Мария Барет
Отмъстена (7)

Шеста глава

На следващата сутрин Джеймс се събуди в девет и протегна ръка към другия край на леглото, очаквайки да докосне Ливи. Отвори очи, обърна се настрана и се взря в недокоснатата друга половина на леглото.

— Ливи? — Джеймс седна в леглото и отметна косата от очите си. — Ливи?

— Ъхъмм?

От съседната стая се чуваше лекото потракване от натиска на пръсти по клавиатурата. Последва пауза, въздишка, след което потракването се възобнови, този път с по-голяма бързина. Джеймс стана от леглото, навлече халата си и сънено тръгна към дневната.

— Ливи? Какво правиш?

Ливи, облечена в старата си копринена пижама, седеше с кръстосани крака на дивана, сложила в скута си лаптопа^[1], а около нея бяха пръснати листове, изписани със ситния й почерк. Тя даже не удостои Джеймс с поглед, когато той пристъпи към нея и взе една от книгите с лъскави корици, които беше извадила от библиотеката, за да прочете заглавието.

— „Лени Дуче и свободата на абстрактния експресионизъм“. Боже Господи! Какво, за Бога, правиш с това в… — той погледна часовника си. — … девет и десет в събота сутринта? — поизчака, но като не получи никакъв отговор, остави книгата, откъдето я беше взел, и отиде в кухнята.

— Кафе? — извика.

— Аха, да, ако обичаш.

Джеймс надникна през вратата.

— Най-сетне отговор! — Ливи бе вдигнала глава от работата си. — Какво правиш, Лив? Това е проклетият уикенд, ако си забравила!

— Пиша наново предложенията си за изкуствоведските предавания за Сити Телевижън.

— Какво, точно сега ли?

— Да, сега! Предложението за пилотното предаване не може да чака. Обадих се на Алан и Джуди ми каза, че той ще ми звънне, като се върне от разходката на кучетата. Искам да ида до Кент тази сутрин, за да поговоря с него за това.

Джеймс дойде от кухнята и застана пред нея опулил невярващо очи.

— Сериозно ли говориш?

— Естествено, че говоря сериозно! Хю каза…

Джеймс изпита особено бодване в основата на тила си.

— Какво е казал Хю? Какво общо може да има Хю със „Сити Телевижън“?

— Доста, както се оказа — Ливи ненадейно се усмихна. — О, Джеймс, още не мога да повярвам! Хю очевидно се е срещал с Лени Дуче в края на миналата година и мисли, че ще успее да ми помогне да взема интервю от него. Това е страхотно, Джеймс! Той наистина е велик! Най-известният жив художник на двадесети век, а целият свят понятие няма как да го открие през последните десет години! Просто е толкова невероятно, че нямам думи!

Джеймс се закова на място и пробождащото усещане продължи надолу по гръбнака му. Разбра, че чувството, което го бе завладяло, беше страх. Защо трябваше да изпитва боязън от Хю, нямаше понятие, но все пак се страхуваше. Чувството продължи до основата на гръбнака му и обхвана цялото му тяло, така че в един миг го разтърси.

— Да не ти е зле, Джеймс?

— Не, не, нищо ми няма — обърна се, като чу, че чайникът в кухнята завря, и излезе от стаята. Страхът мигновено отстъпи място на гнева и той пренебрегна повторния въпрос на Ливи. Защо Хю би направил нещо за Ливи? И защо й трябваше на Ливи да ходи в Кент в събота, когато слънцето свети ярко, а той ще трябва да прекара целия ден сам? Не беше чул и дума от разговора им предната вечер. Какво още си бяха казали? Бяха го изолирали много явно и въпреки че не го осъзна, гневът му се промени отново, този път в ревност.

— Джеймс?

Той се извърна. Ливи стоеше на прага на кухнята.

— Можеш да дойдеш с мен при Алан и Джуди, ако искаш.

— Не. Благодаря за поканата, Ливи, но телевизионните работници винаги ми идват малко множко — той сипа врящата вода върху смляното кафе и потопи филтъра в каната. Телефонът иззвъня.

— Аз ще вдигна. Сигурно е Алън — Ливи се върна в дневната, за да вдигне слушалката. — Би ли ми донесъл кафето, моля те? — провикна се пътьом.

Джеймс кимна и Ливи се усмихна с благодарност.

