Мария Барет
Отмъстена (17)

Шестнадесета глава

— Готови за запис на началото… В обратен ред… Отброяваме от три… Начало. Камера… 3… 2… 1… Ефир!

— Заставката, Пам!

— Излизането на съдиите — камера две… 30 секунди за това… Камера две в готовност… 10 секунди… 5… 4… 3… 2… 1… Камера две включена… заглавие!…

— В момента се намираме на стълбите пред районния съд на Ъксбридж и очакваме телевизионната водеща Ливи Дейвис да бъде отведена оттук в затвора Холоуей. Тя остава като задържана по обвинение в контрабанден внос на наркотици в страната, след като съдът отказа пускане под гаранция. Нейният адвокат е обжалвал решението, но до новото официално становище Ливи Дейвис ще бъде преместена в женския затвор Холоуей, където ще чака предварителното дело, насрочено за след шест седмици, считано от днес…

Хю Хауърд седеше в един бар на Лондон Уол и се взираше нервно в големия екран срещу себе си, отпивайки от бутилка „Бекс“. Запали си цигара и продължи да следи безмълвните образи на фона на шумните разговори и оглушителната музика. Стомахът му се свиваше болезнено и му се повдигаше, но все пак успяваше да поддържа някакво подобие на нормално поведение. Налагаше му се, не можеше да си позволи да възбужда подозрения. Не знаеше какво друго би могъл да прави оттук насетне, освен да чака. Затова седеше и се взираше в екрана, в тази мрачна дупка на Лондон Уол, като поглеждаше часовника си на всеки няколко минути в очакване да започне обедният осведомителен бюлетин на националната телевизия. Изведнъж извиси глас към бармана.

— Би ли го увеличил, приятел? — барманът се огледа. — Увеличи звука, по дяволите, трябва да чуя това! — звукът се разнесе от колоните Никам на телевизора и Хю се вгледа в заглавията на новините, проблясващи на екрана.

— Мамка му! — скочи от високия стол зад бара, погледна за пореден път часовника на ръката си и се опита трезво да обмисли следващата си стъпка. През цялото време гледаше на екрана как бутат и блъскат Ливи, окована в белезници, с полицаи от двете й страни, през огромната тълпа към бяла полицейска камионетка. Започна да се поти и към устата му се изкачи кисел привкус.

Трябваше да стигне до телефон, обществен телефон, да се обади на Джеймс, за да е сигурен, че той няма да се издъни отново. Извади банкнота от пет лири от портфейла си и я остави до чашата. Секунди по-късно напусна бара.

Трябваха му само няколко минути, за да стигне до станцията на метрото на Муъргейт и да си купи фонокарта от пет лири. Откри свободна кабина, пъхна картата в апарата и избра международна линия. Натисна копчетата и след минути получи директна връзка с Рио. Телефонът бе вдигнат от служител на рецепцията в хотела и той помоли да го свържат веднага с Джеймс Уорд. Джеймс почти мигновено вдигна слушалката.

— Джеймс?

Гласът насреща прозвуча като пред нервна криза.

— Ти ли си, Хю? Какво, по дяволите, ста…

— Млъкни, Джеймс! Само ме слушай! Искам да се обадиш на родителите на Ливи и да им кажеш, че не можеш да се свържеш с нея и че си започнал да се тревожиш. Те ще ти обяснят положението, а ти ще им кажеш, че още със следващия полет се прибираш у дома.

Джеймс беше почти обезумял от страх. Не знаеше какво става, беше изплашен, мислеше си, че е следен.

— Но, Хю, аз… — той буквално хленчеше.

— Млъкни, ти казах! Няма време за обяснения. Тук е такава каша… — Хю спря и преглътна с мъка. — Просто се върни по най-бързия начин. Недей да спориш и не говори с никого, освен с родителите на Ливи. Направи каквото ти казвам. Ясно ли ти е? Веднага!

Хю затвори. Извади носната си кърпа и избърса врата си, после извади фонокартата и хвърли поглед наоколо към другите хора в кабините. Никой не му беше обърнал внимание. Пъхна картата в джоба си, прекоси централната зала на станцията и спря на входа, за да си купи последния брой на „Ивнинг Стандарт“. Новината за Ливи Дейвис заемаше цялата първа страница. Само това му липсваше!

По същото време, когато Хю излизаше от станцията на метрото, Пол Робсън отгризна голяма хапка от сандвича си с пилешко месо и къри и спря пред витрината на „Кърис“ на Чийпсайд, за да разгледа кампактдиск-плейърите. Вниманието му бе привлечено от един от новинарските репортажи, който течеше на екрана на изложен портативен телевизор.

Ливи Дейвис. Беше я виждал стотици пъти на телевизионния екран, всъщност даже доста я беше харесвал, защото тя поне имаше нещо повече от хубаво дупе. Холоуей! Господи! Горкото момиче, сега вече не й завиждаше. Довърши сандвича си и бръкна в чантата за питието, като дръпна пръстена, за да отвори кутията, и отпи голяма глътка. Наркотици. Избърса устата си с хартиена салфетка и усети вече познатото стягане от напрежение да се появява в гърдите му само при мисълта за наркоиндустрията. Да, именно това беше, индустрия, вещо ръководена и изключително доходна. Наркотици.

