Мария Барет
Отмъстена (28)

Двадесет и седма глава

Две седмици по-късно Бет Бродън седеше в малкия си личен кабинет в хирургиите. Беше си дала петминутна почивка, за да си поеме дъх преди следващия пациент. Жената, която току-що си беше тръгнала, я беше подразнила. Абсолютно мрънкало според Бет, както не се беше посвенила и да й каже, отпращайки я. Бет си имаше политика, напълно лична, която й даваше насоките за действие. Не понасяше мрънкалата: хората, които имаха други проблеми, освен медицинските, просто й губеха времето. Депресия, стрес! Все синоними на мрънкане и хленчене. Що се отнасяше до нея, човек или идваше при доктор Бродън със сериозни медицински оплаквания, или по-добре изобщо да не стъпва в кабинета й. А след последните двадесет минути второто бе наистина за предпочитане.

В тези няколко минути спокойствие си мислеше за Фрейзър, както правеше често в моменти на раздразнение. Мислеше си за всички напразни телефонни обаждания, за количеството безполезни усилия от нейна страна, които не бяха довели до нищо друго, освен до обикновено приятелство, малко разговори, някое и друго питие и ясна и отчетлива граница и дистанция, която непрекъснато бе спазвана. Не обичаше да бъде пренебрегвана: Бет Бродън не беше свикнала нещата да не се развиват точно така, както ги искаше тя самата. И все пак, размишляваше тя с малко по-ведър дух, й оставаше тази вечер.

Бръкна в чантата си и извади малкия си кожен бележник, като го отвори на страницата със списъка за пазаруване. Плъзна очи по него, за да се увери, че не е забравила нищо, добави сметана и накрая със ситен почерк написа в долния ъгъл последното нещо — презервативи. Тази вечер беше твърдо решила да постави приятелството им в по-интимни води и за целта се налагаше да бъде подготвена.

Внимателно затвори ципа на чантата, след като прибра бележника, наведе се напред и натисна бутона на интеркома, за да повика следващия пациент. Момичето от приемната веднага се свърза с нея по телефона.

— Бет, на телефона те чака някой си господин Дерек Дорси. Вече двадесет минути. Всъщност по-скоро секретарката му чака.

— О! — Дорси я търсеше вече за трети път през изтеклата седмица и досега тя беше успявала да избегне обажданията му. Нищо чудно, че нервничеше по въпроса за Фрейзър, та Дорси непрекъснато й даваше зор. — Няма ли начин да го отпратиш? — попита.

— Не, страхувам се, че няма да мога. Каза, че ще чака на линията, докато се освободиш.

— О, Боже — Бет въздъхна тежко. — Добре, Маги, свържи ме. Благодаря ти — изчака Дорси да се обади.

— Здравей, Бет — гласът бе безупречно чаровен, плътен и гладък, с добре окръглена дикция. Бет си спомни какво й причиняваше този глас навремето, пък и сега, стига да се оставеше на влиянието му.

— Здравей, Дерек. Извинявай, но тези дни нямах възможност да се свържа с теб.

— Няма нищо, Бет, не се безпокой. Знам колко са заети участъковите лекари в днешно време! — тя ясно долови усмивката по тона му. Всичко можеше да долови по гласа му, даже и кога получава ерекция. — Обаждах се, за да проверя дали вече имаш нещо да ми кажеш за Фрейзър Стюарт, нашия местен вестникарски магнат?

Бет се поколеба. Като оставеше настрана неохотата на Фрейзър да бъде въвлечен във връзка, възникваше и проблемът Ливи Дейвис, който, противно на очакванията й, се беше оказал доста мъчен за разрешаване. Вероятно би могла да се справи с Фрейзър, но виж Ливи Дейвис бе нещо съвсем различно. Не беше убедена, че трябва да споделя всичко това с Дерек, затова просто отвърна:

— Работя по въпроса — като се надяваше това да го удовлетвори за момента.

Последва кратка пауза.

— И какво би следвало да означава това, Бет? — попита той най-сетне с леден глас. — Не ме разигравай, не съм в настроение за шегички.

Долови предупредителните нотки в тона му. Въпреки жизнерадостния поздрав в началото това не беше приятелско обаждане и Бет го знаеше.

— Приятели сме — изрече. — Всъщност тази вечер ще вечеряме заедно.

— Чукаш ли се с него?

— Не мисля, че това е…

— Хайде, стига, Бет! — гласът на Дорси изведнъж бе добил неочаквана острота. — Не ми се прави на вода ненапита. Казах ти, че искам пълна информация за действията на Стюарт и ти много добре знаеш какво означава това. Открихме, че някъде от системата изтича информация, и искам да знам колко от тази информация е стигнала до него. Ако тя попадне в неподходящи ръце, може да причини доста неприятности, както ти прекрасно знаеш, нали, Бет?

— А трябва ли? — Бет нямаше да се остави да я въвлекат в това. Тя беше невинна страна, не беше замесена.

— Надявам се — отвърна й Дорси язвително. — Ако забранят този тор, тогава голяма част от медицинските сведения за него ще бъде преразгледана.

— Е, и? Написала съм това, в което съм вярвала.

Дорси се разсмя, но в този смях безпогрешно се долавяше злоба.

— Написала си това, за което съм ти платил, Бет, скъпа, и няма смисъл да твърдиш каквото и да било друго. Водя си счетоводството изключително прецизно и името на доктор Бродън се споменава в графата за консултации на хонорар.

Бет почувства как в гърдите й се надига яростна вълна, но бе достатъчно разумна, за да не я излее върху Дорси. Съзнаваше докъде се простираше властта му и беше изплашена. Всъщност точно така и беше започнало всичко — бе открила, че този страх е източник на еротична възбуда за нея.

— И какво искаш от Фрейзър Стюарт?

— Искам да разбереш какво и колко вече му е известно.

— И как според теб да го постигна?

— О, скъпа Бет — подхвана Дорси саркастично, — наистина ли трябва да ти казвам? Винаги съм те смятал за експерт в тази област.

Бет преглътна гневната забележка.

— Добре. Ще са ми необходими няколко дни.

— Но нека действително са само няколко. Звънни ми в събота у нас.

— Добре — тя понечи да затвори.

— О, и, Бет?

