идеята й като абсурдна. Тя помълча за известно време, докато той се взираше през прозореца, след което реши най-сетне да рискува.

— Фрейзър? — повика го.

Той се обърна.

— Докога мислиш, че откритото от нас вчера ще остане в тайна? Ако Бет следи всяка наша стъпка, тя ще разбере с кого сме се видели, нали? Кога? До утре вечер, ако я бива в тази работа, или може би до другиден? До два дни? Смея да твърдя, че даже и да не е Шерлок Холмс, тя ще успее да състави пълен списък на тези, с които сме разговаряли, а и не забравяй, че тя вече е наясно с нещата, ако предположенията ни са верни — тя забеляза израза на лицето му и продължи. — Щом това се разчуе, ще се пръкнат доста хора, които да искат да ни отклонят от следата, и не се съмнявам, че ще успеят. Цялата тази работа ще изчезне в небитието, преди да си успял да мигнеш — Ливи се усмихна. — А може би и ние също!

Фрейзър се озъби.

— Това не е смешно! — той стоеше и мислеше трескаво. — Нямам намерение да те излагам на опасност, Ливи, просто няма да го направя.

Тя въздъхна звучно, с раздразнение.

— Ще ме изложиш на далеч по-голяма опасност, ако не завършим разследването. Ако разполагаме с неоспорими доказателства, тогава поне ще има с какво да се пазарим.

— Господи, ама че си твърдоглава! — той изскочи от стаята и Ливи го чу как шумно търси нещо в кабинета си. Минути по-късно се върна. — Добре де! — сопна й се. — Ще ти кажа на какво съм съгласен. Ще се обадя на Пит Хайнс, лаборанта, на когото дадох пробата от водата. Казах му да побърза, за да имаме резултатите днес следобед. Ако — но, отбележи, само ако — подозренията за токсична замърсеност се потвърдят, тогава ще се замисля над предложението ти. Но чак тогава, ясно? А до това време си го избий от главата. Няма да нарушавам закона и да излагам теб, нас, на смъртна опасност само и само за да се докопаме до повече информация, която може и да не ни свърши работа. Разбрахме ли се?

На Ливи й се искаше да се усмихне, но не посмя.

— Разбрахме се — отвърна кротко, но после добави бързо, — мисля, че трябва да тръгваме към редакцията, за да се видим с онзи тип, който Хю е изпратил.

— Да се видим?

— Ти ме помоли да ти помогна, помниш ли? — Ливи клекна и започна да събира пръснатата информация.

Фрейзър клекна до нея.

— Как бих могъл да забравя? — изрече шеговито и най-после и двамата се усмихнаха.

 

 

Пол Робсън вдигна очи от броя на „Ангъс Прес“, който четеше, когато Фрейзър влезе в приемната, следван от висока блондинка, която му се стори смътно позната. Видя как момичетата на рецепцията кимнаха в негова посока и се изправи на крака.

— Фрейзър Стюарт? — изрече въпросително, подавайки ръка. — Пол Робсън, от „Хауърд Ъндъррайтинг“, Лондон — извади визитка от джоба си и му я подаде.

— Пол, това е моята сътрудничка, Ливи Дейвис — двамата се ръкуваха. — С какво бих могъл да ви бъда полезен?

— Хъм, моята компания движи застраховката на „ИМАКО“ и наскоро дочухме, че вашият вестник разследва някаква история, свързана със заводите. Дошъл съм да разбера с какво всъщност разполагате и да видя дали тази информация ще бъде от полза за нас, като техни застрахователи, и дали има причини за безпокойство.

Фрейзър повдигна вежди.

— Пропътували сте целия този път само за това? Това не е съвсем обичайно, нали? Ние сме само регионално печатно издание, не вярвам да се тревожите особено от това, което отпечатваме, не е ли така?

Робсън повдигна рамене. Все едно беше чул изречени на глас собствените си мисли.

— Честно казано, сте прави, това не е обичайна практика, но моят шеф, Хю Хауърд, смята, че в този случай това е важно. Вероятно заради проучването на МХВПСС на бензотитрина.

