Мария Барет
Отмъстена (12)

Единадесета глава

— Добре. Да речем край!

Ливи затвори за миг очи, за да изличи блясъка на прожекторите, и вдигна ръка към шията си. Отпусна възела на памучната кърпа около врата си и си пое дълбоко дъх. Всичко беше свършило, слава Богу!

— Фил! Имаш ли всичко, което ти трябва? — тонът на Роджър беше остър, раздразнен и разкриваше изтощението му.

— Аха! Всичко е тук!

Ливи се облегна назад в платнения стол и вдигна долния край на тениската си, прокара я по лицето си и по нея останаха влажни следи от грим и обилна пот. Гласовете сякаш идваха от километри разстояние. После отвори очи и погледна Дуче. Той беше станал и се бе отдалечил.

— Страхотно — измърмори тя. Помежду им нямаше особено топли чувства, той с нетърпение се бе измъкнал от нея при първа възможност.

Горещината в джунглата я задушаваше, а от прожекторите й се виеше свят. Викна към малката групичка от продуцент, оператор и звукорежисьор:

— Може ли някой да изключи тези проклети светлини, моля! — обаче никой не я чу. Затова Ливи се изправи и сама дръпна шнура на двете лампи от по хиляда вата, които бяха използвали, докато снимаха.

— Така е по-добре! — естествената светлина на джунглата ненадейно се оказа изнервяща с контраста си между сенчестите и слънчевите петна, но поне топлината бе намалена наполовина и тя отново можеше да диша. Ливи потъна пак в стола и за втори път избърса лицето си. Ухапванията по шията й засмъдяха.

Изминалата седмица се бе превърнала в истински кошмар за всички тях. Осъществяването на предаването бе пълно с проблеми: жегата, влагата, дъждът, нервните изблици на Дуче, диарията… списъкът бе ужасяващо безконечен. Ливи презрително изсумтя, като си спомни какво си беше представяла, когато бяха преполовили пътя по Амазонка — постройки в колониален стил, с тръстикови мебели и огромни вентилатори на тавана. А действителността се беше оказала продълговато помещение за петимата, стара съборетина като навес до водата, където бе лежала всяка нощ с отворени очи, заслушана в астмата на Фил, която се бе изострила от влажността, и ужасните, звучни и грухтящи звуци от хъркането на Роджър, който отмерваше ритъма за тънкото сумтене на Дебс, положила глава върху него. Всичко това на фона на непрестанното жужене на комарите, които си проправяха път през мрежите и се забиваха във всеки оголен милиметър от тялото й, бе едва ли не непосилно за издържане.

Единствено мисълта за успеха, който би донесло това, което заснемаха, я подтикваше да продължи, каза си тя, като вдигна ръка, за да почеше яркочервените белези от ухапвания по шията си. Това, заедно с факта, че беше осъществила най-доброто интервю в живота си, че бе измъкнала от Лени Дуче неща, които той никога не бе имал намерение да споделя. Ливи спря да се чеше, осъзнавайки, че по ръцете й вече остава кръв, и хвърли поглед към Роджър, който в момента даваше указания на един от екипажа на лодката да опакова апаратурата. Той струва колкото теглото си в злато, каза си тя, защото разбираше, че именно под неговия натиск беше измъкнала неща, за които сама никога не би дръзнала да попита, макар в началото да й се беше сторил груб като Кинг Конг.

— Ливи!

Тя се изправи и се протегна, докато Роджър се приближаваше към нея.

— Имам чувството, че колкото по-бързо се ометем оттук, толкова по-добре — каза й той, като кимна към Дуче. Дуче жестикулираше пред лицето на един от индианците, които караха лодката, като сочеше купчината екипировка, която трябваше да се опакова. Най-после беше свалил малките си кръгли тъмни очила и под тях се бяха показали кървясали и подпухнали очи. — Така че, ако нямаш нищо против — добави Роджър, — събираме си нещата още сега и дим да ни няма.

— Не само че нямам нищо против, но умирам от желание да се махнем час по-скоро! — отвърна Ливи.

— Добре. Пътуването ще е адски дълго, но по-добре да тръгнем още сега, докато не ни е изчезнало вдъхновението, отколкото да се разтакаваме наоколо още двадесет и четири часа. Нали?

— Да, съгласна.

Роджър се върна обратно при Фил и Ханк, които разпределяха нещата си, а Ливи се наведе да вдигне чантата си. Като я хвана за дръжките, по ръката й пробяга малък гущер и тя изпищя повече от изненада, отколкото от страх. Дуче я погледна и се усмихна. Копеле, помисли си тя, възвръщайки самообладанието си, но все пак осъзна, че той имаше право да се държи по този начин. Тя беше повече от неприятно настойчива през изтеклата седмица, за да получи отговори на въпросите, които задаваше, и не обвиняваше Дуче за това, че я мразеше. Обърна се към екипа и метна чантата си през рамо. Беше изнурена и отвратена от жегата и храната и изпитваше угризения за това, че беше използвала някого за своя собствена изгода. Чувството никак не беше приятно. Е, добре де, напомни си, всеки го прави и се постара да отърси от себе си съжалението, на този свят оцеляват само безмилостните. Но усещането не отшумя напълно и въпреки че отдаде повишената си чувствителност на моментното разклатено състояние на психиката и тялото си, дълбоко в сърцето си продължи да изпитва срам.