— Да.

— „ИМАКО“ няма да е единственото нещо, което ще потъне, ако всичко това се изплъзне от контрол. Разбираш ме, нали?

Бет си пое дъх, за да отвърне подобаващо, но връзката бе прекъсната.

— Копеле! — просъска и натисна копчето, за да повика следващия пациент. Чак когато отпусна кръстосаните си крака, усети влагата между тях. Копелето все още упражняваше невероятна власт върху нея.

 

 

Ливи седеше до Мич Макдоналд на една маса близо до тъмната стаичка на фотографите и пред тях бяха пръснати купчина снимки заедно с първите три макетни страници на притурката „Тук и там“, които покриваха цялото работно пространство. В момента подбираха снимките, които да подхождат за статиите на първото издание.

За Ливи последните две седмици бяха минали под знака на трескава и усилна работа. Бяха се оказали много по-трудни, отколкото си бе представяла, и далеч по-забавни, отколкото бе очаквала. Мич й допадаше. Той беше забавен, малко луд и напълно отдаден на работата си. Оспорваше всяко взето от нея решение за изданието, предизвикваше я, караше я да мисли и, противно на първоначалните й предположения, това й беше харесало, беше й допаднало да се бори за всеки сантиметър, да се опитва да убеждава не само него, но и останалите членове на екипа, че върши това, което е правилно. Ужасно дълго време бе водила изключително лек живот. Тя беше известна в Лондон и с това идваше и, така да се каже, снизходителното приемане на всяко нейно решение, неохотата да й се противоречи и тя чак сега осъзнаваше, че може би не всякога бе имала право. Освен това бе проумяла и колко повече отплата има в нещата, когато са постигнати след битка — така те придобиваха по-голяма стойност за самата нея.

В „Ангъс Прес“ Ливи не беше телевизионна знаменитост, не беше и дъщеря на телевизионна знаменитост, а просто член на отбора и това чувство действително бе прекрасно, много по-хубаво, отколкото беше мислила, че ще бъде.

— О, не знам защо си губим времето със снимките на тези безмозъчни манекенки — подхвана Мич с отегчен глас, прелиствайки лъскавите модни фотографии, които накрая захвърли отчаяно на масата. — Да вземем да те облечем теб в това, ще бъде далеч по-интересно.

Ливи се усмихна. Мич си беше такъв. Обичаше да флиртува непрекъснато — това придаваше по-вълнуващ вид на дните му.

— А защо не облечем теб в някои от тези? — отвърна му Ливи, като му подаде еротичната снимка на една манекенка в черен дантелен корсет, чорапи и жартиери. — Ето това вече действително ще е интересно!

Двамата избухнаха в смях и Мич я ощипа.

— Ау! — тя не му остана длъжна и помежду им се разрази обичайният шеговит двубой на пощипване и гъделичкане, от който се закикотиха неистово и разпиляха всички снимки.

— Ах ти, гадина такава! — изквича Ливи и рязко плъзна стола си назад, за да избегне устремилите се към нея пръсти като клещи. — Ха-ха! Не успя! — извика и скочи на крака, надавайки още един писък, когато той се стрелна повторно към нея. В резултат на това буквално връхлетя върху човека зад гърба си. — Ох! Божичко! Извинявай! — извъртя се рязко, готова да се извини повторно, и се оказа лице в лице с Фрейзър.

— О! Фрейзър! — изчерви се, допря длан до пламналите си страни и се опита да се усмихне. — Хъм, извинявай, надявам се… ъ-ъ…

Почувства се като пълен идиот. Мич беше престанал да се смее и се бе заел да събира пръснатите по земята фотографии, като се преструваше на невидим.

— Извинявай — измърмори Ливи отново и втренчи поглед в пода. Фрейзър почувства изблик на неистова ревност, но в следващия момент се постара да запази самообладание и се въздържа от напиращата на устата му саркастична забележка по адрес на Мич.

— Мислех да хвърля един поглед на това, което сте свършили тази седмица — изрече сковано. — Гордън, изглежда, е много доволен.

Ливи кимна и отново вдигна очи.

— Да, мисля, че наистина е доволен — посегна към макетните страници и бележките си, като ги подреди така, че да се виждат добре. Жестовете й бяха сковани и припрени. Беше се държала съвсем студено с него от момента, в който бе започнала работа тук, доволна, че го вижда много рядко, но все пак озадачена от факта, че за разлика от останалите мъже, които познаваше, той продължаваше да нахлува в мислите й даже когато не го беше зървала дни наред. Фрейзър се вгледа внимателно в работата й и закима одобрително, когато тя му разясняваше идеите си.

— Кога ще сте готови да го изпратите на рекламодателите ни? — веднага бе съзрял потенциала в това издание — всяка статия бе организирана така, че да отвори път за рекламиране в същата област, освен това бе оставено и място отстрани, което да използват като каре. Рубриката за модно бельо вече беше привлякла двама крупни представители на този бизнес, както бе научил от Гордън, а при цена от три хиляди и петстотин за четвърт страница Фрейзър естествено не би могъл да има нищо против.

— До края на седмицата, надявам се — отвърна Ливи. Фрейзър се усмихна. — Няма да е в съвсем завършен вид, разбира се — продължи тя, окуражена от усмивката, — само един лъскав макет, но все пак ще им даде представа за това, което смятаме да пуснем на пазара, а ще я допълним по-късно, преди самото отпечатване.

— Добре — той вдигна поглед от работата й и го прикова в очите й.

Изглежда уморен, помисли си Ливи, като ненадейно изпита желание да докосне лицето му. Беше импулс, нещо като физически инстинкт и тя умишлено стисна ръцете си една в друга, за да се възпре, поразена от силата на подтика. Останаха загледани един в друг за момент, след което Фрейзър отмести поглед, когато Керъл го извика през залата.

— Чакат ме на телефона — изрече той, без да помръдне. „Тя се разбира чудесно с Мич, тъжно добави наум, всички го забелязват.“

— Да — отвърна му тя. „Не трепвай, заповяда си мислено, дръж се естествено.“

Двамата продължиха да се гледат.

Мич се изкашля звучно и Фрейзър и Ливи се обърнаха.

