Мария Барет
Отмъстена (30)

Двадесет и девета глава

Ливи стоеше на тротоара пред номер 22 на „Холбъри Роуд“ и за пореден път обърна глава към госпожа П., която неотлъчно я наблюдаваше от прозореца. Старата дама леко почука с пръст по стъклото и й махна, Ливи също й махна в отговор. Мич закъсняваше и тази процедура се повтаряше на всеки няколко минути вече двадесет пъти поред, а Ливи беше започнала да се пита докога госпожа П. щеше да продължи с ритуала. Не трябваше ли да храни Тили или нещо подобно? Обърна се и пак се взря надолу по улицата, пъхна ръце в джобовете и за кой ли път мислено изруга Мич.

Беше съвършено кристален слънчев ден за края на март, обаче беше и смразяващо студено. Ливи беше облякла новото палто, което си бе купила, за да се бори успешно с шотландския климат, подплатено с кожа, от дебел вълнен плат на карета, с джобове, които сякаш нямаха край. Беше си нахлупила и вълнена барета чак до ушите, сложила два чорапогащника, долнището на грейка и обувките „Тимбърленд“ с чифт дебели три-четвърти чорапи, като за арктическа експедиция, навити над тях. И все пак беше премръзнала до кости.

Потропвайки с крака по земята, тя най-после видя черния джип на Мич да се задава, стремително по улицата, съпроводен с оглушителния шум на радиото, надуто до дупка, като огласяше улицата през отворения люк на покрива, и въздъхна с облекчение. Обърна се, за да махне с ръка на госпожа П. за последно, след което пристъпи към колата, която спря с изскърцване на спирачките.

— Господи, Оливия! Действително ли е необходимо да носиш цялата тази екипировка?! — възкликна Мич, скачайки от джипа. — Отиваме на разходка с хеликоптер, а не на арктическа експедиция!

— Студено ми е — отвърна тя. — Пък и в един момент ще се наложи да слезем от хеликоптера, нали? В дивата пустош на Абърдийншир сигурно цари адски студ!

Мич се разсмя.

— Ах, ти, кекава южнячка такава! — отвори вратата пред нея и й помогна да се качи вътре, като пусна сака й отзад, след което добави: — Чакай малко.

Изтича до къщата, където старата дама продължаваше да стои на поста си, и почука по стъклото. Госпожа П. успя да отвори прозореца след известни усилия.

— О, Мич! Как си?

— Добре, страхотно — той се наведе през прозореца и целуна мъхестата й буза. — А сега даже още по-добре, госпожо, след като ви видях! — и с леко галантно махване Мич прескочи атлетично малкия храст в градината, закачи си крака за клоните му, едва не се строполи по лице на тротоара и вече по-трезво се качи в джипа. Когато поеха към летището на Абърдийн, Ливи все още беше превита на две от смях.

Мич беше планирал тази екскурзия с хеликоптер за Ливи през последните няколко дни. Убеден беше, че това щеше да е нещото, с което ще я впечатли. След катастрофата преди няколко вечери, наполовина в леглото и възпрепятствани в последния момент, той беше погълнат от сексуално объркване и очакване, отчаяно желаещ да довършат започнатото. Не ставаше дума за това, че Ливи Дейвис беше единствената жена за него — не, Мич Макдоналд не вярваше в любовта, като се изключи любовта, която хранеше към майка си и своя „Хаселблад“. По-скоро сякаш бе пожелал да хапне пудинг, после, виждайки асортимента, бе решил да е торта с ягодова сметана, а му бяха казали, че това е последното парче и се пази за някого другиго. Той просто си искаше пудинга и не можеше да мисли за друго!

Докато пристигнат на летището, Ливи вече бе спряла да се смее и преглеждаше списъка с панорамни снимки от въздуха, които щяха да са им необходими за първото издание на рубриката им. Беше решила уводната статия на първата им притурка да бъде посветена на туризма в Абърдийншир, което бе дало възможност на Мич да й предложи разходката с хеликоптер. Това щеше да е един вид възхвала на богатството и разнообразието на местността, възпяване на града и принадлежащата му околност, бреговата линия, низините, планинската верига на Грампиън Маунтинс и долината Спей Вали с нейната история за производство на най-старото малцово уиски. Искаше й се тази притурка да се получи такава, че хората да запазват броевете по домовете си, да изглежда толкова добре, че рекламодателите сами да се избиват да получат каре в нея. Ставаше дума за първите страници на едно ново начинание и според Ливи бе наложително още от първите редове и снимки да стане ясно колко добро ще бъде това начинание занапред.

