Мария Барет
Отмъстена (23)

Двадесет и втора глава

Пол Робсън седеше зад бюрото си, разтворил пред себе си днешния брой на „Индепендънт“, и се взираше в статията за Ливи Дейвис, подпрял брадичка на ръката си. Беше я изчел цялата по-рано, докато пътуваше в метрото, а сега просто се беше втренчил невиждащо в снимката, а мислите му бяха заети с друго, нещо съвсем друго, но косвено свързано с прочетеното и в душата му беше започнал да се заражда страх.

„Вкисната или накисната?“ гласеше заглавието на статията, в която саркастично се поставяше въпросът дали Ливи Дейвис действително бе невинна пионка в зловеща игра, както твърдяла тя самата, или е била подмамена, като много други млади професионалисти, в един свят, в който печалбите са високи, и ако действат умната, наградата би си струвала и далеч надхвърляла риска. В нея се разказваше за живота й, връзката й със закона, с масмедиите, с приятеля й от Външно министерство и се даваше място и на двете твърдения: първо, че действително би могла да бъде насадена, като куриер с минимален риск, и, второ, че самата тя просто би могла да си въобрази, че е извън всяко подозрение, както много други хора от висшата класа. Именно тази последна идея беше изпълнила Робсън с лоши предчувствия.

Млади професионалисти от висшите кръгове, замесени в операции с наркотици, в област, където печалбите далеч надхвърлят рисковете, и особено там, където организацията е изключително изпипана и вещо осъществена… Сети се за последното съобщение от Ломан, къс хартия в плик, пъхнат под вратата на дома му преди две седмици. Оттогава Робсън не беше получавал нищо, нито дори телефонно обаждане. Ломан искал да се срещнат, беше написано в съобщението. Щял да се обади в близките дни или да остави съобщение за Робсън. Смятал, че е напипал нещо, но не беше упоменато какво точно. И тъй Робсън бе зачакал, не беше получил нищо, беше потърсил Ломан в дома му, но не беше успял да се свърже с него.

Обаче, както обикновено правеше с другите неприятни неща, Робсън беше изтикал този факт назад в съзнанието си, докато той не му се беше натрапил отново. Беше затънал до гуша в разследванията си за „ИМАКО“, а съпругата му Ани вече бе започнала да го подозира в любовна авантюра с друга жена, толкова време прекарваше в службата си напоследък. Само усложненията с Ломан му липсваха, даже не желаеше да се сеща за него, поне до този момент. Сега обаче не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Всичко, което сам беше открил, преди да наеме Ломан, сочеше към някои изключително странни сделки с Южна Америка, някакви операции на „Хауърд Ъндъррайтинг“, които всъщност не се вписваха в обичайната сфера на действие, а статията в днешния вестник отново беше събудила старите подозрения.

Робсън вдигна глава, взря се в часовника на отсрещната стена и спонтанно взе решение. От предпазливост се беше въздържал да се обади на зет си. Беше решил да запази отношенията си с Ломан в тайна за по-безопасно. Но сега вече трябваше да си изясни какво точно ставаше, да се свърже с Ломан на всяка цена, да се отбие в дома му, поне да провери дали всичко е наред. Робсън вдигна слушалката и набра номера на сестра си в Пекъм с надеждата, че Сали в момента е заета с приготвянето на закуската на децата и Джо ще вдигне телефона. След секунда чу гласа на зет си и задиша по-спокойно.

— Джо? Добро утро. Пол е.

— Здрасти, очаквах да ми се обадиш.

— Така ли? — Робсън се опита да прикрие паниката, която моментално се надигна в гласа му.

Последва кратка пауза, след което Джо каза:

— Ти свърза ли се с онзи частен детектив, който ти препоръчах? Ломан?

Робсън затаи дъх. Реши да бъде откровен, или поне наполовина.

— Да, за да му възложа рутинно проучване за застраховка. Защо?

— Мъртъв е. Намерили са го в една затулена алея в Брикстън с два куршума в гърдите, изстреляни почти от упор. Изпипана работа, професионална, бих казал.

Гърдите на Робсън се стегнаха болезнено, но той положи усилия да запази гласа си равен и безизразен.

— Господи! Горкият човек. Някакви предположения за причината?

— Наркотици. От откритото досега подозираме, че е бил ангажиран в някакво разследване, свързано с наркотици, и се е изпречил на пътя на някого. Това не е чак толкова рядко срещано явление в тези среди. Навъртането наоколо, както и някой и друг неудобен въпрос биха били достатъчни.