— Ами-и хъм… да-а… — Фрейзър хвърли поглед към Мич, след което пак за миг се взря в Ливи. Долавяше чувствата на Мич, само глупак не би ги усетил. — С нетърпение очаквам да видя завършеното нещо — добави сковано и се отдалечи, за да отговори на обаждането.

Ливи се обърна отново към Мич и коленичи, за да събере останалите снимки. Имаше нужда от малко време, за да възвърне душевното си равновесие. От гняв е, каза си, все още му беше ядосана и това й оказваше влияние. Подаде купчината на Мич и попита:

— И къде се губеше шефът през последните няколко дни? Почти не го виждах в редакцията — вдигна очи към лицето му, очаквайки да срещне изпитателния му взор, но инцидентът явно напълно бе изхвръкнал от главата му.

— Не знам със сигурност — отвърна й Мич. — Обаче Анди Робъртс се изпусна миналата седмица, че пак става дума за „ИМАКО“.

— „ИМАКО“? — това име бе прекалено познато за Ливи и дори само от споменаването му й се зави свят. Умишлено впи очи в пода, за да не може Мич да види израза на лицето й. „ИМАКО“, Хю, Бразилия, цялата афера с наркотиците и съдът се върнаха само в един миг в съзнанието й и я сковаха с толкова силен страх, че ръцете й затрепериха. Стисна длани в юмруци и се постара да изтика картината обратно на мястото й, там, където я беше държала заключена през последните две седмици, отчаяно желаеща да не мисли за тези неща, да ги държи настрани от себе си, докато не бъде подготвена да се изправи лице в лице с тях. — Какво общо има Фрейзър с „ИМАКО“? — попита припряно, като в гласа й ясно се долавяше паника. — И какво искаш да кажеш с това „пак“? И преди ли се е занимавал с „ИМАКО“?

— Охо! — Мич вдигна ръце. — Предавам се! Всичко ще си кажа!

Ливи се усмихна.

— Извинявай.

Мич й помогна да се изправи и двамата отново заеха предишните си места около масата.

— Добре, това, което знам, откакто работя във вестника — подхвана Мич, — е, че за Фрейзър това е нещо като хоби, не знам дали това е най-подходящата дума, но може и така да се каже. В града той има репутация на човек, който помага на хората в исковете им срещу „ИМАКО“ за по-незначителни неща, като неправомерно отстраняване от работа, искове за обезщетение при трудови злополуки и така нататък, нали разбираш. Но очевидно извършва и доста сериозни правни консултации за тези, които не разполагат с достатъчно средства, за да си наемат професионален адвокат. Дава и пари за покриването на разходите им по адвокати. А когато случаите са по-незначителни, сам се занимава със защитата им. Разбрах, че в Оксфорд е завършил право. И то е бил доста добър, направо блестящ… Искал да стане адвокат, така ми каза Керъл, обаче се върнал тук, за да поеме вестника след смъртта на баща си. Гордън Файф движел нещата по време на следването му с уговорката, че той ще се върне, когато завърши.

— О-о — Ливи моментално попи цялата информация. Част от нея й беше известна, знаеше, че му се е наложило да се откаже от правото още от Оксфорд. Обаче не знаеше нищо за това „хоби“, както Мич го беше нарекъл, и доста се развълнува от наученото. Започваше да й се струва, че всъщност изобщо не познава човека, когото бе смятала, че познава интимно на два пъти в живота си. Тази мисъл я въодушеви и ужаси едновременно. За миг се зае с разместването на снимките по масата, защото не й се искаше да разкрива колко заинтригувана бе в действителност, и накрая попита:

— А защо именно „ИМАКО“?

Мич сложи длан върху ръцете й и спря припряното им движение.

— А защо е този интерес? — отвърна на въпроса с въпрос.

Ливи повдигна рамене.

— Любопитство.

— То убило котката.^[1]

Ливи се приведе към Мич и прошепна в ухото му:

— Но аз не съм котка — след което изведнъж избухна в толкова оглушителен смях, че той отскочи сепнато назад и притисна с длани ушите си.

— Господи, Ливи!

— Аз съм лъв — добави тя и отново се разсмя.

— Много смешно, няма що! — Мич беше особено чувствителен в областта около ушите — те попадаха в първата десетка на най-силните му ерогенни зони. Изгледа я яростно и тя спря да се кикоти.

— Извинявай.

— Извинението се приема — напълно беше изгубил чувството си за хумор, но след миг все пак се усмихна накриво. — Нямам представа защо е „ИМАКО“, а не „Елф Ойл“ например или някоя друга компания, но мисля, че е нещо, свързано с вестника отпреди много години, с вестника и с бащата на Фрейзър — той сви рамене. — Сега доволна ли си?

— Да, благодаря ти много — Ливи се наведе напред и го целуна по ухото, онова, в което преди малко бе извикала. — А ти?

— Да, много ти благодаря — той се усмихна.

— А сега снимките — изрече ведро Ливи, като не желаеше да губят повече време в приказки. — Нека подберем петте най-добри.

— Дадено — той вдигна първата. — И все пак си мисля, че ако сложим теб…

Тя го тупна с една от папките по главата, за да замълчи, след което двамата най-сетне сериозно се заеха със задачата.

 

 

Същата вечер Мич си тръгна от редакцията около седем. След като в продължение на цели тридесет минути напразно се бе опитвал да придума Ливи да вечеря с него, най-накрая се беше отказал от идеята и бе тръгнал към дома си сам. Тя бе настояла да остане, за да редактира една малка статия, която Джена й беше дала късно следобед, и въпреки че закачливият маниер на Мич я изкушаваше, беше решила да не приема поканата, защото беше започнало да й се струва, че във флиртуването му може да се крие и нещо повече. Мич беше привлекателен мъж, пет години по-млад от нея, висок, слаб с късо подстригана руса коса, която на вид винаги се нуждаеше от гребен, коса, в която наистина лесно можеше да си представи как прокарва пръсти. Обаче в момента не можеше да си усложнява живота с любовни връзки, определено не и с фотографа си.