Мич пъхна джипа в празната клетка на паркинга на летището, изключи двигателя и погледна обнадеждено към Ливи.

— Вълнуваш ли се? — попита я.

Ливи вдигна глава от бележника, в който се беше задълбочила.

— Ммм?

— Вълнуваш ли се? — той изтрополи с пръсти някакъв ритъм по волана. — Задето ще летиш с хеликоптер?

Ливи повдигна рамене. За малко да му отвърне: „Едва ли, след като прекарах цяла седмица на един, правейки предаване за въздушните десантници!“ Обаче нещо в изражението на Мич, момчешкото му трескаво очакване, я възпря.

— О, да — отвърна му, — определено!

— Чудесно. Мисля, че ще ти хареса!

Тя се усмихна и го загледа как изскача от колата и започва да поставя подвижния покрив отгоре. Мич закопча всички свръзки, а Ливи взе двата му фотоапарата, раницата си, чантата му с филми и допълнителни обективи, сандвичите и термоса от задната седалка и ги натрупа на земята отвън. След минути бяха готови.

— Хайде, Ливи Дейвис, да потегляме напред и да направим малко снимки! — Мич едва сдържаше ентусиазма си, когато вдигна чантите и се запъти към главния терминал. — Ето това наистина ще те впечатли! — подвикна й ведро през рамо.

— Изгарям от нетърпение! — отвърна му Ливи в същия дух и едвам потисна кикота си.

Притисната с колана към седалката, Ливи се отпусна назад и зачака пилотът да си нагласи шлема и да запали двигателите. Тази процедура й беше така позната, че затвори спокойно очи и се отпусна, очаквайки спиращото дъха устремяване нагоре, когато хеликоптерът потеглеше. Изключи съзнанието си за разговора между Мич и пилота, който му беше приятел и работеше за някоя от петролните компании, и се замисли какви точно снимки й трябваха за изданието. След няколко мига почувства окуражително потупване по бедрото си.

— Няма за какво да се притесняваш — тихичко й прошепна Мич. — Тези машинарии са съвсем безопасни.

От покровителственото съчувствие в тона му започна да й се гади. Ливи отвори очи и направи гримаса. Той лазеше вече по нервите й и тя едва не му се сопна. Вместо това само се усмихна и отмести ръката му.

— Не се притеснявам — отвърна му студено. — Наистина, Мич.

Той кимна, но погледът му красноречиво показваше, че тя няма нужда да се преструва, не и пред него. Ливи си пое дъх, готова да направи остра забележка, но беше спасена секунда по-късно от оглушителния рев на двигателите, когато се устремиха нагоре. След няколко минути вече бяха набрали височина и извиваха, отдалечавайки се от летището и бреговата линия, на път към сърцето на Абърдийншир.

Ливи бе очарована от красотата на пейзажа. Бяха прелетели над Абърдийн, за да може Мич да направи едрозърнести черно-бели снимки на Гранитния град, с неговите стоманеносиви сгради, които се очертаваха сурово и студено на фона на мрачното Северно море, независимо от ясносиньото небе и бледото мартенско слънце. След това бяха извили на запад, към вътрешността на сушата и планинските вериги.

Хеликоптерът ги поведе по поречието на Ривър Дий, високо над ширналата се красота на долината, покрай селището Абойн и към грубоватите назъбени подстъпи на Шотландското плато. Гледката спираше дъха. Малко по-късно бяха прелетели над Грампиън Маунтинс към Спей, над повече замъци, запазени и разрушени, отколкото Ливи беше виж дала през целия си живот, над сърцето на Абърдийншир и град Хънтли. Ливи се взираше надолу и си водеше бележки за панорамите, докато Мич щракаше в творческа треска, карайки пилота да кръжи с хеликоптера над местата, къде то трябваше да смени обектива, или искаше да хване друг ъгъл, надвесвайки се наляво или надясно, за да улови същината на омагьосващите гледки на фона на ясносиньото небе и искрящата светлина на пролетното слънце.