— Ало? Алън! Привет, как си?

Джеймс изслуша началото на разговора, след което затвори междинната врата. Пусна радиото, нагласи го на канал „Кепитъл“ и тананикайки си, ядно наля две чаши с кафе, отпи от едната и остави другата да поизстине.

Ливи се беше облякла и тъпчеше записките в куфарчето си, когато Джеймс излезе от душа. От нея се носеше свеж, лимонов аромат и косата й беше измита. Джеймс бе ядосан за това, че тя го оставяше сам, и му беше трудно да го прикрие.

— Кога ще се върнеш?

Ливи щракна закопчалките на куфарчето и се изправи.

— Няма да се връщам тази вечер. Ще спя у Алън и Джуди. Не съм ги виждала от маса време и…

— Да, добре, знам! Много е важно да поддържаш връзка с приятелите на баща си и така нататък, дрън-дрън.

— Благодаря ти, Джеймс.

Той пренебрегна сарказма й.

— Да не говорим, че Алън има дебели връзки в Сити — продължи той, — та ако трябва да убедиш някого, че те бива за тази работа, естествено че ще започнеш от него.

Ливи се взря в него, изчака да завърши тирадата си и накрая каза:

— Какво ти става, Джеймс? Махмурлук ли те мъчи?

Джеймс вдигна рамене. Съзнаваше, че се държи детински, но не желаеше да остава самичък, това го изнервяше. Прекрасно знаеше, че изкушението да звънне на Хю щеше да бъде изключително голямо, и това го караше да се чувства на практика безсилен. Вече изобщо не беше сигурен, че предимството бе на негова страна.

— Нищо, забрави — отвърна най-после. Усмихна се и Ливи начаса му прости за троснатия изблик. — Извинявай, Ливи — Джеймс пристъпи към нея, за да я целуне. — Приятно прекарване. Знам колко много означава тази работа за теб.

Ливи задържа главата си облегната на рамото му за няколко минути, а той поглаждаше нежно косата й. За миг я загложди мисълта защо действително работата бе толкова важна за нея, но почти моментално потисна съмненията си.

Прекалено дълго се бе стремила към това, за да го поставя под въпрос сега.

— Ще се видим утре в такъв случай.

Тя вдигна лице и кимна. Прегръдката й бе донесла успокоение, но все пак се зарадва, когато Джеймс леко се отдръпна от нея. Наведе се, взе куфарчето си, компютъра и чантата с дрехи и се запъти към вратата.

— Успех — пожела й той.

Тя се усмихна.

— Мерси — и като му прати въздушна целувка, излезе от стаята. След малко той чу как входната врата се хлопна и кабината на асансьора шумно се задвижи. Върна се обратно в спалнята и започна да се облича.

 

 

Минаваше единадесет, когато Джеймс вдигна слушалката на телефона, за да се обади на Хю. Беше размишлявал над това повече от час, като остави идеята да се загнезди в главата му, да се настани твърдо, тъй че като дойдеше време да се обади, да не изпитва никакви съмнения, а само убеждението, че осъществява обичайно, приятелско обаждане. На Джеймс не му беше присъщо да обмисля действително сериозно постъпките си. В този момент вече бе разбрал, че Хю бе опасен, но по някакъв начин успя да изключи това чувство от съзнанието си. Единственото, което някога взимаше предвид, бяха нещата, които можеха да му донесат удоволствие или облаги, останалото начаса забравяше, и то с лекота.

Хю седеше подпрян на няколко възглавници в леглото си, четеше „Дейли Телеграф“ и слушаше изпълнението на живо на Хърби Ман във Вилидж Гейт. Беше отпуснат, напълно доволен от себе си — нещо, което рядко му се случваше — и потропваше с босия си крак в ритъма на баса, докато си четеше. Телефонът на нощното шкафче зазвъня и като изчака няколко сигнала, Хю се пресегна, за да го вдигне.

— Да, моля?

— Хю? Добро утро. Джеймс се обажда.

Хю се облегна назад, бутна вестника настрана, отпусна глава на пухените възглавници и на лицето му изгря бавна, тържествуваща усмивка.

— Здравей, Джеймс.

След седмици и седмици на предпазливо и педантично преследване Хю най-сетне бе получил това, което бе желал. Джеймс вече не можеше да се въздържа.

— Благодаря за вечерята снощи — подхвана небрежно. — Как е Ливи тази сутрин?