Вдигайки глава, когато Керъл й викна за довиждане, Ливи махна с ръка и забеляза, че редакцията най-сетне беше опустяла. Явно е била така погълната от работата си, че не беше обърнала внимание на стихващата глъчка след тръгването на хората. Освен това видя, че лампите в кабинета на Фрейзър светеха и подчинявайки се на моментен порив, стана, протегна се уморено, прекоси залата и застана на прага на стаята му, загледана в празното бюро. Облегна се на рамката на вратата и се сети за това, което Мич й беше казал по-рано същия ден, за онзи Фрейзър, който тя не бе имала представа, че съществува, и се запита колко ли други неща още бе приела по същия начин за даденост. Върна се назад в спомените си към пристигането си в Абърдийн, към срещата с Бет и си спомни с болезнена тръпка на желание за онези няколко дни в Девън. Всичко беше толкова объркващо. Може би го беше преценила погрешно? Не знаеше, действително не знаеше.

— Ливи?

Тя сепнато се извърна, рязко изтръгната от размислите си.

— О, Фрейзър!

Той й се усмихна.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак! — беше само по риза, държеше чашка с кафе в ръка и чакаше да му направи път, за да влезе в кабинета си. — Може ли? — показа й с жест, че иска да мине и тя припряно се отмести смутена.

— Искаш ли нещо за пиене? Да ти донеса кафе?

— Не. Хъм, благодаря.

Той седна зад бюрото си и вдигна поглед към нея. Не можеше да се начуди как така всеки път, щом я погледнеше, се чувстваше така, сякаш я виждаше за първи път, и винаги умишлено си налагаше да отлепя очите си от лицето й. Сведе лице към книжата пред себе си.

— Всъщност, аз, хъм, питах се дали не би искал… хъм… — Ливи изведнъж млъкна и си каза: „Божичко! Какви ги плещя?“

— Дали не бих искал? — той отново се усмихна и ситната мрежа от бръчки около очите му стана по-отчетлива. Затропа нервно с писалката си по бюрото.

— Дали не би искал да дойдеш у нас да пийнем по нещо? — изстреля Ливи на един дъх. — Сега… хъм, ако нямаш нищо против…

Фрейзър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не скочи начаса, да грабне палтото си и веднага да изхвърчи от офиса, преди тя още да е променила решението си. Но се престори, че се замисля, за да не изглежда твърде нетърпелив, и в следващия миг се сети, че вече бе поел ангажимент за тази вечер. По дяволите, каза си, Бет! И изведнъж му се прииска да строши на две химикала, с който потропваше.

— Много бих искал, Ливи, наистина — изрече, — но не мога — Бет щеше да идва у тях, за да му готви нещо за вечеря. Тази идея й беше хрумнала преди няколко дни и тя веднага го беше хванала на тясно. Тогава не бе имал възможност да й откаже, а сега бе немислимо да се измъкне. Освен това не можеше да го каже и на Ливи, тя и без това вече си беше създала погрешно впечатление за него и Бет, а на него не му стигаше смелост да я разубеди, като й обясни чувствата си.

— Съжалявам — добави, — наистина. Може би някой друг път?

Ливи сви рамене. Изглеждаше така, сякаш действително съжаляваше, пък и отказът й беше донесъл облекчение в известна степен.

— Да, някой друг път — Ливи се накани да тръгва към своето бюро. — До утре в такъв случай. И не се преуморявай.

Фрейзър гузно се сви — самият той щеше да я последва след няколко минути.

— Няма — отвърна й. — Лека нощ, Ливи.

Тя се усмихна.

— Лека нощ.

И изгубила всякакво желание да продължава с работата си, Ливи отиде до мястото си, взе си чантата и палтото и мълчаливо напусна редакцията.

 

 

Таванското жилище на Ливи беше истински рай на удобствата след дългия работен ден в редакцията и тя влезе в топлата къща и тръгна нагоре по стълбите към четирите стаи, които обитаваше на последния етаж, като си мислеше за продължителна вана, чаша вино и удобния, поизтъркан диван на госпожа П. Къщата, в която се беше настанила, беше подобаващо стара, с древни кресла натъпкани с конски косми и покрити с карирани одеяла, блажено уютни, с високо старинно легло с месингови табли, кранове, на които им трябваше цяла вечност, за да напълнят огромната вана от времето на кралица Виктория с гореща вода, и малка съвременна кухня, обзаведена и обновена от зетя на госпожа П. преди няколко месеца. Разполагаше с всичко, което й беше необходимо. Не беше елегантно или изтънчено обзаведено жилище, но беше топло, уютно и си беше нейно.

Изкачи се до последната стълба, три етажа по-горе, и спря, за да си поеме дъх, като зарови в чантата си за ключа. Откри го, пъхна го в ключалката и чу как вратата на приземния етаж се отвори, след което изшумоляха провлачените стъпки на госпожа П. Въздъхна, мислейки си, че само това й липсваше, но не й даде сърце да пренебрегне старата дама, затова се надвеси през перилата и извика:

— Добър вечер, госпожо П.! Как сте?

— О, добре съм, Ливи, скъпа! — дребничката, увита във вълнен шал фигурка на старата дама застана в леденото преддверие долу и се взря в нея през дебелите половин сантиметър стъкла на очилата в телени рамки. — Дойдох да ти кажа, че хората от пощата минаха днес. Включиха ти телефона!

— О, чудесно! — Ливи озари с усмивката си госпожата долу. — Прекрасна новина! Благодаря, че сте ги пуснали.

— О, няма за какво, миличка — госпожа П. се наведе, за да вдигне котката Тили, която се отъркваше в краката й. — Е, оставям те да си починеш — тя не помръдна от мястото си и зачака Ливи да я покани да се качи за чаша чай.

— Не искате ли да се качите? — извика Ливи, запозната с този ритуал, но все още напълно озадачена от него.

— О, много ти благодаря, миличка, но не мога. Имам работа за вършене.

След тези думи тя пак зашумоля с чехлите си по пода и се оттегли в дневната си, затваряйки плътно вратата след себе си. Ливи се усмихна и си помисли, както всяка вечер, колко странна особа беше тази госпожа П., след което най-сетне отключи вратата на жилището си и си влезе вътре.