Накрая се устремиха към Корийн Хилс, за да кацнат за обяд и да направят снимки и от земята, като се поразходят малко наоколо. Това беше един прекрасен природен кът — любимо място на туристите — изпъстрен с кристалночисти ледени, ромолящи поточета, които изникваха от земята, игриво клокочеха между камъните за известно време, след което отново изчезваха от погледа в земните недра сред скалите.

Мич вече се беше разбрал с пилота къде да се срещнат след около два часа, защото приятелят му през това време трябваше да отлети до Дон Вали, за да вземе един бизнесмен, когото трябваше да превози до Абърдийн. Именно тази поръчка им беше дала възможност да ползват този ден хеликоптера, затова и Мич нямаше какво да възрази, макар че перспективата за два часа, прекарани в трамбоване по Корийн Хилс, не отговаряше напълно на представите му за приятно прекарване на времето. Ливи имаше прекалено много дрехи върху себе си, за да е възможна някоя страстна сцена на открито, а и земята бе студена и влажна. И все пак, помисли си той, когато се приготвиха да кацнат, човек никога не знае кога пред погледа му може да се появи някоя уютна, топла и подходяща плевня.

Вече бяха повървели доста, когато най-сетне откриха достатъчно закътано място, за да могат да седнат и да обядват. Мич пусна чантите на земята и се настани на голям, покрит с мъх камък, от който се виждаше потокът. Потърси сандвичите и кафето сред багажа, откри ги, подаде ги на Ливи, после взе фотоапарата и й направи няколко снимки, както беше седнала с вдигната нагоре яка и нахлупена шапка над очите. Тя изглеждаше на не повече от седемнадесет, напълно погълната от идеята за хапването, и Мич, неспособен да се сдържи, се наведе напред и я целуна.

— О! За какво беше това?

— Не знам. Просто изглеждаше така, сякаш имаше нужда от нещо такова.

Тя се усмихна.

— От това имам повече нужда. Ето, вземи го, не мога да отворя тази проклетия!

Мич взе пакета със сандвича от ръцете й, пъхна края му в устата си и със зъби разкъса опаковката. После махна найлона, смачка го на топка и бе на път да го запрати в потока, когато съзря смаяния взор на Ливи, втренчен в него. Припряно напъха опаковката в джоба си.

— Няма да си първият, мисля — изрече Ливи, като се изправи и се вгледа във водата. Мина покрай Мич и се наведе, за да вдигне някакъв отдавна захвърлен пакет от чипс близо до брега. — Виждаш ли! — тя се приближи още повече към водата и се взря в поточето.

— Хей, Мич. Ела за малко насам, ако обичаш!

Той й хвърли поглед през рамо.

— Нали няма да ме хвърлиш вътре?

— Стига си се занасял! — Ливи остана на мястото си, без да отмества очи от водата. — Честно, ела да видиш. Искам да ти покажа нещо.

Мич се изправи. Последното, което му трябваше сега, бе някоя проклета тирада за опазването на околната среда. Той застана зад Ливи и проследи посоката на погледа й.

— Какво? Какво има?

— Виж там!

— Къде?

Тя се обърна и го изгледа възмутено.

— За Бога, Мич! Виждал ли си някога ручей с яркожълто корито?

Той се приведе към водата.

— Това не е жълто — възпротиви се. После легна по корем, нави ръкава си до лакътя, бръкна в ледената вода и извади малко камъче от дъното. Вдигна го пред очите си и двамата се взряха в него. — Ха, проклет да съм! — възкликна. — Наистина е жълто! — доближи лице до водата и задуши шумно. — Обаче мирише на хубава, нормална и чиста водичка — добави, след което взе малко в шепите си и я изпи на един дъх.

— Мич, недей!

Той отпусна рязко ръце и се озърна към нея.

— Ливи, прекаляваш — изрече с укор и избърса ръцете си в якето. Стана прав. — Не мисля, че има нещо нередно — добави. — Тук, под тази скала, вероятно има стотици минерални отлагания. Кой ги знае какъв цвят имат в крайна сметка! — прицели се с камъчето във водата и го хвърли. Двамата проследиха дъгата, която описа и плавното му спускане на дъното.

— Хайде, Ливи, да ядем най-сетне. Ако искаш, след като се наобядваме, ще тръгнем по потока да видим дали няма да открием и други цветове!

Ливи го сръга в ребрата.

— Добре де, ще се оставя на твоята преценка, така или иначе познаваш района по-добре от мен. Обаче този цвят никак не изглежда естествен, със или без минерални залежи — тя се наведе и взе сандвичите. — И тъй със сирене, или със сирене да бъде?