— А-а, разбирам — Фрейзър хвърли поглед към Ливи. — Бихте ли дошли с нас в заседателната зала, където ще се постарая да ви обясня за какво става дума.

Робсън кимна.

— Благодаря за отзивчивостта.

— Кафе?

— Да, моля. Денят ми започна доста рано.

Фрейзър извика на Рона да приготви кана с кафе и поведе Робсън към залата за съвещания.

— Бихте ли останали с Ливи? Аз ще се върна след миг, само да се обадя на главния редактор, за да проверя дали всичко е наред.

Робсън кимна. Блондинката определено му беше позната, пък и името й сякаш беше чувал. Тази мисъл не му даваше мира. Сигурно щеше да се сети чак когато се качи на самолета за Лондон. Ливи задържа вратата отворена пред него и той я последва в залата. Седяха в мълчание вече няколко минути, след като Ливи учтиво го беше попитала за пътуването му и Фрейзър се присъедини към тях тъкмо когато проточилата се тишина беше започнала да става неловка.

— И така, Пол — Фрейзър постави на масата подноса с кафеника и започна да сипва кафе в чашите. — Опасявам се, че дългото ви пътуване е било напразно — подаде на Робсън едната. Ливи сама взе своята и се загледа в него, когато продължи да говори. — Един добър журналист дори и да има някоя история за „ИМАКО“, каквато, уверявам ви, аз нямам, не би ви казал и дума по въпроса — той се усмихна. — Ние сме склонни да държим всичко скрито-покрито. Свързано е с конкуренцията и отпечатването на сензации — Фрейзър седна. — Единственото нещо, което мога да споделя с вас, вие вече знаете, и то е, че МХВПСС извършва рутинно проучване на производствения цикъл на бензотитрина — той сви рамене. — Съжалявам, но това е всичко, което знаем.

Пол Робсън остави чашата си на масата.

— Ами, хъм, благодаря за прямотата ви — изрече не без чувство за хумор и Фрейзър се усмихна. — Очевидно ще трябва да отида до завода, да се видя с някои хора там, за да разбера от тях дали има основания за тревоги.

— Очевидно.

Робсън поседя в мълчание известно време, след което каза:

— Вижте, надявам се, че няма да се засегнете от думите ми, Ливи, но ми изглеждате много позната. Да не би да сме се срещали преди? Живели ли сте някога в Лондон? — за негова огромна изненада блондинката се изправи, пристъпи към прозореца, като му обърна гръб и не отговори на въпроса му. Той се изчерви. — Хъм, ъ-ъ… извинявайте, аз ъмм… не исках да ви засегна… всъщност…

— Не! — Ливи се обърна. — Не, разбира, се, няма нищо — сведе очи към земята. — Навремето работех за „Сити Телевижън“, преди да бъда арестувана по обвинение в контрабанда на наркотици. Това беше около… а-а-а… — гласът й пресекна и тя се взря във Фрейзър с надежда за подкрепа. Той съвсем остро почувства унижението и притеснението й.

— Това беше преди около пет седмици — довърши вместо нея. — Вероятно сте видели събитията, отразени в пресата. Това беше, хъм, все още е изключително болезнена тема за нас.

На Робсън му се прииска да потъне в земята от срам.

— Господи — промълви, — извинявайте много, нямах представа…

Ливи се върна на масата. Присъствието й вече не беше така ярко, като че ли беше изгубила почти цялата си увереност само за броени минути.

— Моля ви, не се тревожете — изрече. — Трябваше да се досетя, че ще ме разпознаете, като имам предвид и връзките ми с Хю и „ИМАКО“. Предполагам, че беше неизбежно — тя сви рамене, след което добави, повече, за да убеди себе си, отколкото някой друг в помещението: — Предполагам, че повечето хора вече напълно са забравили за случилото се…

Ливи спря, щом Пол Робсън докосна ръката й. Ненадейно кръвта се беше отдръпнала от лицето му и той бе пребледнял като платно.

— Вашата връзка с Хю и „ИМАКО“? — попита. Тонът му ясно разкриваше колко бе поразен от чутото и Ливи на свой ред го изгледа с изненада.