— Така ли смяташ?

— Да. Прегледахме щателно нещата му, но в архивите му няма нищо, не намерихме никаква нишка. Тъй че… — Робсън чу как Джо сръбна от чая си. — Както и да е, няма защо да ангажирам теб с това, нали? Предполагам, че не си имал много вземане-даване с него, в противен случай щеше да се обадиш по-рано, нали?

Робсън помълча за момент.

— Не, не много. Той се зае с една моя поръчка, но не стигнахме особено далеч. Даже не разполагам с адреса му.

Джо помълча и Робсън чу приглушения шум от затваряща се врата, звуците, идващи от другите помещения на къщата, секнаха.

— А трябва ли ти? — попита Джо.

Робсън разбра, че се налага да даде обяснение.

— Трябва ми копие от нещата, които е открил за нас — нас означаваше „Хауърд Ъндъррайтинг“. Джо знаеше, че бе обичайна практика да се наемат детективи за някои по-крупни застрахователни сделки.

— Добре, разполагам с материалите в службата, но между нас да си остане. Ще ти звънна по-късно, за да ти ги дам. Ти къде си в момента?

— В службата.

— Господи! По това време? Нищо чудно, че получаваш толкова пари! — Робсън се усмихна, заплатата му бе източник на шеговито негодувание от страна на зет му към него.

Джо понижи глас.

— Слушай, Пол, ще бъдеш внимателен, нали? Смъртта на Ломан още се разследва — нямаше нужда да казва нищо повече, имаше безгранично доверие на шурея си.

— Аха. Благодаря ти, Джо — Робсън затвори.

Погледна надолу към снимката на Ливи Дейвис и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да уталожи напрежението в гърдите си. Знаеше, че трябва да отиде до къщата на Ломан, да види какво има там, да разбере дали не би могъл да открие нещо, свързано с последната му бележка. Но, Господи! Човекът беше мъртъв! Вдигна ръка и разтърка болезнения участък между сърцето и дробовете си, като пое още няколко пъти дълбоко дъх. Странно, но първоначалният страх, който го беше връхлетял тази сутрин, беше заглъхнал, сменен от мрачна решимост да получи отговор на някои въпроси. Това, примесено с болката в долната част на гръдния му кош, го накара да се смръщи кисело. От мен никога няма да излезе герой, каза си мислено Робсън, посягайки към флакона с хапчета в горното чекмедже на бюрото си, стомахът ми не би издържал на напрежението.

 

 

Ливи се събуди в осем. Главата й сякаш бе натъпкана с пресован памук и в първия момент не можа да се ориентира откъде идваше ужасното звънене. Седна със замъглени очи, опипа нощното шкафче в опит да открие източника на пронизителния звук. Сложи ръка върху малкия електронен будилник и писукането най-после престана. Отпусна се назад, но в следващия миг зазвъня телефонът.

— О, Боже! — Ливи стана с мъка от леглото. Не можеше да си спомни къде беше оставила телефона. Заобиколи леглото от страната на Джеймс, за да го търси. До съзнанието й достигна, че Джеймс не беше там, както и фактът, че той не си беше лягал изобщо, но не се запита защо. Трябваше да минат още няколко часа, за да се разпръсне въздействието на валиума.

Откривайки телефона под възглавница, която беше избутала на пода, Ливи го измъкна, седна на ръба на леглото и вдигна слушалката. Понечи да заговори, но от гърлото й излезе само някакво изсумтяване и се прокашля.

— Ало? — повтори отново, този път с по-отчетлив глас.

— Ливи? Добре ли си?

— Да. Люси? Откъде се обаждаш? Колко е часът?

— Осем е и съм в службата.

— О-о — Ливи разтърси глава и се опита да избистри съзнанието си. Всичко й се струваше нереално, включително и гласът на Люси. — Какво се е случило? Защо ми се обаждаш в осем сутринта?

— Ливи, видя ли днешния брой на „Индепендънт“?

— Не. Защо? — Ливи за миг се озадачи.

— Значи не си видяла статията?

Тя изведнъж проумя.

— О, Господи! Статията! Не, не съм. Каква?… — тя спря. — Боже! — в гласа й се появи нарастваща паника. — Лоша е, нали?

Люси не се поколеба нито за миг.

— Да, просто ужасна! Според мен трябва да си вземеш един екземпляр, после да говориш с Питър, да си наемеш адвокат още сега.

