Мария Барет
Отмъстена (32)

Тридесет и първа глава

Фрейзър се облегна назад на стола си и се протегна. Навън още беше тъмно. На зимната зора й беше необходимо доста време, за да разкъса нощната тъма, а на него му се искаше да види малко повече светлина, някаква, каквато и да е промяна в небето. Беше пет и половина сутринта и той бе работил почти двадесет и четири часа без прекъсване.

Затвори папката, остави химикала си върху нея, изправи се и пристъпи към прозореца, за да погледне град Абърдийн навън, града, към който не би се завърнал, ако не бяха „ИМАКО“, смъртта на баща му и вестникът. Обичаше го, не можеше да отрече този факт, обаче не можеше да не се пита какво ли би станало, ако любовта му към Ливи Дейвис не бе била така безнадеждна. Ако беше останал до нея, когато бяха напуснали Оксфорд, ако бе имал възможност да се намеси, когато тя охладнее към Джеймс, както винаги бе вярвал, че ще стане. Питаше се дали тази любов би имала шанс да укрепне, да се развие, така както знаеше, че вече не би могло да се получи. Изтощено прокара длан по лицето си. Извърна се към бюрото си и се сепна, като видя застаналата на прага на кабинета му Ливи, която го гледаше.

— Ливи!

— Извинявай, не исках да те стряскам. Алек долу ми каза, че си тук. Дойдох да свърша малко работа.

— Нима той още е буден? Обикновено има навика да задрямва към пет. На някои от репортерите им се налага да го будят, ако дойдат по-рано на работа.

Ливи се взря в сенките около очите му.

— Изглеждаш уморен — изрече.

Той срещна погледа й.

— Ти също.

Двамата си размениха усмивки.

— Искаш ли кафе?

— Мммм, добре.

Тя пристъпи в кабинета му, остави чантата върху бюрото и го погледна крадешком. Искаше й се да каже нещо за предишния ден, каквото и да е, само за да разведри малко атмосферата, обаче не го направи. Беше лежала будна цяла нощ, размишлявайки над случилото се, затова и беше дошла тук толкова рано, само че сега, след като го беше видяла, решимостта й се беше изпарила.

Фрейзър взе папката си, отвори я и я остави пред нея.

— Работих цяла нощ — каза. — Хвърли един поглед и ми кажи какво мислиш — тръгна да излиза от офиса. — Със сметана, но без захар?

Тя кимна.

— Фрейзър? — той спря и се обърна. — Мислех, че не искаш да се забърквам в това.

— Така е — Фрейзър сви рамене. — Мислех си, че и без това си имаш достатъчно грижи и че е по-добре да направиш нещо за себе си, вместо да си губиш времето с тези неща.

— Обаче? — как би могла да му каже, че самата мисъл за процеса й беше непоносима? Че отчаяно й се иска да се занимава, с каквото и да е друго, само не със себе си?

— Обаче реших, че в крайна сметка, ти сама най-добре би могла да прецениш това, нали?

— Да, така е.

— Освен това ти беше права, Ливи, не бих открил нищо, ако не беше ти — докосна рамото й. — Бих искал да ми помогнеш.

Ливи сведе поглед. Нямаше представа колко малко му оставаше на Фрейзър да погали с пръсти страната й, да докосне устните й, да очертае формата им. Нямаше представа колко малко му оставаше да забрави всичко, което си беше повтарял предишния ден. Ако беше вдигнала очи към него, той щеше да бъде загубен.

— Благодаря — прошепна тя.

Той отпусна ръката си и пристъпи към вратата.

— Няма да се бавя — изрече и изчезна, оставяйки я да чете написаното.

След час, час и нещо, главното помещение на редакцията беше започнало да се оживява. Някои от журналистите, натоварени с първото издание на вестника, вече се бяха появили, а един от фотографите вече проявяваше филми в лабораторията. Ливи беше успяла да не обръща внимание на непрестанните влизания и излизания в офиса на Фрейзър и беше завършила четенето на даденото от него, водейки си свои бележки по съдържанието му. Тя вдигна очи към него, изчака го да довърши разговора си с Барбара, главния графичен дизайнер на вестника, след което каза:

— Мисля, че трябва да поговорим за това.