Обърна гръб на витрината и се запита дали да не се обади пак на Лоуман, за да види дали няма нещо ново. Започваше да изпитва страх, да се чуди къде, по дяволите, щеше да го отведе всичко това. Лоуман беше открил шепа компании, пръснати из цяла Южна Америка, компании, които не влизаха в регистрите на Бестс, компании, за които прекрасно знаеше, че получават невероятни премии от застраховки, които категорично нямаха нищо общо със застрахователната дейност. Пари от наркотици, това беше неговото предположение. Перяха приходите си, като ги прекарваха през фиктивни застрахователни компании, които ги внасяха във Великобритания зад законен параван и ги използваха за финансиране на легитимен бизнес чрез английски застрахователни фирми. Такива бяха предположенията му, но все пак трябваше да се увери в тях. Преди да предприеме каквито и да било по-нататъшни стъпки, трябваше да се увери. Точно тук влизаше в игра Лоуман. Частните детективи струваха скъпо, ала Робсън притежаваше достатъчно средства, а и Лоуман беше действително добър в занаята, доколкото му беше известно, той беше най-добрият.

Робсън смачка кесийката от сандвича си на топка и я хвърли към боклукчийското кошче, закачено за стълба на уличната лампа. Тя се удари в капака и попадна точно в целта. Смачка металната кутия и направи същото с нея, като за последен път хвърли поглед през рамото си към екрана. Видя как Ливи Дейвис със залитане се качи в полицейската камионетка с помощта на жена полицай и вратите се затръшнаха плътно зад гърба й. Един Господ знае какво ще й се случи сега, помисли си той, като закрачи в посока към Банк, пъхнал ръце в джобовете си. Беше дяволски опасно човек да се замесва в този бизнес, това поне беше сигурно, и Робсън трескаво се надяваше, че постъпва по правилния начин.

Дейвид Джейкъбс сграбчи слушалката едва ли не в мига, в който телефонът звънна. Намали звука на портативния си телевизор с петинчов екран и припряно взе химикал.

— Джейкъбс…

— Какво, по дяволите, става, Дейвид? Видя ли новините, за Бога? Господи! Навсякъде само за това гърмят!

— Да, Питър. Видях новините. Успокой се, става ли? Всичко е под контрол — Джейкъбс разтри с пръсти слепоочието си, за да поуспокои напрежението там.

— Дяволски се надявам да е така, Джейкъбс! Кога ще бъде изслушването?

— Засега няма нищо конкретно, но ние настъпваме здраво. Слушай, Питър, ще ти звънна веднага щом часът бъде установен. Срещнахме се със съдията Халтман и се надявам нещата да се задвижат за около четири и половина днес следобед. Полицейските служители по делото са информирани — Джейкъбс долови нетърпеливата въздишка на Питър Маршал от другата страна на връзката. Разбираше го и му съчувстваше, но те правеха всичко, което им беше по силите. За обжалванията бе нужно време, би било истинско чудо, ако успееха да прокарат това до края на деня. — Питър, ще ти се обадя веднага щом чуя нещо.

— Да, добре, Дейвид — на Питър процедурата му беше до болка позната. Прекрасно знаеше, че тя отнема време, но когато това касаеше Ливи, пък и Мойра, за първи път проумяваше каква агония бе чакането. — Днес следобед ще остана в Чамбърс — добави, — обади ми се там.

Чувстваше се по-добре в Лондон, за да бъде за всеки случай на разположение, а и не можеше да понася спокойно вида на напълно разстроената Мойра.

— Питър… — Джейкъбс помълча, — слушай, опитай се да не се тревожиш…

— Да, знам, Дейвид. Системата на правораздаването е справедлива и така нататък… — не успя да сдържи иронията в тона си. — Ще се чуем пак след около час-час и нещо — с тези думи затвори.

Джейкъбс постави слушалката на вилката и вдигна очи към малкия телевизионен екран на бюрото си. Наведе се напред и отново увеличи звука, за да хване последните секунди от репортажа за Ливи Дейвис. Видя бъркотията пред сградата на районния съд, бялата полицейска камионетка — от онези, които бяха с оградена от всички страни килия във вътрешността — затвори очи за момент и се запита как, по дяволите, Ливи щеше да понесе всичко това. Именно там бе проблемът на ранните изслушвания, каза си, оставят те да чакаш до обед, преди да те отведат долу, и в този случай бяха предоставили достатъчно време на проклетия цирк да се събере, за да зяпа. Изключи телевизора, преди да му се наложи да види в близък план лицето й, и припряно заговори по вътрешната линия.

— Джанис? Да е дошло нещо от съда?

На секретарката му й трябваха няколко секунди, за да стигне до телефона. Той чу жуженето на факса някъде на заден план.

— Точно в този момент пристига нещо — отговори му тя.

Джейкъбс почувства как духът му се приповдигна за първи път този ден.

— Би ли го донесла при мен веднага щом излезе от машината? — пусна копчето на говорителя и изрече тихо сам на себе си: — Слава Богу! — след което за пореден път прегледа подробно копията от документите, които вече беше изпратил в районната прокуратура.