Ливи се почувства така, сякаш някой й беше изкарал въздуха. Наведе глава напред между коленете си, все още вкопчена в слушалката, и се опита да диша. Успокояващият ефект на успокоителните се беше изпарил и от ужас й се виеше свят.

— Ливи? Там ли си още?

— Да… аз…

— Искаш ли да намина?

— Не — тя положи нечовешки усилия, за да се овладее поне малко. — Какво пише там, Люси? Кажи ми накратко — тя държеше слушалката, заклещена в ямката на рамото си, и плътно притискаше ръце до гърдите си, като леко се поклащаше напред-назад. — Моля те!

Люси въздъхна тежко.

— Добре — самата мисъл да изчете статията на глас й се струваше противна, но не знаеше какво друго да направи, Ливи й звучеше напълно отчаяна. Подбра пасаж, който не изглеждаше чак толкова ужасен и започна послушно да цитира.

Когато Ливи най-сетне затвори, продължи да стиска телефонния апарат в ръцете си, неспособна да го остави, и да се взира невиждащо в стената. Думите се носеха безспир в съзнанието й, унищожителни, подигравателни думи. Те й се присмиваха и я караха да мрази самата себе си. Така ли изглеждаше действително? Разбира се, точно така. Изправи се и погледна към нощната масичка за шишенцето с хапчета. Имаше нужда от едно, за да изкара следващите няколко часа.

Не успя да ги открие там, затова отиде в банята, където намери малкото кафяво шишенце, отвъртя капачката и извади миниатюрната бяла таблетка. Стисна я в ръка и тръгна към кухнята, за да си налее чаша вода. Отвъртя крана и хвърли поглед към стенния часовник, той липсваше. Сепна се. Юмрукът й се разтвори. Изпусна хапчето заедно с чашата, която се разби на покрития с плочки под.

Ливи отскочи назад и извика, защото едно от стъклата се заби в крака й. Погледна надолу и видя как от раната веднага избиха капки кръв, които се сляха в тъмночервена струйка. Наведе се, избърса я с пръст и прескочи купчината натрошено стъкло, за да стигне до стената, на която преди беше висял часовникът. Огледа се. Две от гравюрите от деветнадесети век също липсваха и в стомаха й се зароди болезнен спазъм. Бяха я обрали! Вдигна ръце към лицето си и изкрещя. На всичкото отгоре я бяха обрали!

Полагайки усилия да се съвземе, се върна в дневната, като заобиколи ъгъла на кухнята, за да избегне натрошените стъкла, и застана на прага на стаята, за да огледа помещението. От пръв поглед разбра какво липсваше. Рисунката на Дафи, няколко неща от сребро в модернистичен стил и двете редки издания на „Алиса в страната на чудесата“, ръчно илюстрирани, които беше купила в Брайтън заедно с Джеймс. За миг остана като поразена от гръм, без да може да повярва напълно в това, което виждаше, след което ненадейно проумя. Всичко останало си беше по местата, телевизорът, видеото, дамската й чанта. Прекоси стаята и извади портфейла си с педантично подредените кредитни карти в едно от отделенията. В този миг гневът я връхлетя с пълна сила. Изобщо не я бяха обрали. Поне не и непознати!

Хукна обратно към спалнята, отвори със замах шкафа, за да потърси неговите дрехи, след което се стрелна и в банята, за да види дали тоалетните му принадлежности са там. Вкопчи се в ръба на мраморната мивка, за да не падне и затвори очи. Краката й омекнаха и сърцето й заби трескаво. Джеймс си беше тръгнал! Беше я изоставил студено и пресметливо, беше си тръгнал завинаги. И заедно със себе си бе отнесъл и най-ценните им вещи.

Ливи постоя така известно време, усещайки успокояващата сигурност на студения мрамор под треперещите си влажни от пот длани. Сведе глава и се опита да разпръсне тягостната паника, вдиша и издиша няколко пъти, като се вслушваше в хрипливите звуци, които издаваха дробовете й. Трябваха й почти двадесет минути, но накрая тя все пак успя да вдигне глава и да пусне ръба на мивката. С клатушкане се върна в спалнята, отпусна се тежко на ръба на леглото и посегна към телефона. Набра номера на Външното министерство.

Джеймс вдигна още след първото иззвъняване. Ливи чу уравновесения му, овладян глас и моментално бе обзета от такъв гняв, че едва не затвори. За миг изгуби способността си да говори и разсъждава трезво, щом кръвта нахлу в главата й.

— Да, моля, Джеймс Уорд на телефона.

— Джеймс… Ливи е — произнесе със запъване тя.