Той кимна.

— Имаш право. Да идем долу в заседателната зала, не искам повече да ни прекъсват — Фрейзър се изправи, взе бележника си, както и някои от папките, върху които работеше. — Да вървим, преди да изникне още някой.

Тя се усмихна и също стана.

— Чакай малко, забравих това — той бръкна в чекмеджето и извади прозрачна папка със снимки голям формат, които напъха между останалите документи. — Добре. Да изчезваме — задържа вратата отворена пред нея и я последва в главното помещение.

— Ако изникне нещо спешно, ще бъда в заседателната зала — подхвърли на Барбара в движение. — Обаче само ако е много спешно.

Тя махна с ръка в знак, че е разбрала посланието, но не вдигна очи — вече трескаво работеше над оформлението на сутрешното издание.

Като влязоха в заседателната зала, Фрейзър разгърна папките с информацията, с която вече разполагаха, заедно със снимките, над които Ливи моментално се надвеси.

— Значи наистина е камион на „ИМАКО“ — изрече, вдигайки очи. Той кимна утвърдително. — Кой ти ги увеличи?

— Сам го направих — отговори й Фрейзър и забелязвайки изненадата й, допълни. — Гордън се грижеше за обучението ми, когато поех вестника. Нали го знаеш колко е подробен? „Ха, още имаш жълто около устата си, Стюарт — изимитира го той, — обаче май шъ успеем да запълним фугите.“ — Ливи се разсмя. — Навремето можех да се оправям и с печатницата, преди всичко да се компютъризира. О, забравих, мога да работя и с телефонното табло на рецепцията! — той се наведе и взе в ръка една от снимките. — Камион на „ИМАКО“, движещ се по Гариокс с някакъв неизвестен товар. Подозрително, а?

Ливи кимна. Извърна очи за момент, след което добави:

— Освен това, според мен има и нещо друго подозрително — загледа го в упор. — Бет Бродън.

— А-а!

— А според теб?

— Осветли ме!

Ливи взе бележките си.

— Ами, като начало в повечето от случаите ищецът е имал един или друг дихателен проблем. Така ли е?

Той кимна.

— Не правиш ли връзката? Но което е по-важно, не би ли потърсил сходни симптоми и оплаквания, ако си лекар, натоварен с изучаването на тези случаи?

— Всички те са различни.

— Вярно! Но… — Ливи вдигна бележките пред очите си, за да прочете. — Болки в областта на гърдите, затруднено дишане, белодробна конжестия^[1], пронизващи болки под плешките. Тези неща току изникват в повечето случаи, независимо дали искът е за отпуск по болест, преждевременно пенсиониране или заболяване от пряк контакт с химикали.

Ливи се поколеба за миг, но после продължи:

— Вземи например мъжът на Майра Хадън, Майк — той е бил уволнен, след което е подал жалба за неправомерно отстраняване от работа, нали? Бет Бродън, наета от „ИМАКО“ е поставила диагноза тежък стрес, дължащ се на смъртта на детето му: „Неспособност да задържи ръководния си пост — цитирам. Тя изброява и симптомите… ъ-ъ… — неспособност за взимане на решения, дори и на регионално ниво. — Така-а… дрън-дрън… а, ето го къде е! — Псориазис, депресия, затруднено дишане“! — Ливи втренчи поглед във Фрейзър. — Нервен срив? Може и да е било. Или пък става дума за белодробна конжестия? Ха, „ИМАКО“ естествено уредили нещата, без да се стига до съд, при това доста чевръсто, бих казала!

Фрейзър вдигна ръка, за да я спре.

— Чакай, чакай малко! Нека си изясним нещо. За какво точно намекваш? Че Бет Бродън не е добър специалист? Или подхвърляш далеч по-сериозно обвинение?

Ливи пусна бележките си върху масата.

— Не знам, Фрейзър — отговори му прямо. — Страшно много зависи от това дали тези седем човека, които сме записали, са имали някакъв контакт със земите около Корийн Хилс или Гариокс.

— А ако е така?