Първото нещо, което направи, когато се прибра, бе да отиде до новия си телефон, да вдигне слушалката и да се вслуша в сигнала му. Усмихна се, върна слушалката на мястото й и отиде да си вземе бележника с телефонни номера. Трябваше да се обади на някого само за да го провери. Седна на дивана, взе апарата и го сложи в скута си, опъвайки жицата му. Отвори тефтерчето на името на Мич. Та това е нелепо, каза си весело, да се радваш толкова на някакъв си телефон! Плъзна поглед из стаята, докато набираше, и изведнъж пред очите й изникна представата за старото й жилище на „Кадоган Скуеър“. Чакайки Мич да вдигне, проумя, че въпреки цялата любов и старание, които бе вложила в него навремето, то никак не й липсваше.

— На драго сърце ти го давам, бабо — изрече на глас, — неблагодарна, дърта мърморана!

— Ало? Кой се обажда?

Ливи сепнато запуши устата си с длан.

— Опа! Извинявай, Мич. Аз съм, Ливи. Говорех на себе си.

Мич, вбесен от факта, че обаждането го беше измъкнало от ваната, почувства как гневът му моментално се уталожи.

— Един момент, Ливи — каза. — Ще прехвърля разговора на безжичния — затвори телефона в спалнята си, изтича гол и мокър до кухнята, сграбчи слушалката от кухнята и се върна на бегом в банята. Потопи се в горещата вода, включи апарата и каза:

— Уха! Така е далеч по-добре.

— Как?

— Във ваната съм.

— Мич! Ах, ти, извратен тип такъв! — подкачи го Ливи. — Не си гол, надявам се.

— Разбира се, че не съм гол, Ливи. Лежа си тук в най-официалния си костюм!

Тя се разсмя.

— Инсталираха ми телефон — изрече. — Ти си първият, на когото се обаждам.

— Без майтап? Ливи, трогнат съм.

— Е, всъщност първият от тези, на които звънях, който си беше вкъщи.

— Ето на! Знаех си! — на Мич му допадаше и бързината на ума й. Да лежи във вана с топла вода, близо до пълната възбуда и да разговаря по телефона с Ливи Дейвис, бе едва ли не представата му за рая небесен. Но картината щеше да придобие реален смисъл, ако тя беше с него във ваната. — Ливи, новите телефони често създават трудности, нали знаеш? Да намина ли, за да ти покажа как се борави с апарата? Може би да ти помогна да разчетеш упътването?

— А ще се облечеш ли преди това?

— Ако настояваш.

Тя отново се разсмя.

— Много мило от твоя страна, Мич — отвърна. — Наистина оценявам предложението ти, обаче сега трябва да се обадя на майка си, а после ще изпия чаша вино, ще си взема вана и се мушкам в леглото.

— Самичка?

— Да, сама.

По линията се чу тежката му въздишка.

— Ти си от най-трудните обекти, Ливи Дейвис.

— Е, все някой трябва и да ти се опъне — тя се усмихна, като чу звука от пускането на крановете. — Ще те оставя насаме с въжделенията ти в такъв случай. До утре, Мич.

— О, Ливи, не затваряй!

Обаче беше твърде късно. Тя беше затворила, преди да успее да я попита за номера й.

— По дяволите! — измърмори Мич, като завъртя крана с пръстите на краката си и отново се потопи във водата. И все пак представата за нея съвсем сама в дома й беше възобновила енергийните му запаси и той реши, насапунисвайки се обилно, да довърши банята си, да купи бутилка шампанско и да се устреми към тях, за да отпразнуват заедно инсталирането на телефона й. Определено щеше да е трудно да се устои на един изкъпан, приятно ухаещ Мич Макдоналд, помисли си той, особено ако бъде и с бутилка „Вьов Клико“ в ръка.

Ливи остави слушалката след разговора с Мич и веднага я вдигна повторно, за да набере номера на майка си. Беше се обаждала на Мойра няколко пъти през последните две седмици, но винаги под пара и от службата. Ако трябваше да бъде честна пред самата себе си, липсата на време бе удобно извинение за кратките разговори, когато все още не беше напълно готова да побъбри откровено с нея. Обаче сега, кой знае защо, вече се чувстваше готова. Искаше да чуе гласа на майка си и за първи път през живота си желаеше да се допита до нея за съвет.

Не й се наложи да чака дълго, за да чуе как слушалката се вдигна и в мембраната прозвуча плътното „Ало?“ на Мойра на фона на шума от машината за миене на чинии в кухнята.

— Здрасти, мамо — изрече Ливи. — Аз съм.

— Ливи! Скъпа! Как си? — Мойра звучеше радостно, но в следващия момент гласът й изведнъж се промени. — Да не би все още да си в редакцията? Минава осем! — тя непрестанно се тревожеше да не би дъщеря й да се претоварва с работа.

Ливи се разсмя.

— Не, не, обаждам се от вкъщи, току-що ми свързаха телефона.

— О, чудесно. Сега поне ще можем да те откриваме по някакъв начин. Дай да го запиша още сега, иначе ще се заприказваме и ще забравя — Мойра хвана химикала в ръка. — А, между другото Питър се премести на ново място и сега има малко повече време да се занимае с твоите неща. Той е…

— Имаш ли химикал под ръка, мамо? — прекъсна я Ливи припряно.

Мойра мълчаливо въздъхна от другия край. Искаше да каже на дъщеря си за това как върви делото й, за новата информация, която бе събрал Питър, както и за усилията, които полага за нея. Неотложно трябваше да го обсъдят, но всеки път щом тя споменеше името на Питър, Ливи начаса се затваряше в себе си. Реши да отмине този факт за пореден път, Ливи очевидно не бе готова да се изправи лице в лице с тези неща, поне още не и тя реши да не я насилва за момента.

— Да, готова съм да записвам. Казвай.

Ливи издиктува номера, който телефонната компания беше оставила, записан на картонче до апарата, и Мойра го записа набързо в тефтера.

— Добре — подхвана след това, — а сега ми кажи как си и как вървят нещата в империята на Фрейзър Стюарт.

Ливи се разсмя.

— Ами, аз съм добре — отвърна, — работя толкова трескаво над проекта си за притурката, че буквално не ми остава време да мисля. А що се отнася до империята на Фрейзър, е… ами-и… — Ливи замълча, чудейки се какво да каже.

— Ами какво? — меко настоя Мойра. Усети, че на Ливи й се иска да поговорят за това, и се зарадва. — Как е той? Виждате ли се често?