— О-о — последва кратко мълчание, след което той каза: — Как си?

— Как съм ли? — Ливи преглътна първоначалния си подтик да избухне в плач и положи усилия да се овладее. — Мисля, че ми дължиш обяснение — изрече натъртено.

Отново кратко мълчание.

— В момента не мога да говоря — отвърна й той. — Ще ти се обадя по-късно.

— Не! — тя спря. Не искаше да вика, нямаше нужда от двубой с крясъци. — Не, Джеймс — продължи по-кротко, — можеш да говориш с мен сега. Искам обяснение още сега! — в тона й се долавяше нотка на безгранично отчаяние и Джеймс се поколеба, преди да затвори. Тя беше стигнала дъното, знаеше го, и не можеше просто така да я отреже. Освен това не желаеше да се разделят с лоши чувства, не искаше да я отчуждава от себе си, просто в случай че пак имаше нужда от нея. Можеше да я убеди, когато тя беше в такова състояние, да я убеди в своята гледна точка.

Опитвайки се да вложи малко съчувствие в гласа си, той подхвана отново:

— Ливи, направих това, което сметнах за най-добро, поне за момента. Ти… ние… и двамата се нуждаем от малко пространство, от малко време насаме със самите себе си. Опитвам се да мисля и за теб.

— За мен ли? — извика тя. — Опитваш се да мислиш за мен? Как можа?…

— Ливи, успокой се! — прекъсна я той. — Нищо няма да постигнеш, ако изпаднеш в нервна криза — изчака няколко мига, след което продължи. — Поне единият от нас трябва да мисли трезво, да организира нещата, трябва да го разбереш. Помислих си, че имаш нужда от малко време, за да останеш сама, защото не си добре, защото не действаш разумно в момента, и аз…

— Ти… Ти си ми взел картината! — изкрещя тя. — Как можа, Джеймс? Как можа?

— Сметнах, че след това, което ми каза за Иди и даването на жилището под наем, ще е най-добре да се погрижа за личните ни интереси. Ти не беше способна да го направиш. Взех някои от най-ценните ни вещи и ги прибрах на сигурно място. Като застраховка най-вече — той спря и си пое дълбок дъх. Отговорът му се беше получил по-остър, отколкото бе възнамерявал. — Ливи, мислех си, че ще проявиш разбиране — изрече умолително. — Мислех, че ще се радваш на малко предоставена свобода.

Ливи запази мълчание.

— Знам колко ти е тежко в момента, Лив, наистина го разбирам. Опитвам се да направя това, което е най-добре за теб, за двама ни — долавяше приглушеното ускорено дишане отсреща, което съпровождаше усилията й да не заплаче.

Беше успял да я убеди, знаеше си, че ще успее да я привлече на своя страна.

— Разбираш ме, нали, Лив? — завърши нежно.

Ливи ненадейно се почувства като изпразнена. Целият й гняв се беше изпарил и я беше оставил изнемощяла и сълзлива.

— Да, май разбирам… — прошепна и попи очи с ъгъла на чаршафа. Може би Джеймс действително се опитваше да направи най-доброто за нея. Тя определено съзнаваше, че не се справяше по най-добрия начин с положението. А вероятно имаше право и за другото — че й трябва малко време насаме, малко лично пространство. — Да, разбирам — повтори тихо. Пък и какво значение имаха няколко картини? Ако отидеше в затвора, тогава… Тя спря и яростно прехапа устни. Какво значение би могло да има всичко това? — Слушай, най-добре да затварям, Джеймс.

— Да, аз също трябва да бягам — тя звучеше тъжно и безжизнено и на Джеймс му се искаше час по-скоро да се откачи от този разговор, преди Ливи да се е разридала.

— Ще ти се обадя по-късно — каза й, — когато разполагам с повече време.

Тя въздъхна, нямаше никакъв смисъл.

— Не, не си прави труда — отвърна му и като постави пръст върху вилката, прекъсна връзката. Нямаше какво повече да си кажат.

Пусна телефона, който се провеси от ръба на леглото, качи се по-нагоре и се сви като ембрион, подпирайки глава на ръцете си. Дръпна завивките нагоре, стисна очи и остави сълзите да се стичат изпод затворените й клепачи по страните й и да образуват мокро петно върху бялата ленена калъфка на възглавницата. Даже нямаше сили да се наплаче като хората и това само по себе си представляваше красноречив и подходящ край на връзката им.