— Да! Именно Хю ми уреди интервюто с Лени Дуче, интервюто, заради което отидох в Бразилия. Имаше установени връзки с него чрез южноамериканското подразделение на „ИМАКО“.

— Но „ИМАКО“ нямат подразделение в Южна Америка — изрече Робсън. — Нашата фирма има доста операции с Бразилия, но „ИМАКО“ няма нищо общо с тях.

Сега Ливи бе поразена. Местеше очи от Робсън към Фрейзър и пак към Робсън. Чувстваше се така, сякаш ненадейно бе изгубила твърда почва под краката си, виеше й се свят, беше напълно объркана.

— Но аз говорих с някого от „ИМАКО“ там — прошепна смаяна. — По телефона, той уреди всичко… — гласът й изтъня и съвсем пресекна. Тя рязко скочи на крака. — Господи! Ами аз самата трябваше да се досетя, Фрейзър — малко й оставаше да се разплаче. — Нали тази сутрин четох финансовите доклади! Защо не забелязах факта, че там не се споменаваха никакви операции на пазара в Южна Америка? — тя закри с длани очите си. — Боже Господи!

Фрейзър също се изправи и понечи да се приближи към нея, но тя свали ръцете от лицето си и го загледа право в очите.

— Какво означава всичко това? — попита безпомощно.

— Не зная, Ливи — отвърна й той. — Нямам представа — Фрейзър се обърна към Робсън. — Извинявайте много, но това, което казахте току-що, порази и двама ни.

Робсън само кимна — той самият все още се опитваше да разтълкува своята реакция от наученото. Понятие си нямаше какво става. Доколкото разбираше, Ливи Дейвис по някакъв начин познаваше Хю Хауърд. И беше замесена в контрабанден внос на огромно количество наркотик в страната. Хю разполагаше с всички връзки в света на наркотиците в Бразилия и извършваше финансови операции за някои от най-крупните наркобарони там, според файловете на Ломан. Беше ли замесен Хю в този внос на наркотици?

Робсън преглътна с мъка и каза:

— Вижте, знам, че не е моя работа, но бихте ли могли да ми кажете, откъде точно познавате Хю Хауърд?

— Прав сте — тросна се Фрейзър, — не е ваша работа!

— Фрейзър! Моля те — Ливи тежко се отпусна на един от столовете. — Двамата с Хю следвахме заедно в Оксфорд — отвърна. Нямаше никаква основателна причина да споделя това с този непознат човек, но изпитваше инстинктивна необходимост да го направи. — Също и Фрейзър, но не бях се виждала с Хю от години, преди случайно да се засечем на една сватба преди няколко месеца. Навремето той и човекът, с когото живеехме заедно, Джеймс Уорд, бяха много близки и очевидно повторната среща възобнови предишната им дружба. След сватбата видях Хю само един или два пъти, но той ни дойде на гости една вечер и тогава ми спомена, че има възможност да се свърже с Лени Дуче чрез „ИМАКО“.

Тя спря и измъчено прокара длан през лицето си, преди да продължи:

— Той каза, че „ИМАКО“ били водили някакви преговори с Дуче за техни земи в басейна на Амазонка, земи, които били взели за разработване, а той искал да откупи за резерват. Каза, че може отново да открие Дуче, ако желая да направя интервю с него. В този ден, в който беше на гости, се бях явила на събеседване за мястото на водеща на изключително престижна поредица от предавания за Сити и те искаха да получат от мен действително блестящи идеи, за да обмислят сериозно кандидатурата ми. Хю спомена името на Дуче по време на вечерята и аз се вкопчих в идеята. Дуче бе съвършеният обект — той ми осигуряваше мястото — тя поклати глава. — Страхотен напредък постигнах с това, няма що! И все пак наистина осъществих първото интервю с него от повече от десет години насам, добро постижение, да, като включим към това и перспективата за петнадесет години в Холоуей.

Фрейзър се сви при последните й думи и извърна очи.

— Смятате, че са ви използвали? — на Робсън му се повдигаше. Стомахът му бълваше толкова киселини, че имаше чувството, че ще се удави в тях.

Ливи се усмихна цинично, но в изражението й ясно се долавяше поражение.