— Замина за Кент — отвърна Джеймс, без да успее да прикрие раздразнението в гласа си. — Неистово се е запалила по идеята, която си й подхвърлил снощи, и хукна да я обсъжда с един стар приятел на семейството.

— О, така ли?

— Да, така — Джеймс се усмихна. — Да не би случайно да си го направил нарочно?

Хю се засмя. „Много високо мнение имаш за себе си, Джейми, момчето ми“, помисли, обаче отвърна:

— Ами-и… — и след доловима пауза — чудя се дали не би дошъл насам да споделиш с мен закуска на терасата?

Джеймс погледна през прозореца към кристалносиньото мразовито януарско небе и отговори:

— За закуска по палта ли става дума?

— По палта или без, както пожелаеш.

— Е, добре тогава, ще бъда у вас след около половин час.

Хю отново се усмихна.

— Ще се видим след половин час значи — приведе се напред и остави слушалката на вилката, без да добави нищо повече.

— Нат? — извика. Свали крака на пода и се изправи. — Нат?

Вратата на банята се отвори и един млад, тъмнокос мъж, не много различен от Джеймс, извърна лице, покрито в долната му част с пяна за бръснене, от огледалото и го насочи към Хю.

— Нат, след около двайсет минути един човек ще дойде на закуска — Хю сви рамене. — Съжалявам.

— Няма нищо — Нат взе самобръсначката и започна да я прокарва по линията на челюстта си. — Ще се дооблека — каза, изплаквайки бръснача за момент, след което продължи. — До десет минути ще съм тръгнал.

Хю облече халата си и вдигна двете чашки от кафе от земята.

— Благодаря, Нат — излезе от банята и тръгна към кухнята. Отношенията му с Нат бяха изключително удобни и за двамата, поне за момента. Без лъжи, излишна суетня, само секс — не много чест и напълно задоволителен. Дяволски добре знаеше, че каквото имаше с Нат, никога не би имал с Джеймс.

Хю още беше по халат, когато Джеймс пристигна четиридесет минути по-късно. Тъкмо беше излязъл от душа. Беше отключил входната врата и бе оставил вратата на жилището си отворена, докато правеше кафе в кухнята. Чу как Джеймс влезе и го извика. Тази сутрин бе във великолепно настроение — след всичкото това чакане най-сетне бе убеден, че Джеймс му беше вързан в кърпа, което означаваше, че бе дошло времето да задвижи нещата. Мисълта за това го въодушевяваше и го изпълваше с агресивна увереност. Обърна се, щом Джеймс прекрачи прага на стаята.

— Добро утро.

Джеймс беше безупречно облечен в чифт тъмносини панталони, бледосиня оксфордска^[2] памучна риза, светлосив пуловер от кашмир и кафяви велурени обувки от Гучи. Хю се усмихна при вида му, който винаги беше съвършен.

— Здравей — отвърна той. — Как си? Много поразии ли имаше след снощи?

— Не чак толкова. Ливи се обади на госпожа Някоя си и тя ще дойде следобед, за да изчисти.

Хю, както и самият Джеймс, знаеше колко притворна беше тази забележка, но я отмина без коментар. Услужливата памет на Джеймс изглежда бе забравила как беше работила майка му, за да го издържа в колежа.

— Заповядай, седни — каза му. — Искаш ли кафе?

— Хъм, да, моля — Джеймс взе броя на „Дейли Телеграф“ и отгърна на спортната страница. Хю се загледа в него за момент, в квадратната, гладко избръсната челюст, в идеалната подстрижка на косата му и в меката линия от тила към шията, но бързо извърна очи, щом Джеймс вдигна поглед.

— Какви са тези приказки, че Ливи ще тръгва към Бразилия да гони Михаля? — изрече Джеймс и килна стола си назад към стената. Тонът му беше кисел и гласът му съвсем леко бе изтънял като на капризно дете. Все още бе раздразнен от отпътуването на Ливи за Кент и ревнуваше заради внезапния интерес на Хю към нея. Съзнаваше, че реакцията му бе съвсем детинска, но не можеше да се сдържи. — И откога имаш интерес да помагаш на някого? — попита саркастично.