— Ако е така, то предположението ми е, че тези симптоми са били забелязани, разпознати, даже търсени, а после внимателно прикрити, пренебрегнати.

— Искаш да кажеш, че Бет лъже?

Ливи вдигна вежди.

— Не мисля, че си права — добави Фрейзър. — Тя просто не е способна на това.

Ливи помълча около минута.

— А колко добре познаваш Бет Бродън? — попита кротко.

Фрейзър се замисли за момент, разбирайки добре смисъла на въпроса й.

— Почти никак, предполагам. Запознах се с нея в самолета от Лондон за Абърдийн преди няколко седмици. Обаче това не означава, че не съм успял правилно да преценя характера й, Ливи.

— Вярно.

Двамата помълчаха известно време.

— И какво би получила тя, ако работи за „ИМАКО“? — ненадейно попита Фрейзър. — Нали рискува цялата си професионална кариера.

— Нямам представа. Прилична сума може би? Склонна съм да вярвам, че едно губещо предприятие, като това, което имаме тук, би коствало огромни парични загуби за някого. А вероятно и не една и две доста по-внушителни кариери. Ти как мислиш?

Фрейзър остана мълчалив. Разтърка слепоочието си с пръст за момент, после се поизпъна на стола си, пое си дълбоко дъх, издиша бавно и накрая погледна часовника си.

— Мисля, че трябва да се срещнем с някои от изброените тук хора. Всъщност най-добре с всички. Чак тогава може би ще започнем да виждаме някакъв смисъл във всичко това.

Ливи го загледа как се изправя с почти мигновено възстановена енергия. „Несъмнено е изтощен, помисли си, личи му, макар и да не го показва.“ Той й се усмихна.

— Роботите нямат нужда от сън — подхвърли шеговито. Ливи също му се усмихна.

— А имат ли нужда от душ, чисти дрехи?

Фрейзър вдигна ръка и се престори, че души мишницата си.

— Ще издържи още един ден — отвърна й и тя се разсмя. — Обаче бих могъл да унищожа малко закуска. Хайде, Ливи, ще те черпя яйца и бекон в „Риджън Куей“, а в добавка и огромна чаша чай.

— Добре. Убеди ме! — каза тя и се изправи, събра документите и ги напъха в чантата си за по-безопасно.

 

 

Хю беше започнал да се поти. Обилно. Сърцето му бясно препускаше в гърдите и слушалката в ръката му пареше като нажежена. Погледна часовника и продължи да чака, като агонизираше с всяка изминала секунда.

— Хайде, Мануело… — измърмори под нос. — Хайде де!…

Мануело му се беше обадил. В седем и половина сутринта един глас бе изрекъл: „Задръжте така, сеньор Мануело желае да говори с вас.“ Вече беше седем и тридесет и пет, а той продължаваше да чака.

— Хю? — гласът на Мануело прозвуча плавно с едва доловим акцент.

Той се сепна.

— Да? Сеньор Мануело? Добро утро, аз…

Мануело го прекъсна.

— Утрото изобщо не е добро, Хю. Има ли някакво развитие след последния ни разговор?

Хю преглътна мъчително.

— Не, още не… обаче работя по въпроса — Мануело му беше наредил да открие наркотиците, но Хю даже не се беше опитал. Би било прекалено рисковано.

— Разбирам — последва тишина и Хю припряно затърси в джоба си носната си кърпичка, за да си избърше ръката. — Много съм загрижен за инвестициите си на застрахователния пазар, Хю — продължи Мануело. — Вече никак не съм сигурен в стабилността на „Хауърд Ъндъррайтинг“. Нека го кажа така, не съм сигурен доколко може да ти имаме доверие.

Хю преглътна повторно, гърлото му беше започнало да се стяга болезнено.

— Но няма никакви поводи за тревога, аз… — „ИМАКО“. Господи, молеше се тревогите на Дорси да са напразни.

— Най-добре ще е да се постараеш да е така — плавността беше изчезнала. — Казах, че ще ти дам месец, за да откриеш стоката ми, но ти ме разочарова, Хю. Никак не съм доволен от теб — последва още една пауза, след което се чу: — Просто се постарай това да не се повтаря никога повече.