— Не — отвърна Ливи. — Изобщо не се виждаме — след което си пое дълбоко дъх и реши да излее душата си. — Всъщност, мамо, направо не знам какво да мисля… — и сподели с майка си цялата история, така както не беше правила от годините, когато бе малко момиче.

 

 

Бет сгъна на четири кърпата, която Фрейзър използваше вместо ръкохватка, и я постави встрани от печката, където печеше ястието. Посегна към бутилката вино. Лу стъпките на Фрейзър надолу по стълбите, затова наля две чаши и отиде с тях в преддверието.

— Заповядай — подаде му едната. — Ще седнем ли?

— Да, разбира се — той я последва в дневната и двамата се настаниха на дивана. Бет се вгледа в него, докато той отместваше куп стари вестници от табуретката, за да си качи краката върху нея.

Беше се качил горе, за да си вземе душ — добър знак, каза си тя, след което приготви такова ястие, което можеше да си къкри във фурната часове наред, без да му стане нищо. От личен опит знаеше, че когато един мъж се нахрани, той почти не става за нещо друго. Сексът преди вечеря винаги бе за предпочитане. Тя се отпусна назад на дивана, отпи от виното и зачака Фрейзър да я погледне.

Бет беше положила изключителни грижи за външния си вид тази вечер. Беше си сложила стегнат черен сутиен от дантела, който повдигаше още повече и без това добре закръглените й гърди, така че я правеше едва ли не момиче на месеца за „Плейбой“, както и съответните дантелени жартиери и черните чорапи-убиец с дантелен ръб. Не че Фрейзър можеше да види това, поне засега. Отгоре си беше облякла черна кашмирена жилетка, разкопчана, за да се види подобаваща част от деколтето, класическа вълнена черна пола до коляното и черни обувки на висок ток.

— Тази вечер изглеждаш различно — отбеляза Фрейзър, след като най-сетне се обърна към нея. — Не мога да определя точно защо и с какво, но наистина различно!

Тя ведро се засмя.

— Вероятно защото за пръв път ме виждаш без обичайната „униформа“ на доктор Бродън — отвърна му. — Надявам се това да не те шокира! — тя се наведе, за да остави чашата си с вино на пода, и Фрейзър зърна част от черната дантела на сутиена под жилетката.

— Не, напротив — отвърна и светкавично отмести очи, усещайки зачатъците на възбуда.

Бет моментално забеляза този факт и се приближи към него.

— Фрейзър — измърка с приглушен глас, — мислиш ли, че съм привлекателна?

Той кимна, като отпи голяма глътка от виното.

— Ти си много привлекателна жена, Бет.

— Наистина ли?

Тя посегна към неговата чаша, взе я от ръцете му и я постави на пода до своята.

— Ами, знаеш ли, никога не бих се досетила, че го мислиш, ако не го беше казал.

Фрейзър осъзна, че близостта й действително го вълнуваше, но възбудата не беше от неустоимите. Не можеше да сбърка посланията, които изпращаше тялото й към него, но всъщност не беше съвсем сигурен какво да прави с тях.

Бет плъзна пръст нагоре по ръката към лицето му. Докосна устните му.

— Фрейзър, според мен двамата с теб вече се познаваме достатъчно добре — подхвана. — Ти как мислиш?

— Достатъчно добре за какво? — вече определено започваше да се чувства напрегнат, като заклещен в капан.

— За това — прошепна тя и се наведе към лицето му, впи устни в неговите, след което плъзна длан в скута му и леко го притисна с пръсти. В изненадата си Фрейзър рязко свали крака си от табуретката и събори двете чаши с вино, заливайки крака на Бет с течността.

— Господи! — той отскочи назад, наведе се, за да вдигне чашите и докосна крака на Бет, за да провери колко я беше намокрил.

— Ммм — тя раздвижи крака си под ръката му. — Много приятно. Защо не провериш дали не е мокро и по-нагоре?

Ръката на Фрейзър замръзна.

— Да, хъм… — той се изправи. — Ще ида да сипя още вино и за двамата — добави припряно.

Бет направи физиономия и се отпусна назад на дивана.

— Налага ли се? — изрече с изтънял глас като на нацупено дете.

— Няма да се бавя — измърмори Фрейзър. Господи, имаше нужда от малко въздух! — Обещавам — добави бързо и сковано тръгна през стаята.

— Гледай да е така — закачливо изрече тя и разкопча още едно копче на жилетката си. — Нали не бихме искали да пропилеем това напразно.

— Кое?

Бет се усмихна с очи, приковани в издутите му отпред панталони, и той сведе поглед натам. По дяволите! Това нямаше нищо общо с чувствата му, просто ставаше, независимо дали го искаше или не. А определено не го желаеше сега, точно тази вечер. Излезе от стаята, държейки в потните си ръце двете чаши, и се спаси в кухнята, като изпита някаква странна смесица от облекчение, и неистово желание да се изхили истерично.

Бет се заслуша в тишината на голямата стара къща за миг, после стана, изгаси лампата и се взря в отражението си в огледалото над камината. Господи, налагаше се да окуражава Фрейзър непрекъснато, беше все едно да се опитваш да накараш камък да пусне вода! Разкопча още едно копче на жилетката си, откри още по-голяма панорама към гърдите си и в следващия миг си каза: „О, по дяволите, какво толкова, защо не го направя съвсем очевидно!?“ Свали жилетката през глава и разкопча сутиена. От опит знаеше, че видът на номер 80-D сработваше безотказно. Разкопча ципа на полата и я смъкна надолу, след което стегна корема си и го глътна малко навътре. Върна се на мястото си на дивана, зае полулегнало положение, изкусно кръстоса крака и с щръкнали, розови зърна зачака появата на Фрейзър. Ето на това вече той няма да може да устои, помисли си с непоклатима увереност.

 

 

Ливи наведе надолу чадъра си, докато изкачваше стъпалата пред входната врата на Фрейзър, застана на осветената веранда и прокара пръсти през мократа си коса, надявайки се, обзета от ненадеен пристъп на нервност, майка й да се окажеше права. След като бе приключила разговора с Мойра, изобщо не се беше замислила. Просто бе грабнала палтото и чадъра си, беше пъхнала ключовете в чантата и бе изхвърчала от жилището, окуражена от думите на майка си, като си мислеше, че поне можеше да се опита да възстанови приятелството между нея и Фрейзър, пък после да види дали ще се получи и нещо повече.