— Мисля, че съм била идеалната будала — добави. — Нямах никаква представа.

— По дяволите — Робсън се взря в лицето й. Още когато беше видял репортажите по телевизията преди толкова седмици, го беше обзело странно чувство. Защо му е на човек като Ливи Дейвис да поема такъв риск, при цялата й популярност и нещата, които би могла да загуби? Именно това му се беше видяло нелогично. А сега просто не можеше да го повярва. Робсън сведе очи и помълча известно време. Накрая изрече:

— Смятам, че ще е най-добре да тръгвам.

— Да — отвърна Фрейзър и моментално се изправи на крака.

Робсън взе куфарчето си и палтото.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — промълви, — извинявайте, ако съм казал нещо, което…

— Не! Не се притеснявайте — Ливи вдигна поглед към него и той за момент си помисли колко красиво бе лицето й и колко болезнено тъжно. Протегна й ръка и двамата се сбогуваха.

— Довиждане — изрече той — и успех. Във всичко.

Тя кимна и той се извърна, за да последва Фрейзър навън от залата. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за лицето й — нейното лице и дискетата на Ломан. Припряно се ръкува с Фрейзър, нетърпелив да си тръгне. Трябваше му време, за да размисли.

— Надявам се, че не ви обидих — каза.

Фрейзър сви рамене и разтвори двойната стъклена врата.

— Слушайте, Пол — отвърна, — може ли да ви задам един въпрос, преди да си тръгнете? Ако не желаете да ми отговаряте, недейте.

— Кажете.

— Харесвате ли шефа си?

Робсън се поколеба, преди да отговори, но само за миг.

— Не — отвърна. — Хю Хауърд е подъл тип.

— Благодаря — промълви Фрейзър.

— За моята откровеност — добави Робсън и излезе на улицата. И двамата разбираха, че за втори път тази сутрин останаха недоизречени страшно много неща.

 

 

Ливи бе застанала до прозореца, когато Фрейзър се върна в заседателната зала. Тя се извърна през рамо и го загледа как се приближава към нея.

— Ливи — подхвана Фрейзър, — искам да се качиш на следващия влак за Лондон. Трябва да изясниш тази каша. Научихме нещо, което и двамата не можем да проумеем, и ти трябва да…

— Не — прекъсна го тя, — спести си приказките, Фрейзър, защото никъде няма да ходя!

Той я докосна по рамото.

— Ливи, моля те, поне веднъж ме послушай. Трябва да се върнеш в Лондон и да се изправиш лице в лице с Хю, трябва да разбереш защо те е излъгал.

Ливи покри с длан ръката му.

— Първо ще разберем какво става в „ИМАКО“. Нека довършим започнатото.

— Не, Ливи!

— Да. Щом Хю се тревожи, значи има за какво. Дължим го на баща ти — тя говореше с нови сили и убеденост. В минутите, в които беше останала сама в стаята, бе проумяла, че за първи път от смъртта на баща си вършеше нещо заради някой друг, а не за себе си и че именно този факт я беше съживил през последните няколко дни.

— Вероятно така и никога няма да успея да докажа нещо срещу Хю — добави, — но мисля, че действително можем да докажем това тук. Мисля, че си струва да осигурим справедливост поне за хората в Абърдийн.

Фрейзър я хвана за двете рамена и я обърна с лице към себе си. Имаше отчетливото чувство, че причините бяха по-дълбоки, че имаше и нещо, свързано с него.

— Това ли е единствената причина? — попита и затаи дъх.

Обаче Ливи избегна погледа му. Точно в този момент беше най-близко до признанието, че всъщност го правеше заради него, че тя го… Ала насила прекъсна потока на мислите си, забрани на съзнанието си да се залъгва с невъзможното и втренчи очи в пода. Чувството премина. Пък и какъв смисъл имаше?

Останаха мълчаливи доста дълго, а Фрейзър бе съкрушен от разочарование. Накрая все пак успя да се стегне. Тя имаше право, двамата трябваше да завършат започнатото, веднъж завинаги, тогава може би тя щеше да си тръгне и той отново да намери покой.