 

 

Мойра паркира роувъра в клетките, означени само за наематели, и пренебрегна всички табели и забрани. Беше прекалено разтревожена, за да обръща внимание на проклетите разписки и карти за паркиране! Излезе от колата и се запъти към „Кадоган Скуеър“, вдигнала догоре ципа на коженото си яке и увила главата си с копринен шал на цветя, за да се предпази от студа. Докато вървеше, в главата й продължаваше да звучи сигналът заето на телефона на Ливи и в мислите й изникваха всевъзможни представи. След сцената с Питър снощи, се беше опитвала да се свърже с дъщеря си от ранни зори, буквално на всеки двадесет минути, и в крайна сметка се беше отчаяла, беше нахлузила палтото и ботушите си, беше се качила на колата и отпътувала към Лондон.

Питър й беше казал снощи, че Ливи бе пред нервен срив. Беше описал разменените помежду им реплики и Мойра се беше съгласила с мнението му. Ливи изобщо не беше от хората, които обичат конфронтациите — тя винаги бе овладявала чувствата си, даже почти не беше говорила за баща си след смъртта му — а сега бе крещяла и обвинявала Питър, изричайки неща, които и през ум не би им минало, че изпитва.

Мойра сви от ъгъла на „Милнър Стрийт“ към площад „Кадоган“ и спря, за да пресече улицата при „Хайът Карлтън Тауърс“, като в съзнанието й цареше истински хаос от мисли и усещания. Слезе от тротоара, едва не попадна под гумите на черно такси, чийто шофьор яростно я възнагради с оглушителния си клаксон, и притича до отсрещната страна, със сърце, бясно препускащо от стряскащия, пронизителен звук, но съзнанието й беше напълно неспособно да приеме факта, че се беше отървала на косъм от прегазване. Решително се устреми към жилищната сграда, в която се намираше апартаментът на Ливи, и спря пред панела на домофона, откри името на дъщеря си и натисна силно и продължително копчето. Вдигна поглед към най-горния етаж на сградата и зачака да получи отговор.

Ливи чу звънеца на домофона. Звукът нахлу в съня й и тя за миг отвори очи. Звъненето спря. Все още обгърната от последните, замайващи въздействия на валиума, Ливи остави очите й да се затворят отново и съзнанието й да потъне в забрава. Звънецът пак зазвуча, само че този път не престана. Продължаваше да се носи, досаден, дразнещ звук и тя вдигна глава, тръсна я, за да избистри погледа си, и немощно прехвърли крака през ръба на леглото, за да стъпи на пода.

— Добре де, добре! — измърмори, загръщайки се зиморничаво в халата си и прекосявайки жилището. — Идвам! — наведе се към говорителя на интеркома и грубо попита: — Кой е? — готова да изругае подобаващо.

Гласът на Мойра прозвуча силен и отчетлив.

— Ливи, майка ти е! — рязко изрече тя. — Би ли ми отворила, ако обичаш — от облекчение тонът й бе станал по-остър, отколкото бе имала намерение да прозвучи.

Ливи натисна бутона за освобождаване на ключалката на вратата, отвори входната врата на апартамента, остави я така и отиде в кухнята, за да сложи чайника. Не чувстваше нищо, нито изненада, нито радост при мисълта, че майка й беше дошла, единствено леко раздразнение и заглъхващи остатъци от опиянението на успокоителните.

Мойра влезе в апартамента и тихо затвори вратата след себе си. Прекоси жилището и тръгна към кухнята, от пръв поглед долови неразборията, липсващата картина и застоялия, кисел въздух и застана на прага на кухнята в очакване Ливи да се обърне и да я поздрави. Забеляза, че косата на Ливи бе рошава и мръсна, че халатът й изглеждаше така, сякаш бе живяла облечена в него през последната година, обаче не каза нищо. Просто стоеше и чакаше Ливи да спре да се суети с капака на чайника. Накрая, неспособна повече да издържи на тази грубост, Мойра се прокашля и Ливи вдигна поглед.

— Предполагам, че си дошла, за да ми кажеш колко лошо съм се държала с Питър — изрече Ливи. Отмери с лъжичката чай за запарката, доля гореща вода в чайника и го захлупи. — Нямам намерение да се извинявам, ако за това си дошла.

Мойра се взря в дъщеря си. Моментално се почувства обидена, но си напомни за състоянието на Ливи и запази хладнокръвие.

— Не, не за това съм дошла.

Ливи повдигна вежди.

— Така ли?

Мойра отново успя да овладее гнева си.