Хю почувства как го прониза остър пристъп на гняв заради така пренебрежително изречената обида и троснато отвърна, без да се замисли:

— Нямам, но Ливи може да е от полза там! — обаче в мига, в който избухна, проумя, че не биваше да го казва. Видя как Джеймс начаса застана нащрек и в погледа му проблесна безпокойство.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще е полезна?

Хю не отговори, беше прекалено несигурен в следващата си реплика. Нещо в Джеймс бе започнало да го дразни неимоверно много напоследък — собственическото му държане, глупавата параноя, че целият свят го следи и наблюдава, очаквайки да разобличи него — прикрития педераст. Истината е, злобно си каза Хю, че светът и пет пари не дава, обаче Джеймс бе прекалено самонадеян, за да го проумее някога. Освен това, съвсем скоро действително щеше да има за какво да бъде параноичен. Тогава щеше да разбере какво се нарича неистов страх.

— Зададох ти въпрос, Хю — гневно каза Джеймс. — Настоявам за отговор!

— Настоявам, настоявам — тросна се Хю. — Говориш като разглезен богаташ, Джеймс.

— Не бих си и помислил, че познаваш така добре богаташите, Хю! Много ли имаше от тях в онзи мръсен работнически квартал в Манчестър? — Джеймс видя как лицето на Хю се промени, очите му станаха твърди, а устните се свиха в тънка линия. — Трябва да внимаваш, Хю, любими — продължи Джеймс, неспособен да сдържи злобата си. — Ако сипеш подобни хули, лесно ще разкриеш съкровената тайна за работническото наследство зад гърба си! — той се усмихна гадно и извърна очи. — Все още не си отговорил на въпроса ми.

Хю се загледа в острите, съвършени черти на профила пред себе си в продължение на няколко минути, профил, който някога бе обичал, и съвсем ясно видя колко красив бе Джеймс и колко добре тази външна хубост прикриваше вътрешната му грозота. Беше очаквал да настъпи подходящият момент, в който да поеме контрола в свои ръце, с подмолна и постепенна изява на властта си. Но сега въобще не го беше грижа за това. Джеймс трябваше вече да научи и колкото по-бързо тази власт излезеше наяве, толкова по-добре.

Хю бавно изрече:

— Имам един план, Джеймс. Той включва най-вече теб, но Ливи също би могла да бъде от полза до известна степен. Затова и споменах Бразилия пред нея — забеляза как Джеймс се изпъна на стола си и замръзна изумен.

— И какъв е този план? — попита Джеймс ледено. Външно се постара да запази спокойствие, но в стомаха му се загнезди болезнен спазъм на страх. Имаше ужасното предчувствие, че животът му беше на път да се разпадне на части.

Хю се облегна назад, небрежен и спокоен.

— Вече стана година, откакто се опитвам да организирам сделка с наркотици в Бразилия, и смятам, че вече съм близо до осъществяването й. Мрежата за разпространение е организирана, но допреди около пет месеца, докато не получих поканата за сватбата на Елиза, бях в задънена улица относно куриера, който бих могъл да използвам. Това беше последното звено, което ми бе необходимо, за да задвижа нещата. Трябваше ми някой с изключително нисък рисков фактор, някой на практика извън подозрение и когато получих онази покана, ми хрумна, че Елиза би могла да ми помогне — Хю спря. Джеймс се беше втренчил в него с широко отворена уста. Хю знаеше, че той вече бе отгатнал втората част на историята.

— Елиза беше повече от услужлива — продължи Хю. — Уведоми ме за всички клюки, за цялата ти история всъщност. Външно министерство, постът в Лисабон, положението ти сега в отдела за Бразилия, а и стотиците подробности за половинчатата ти връзка с Ливи. Абсолютно всичко! — той се усмихна. — Направо Божи дар, би могло да се каже, тъй че се спрях на теб. И действително положих много усилия през последните месец, месец и нещо, за да се поставя в такава позиция, че да мога да ти направя предложение, което да нямаш възможност да отхвърлиш.

Джеймс поклати глава, прекалено поразен, за да може да отвърне каквото и да било. Просто седеше, втренчил очи в мъжа отсреща, и през цялото време мъчителен, вледеняващ страх обхващаше всяка фибра на тялото му.

— Нямаш това предвид — прошепна. — Не говориш сериозно, нали, Хю? — той хленчеше, прекрасно го чуваше и сам. — Не искаш да кажеш това, Хю, знам, че не искаш.

Хю сви рамене.