Хю си пое дъх, за да отговори, но връзката прекъсна. Той се вслуша за миг в мъртвата тишина и накрая предпазливо остави слушалката върху вилката.

 

 

Пол Робсън беше закъснял. Имаше съвсем основателна причина за това: в тунела на метрото до Банк се беше получила авария и беше стоял в тънещия в пот, претъпкан влак насред тъмен, горещ тунел в продължение на четиридесет минути. Но е основателна причина или не, още в мига, в който прекрачи прага на офиса, разбра, че Хю беше в ужасно настроение. Секретарката му съобщи, че Хю го чакал в кабинета си.

— Добро утро, Хю.

— Пол.

Робсън влезе в кабинета и седна. Хю остави на масата пред него брошура на британските авиолинии и Робсън я взе в ръцете си.

— Абърдийн, утре сутринта — каза Хю. — Заминаваш с първия самолет и те искам обратно до края на работния ден.

— „ИМАКО“?

Хю кимна.

— Искам да разбереш какво се мъти там, да огледаш наоколо, да се ослушаш дали някой в завода не нервничи. После искам да отидеш до „Абърдийн Ангъс Прес“, местното вестниче. Един от репортерите там си е наумил, че е попаднал на някаква история с „ИМАКО“. Искам да разбереш каква.

Пол Робсън се усмихна.

— Да се правя на застрахователен детектив?

Лицето на Хю запази каменното си изражение. От тази сутрин насам беше започнал да се паникьосва. Ако „ИМАКО“ потънеше, това щеше да завлече със себе си и „Хауърд Ъндъррайтинг“, и всички други имена с него. Ако „Хауърд Ъндъррайтинг“ затънеше, според изчисленията на Хю той едва ли щеше да доживее до лятото. Успя да запази гласа си спокоен все пак.

— Може и така да се каже.

— Защо? Казах ти, че ще говоря с Дерек Дорси. Какъв е проблемът?

— Дорси отново ми се обади снощи. Ти не си говорил с него, аз говорих. Питаше за тяхната застраховка, каза, че обаждането е напълно процедурно, но все пак беше разтревожен от нещо там и аз искам да знам какво е то.

— Не трябва ли да се свържем и ние с нашите презастрахователи?

Хю сви рамене.

— По-късно, като разбера какво става — отвърна.

— Но…

— Никакво „но“! Казах вече по-късно, когато съм наясно с тази история.

Робсън се изправи. Хю действително се държеше странно през последните няколко месеца, но това вече си беше чиста глупост!

— Не може ли да иде някой друг? — попита го.

— Не, не може! — озъби му се Хю.

Робсън пристъпи към вратата. Държанието на Хю вече беше спряло да му прави впечатление. Този тип просто си беше гадняр.

— Отивам на борсата, в случай че ти потрябвам.

Обърна се, в движение метна брошурата на Британските авиолинии на бюрото си и излезе от офиса. Все още кипеше от гняв, когато пристигна в „Лойдс“ десет минути по-късно.

 

 

Бет Бродън нахлу в приемната на „Абърдийн Ангъс Прес“ и свали кожените си ръкавици, докато вървеше към гишето.

— Добро утро, момичета! — имаше навика да се обръща покровителствено към всички видове секретарки, продавачки и други членове на обслужващия персонал, както ги наричаше мислено, държание, което според нея всяваше респект, но всъщност раздразваше всички, с които си имаше вземане-даване и в крайна сметка довеждаше до хапливи реплики по неин адрес зад гърба й.

— Бих искала да се срещна с Фрейзър Стюарт — изрече отривисто. — Веднага, моля.

Двете момичета едновременно вдигнаха лица към нея, след което си размениха погледи. Рона, главната администраторка, вежливо се намеси.

— Опасявам се, че в момента не е на разположение — изрече. — Да му предам някакво съобщение?

— Не мисля. Бихте ли му се обадили горе, за да му кажете, че доктор Бродън го чака в приемната?

— Не, съжалявам много, но не мога да направя това. Все пак можете да му оставите съобщение.