— Добре. Ще се обадим на Питър Хайнс. Трябва да сме наясно с това какво съдържа онази вода, преди да започнем да се правим на Бони и Клайд — той отпусна ръце и прекоси помещението, поставяйки помежду им колкото се може по-голямо разстояние.

— Хайде, Ливи — изрече тъжно, — да вървим.

 

 

Хю чакаше Пол Робсън. Той се беше обадил в офиса, за да съобщи, че ще се върне още в ранния следобед, защото имало малка промяна в първоначалните планове — нямало смисъл да се ходи до заводите на „ИМАКО“. Хю кипеше. На този скапаняк не можеше да му се има никакво доверие. Щом Робсън прекрачи прага, Хю пристъпи към рецепцията, за да го пресрещне.

— В моя кабинет — излая, — веднага.

Робсън запази непроницаемото си изражение и го последва. На борда на самолета на път от Абърдийн към Лондон беше взел решение да скъса с „Хауърд Ъндъррайтинг“, но трябваше да потърси правна консултация за тази стъпка. Беше като хванат в капан от договора си и бе поставен в изключително уязвимо положение.

Пристъпвайки към бюрото на Хю, Робсън остана прав, докато шефът му заемаше мястото си. Не се потруди да свали палтото си — нямаше намерение да остава и да слуша глупостите му.

— Какво откри във вестника? — попита Хю. — А мисля, че ти казах да посетиш и заводите.

— Нямаше смисъл. Там не става нищо особено — Робсън се втренчи изпитателно в лицето на Хю, преди да изрече следващата си реплика. — Знаеше ли, че вестникът е собственост на един твой стар приятел?

— Така ли? И кой е той?

— Фрейзър Стюарт — Робсън бе разочарован, не последва никаква реакция. Хю беше изключително школуван в изкуството на преструвките, а и наполовина бе подготвен за това — вече знаеше, че Фрейзър ръководи вестник в Абърдийн, тъй че информацията не му дойде съвсем изневиделица.

— Познавахме се в колежа — изрече Хю.

— Да, той ми каза. Освен това срещнах и друг твой приятел от Оксфорд. Ливи Дейвис? Двамата работят заедно.

Този път вече Хю реагира. В погледа му проблесна пълно смайване и стряскане и Робсън го забеляза, преди шефът му да успее да го прикрие.

— А тя какво търси там? — попита Хю. Гласът му бе напрегнат. — Тя знае ли нещо за тази работа с „ИМАКО“?

Робсън сви рамене.

— Нито един от двамата не знаеше нищо.

Хю изсумтя подигравателно.

— И ти им повярва?

— Да, защо не? — той остави куфарчето си на масата. — Защо, по дяволите, вдигаш толкова шум, Хю? Защо е тази параноя по отношение на „ИМАКО“? Никога преди не си показвал подобна загриженост, а и притежаваме добро покритие. Какъв е проблемът?

Хю изпита неописуемо желание да скочи и да стовари един юмрук в лицето на Робсън, гневът му бе толкова бурен и стихиен, че го остави без дъх. Стисна ръце в юмруци и изви устни. Ей сегичка щеше да изтрие самодоволния израз от лицето на този дръвник!

— Нямаме покритие — отвърна Хю студено. — Въобще не съм презастраховал осигуровката ни за „ИМАКО“. Тя е преференциална и е изцяло при нас.

Робсън се вкопчи в куфарчето си. За миг си помисли, че Хю ще избухне в смях и ще му каже, че всичко това е една голяма шега. В следващия миг разбра по-ясно, отколкото бе разбирал нещо друго в живота си, че Хю беше луд. Впи очи в шефа си.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че имаме петнадесет милиона рисков капитал за „ИМАКО“ без никакво покритие?

Хю се облегна назад в стола си. Определено бе успял да изличи самодоволния израз от лицето на Робсън.

— Знаеш ли, Пол — подхвана, — все пак се оказа по-умен, отколкото някога съм си мислел.

Робсън ненадейно се стрелна напред през бюрото, събори куфарчето си и сграбчи Хю за вратовръзката. Рязко го придърпа към себе си.

— Ако има и зрънце истина в това, което се говори за шибания „ИМАКО“, то ще завлече целия „Хауърд Ъндъррайтинг“, нали?