— Мислиш ли?

Изведнъж гневът връхлетя Джеймс. Той скочи на крака и се стрелна към Хю, замахвайки с юмрук.

— Ти си луд, по дяволите! Напълно луд! — изкрещя му. — Няма начин да ме замесиш в това безумие. Няма начин! — обаче Хю хвана ръката му, преди тя да го удари. Беше по-нисък, но доста по-силен физически. Сграбчи Джеймс за китката и я изви болезнено.

— Така ли? Много е късно, Джеймс! — изрече ледено. — Вече си се забъркал от врата, та чак до малкия си стегнат задник!

— Ти си напълно откачен, Хю — запени се Джеймс. — Ти си луд за връзване!

— Без майтап? — Хю продължи да стиска китката му. — Аз не мисля така. И кой би те заподозрял, Джеймс? Старши секретар във Външно министерство в Бразилия по служба? Ти си извън всякакво подозрение, това е неотменна привилегия на работата ти. Да те спрат на митницата, би било направо смехотворно — той леко отпусна хватката си. — Хайде, размисли малко — после пусна ръката на Джеймс.

— Няма начин! — задъхано изрече Джеймс, разтърквайки зачервената кожа на ръката си. — Майната ти!

Но Хю само вдигна рамене и отстъпи встрани.

— Казах ти да размислиш малко, Джеймс — изразът на лицето му бе напълно лишен от каквито и да било чувства. — Какво би казала Ливи, ако разбере, че си спал с мен?

— О, за Бога, Хю!

— За това, че си изложил здравето, даже живота й на риск, като си спал с друг мъж? Представа си нямаш какъв полов живот водя, нали, Джеймс? — Хю изсумтя презрително и после добави със сарказъм: — Май идеята за безопасен секс ти е напълно чужда? Беше прекалено нетърпелив да сложиш ръцете си върху мен, за да се замислиш за подобни неща.

Изведнъж Хю видя как Джеймс се сгърчи сякаш цялата му сила и агресивност го бяха напуснали. Продължи, опивайки се от усещането, че властта бе в неговите ръце.

— Апартаментът на площад „Кадоган“ принадлежи на бабата на Ливи, нали? А колко печели самата Ливи? А? Достатъчно, за да изплаща всички сметки, докато ти си купуваш единствено скъпите костюмчета от „Джийвс и Хоукс“ и плащаш за някоя и друга почивка на остров Маврикия? — Хю вдигна едната си вежда. — Хубав начин на живот, вярно скъпичък, но хубав.

Джеймс се взря в него със страх и отвращение.

— Наистина ли мислиш, че Ливи ще ти повярва?

— Естествено. Нямаше да го спомена, ако не бях убеден.

В следващия миг Хю проумя, че бе съвсем близко до установяване на пълната си власт. Видя как слабохарактерността на Джеймс изплува на повърхността и разбра, че го беше хванал. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му, бързо променяйки подхода си.

— Няма нищо — прошепна, — разбирам те. Ти изпитваш същото като мен. Не желаеш да има шумотевица и широка гласност за това, че си хомосексуалист, искаш си сигурността, прекрасните неща, които Ливи може да ти предостави, изискания начин на живот. Винаги е било така, още от първия момент в колежа, когато осъзна колко много може да ти даде тя. Ти ме заряза заради Ливи, помниш ли? Искаше всичко да е лесно. Все още го искаш — той се приведе още по-близо към него. — Не те виня. Аз на твое място вероятно бих постъпил по същия начин. Но ти наистина можеш да го имаш по лесния начин, Джеймс. Аз също. Не е необходимо някой някога да узнава за нас, за каквото и да било — Джеймс можеше да усети топлия му дъх върху лицето си.

— Можем да продължим по същия начин дотогава, докогато пожелаеш — каза той. — Ти имаш нужда от това, аз — също — забеляза как Джеймс потрепери, лека, неволна тръпка разтърси цялото му тяло. — Довери ми се, Джеймс — прошепна му. — Не искам много от теб, просто ми се довери, направи това, което ти кажа — придвижи ръка надолу към скута му и чу как той простена. — Виждаш ли, аз знам кое е най-добро за теб.

Разкопчавайки колана на панталоните на Джеймс, Хю плъзна късите си, дебели пръсти в тях и почувства възбудата там, въпреки страха и гнева. Разбра, че сега вече нищо не можеше да го спре.