— Ами-и-и, нека бъде със сирене, моля.

Двамата избухнаха в смях и тя му подаде сандвича. Настаниха се отново на покритата с мъх скала и мълчаливо се заеха с яденето.

След обяда извървяха няколко мили, но в крайна сметка изгубиха поточето и Ливи, омаяна от пейзажа наоколо, напълно забрави за жълтите камъни.

— Направо ви завиждам на вас тук, да имате цялата тази дива красота само на един хвърлей разстояние — подхвърли на Мич. Стоеше, загледана в пейзажа, без всъщност да е погълната напълно от него, и си мислеше за Фрейзър. През последните няколко дни почти не беше мислила за нищо друго. — Не съм изненадана, че Фрейзър се е върнал обратно в Шотландия — добави, изразявайки на глас мислите си. — И аз самата не бих могла да си представя, че ще зарежа всичко това, за да се установя в Лондон.

— А-а, всъщност не това е била причината за връщането му тук — каза Мич. — Преди няколко дни говорих с Керъл за това, след онзи разговор, който имахме с теб за него.

— Така ли? — Ливи инстинктивно се беше стегнала. Не искаше да чува това, което Мич имаше да й казва за Фрейзър. Вече съжаляваше, че изобщо беше споменала името му. Каква глупачка — да мисли за него през цялото време! Нямаше и право да го върши, след като над главата й тегнеше ужасната перспектива за съдебен процес. Как изобщо би могла да се залъгва с надежди за Фрейзър? Какво място би могъл да има той в живота й, след като самата тя може би нямаше да разполага с него след няколко месеца?

— Според Керъл баща му не е починал от естествена смърт, така да се каже, но тя не знаеше подробностите — продължи Мич, без да забелязва потиснатото настроение на Ливи. — Семейството на Фрейзър, фамилия Стюарт де, притежавало огромни парцели земя в Абърдийншир, докато не започнал упадъкът на петролната промишленост в началото на осемдесетте. Очевидно британското правителство, предугаждайки срива, се опитало да открие нови производства в района, за да предотврати предстоящата катастрофа със заетостта на населението и безработицата.

Ливи ненадейно се заинтригува и въпреки настроението си се заслуша внимателно в казаното от Мич.

— Химическата промишленост е била една от тези възможности и „ИМАКО“ са имали намерение да разработят тук нов завод за производство на петролни продукти, само че не са разполагали с необходимата земя. Били са в процес на преговори с Роби Стюарт, когато правителството се намесило, за да нареди задължителна продажба на земята, която е била необходима. Несъмнено става дума за подкуп — „ИМАКО“ са били сложили в джоба си няколко от членовете на кабинета; обаче в крайна сметка Роби Стюарт е бил потърпевшият. Той изгубил собствеността върху по-голямата част от земите си буквално за грошове и в резултат на това повел яростна кампания срещу завода от страниците на вестника си. Следващата част всъщност в по-голяма степен се основава на предположенията на Керъл, отколкото на факти, обаче тя смята, че компанията отвърнала на нападките със заплахи, не знам какви точно, но Стюарт, „с напълно разбито сърце“, цитирам Керъл, започнал да пие — алкохол, опиати и така нататък. След по-малко от година починал.

Ливи се закова на място. Извърна се и погледна Мич в упор.

— Смяташ ли, че всичко това е вярно?

Той сви рамене. Със закъснение осъзна, че току-що неволно беше насочил цялото й внимание от себе си към Фрейзър, и горещо съжали за това, че беше подхванал тази тема.

— Честно казано, не знам — отвърна намусено, — но това би могло да обясни нездравия интерес на шефа към „ИМАКО“, нали?

Ливи извърна очи. Би могло да обясни адски много неща в действителност: хвърлянето на хапчетата й в канализацията, настояването да се изправи лице в лице с действителността и най-после да продължи живота си… Очевидно много от преживяното той криеше по-дълбоко, отколкото си беше представяла. Помълча известно време, размишлявайки. Може би тя не беше единствената, която носеше тежък товар?

Мич я хвана за ръката.

— За какво мислиш? — попита я.

Тя сви рамене.

— Може би за това колко ужасно е да ти се случи подобно нещо.

Мич направи гримаса.