Хю се задушаваше и отчаяно се бореше да се отскубне от хватката на Робсън.

— Така ли е? — изкрещя Робсън в лицето му. В следващия миг го пусна и Хю се стовари назад като парцалена кукла, едва поемайки си дъх.

— Ето защо си толкова изплашен, нали, Хю?

Хю успя да кимне.

— Всичките работни места… Моят дял от съдружието… — гласът на Робсън му изневери. Той се наведе и вдигна куфарчето си от пода. — Господи! — стовари го с все сила върху бюрото и Хю подскочи от трясъка. — Ах, ти, гаден кучи син! — изкрещя. — И аз също съм натопен, нали? — връхлетя го мигновена паника, сякаш сърцето му беше спряло да бие и той си помисли съвсем логично: „Ще го убия!“ Стрелна се отново през бюрото и протегна ръце към гърлото на Хю, но изведнъж се смръзна насред движението. Какво правя, запита се ненадейно. Как стигнах дотук? Отпусна ръце безводно, стисна ги в юмруци и се обърна.

— Прекалено голям страхопъзльо си, за да ме удариш, а, Робсън? — подигра го Хю.

Робсън се обърна към него и забеляза мигновения израз на сексуално въодушевление в очите на Хю. Повдигна му се.

— О, ще те ударя и още как, Хю — озъби му се, — само че точно този удар няма да ти достави удоволствие! — и след тези думи излезе от кабинета.

На ъгъла на Бевис Маркс, Робсън вдигна ръка, за да спре едно такси, качи се в колата и изрече:

— Към гара Юстън, друже.

Облегна се на кожената седалка и затвори очи.

Трябваше да отиде в полицията още в началото, знаеше го, трябваше да предаде всичко в ръцете им още тогава. Сега вече беше прекалено късно — той самият бе прекалено замесен и щяха да последват въпроси, на които просто не би могъл да даде отговор. Съществуваше само един изход. Те щяха да знаят какво да направят с информацията. И ако действаше бързо, щеше да успее да прати дискетата по куриер до Абърдийн още до тази вечер. Ако действаше бързо, всичко щеше да е свършило, преди да се осъзнае.

 

 

Хю допря двете си ръце до гърлото си и разтърка червената, разранена кожа, където Робсън го беше сграбчил. Преглътна няколко пъти в опит да облекчи болката в гърлото си, след което вдигна телефонната слушалка. Набра номера на Джеймс във Външно министерство и беше свързан с него начаса.

— Джеймс.

— Здравей, Хю — говореха по телефона поне два-три пъти седмично, но Джеймс все още изпитваше вълнение само от звука на гласа на Хю. — Добре ли си?

— Не, по дяволите, не съм! — тросна се Хю. Млъкна, пое си дъх и продължи. — Джеймс, Ливи се е забъркала в нещо с Фрейзър Стюарт в Абърдийн. Искам да я разкараш оттам — пак млъкна, защото му беше трудно да говори.

— Ливи? — Джеймс трепна при споменаването на името й.

— Да, Ливи! Помниш ли я? Жената, с която споделяше последните… колко бяха… осем години от живота си?!

— Добре де, добре! Успокой се, Хю! — Джеймс бе поразен.

Хю вече съвсем не можеше да се владее.

— Няма да се успокоя, Джеймс, не и докато не си качиш задника на следващия самолет за Абърдийн. Тази вечер! Ясно ли се изразих?

Последва минутно мълчание.

— Съжалявам, Хю — изрече Джеймс сковано, — но не смятам, че това е уместно. Не мога просто…

— Можеш всичко, което аз ти кажа да направиш, Джеймс! — гласът на Хю предразня съвсем и той се закашля, след което продължи шепнешком. — Ливи вероятно е на път да причини на мен, а и на теб дяволски много неприятности. Не ме интересува как ще го направиш, но я искам обратно в Лондон още тази нощ! — той отново направи пауза, за да си поеме дъх. — И не се ебавай с мен, Джеймс — предупреди, — много добре знаеш какво е заложено на карта!

С тези думи, неспособен да говори повече, Хю затвори.