— Довери ми се, Джеймс — повтори отново и го целуна по врата. — Просто ми се довери, скъпи.

 

 

Ливи се отдръпна от масата и прокара пръсти през косата си. Отметна я назад от лицето си и Алън, който я гледаше в упор, си помисли колко много приличаше тя на майка си. Чудеше се защо бе така твърдо решена да живее според представата си за баща си, представа, която съществуваше само за нея, но никога не й го беше споменал. Възхищаваше й се за това, което беше постигнала, и спираше дотук. И трябваше да признае с купчината листове по предложението й, пръснати пред него, че този път Ливи бе тръгнала по дирите на история, която щеше да разтърси целия свят. Това беше проект, достоен за наградата на Телевизионната асоциация, нямаше две мнения по въпроса, ако тя успееше да осъществи замисъла си.

Той взе наброските й за примерното интервю и го зачете за трети път този следобед. Гледната й точка в разработката бе нова и оригинална, не все същото старо: „Какво е направил Лени Дуче за изкуството на двайсети век?“, а различното: „Какво е направило изкуството на двайсети век за Лени Дуче?“ Това беше поглед към съвременния свят през очите на един от най-талантливите и интелигентни творци на съвремието, преди и след успеха му. Какво го беше променило и защо? Ако Ливи действително успееше да се добере до Лени, помисли си Алън, то тогава светът щеше да бъде поразен от резултата.

Вдигна очи от листовете и видя втренчения взор на младата жена в него.

— Дяволски добра идея ти е влязла в главата, Ливи — каза.

— Знам.

Той се усмихна.

— Самата скромност, както винаги. Наистина ли мислиш, че този твой Хю ще отговори на очакванията? Та ти даже не знаеш кой е свръзката му с Дуче.

Ливи затвори за миг искрящите си очи. Тя не беше напълно откровена с Алън — единственото нещо, за което бе настоял Хю, бе да пази в пълна тайна участието на „ИМАКО“ в сделката. В този момент проумя колко рисковано навярно изглежда идеята в очите на Алън и за първи път, откакто Хю бе споменал името на Лени Дуче, изпита леко колебание. Защо ли Хю би направил нещо от такава изключителна важност за нея? Тя едва го познаваше, предната вечер бе говорила сериозно с него за първи път от осем години насам, а той бе направил спонтанно и невероятно обещание. Обещание, което можеше да я изведе на върха на кариерата й. Тя отново отвори очи.

— Да — отвърна, — зная кой е, но нямам право да казвам — и в мига, в който изричаше думите, проумя, че каквото и да се случеше, щеше да преследва тази цел неотклонно, докрай. Проумя, че нищо не би могло да се изпречи между нея и славата.

— Мислиш ли, че Джейк Парсънс ще се съгласи? — попита.

Алън пусна листа, който държеше в ръката си, върху купчината документи на масата и се усмихна.

— Скъпо мое момиче — подхвана той, — мислиш ли, че щях да седя тук и да обсъждам едно предложение в продължение на цели четири часа и половина, без да съм се обадил отначало на програмния директор, за да чуя мнението му по въпроса?

Ливи присви очи.

— И?

— Всъщност не се налага да ти го казвам буква по буква, нали? — Алън се изправи, сложи длани на голямото си закръглено шкембе и го потупа с обич. — Хайде, ставай, отиваме в кухнята да ядем, преди стомахът ми да се е разбунтувал съвсем, и ще обсъдим кой е свободен за режисьор на проекта ти, докато обядваме — той й протегна ръка. — По-добре късно, отколкото никога. Джуди ми правеше знаци зад гърба ти през последните четиридесет минути. Надявам се само подлютеното ми агнешко да не е изгоряло!

Алън издърпа Ливи да стане и като я обгърна с ръка през раменете, я поведе извън кабинета си, към предната част на къщата, където вкусният аромат на храната изведнъж я накара да се почувства премаляла от глад.

 

 

Същата събота следобед Джак Уилкокс хвана Нел за ръка, докато с клатушкане се измъкваха от винената изба „Бентлис“ на Странд, и придърпа съблазнителното й, добре оформено тяло към себе си. Тя се закикоти, когато той плъзна в ухото й мокър, топъл език, и го отблъсна от себе си.