— Да-а, така е — отвърна и пусна ръката й. Ето това е, напълно я беше откъснал от себе си. Погледна часовника си и добави: — Мисля, че вече трябва да тръгваме към мястото на срещата.

— Добре — Ливи му се усмихна. — Благодаря ти за това, което ми каза — то действително беше от голямо значение за нея.

А на него му се искаше въобще да не беше подхващал темата, но щеше да прозвучи изключително детински, ако го признаеше.

— За нищо — отвърна и след малка пауза добави. — Ако е вярно, разбира се.

Ливи се усмихна, щом поеха към площадката, на която щеше да кацне хеликоптерът. Усилията на Мич да прикрие раздразнението си бяха съвсем безполезни.

— Да — отвърна му, — ако е вярно.

Вече във въздуха — четиридесет минути по-късно — Мич беше забравил всичко друго, освен настоящата си работа: да оглежда местността долу за подходящи кадри. Държеше фотоапарата пред очите си и работеше мълчаливо, напълно погълнат от задачата, а Ливи остави пейзажа, разгръщащ се под тях, на неговата преценка и професионален нюх. Прелитаха над мястото, където бяха спрели за обяд, и Ливи извади бинокъла от чантата си и се взря в пътеката, по която се бяха разхождали. Видя скалата, на която бяха седели, и потока, увеличи изображението със завъртане на лещите и изведнъж каза:

— Мич? Снимай мястото, където обядвахме, моля те.

Той свали фотоапарата за миг и я погледна.

— Сантиментални спомени, а?

Тя пренебрегна тона му и продължи да държи очите си, приковани в терена.

— Глупости — отвърна и отново се зае да фокусира. — Би ли хванал и онзи поток в кадър?

Мич остави фотоапарата в скута си, потупа пилота по рамото — знак за задържане над мястото, след което чевръсто смени обектива и завъртя пръстените за максимално увеличение, фокусира, после за втори път свали апарата от очите си.

— Убеден съм, че това са просто минерални отлагания или залежи, Ливи — тя го изгледа с повдигнати вежди. — Обаче цветът е особен — добави той и започна да щрака, — за това, признавам, имаш право.

След няколко минути беше завършил с този обект и отново потупа пилота, за да продължат нататък.

— Мисля, че трябва да минем над Дон Вали — извика на Ливи. — И може би да щракнем няколко пъти заводите на „ИМАКО“?

— Да, добре — тя беше напълно съсредоточена, оглеждайки с бинокъл терена под тях. Потокът, който се бяха опитали да проследят следобед, изчезваше под земята няколко мили по-нагоре и тя отбеляза на картата това място, както и скалата, където бяха яли. Нито за миг не бе повярвала на теорията на Мич за минералните залежи, обаче не видя нищо по протежение на потока, което би могло да бъде източник на замърсяването. Остави бинокъла в скута си и се взря към Дон Вали и заводите на „ИМАКО“, щом закръжиха над тях.

— Какъв е онзи огромен парцел земя отзад? — попита пилота, когато се устремиха към Инвърюри.

— Гариокс — отвърна той. — Собственост е на „ИМАКО“. Имаха намерение да разработят парцела, но се сблъскаха със съпротивата на местното население и се наложи да се откажат. Не знам за какво го използват сега, но е забранено да се влиза там.

— Мич, би ли направил няколко кадъра и тук?

— Къде? Над Гариокс ли?

— Да, моля те.

Той щракна с фотоапарата и хеликоптерът най-сетне стигна над „ИМАКО“, огромни химически заводи с много корпуси, на около двадесет мили от града. Покръжиха над тях известно време, за да може Мич да снима от най-добрите ъгли, след което се устремиха обратно към Абърдийн, прелетяха над Кинтор и се насочиха към летището.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна Ливи, когато Мич започна да прибира апаратите си. — Благодаря ти, мисля, че действително получихме някои страхотни идеи.

Мич закопча ципа на отделението за телеобективите и се взря в нея. Въпреки лошото настроение, в което бе изпаднал след споменаването на Фрейзър Стюарт, й се усмихна по-весело.

— Наистина ли?

— Да. Благодарение на теб!

Мич изпъна рамене.

— И аз си мислех, че ще ти допадне — отвърна самодоволно и хеликоптерът го приземи в същото ведро настроение, в което бе отлетял сутринта.