— Съвсем ясно си спомням израза на лицето му — беше й казала Мойра — и според мен ти грешиш. Моля те, Ливи, постарай се да се помирите, не се оставяй на гнева и болката, не е здравословно.

И така, без да си направи труда да позвъни предварително по телефона, Ливи бе хукнала в нощта, уведомявайки пътьом госпожа П., че няма да се бави, и бе забързала към дома на Фрейзър. Слава Богу, поне си е вкъщи, каза си, най-сетне събрала смелост да почука. В кухнята светеше.

Фрейзър излезе от кухнята, понесъл две пълни чаши с вино, като си мислеше, че ще трябва да се изяснят с Бет, преди нещата да излязат от контрол и някой да се почувства засегнат. Не че не я намираше за привлекателна или секси, тя определено беше доказала тези си качества, просто желаеше някой друг и докато не изгубеше всякаква надежда за успех там, нямаше да се заинтригува от другиго. Чувствайки се повече или по-малко като господар на положението, защото вече бе измислил какво да каже, той се запъти към дневната и изведнъж забеляза тъмния силует на входната врата.

Остави чашите на масичката в преддверието, пристъпи към вратата и се взря през шарките на стъклото, опитвайки се да види човека отвън. Позна Ливи, мокра до кости, която му махна с ръка, и стомахът му се преобърна. Забравяйки всичко друго при вида й, отвори със замах вратата и възкликна:

— Ливи! Какво правиш тук? — ухили се до уши, истински зарадван от появата й, и припряно я дръпна навътре в топлото преддверие. Чак тогава се сети за Бет.

На Бет й беше леко студено, както лежеше полугола и сама на дивана, затова реши да отиде да потърси Фрейзър. Той доста се беше забавил в кухнята, но тя нямаше нищо против да го изненада там. Сексът на необичайни места също й допадаше, всъщност едно от най-силните й преживявания в този смисъл бе, когато Дерек я бе изненадал в гръб пред мивката минути преди да се появят гостите й за вечеря. Прокара пръсти през косата си, за да бухне, погледна се в огледалото, мислейки си колко зловещи бяха тези стари къщи, в които човек не можеше да чуе какво става в другата стая, и бавно отвори тежката дъбова врата към преддверието.

— Фрейзър — извика, — къде…

И Фрейзър и Ливи се извърнаха едновременно, но той бе този, който нададе най-силното възклицание на смайване.

— Господи! — Фрейзър отскочи назад и безпомощно се взря в бюста номер 80-D, а Ливи извика, зашлеви го през лицето, врътна се панически и хукна надолу по стълбите към улицата. Фрейзър се устреми след нея.

— Ливи! Моля те, почакай! Ливи, върни се — завика след отдалечаващия се крехък и висок силует, който стремглаво се носеше в проливния дъжд, съзнавайки, че няма надежда да я настигне.

— О, върви по дяволите, Ливи Дейвис! — изкрещя за последно в празната уличка, след което се обърна към къщата и за втори път тази вечер се сети за Бет.

 

 

Ливи измина тичешком целия път от „Рубислоу Теръс“ до „Холбъри Роуд“ и своята къща, със стичащи се по лицето й сълзи на гняв и объркване, и пристигна, останала без дъх, с пламнали страни и съвършено подгизнала от дъжда. Отвори входната врата, едва не се строполи вътре, затръшна я и се облегна на стената, като се разрида, без да се сдържа и без да я е грижа дали госпожа П. ще я чуе. Секунди по-късно вратата към жилището на старата дама се отвори и Мич разтревожено нахлу в коридора.

— Господи! Ливи! Какво, за Бога, се е случило? — той я хвана с две ръце и я притисна към себе си. — Шшшш, успокой се. Моля те, престани да плачеш. Шшшшш — Мич се обърна към госпожа П. над рамото си и двамата си размениха озадачени, безпомощни погледи, но той продължи да прегръща Ливи, докато тя най-после се поуспокои след няколко минути. Потупваше я по главата, без да е наясно какво точно да направи, и й нашепваше успокоителни според представите му думи.

Изведнъж Ливи се отдръпна от него.

— О, замълчи, моля те! — в следващия момент се разсмя. — Явно гледаш много стари филми! — той се взря в нея за момент, след което също избухна в смях.

— Съжалявам — отвърна й, — но просто не съм свикнал жени да плачат на рамото ми.

— И слава Богу — отбеляза Ливи, бършейки лице в ръкава си, — иначе нямаше да ме развеселиш така успешно! — тя стисна ръката му. — Благодаря ти.

Той повдигна рамене.

— А какво всъщност търсиш тук? — Ливи хвърли поглед към госпожа П., която наблюдаваше сцената с неприкрит интерес.

— Мислех, че поводът с телефона си заслужава да се отбележи, но ти беше излязла и госпожа П. ме покани на чай, докато се върнеш. Тя ми каза, че няма да се бавиш.

Ливи шеговито вдигна очи към тавана, познавайки отлично чара и способностите му да убеждава, и Мич се ухили.

— Нали нямате нищо против да си взема бутилката от хладилника, госпожо?

— О, не, разбира се. Толкова се радвам, че изчакахте, видяхте ли, казах ви, че няма да се забави.

Тя задържа вратата отворена пред него и той изчезна в жилището й, като се върна след малко с бутилката шампанско в ръка.

— Уха, страхотно — възкликна Ливи, — точно от това имах нужда — „майната му на Фрейзър Стюарт, каза си мислено, това беше последният му шанс!“ — Хайде да се качваме горе и да я отворим, преди да се е стоплила.

Мич я последва към стълбището.

— Вие ще се качите ли горе с нас, госпожо П.? — попита я Ливи.

— Не, благодаря за поканата, миличка, но ще ви оставя двамата насаме — и за огромна изненада на Мич, старата дама му намигна, преди да е успял да последва Ливи нагоре по стълбите.

Като влязоха в жилището, Ливи включи газовата камина и потрепери, осъзнавайки чак сега, че беше премръзнала.