— Джак! Хората ни зяпат! — тя чевръсто затрака с високите токчета на черните си велурени боти, а Джак протегна напред ръка и я прокара по оголената дължина на бедрото в черен чорап и я мушна под стегнатата поличка от ликра.

— Хванах те! — той се разсмя гръмогласно, с лице зачервено от огромното количество шампанско и замъглени очи. Стисна я за бедрото и изхълца.

— Опа! Ис-свинявай! — после я задърпа към ръба на тротоара и викна към черното такси, спряло на отсрещната страна на улицата, за да свали предишните си клиенти. — Такси!

Пусна Нел и се устреми през натовареното движение, подсвирквайки, когато се размина на косъм с бронята на минаваща спортна кола и се препъна в отсрещния бордюр.

— Примсез Гейт, приятелю! — извика на шофьора, като успя да възвърне равновесието си. — Хайде, Нел!

— Джак! — Нел се материализира до него, както му се стори само след миг, и Джак изведнъж осъзна, че беше далеч по-наквасен, отколкото си мислеше. Неуверено се нагнезди на задната седалка и се отпусна замаяно.

— Към Мейфеър, ако обичате! — Нел се качи до него и той се взря в нея през алкохолната мъгла.

— Защо отиваме в Мейфеър?

Тя се наведе към него и го целуна по устните, като вещо плъзна език в устата му и го завъртя от вътрешната страна на зъбите му. После се откъсна от него и се усмихна.

— Този път отиваме у нас — прошепна. — Имам изненада за теб.

Джак поклати глава и се захили.

— Господи, Нел…

Тя бе преметнала единия си крак върху неговия и над ръба на чорапа й се виждаше оголена горната част на светлокафявото й бедро. Той зърна черната дантела, покриваща триъгълника й, и дишането му се учести. Тя вдигна пръсти към лицето му, задържа го за миг и пак го целуна, този път по-дълбоко, като завъртя език около неговия, изучаващо и изкусително. Той се надвеси към нея и ощипа кожата на бедрото й.

— Ау! — тя се отдръпна и избухна в смях. — Ти си развратник, Джак Уилкокс! — зърна погледа на шофьора в огледалото и кимна леко. Колкото повече свидетели, толкова по-добре.

Джак отново се наведе към нея, но тя го отблъсна игриво.

— Ще трябва да почакаш — подразни го Нел и дръпна надолу ципа на коженото си яке, под което се показа прозрачното й черно боди и твърдите, тъмнокафяви връхчета на гърдите й. — Ще получиш това, което искаш, накрая — каза, като скръсти ръце и съблазнително повдигна нагоре гърдите си. — Снощи го получи, нали?

Джак затвори очи и в съзнанието му нахлуха образи от предишната нощ в неговия апартамент. Тя беше ненаситна, готова да направи всичко, за да му достави удоволствие с невероятното си гъвкаво тяло. Това буквално беше най-доброто му изчукване, което бе имал някога. Той кимна немощно.

— Как така живееш в Мейфеър? — попита, леко провлачвайки думите. Отвори очи, когато колата сви рязко и Нел се плъзна върху него. — Това е доста елегантен квартал.

Нел се закикоти и остана там, където си беше, с цялата тежест на тялото си върху неговото.

— Нали? — отвърна му и измърка, когато пръстите на Джак за пореден път пропълзяха към горната част на бедрото й и към скута й. Тя разтвори широко крака и се постара да застане така, че шофьорът със сигурност да вижда всичко, което ставаше на задната седалка.

Като застанаха на тротоара на „Кларджес Стрийт“, Нел натисна копчето на домофона на една висока бяла къща от периода на Регентството и зачака вратата да се отвори с жужене. Бутна я напред и леко дръпна спътника си в просторното, централно фоайе, като затвори с крак вратата зад гърбовете им. Обви ръце около врата на Джак и двамата се отпуснаха тежко на стената в страстна прегръдка.

Минути по-късно, когато Джак понечи да целуне шията й, тя опря длани на гърдите му и леко го отблъсна от себе си.

— Почакай — промълви тихо. — Да влезем вътре, там е по-топло — той кимна и тя го поведе по коридора към отворената врата на апартамента си. На лицето му за миг се изписа озадачен израз, но тя се обърна към него с усмивка и го въведе в дневната. — Затвори очи — каза му — заради изненадата, която съм ти приготвила.