 

 

Ливи бе успяла да отклони поканата на Мич за вечеря. Изпитваше угризения за това цялата вечер, докато той работеше трескаво, за да направи веднага снимките за нея, а тя усилено твореше статията за вестника. Или поне докато Керъл не му извика през залата, че ще излиза с приятелки и го покани да отиде с тях. Мич беше готов за тръгване преди още Ливи да е вдигнала глава.

— В никакъв случай не мога да откажа на едно хубаво момиче — изрече той, надвесвайки се над бюрото на Ливи, която го сръга през смях.

— Хайде, изчезвай! Вятърничав тип такъв!

Мич тръгна с Керъл, вдъхновен от екскурзията с хеликоптера, като упражняваше красноречието си върху нея, за да види какво ще й се стори забавно от случките през деня и да го подготви в подобаваща форма за сериозната задача да впечатли приятелките й.

След тръгването му в редакцията останаха само Ливи и Гордън, и двамата мълчаливо погълнати от работата си, трескаво творящи в двата противоположни края на залата. Ливи напълно загуби представа за времето, докато обмисляше последните подробности за рубриката „Тук и там“, чийто сигнален брой трябваше да бъде на бюрото на Гордън до края на седмицата. Освен това чакаше плаките да изсъхнат в лабораторията, нетърпелива да види с очите си работата, която бяха отхвърлили през деня, и да добие най-обща представа за резултата, преди да се прибере у дома.

Вдигна глава, като чу, че Гордън се стяга да си тръгва, и му махна с ръка.

— Не се преуморявай, Ливи! — извика й той.

— Няма — обаче и двамата прекрасно знаеха, че това не беше вярно. Работата й за вестника бе единственият начин да избяга, да забрави своето положение, затова и всичките й усилия и способности бяха насочени към нея. — Обещавам!

Гордън се усмихна с присъщия си малко мрачен израз и обличайки палтото си в движение излезе от редакцията, без да добави нищо повече. Ливи се загледа в затварящите се зад гърба му врати и се вслуша в заглъхващите стъпки по стълбището. След минута вече беше напълно сама.

Работи още около час, след което умората ненадейно я връхлетя. Облегна се назад в стола си, разтърка гърба си, който се беше схванал болезнено от седенето в едно и също положение, и накрая се протегна. Минаваше десет и половина и Ливи реши, че вече беше крайно време да се прибира вкъщи.

Прибра нещата си в чантата, посегна към якето си и в следващия миг се сети за снимките. Остави всичко на бюрото си, отиде в малката лаборатория и светна лампата. Плаките съхнеха, закрепени на екрана, затова ги свали от щипките, събра ги на купчина и се върна на работното си място. Въпреки умората не можа да устои на изкушението да им хвърли един бегъл поглед. Намери лупата на Мич, седна зад бюрото и плъзна поглед по плаките с по тридесет малки кадъра върху всяка. Бяха много добри. Всъщност, като стигна до последната, разбра, че бяха направо съвършени!

В следващия миг закова поглед. Взря се по-отблизо в малкия кадър от скалата, където бяха обядвали, и присви очи. Да, виждаше го съвсем ясно. Коритото на потока беше в отчетливо и странно жълто, сякаш някой беше оцветил филма на ръка. Отнесе плаката в лабораторията, включи силната лампа на монтажната маса и се взря в кадъра за пореден път. Нямаше грешка — цветът определено бе жълт.

Плъзна поглед по останалите снимки на лентата и се съсредоточи върху трите кадъра от Гариокс — терена за отпадъци на „ИМАКО“, като се взря внимателно във всеки един от тях. Нямаше представа какво точно търсеше, обаче имаше някакво смътно усещане, любопитството й беше възбудено. В последния миг, преди хеликоптерът да свие надясно и да тръгне към Абърдийн, Мич бе хванал нещо, което приличаше на камион на „ИМАКО“, насред пустия терен — камион, който определено изглеждаше не на място там. Какво би могъл да търси един камион на „ИМАКО“ толкова далеч от главния път?