— В такъв случай вероятно бих могла да му позвъня лично, ако просто ми дадете вътрешния му номер — Бет посегна към телефона на плота.

Рона сви рамене. От тази жена косата й определено настръхваше.

— Да, бихте могли — отвърна й. — Но все пак е по-добре да оставите съобщение при мен.

Пръстът на Бет се закова неподвижно над цифрите. Бавно остави слушалката.

— Господин Фрейзър не е в редакцията?

— Да, няма го.

— Разбирам. Можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Не, съжалявам, не мога.

Бет започваше да губи търпение.

— Разбирам. За целия ден ли ще отсъства?

— Наистина не бих могла да отговоря на въпроса ви. Той излезе с една от нашите репортерки — другото момиче зад гишето прикри с длан усмивката си, като видя как потръпнаха ноздрите на Бет, загрозявайки я.

— Да не би да става дума за Ливи Дейвис?

— Мисля, че да — отвърна Рона и Бет злобно стисна челюсти.

— Чудесно, много ви благодаря! Няма да оставям съобщение и без това бяхте достатъчно услужливи — изрече Бет със сарказъм. Удари по отворената си длан с ръкавиците и изхвръкна гневно от приемната. Рона и другото момиче едновременно избухнаха в неудържим кикот.

— Ако сме успели да пропъдим това чудо, все едно сме го спасили от съдба, по-тежка и от смърт — изрече Рона на пресекулки и двете отново се разсмяха.

Десет минути по-късно Бет влезе в един хотел на Съмърхил Роуд, три преки по-нататък по улицата, и попита за телефон. Остави кредитната си карта на гишето и се запъти към първата от редицата кабини срещу бара. Откри номера на Маккрийди в тефтерчето си и първо позвъни на него. Говориха само две минути, след което тя затвори и веднага се свърза с Дерек Дорси.

— Ало, Дерек?

Нямаше нито поздрав, нито топлина. Дерек бе нервен, трябваха му отговори.

— Бет. Какво имаш за мен?

— Фрейзър Стюарт няма да бъде в редакцията тази сутрин. Излязъл е с Ливи Дейвис, момичето, което вчера е ходило при Маккрийди.

— Знаеш ли къде са отишли?

— Не, съжалявам. Нямам представа.

Дорси изруга отсреща.

— Не можеш ли да следиш по-изкъсо този тип Стюарт? Само той ни липсва в момента!

— Ще се опитам. Отидох в офиса малко преди девет, той навярно е тръгнал още…

— Спести си оправданията, Бет. Стига си хленчила — Дорси въздъхна. — Маккрийди създава ли някакви проблеми?

— Не. Той няма да проговори — Бет беше изнервена — цялата тази работа вече далеч надхвърляше първоначалните й представи. — Какво ще предприемеш? — попита.

Дорси се поколеба.

— За момента нищо. Ако нещата излязат от контрол, не знам точно как, но ще се справя с проблема.

Бет почувства как по гръбнака й пробягнаха ледени тръпки на ужас.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще се справиш с проблема?

— Това, което казах!

— Но нали няма да…

— За Бога, Бет, затваряй си устата! — избухна Дорси. — Това да не ти е някаква шибана игра! Ако изгубим този завод, ще… — той млъкна. Няколко мига по-късно заговори отново. — Искам да знам къде са отишли, не по-късно от днес следобед — гласът му отново бе овладян и леденостуден. — Ще ти се обадя в хирургиите в шест — след тези думи затвори.

Бет се втренчи в стената на кабината за момент, после разтърси глава и закачи слушалката на мястото й. Трябваше да се досети накъде ще тръгнат нещата. Знаеше за тестовете, които се провеждаха в завода, наясно беше с рисковете, обаче обичаше парите, а и навремето бе завладяна от Дорси. Все още беше, ако трябваше да си го признае честно, каза си тя, връщайки се във фоайето на хотела. Именно там беше проблемът — Дорси имаше право, това не беше игра. За Бет то беше нещо много, много повече. Тя не би могла да оцелее без тръпката, която й даваше Дорси, а и нямаше намерение даже да се опитва.