Той се засмя, подчини й се и усети как тя завърза нещо меко и копринено около главата му, закривайки очите му. Чу я как се закикоти, после долови шумолене на дрехи, след което нещо, звучащо като шепот.

— Джак? — сега тя стоеше пред него, Джак усещаше аромата на парфюма й. Бутна го леко назад и надолу, потапяйки го в меките гънки на някакъв диван и той леко залитна. Пиенето и липсата на видимост го бяха лишили от ориентация. После почувства ръка върху ципа на панталоните си, пръсти, които се плъзнаха надолу, за да го погалят, и простена звучно. Пръстите бяха отдръпнати и той чу приглушени стъпки, които се отдалечаваха от него.

— Вече можеш да свалиш превръзката — каза Нел и Джак припряно вдигна ръка към лицето си. Дръпна шала настрани и примигна с очи в тъмнината на стаята. В следващия миг съзря Нел, изпъната на дълга кушетка, тапицирана в червено кадифе, в другия край на стаята. Тя беше легнала по гръб, отпусната като викторианска дама в будоар, облечена само в чифт бели копринени чорапи, изпънати с жартиери, и розова боа от гъши пух. Пред нея, облегната на дивана, стоеше закръглена блондинка с големи гърди, напълно гола, като се изключат чифт старомодни боти до глезена и черни чорапи, смъкнати надолу по краката й. Очите й бяха полузатворени и на устните й се появи еротична полуусмивка, когато Нел обгърна с ръка тялото й и леко погали нежното розово зърно на върха на облата й млечнобяла гърда.

Джак впи очи в тях и почувства как кръвта моментално се втурна в скута му, а устните му се разтвориха, щом дишането му се ускори.

— Това е Алис и ние и двете те искаме, скъпи Джак. Мисля, че ти ще трябва да решиш коя от двете предпочиташ да имаш първа — каза Нел. Тя сведе лице и дръпна назад главата на блондинката, за да я целуне жадно по устните. Джак простена. Зад кушетката можеше да види част от собственото си отражение в огромно огледало с позлатена рамка. Започна да се съблича.

— Качи се върху Нел — нареди на Алис. Тя се поизправи и Нел широко разтвори ръце. Алис се плъзна в прегръдките й и Джак пристъпи към края на кушетката. Загледа се в момичетата за няколко минути, закръглените, обли задни части на блондинката се движеха леко, а силните кафяви крака на Нел бяха широко разтворени и качени на гърба на русата жена. Тогава пристъпи още по-напред, постави ръце върху белите полукълба, за да ги раздели и хвърли поглед надолу към члена си. Нел простена шумно, той откри нужното място и отпускайки се напред, се присъедини към движещото се кълбо от плът.

Много, много по-късно, лежейки по гръб, Джак вдигна ръка от очите си и отново погледна двете момичета на кушетката. Дори и сега гледката бе великолепна.

Опита се да фокусира поглед върху циферблата на часовника си, но реши, че няма смисъл. Струваше му се, че всичко бе станало за няколко секунди, но знаеше, че вероятно греши. Беше изтощен и виждаше хаоса, който цареше върху ниската стъклена масичка: остатъците от кокаина им, празните бутилки от шампанско и цигарени пакети, един препълнен пепелник. Постави пак ръка на очите си и просто се заслуша в приглушения шепот, който идваше от другия край на стаята. Никога преди не беше опитвал кокаин, никога не бе посмявал да рискува, но с Нел трябваше да се опита всичко. И като чу как тя простена в екстаз, Джак изпусна дълбока, тежка, изтощена въздишка, извъртя се на една страна, сви се в ембрионално положение и заспа.

В малкото тясно пространство зад голямото позлатено огледало с двойно виждане, видеооператорът най-после изключи камерата си, откачи микрофона и запали последната цигара от пакета си. Вече наближаваше девет сутринта в неделя и той бе напълно изтощен. „Обаче добра работа свърших тази нощ, каза си той, като прибираше апаратурата си. Тази Нел беше истински пожар, страхотна проститутка, Бог да я поживи.“ Хвърли поглед към нещастното копеле, заспало на килима, и поклати глава. Напълно си заслужаваш това, което ще получиш, аристократско лайно такова, злобно си помисли той. Колкото и лошо да бъде то, както можеше да предположи човек, като се имаше предвид, че цялата работа бе нагласена не от кой да е, а от Хю Хауърд.