Ливи отново взе лупата и се опита да увеличи видимостта на кадъра, но очертанията му бяха прекалено неясни, защото камионът беше много далеч. Отказа се след няколко минути напрегнато взиране и изключи екрана. Взе плаката и лентата с негативи, затвори лабораторията и се върна при бюрото си, за да ги прибере в чантата си. Поради някакъв необясним, но ясно изразен инстинкт не желаеше никой друг да знае за това. Всички неща, които беше научила като репортер навремето, за свързването и на видимо най-отдалечени факти, за постепенното изграждане на цялостна картина, мигновено бяха изплували в съзнанието й. Като се вземеха предвид определеният интерес на Фрейзър към „ИМАКО“ и личната му история, ако беше вярна естествено, би могло да съществува някаква връзка и Ливи не можеше да остави нещата просто така, макар здравият й разум да й нашепваше да не се замесва в това. Независимо от всичко друго, което й се беше струпало, тя просто не можеше да отмине тези открития току-тъй.

Ливи постоя на мястото си за момент, после погледна през залата към малкия кабинет на Фрейзър, ограден със стъклени прегради, и забеляза, че той беше оставил светната настолната си лампа. Светлината сякаш я привлече към себе си. Взимайки чантата си, след като набързо бе подредила работното си място, Ливи се запъти нататък, отвори вратата и влезе вътре, като си мислеше, че би трябвало да изгаси лампата, преди да си тръгне към къщи. Обаче, поглеждайки надолу към бюрото, съзря малката кутия с дискетите, върху които той беше работил през последните няколко дни, с изписаното върху етикета име на „ИМАКО“. Бавно посегна към кутията, отмести капака й и извади първата дискета. Сега вече нямаше връщане назад.

Припряно се настани зад екрана на компютъра му, включи го и пъхна дискетата във флопито. Извади бележника и химикала си, отвори файла и чевръсто, с бързината и експедитивността на изпечен крадец, започна да записва всичко, което според нея щеше да й е необходимо, преглеждайки дискета след дискета, за да добие ясна представа за това, което той бе подхванал.

Минаваше полунощ, когато Ливи най-сетне си тръгна от редакцията. Пожела лека нощ на човека от охраната на рецепцията долу, сложи ръкавиците си и се запъти към „Норт Андерсън Драйв“, за да хване такси. Вече не чувстваше никаква умора, а гореше от професионално настървение. Скочи в първата кола на стоянката, даде на шофьора адреса на Мич и се отпусна на седалката, докато таксито се носеше по осветените улици на Абърдийн към неговото жилище. Слезе от колата на „Бон Акорд Стрийт“, разплати се с шофьора и застана под светлината на входната врата, за да натисне бутона на звънеца. Мина доста време, преди съненият глас на Мич най-сетне да прозвучи по домофона.

— Мич? Ливи е.

— Ливи! Господи! Какво търсиш тук?

— Искам да те помоля за една услуга. Може ли да вляза?

Последва мълчание и Мич сякаш изчезна. Ливи скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от нощния студ.

— Слушай, Ливи — прозвуча гласът му след няколко минути, — ъ-ъ… хъм, в момента е, ъ-ъ… малко неудобно… хъм…

Ливи се усмихна.

— Няма проблеми, Мич. Не искам да ти провалям репутацията. Виж какво, бих искала да взема колата ти назаем за утре, става ли?

— Колата ми ли? — той прозвуча напълно озадачен. — Хъм, да, няма проблеми. За какво ти е?

— Искам да се срещна с един човек, а не мога да стигна дотам с автобус.

— Добре. Би ли изчакала за момент?

Домофонът отново замлъкна и Ливи плъзна поглед нагоре по фасадата на сградата с надеждата да види някъде светлина. Всичко тънеше в пълен мрак.

— Ливи? Ще отворя вратата долу и ще ти хвърля ключовете през парапета на стълбището.

Ливи започна да се смее.

— Е, не може да е чак толкова грозна, Мич!

— Много смешно, няма що!

Вратата зажужа и Ливи я бутна, за да отвори. Влезе в преддверието и светна лампата.

— Ето.

Вдигна очи към стълбищната площадка и съзря един сънен и рошав Мич, полугол, с увито около кръста одеяло. Той й хвърли връзката с ключове.

— Хващай!

— Опа! Чудесно! Благодаря ти, Мич, много съм ти зад…

Обаче той беше изчезнал, преди още да успее да довърши изречението си.

— Уф! На това му се вика припряност — измърмори Ливи под нос, запътвайки се към вратата тъкмо когато светлината угасна автоматично. Обаче държането на Мич никак не я разтревожи и не наруши вътрешното й спокойствие. Като излезе на улицата, установи, че именно този факт я беше изненадал повече от всичко останало.