Ливи стоеше на каменния кей и чакаше другите членове на екипа да се настанят в дългата лодка. Обърна се изненадана от приближаването на Дуче към нея. Той отново си беше сложил тъмните очила, но въпреки че не можеше да види очите му, Ливи знаеше, че той гледа право в нея.

Дуче й протегна ръка.

— Не мога да кажа, че ми беше особено приятно, Ливи Дейвис — изрече с леко протяжния си североамерикански акцент. — Изобщо не беше това, което ме бяхте подвели да очаквам — бяха успели да го убедят да даде това интервю, първо, защото така или иначе знаеха къде се намира, и, второ — защото бяха изтъкнали като претекст неговия личен проект за спасяване на горите по Амазонка — тема, която почти не засегнаха в интервюто.

Ливи пое ръката му и забеляза колко груба и твърда беше тя. За първи път го докосваше. Погледна го и лицето й стана тъмночервено.

— Поне благоволявате да покажете, че изпитвате известно неудобство.

— Просто си вършех работата, Лени — отвърна тя.

Той сви рамене и пусна ръката й.

— Понякога сме така заети със самите себе си и желанието си да се изкачим на върха, че не виждаме какво остава зад нас, нито даже какво има точно пред очите ни.

Ливи се взря в него за момент и със заекване се опита да изрече някакво извинение, но той я прекъсна.

— Лодката е готова за път, Ливи — каза.

Тя погледна към лодката, след което очите й припряно се насочиха пак към него.

— Да, аз… ъ-ъ…

Дуче се беше отдалечил. Ливи се настани, залитайки до Роджър, тежко въздъхна с облекчение и с яростен вой на двигателя лодката тръгна напред.

Джеймс Уорд седеше на ръба на леглото си в своята стая в „Рио Палас“, скрил лицето си в шепи. Обливаше се в пот и му се гадеше. Беше в Рио вече четвърти ден, конференцията навлизаше в заключителния си следобед и осъзнаването на това, което беше на път да извърши, ненадейно се стовари върху него с пълна сила. Шокът го накара да затрепери, сякаш беше обзет от най-лош пристъп на малария.

Знаеше, че го следят, беше разбрал още на летището, но някак бе успял да си затвори очите досега. Някак си беше успял да убеди самия себе си по време на приемите и коктейлите през последните няколко дни, сред питиетата и вечерите, че това беше обичайно пътуване във връзка с работата му във Външно министерство, че в него нямаше нищо злокобно, нищо повече от поредната конференция по въпросите на околната среда и Джеймс Уорд, най-блестящият сред блестящите млади сътрудници във Външно министерство, просто очароваше както винаги по всички инстанции ръждясалите, отдавна напуснали страната си старци и техните сбръчкани съпруги. Само че сега преструвките бяха свършили.

Хю току-що му се беше обадил от Лондон. Ливи вече се връщаше от пътуването си до Белем и контактът трябваше да бъде установен.

— И гледай да не се издъниш с това! — беше го предупредил Хю. — Знаеш какъв е залогът, нали, Джеймс?

И Джеймс беше отвърнал, че знае и да, няма да се издъни.

Вдигна лице от ръцете си и се взря в телефона и малкото листче, което бе оставил до него. Номерът на човека, с когото трябваше да се свърже. Да го използва веднъж и после да го изхвърли, изгори, изяде. Успя да изобрази усмивка. Боже, колко изплашен беше! Трябваше да осъществи този контакт, преди Ливи да се върне в Рио, за да подреди нещата, нали знаеше какво върши. Посегна към слушалката, вдигна я и я допря до ухото си. Набра номера, като продължаваше да трепери. Само това трябва да направя, помисли си, докато чакаше да вдигнат от другата страна, само да направя това и… Изведнъж изпусна слушалката и трескаво натисна с пръст вилката.

Боже Господи! Къде му беше умът? Как беше успял да си втълпи, че неговата отговорност свършваше с прибирането на стоката? Втренчи поглед в ръцете си и ги стисна здраво, за да спре треперенето им. В дъното на съзнанието му започна да се надига една ужасна мисъл, да набира сили, мисълта, че действително би могъл да отърве собствената си кожа, точно както Хю му бе подсказал, че може. Тя продължи да набира все повече и повече сила, нашепвайки му, че няма от какво да се страхува, че всичко е толкова просто и изчистено. Вдигна слушалката за втори път.

Докато набираше номера, се опита да потисне тази мисъл, да я пренебрегне, да я смаже, но докато чакаше някой да вдигне от отсрещната страна и страхът му отново се усилваше, тя излезе на преден план и заглуши всичко останало. Ненадейно нещата му се видяха съвсем възможни, лесни, изкусителни. Чу как някой отговори на телефона и като преглътна с усилие, помоли да го свържат с Мануело. Без все още да го съзнава напълно, мислено беше взел твърдо решение. Пътуването на Ливи до Бразилия се бе получило точно така, както го беше планирал Хю.