— Трябва да се измъкна от тези дрехи — каза на Мич, докато той отваряше шампанското. — Мокра съм до кости.

Той се обърна и я погледна. Даже и вир-вода Ливи Дейвис пак беше изключително секси, помисли си. Взря се в нея за миг, след което тя припряно се отмести, за да избегне погледа му.

— Чашите са в шкафа над мивката — извика през рамо, влизайки в спалнята.

— Да ти донеса ли твоята? — тапата изхвръкна и заглуши отговора й, а Мич сипа шампанското в две тумбести чаши за уиски. Реши все пак да й занесе нейната, затова взе и двете в ръце и тръгна към спалнята. На прага се закова на място.

Ливи беше съблякла мокрите дрехи и стоеше само по бельо, облечена в бяло, памучно боди, изрязано високо около бедрата и с дантела на бюста. То прилепваше, леко навлажнено от дъжда, към тялото й и когато тя се наведе, за да извади сухи дрехи от долното чекмедже на скрина, без да забелязва присъствието на Мич, памучната материя се вдигна още по-нагоре и разкри заоблените й форми. Мич моментално се възбуди, остави чашите на масичката до вратата и неспособен да се спре, пристъпи към нея.

— Ливи — нежно докосна с ръка бедрата й и тя потрепна. Плъзна длани надолу по дължината им и се наведе, за да я целуне отзад по шията. Тя се изправи, но не се обърна. Той вдигна ръце нагоре към гърдите й, пръстите му погалиха зърната им и тя въздъхна тихо, почти беззвучно. Мич нежно захапа ухото й.

„Не знам защо го правя, помисли си Ливи, а и всъщност не ме е грижа.“ Усещането бе приятно, ласкаво и леко възбуждащо. Отпусна рамене и посегна назад, за да погали Мич. Изпита задоволство; като го чу да простенва при допира й.

Изведнъж по вратата се чу оглушително думкане и двамата подскочиха стреснато.

— Ливи! — чукането се засили още повече. — Ливи, знам, че си вътре! — извика Фрейзър. — Отвори, за Бога! Трябва да поговоря с теб.

Входната врата на къщата бе отворена и той бе изтичал направо на горния етаж, без да спира нито за миг. Сега гръдният му кош се повдигаше трескаво, докато се опитваше да възстанови нормалното си дишане.

— Ливи! Моля те, изобщо не беше това, което си мислиш! Моля те, просто отвори вратата и ме изслушай!

До този момент Ливи и Мич бяха стояли, без да помръднат, но от виковете на Фрейзър гневът й отново се надигна и тя се отскубна от Мич и се устреми към вратата, както беше по бельо.

— Махай се! — извика през дървената преграда. — Не ме интересува какво е било. Просто се върни при Бет и ме остави на мира — пак почувства как очите й се насълзяват и това я вбеси още повече. — Махай се — изкрещя, — махай се, за Бога!

Обаче този път Фрейзър беше решил да упорства докрай.

— Не! — извика и той в отговор. — Няма да си тръгна, докато не ме изслушаш.

Ливи ненадейно отвори вратата със замах и застана пред него полугола с пламнало от гняв лице.

— Нямам никакво намерение да те слушам, Фрейзър — изкрещя срещу него. — Самата аз в момента съм започнала нещо! — тя се взря в него с яростно святкащи очи. — А сега се махай!

Фрейзър поклати глава невярващо.

— Не ти вярвам — изрече по-спокойно.

— О? Така ли? — тя разтвори вратата по-широко и му посочи бутилката шампанско и якето на Мич, американско бейзболно яке, модел от петдесетте години. Фрейзър се втренчи и в двете за миг, след което отново погледна Ливи. Лицето му се промени.

— Страхотно! — тросна й се. — Трябваше да се сетя, че ти…

— Че аз какво? — гласът на Ливи ненадейно й изневери, понеже в гърлото й се надигна ридание. Тя бързо извърна очи.

— Че… О, по дяволите! — Фрейзър яростно срита парапета в объркването си. След което пъхна ръце в джобовете на палтото си и без да поглежда повече към Ливи, се устреми надолу по стълбите полутичешком, взимайки ги по две наведнъж, отчаяно желаещ колкото може по-бързо да избяга от нея. Ливи се вкопчи във вратата, за да не падне, чу как той прескочи последното стъпало и накрая затръшна входната врата зад гърба си. Тя заплака беззвучно, влезе вътре в жилището си и тихо затвори вратата.

— За какво беше всичко това? — Мич стоеше на прага на спалнята и я гледаше в упор. — Защо не ми каза, че между вас с шефа има нещо? — беше ядосан, беше се почувствал като пълен глупак, скрит в спалнята, като слушаше бурната сцена, която се беше разиграла на площадката, без да има възможност да направи каквото и да било.

— Защото няма — отвърна му Ливи. Беше спряла да плаче и бършеше очите си със суха хавлиена кърпа. — А и е прекалено сложно за обясняване — добави немощно. Отиде до дивана, отпусна се върху него и придърпа вълненото одеяло на раменете си. Мич нямаше представа какво да направи оттук насетне.

— Да си тръгвам ли? — попита тихо.

Ливи кимна. Той взе якето си, пристъпи към дивана и клекна пред нея.

— Сигурна ли си, че между теб и Фрейзър няма нищо? — хвана двете й ръце в своите и се вгледа в лицето й.

— Да, сигурна съм — отвърна му тя.

Той целуна дланите й.

— Значи няма да имаш нищо против, ако не се откажа?

— Да не се откажеш от какво?

Мич се усмихна.

— От похода за вкарване на Ливи Дейвис в леглото си!

Тя отвърна на усмивката му.

— Не, няма да имам нищо против. Това ли е то — поход?

— О, да — отвърна Мич, изправяйки се на крака, и подръпна джинсите си, за да покаже въздействието, което тя имаше върху него. — От памтивека е известно, че походите са все за нещо, което знаеш, че не можеш да имаш!

Прати й въздушна целувка и тръгна към вратата.

— Обади ми се, ако искаш — каза, поглеждайки я през рамо, и тя кимна. — Лека нощ, Ливи.

— Лека нощ, Мич — отвърна му меко и след миг остана сама.