— Да — отвърна, — дойдох, за да видя дали си добре. Не можах да се свържа с теб по телефона и това ме разтревожи. Затова…

— Дошла си до града, за да се видиш с Питър, мамо, недей да лъжеш — Ливи поклати глава. — Кога за последните дванадесет години си поставяла мен на първо място? Хайде, кажи си го честно! Разстроих Питър и ти си решила да дойдеш до града и да си уплътниш сутринта, като ми напомниш колко прекрасен човек е той — Ливи извъртя очи. — Моля те, спести си усилията! — беше се облегнала безсилно на плота и чуваше това, което изричаше, но не проумяваше грубостта и злобата в думите си, защото още беше замаяна. — Винаги си била като курва по отношение на Питър, мамо, би направила всичко, само и само да му доставиш удоволствие. Ти…

Мойра беше прекосила кухнята и силно зашлеви Ливи през лицето, преди даже да е осъзнала, че го прави. Ливи подскочи изплашена и допря длан до бузата си.

— Господи! Мръсница!

Гърдите на Мойра се повдигаха тежко, лицето й пламтеше. Имаше чувството, че всеки момент ще заплаче, но стисна ръце в юмруци и остана твърда.

— Не — отвърна тя яростно, — не аз съм мръсница! — тя отстъпи крачка назад и се взря в дъщеря си. — Ти нищо не знаеш — продължи, — винаги сме се опитвали да те предпазим. Ние…

— Да ме предпазите? Господи, каква глупост! Да ме предпазите от какво? Определено не от вашата любовна история, с цялата й безсрамна откровеност.

— Достатъчно, Ливи! — предупредително изрече Мойра.

— Достатъчно! Да не би да ме предпази от срамната си бременност, от причината, заради която напусна татко, да не би да ми беше спестена гледката на тридесет и осем годишната ми майка с новородено и любовник? Това ли наричаш предпазване?

— Достатъчно! — изкрещя Мойра. — Достатъчно, казах! — гласът й беше силен, а тя почти никога досега не беше крещяла. Това свари Ливи неподготвена и тя се взря втрещено в майка си. — Ще ти кажа защо напуснах баща ти — продължи да вика Мойра. — Напуснах го, защото ми беше дошло до гуша. Да, Ливи, до гуша! Бях малтретирана и физически, и психически в продължение на дълги години, така малтретирана, че бях напълно смазана, повръщаше ми се от него — тя спря, за да си поеме дъх, и съзря изписалия се по лицето на дъщеря й ужас. И все пак трябваше да го изрече, то така или иначе вече наполовина бе излязло наяве и дъщеря й трябваше да научи истината. Всички имаха нужда от това.

— Ливи, Брайън Дейвис беше блестящ журналист — продължи тя с по-овладян глас, — ала беше ужасен съпруг и не много приятен човек. От момента, в който забременях с теб, той ме изостави, каза, че имал нужда от „сексуално осъществяване“, че това било част от него, която не можел да отрече, и че аз не съм била в състояние да му я предоставя, поне не по начина, по който го желаел, не и в продължение на цели нощи наред, а и в напреднала бременност. И така той започна една от първите си „авантюри“, даже ме попита дали не бих искала да се запозная с нея — Мойра направи пауза и се усмихна горчиво. — След това, след като не се прибираше по цели нощи и си идваше на сутринта пиян до козирката, той просто прие, че му е позволено да върши каквото си пожелае и… — тя сви рамене. — Предполагам, че както бях объркана, с новородено на ръце, млада, самотна, неопитна, аз му позволих. Каква глупачка бях!

Мойра отпусна ръце, сега, след като вече беше заговорила, не можеше да се спре. Това беше отхвърлянето на един непосилен товар.

— Брайън беше абсолютен пияница, Ливи. Удрял ме е нееднократно, когато имах неблагоразумието да направя забележка за нощните му похождения и да протестирам срещу пиянството му и в крайна сметка се наложи Иди да се намеси, не заради мен, бих искала да подчертая, а за да защити сина си… Тя не желаеше в тази история да се намеси полицията или пресата. Това би могло да съсипе кариерата му.

Мойра нямаше сили да погледне към Ливи. Всеки път, щом замълчеше, свеждаше очи към пода, за да не види болката на дъщеря си.

— Иди предупреди Брайън да не пие пред теб и когато ти стана достатъчно голяма, именно Иди настоя да те изпратим в отдалечено училище, тя даже плати за това, за да не се сблъскаш с целия този ужас — тя отново се усмихна, този път с малко повече топлина. — Ти видя единствено добрата страна на баща си, величествената му страна. Постарахме се да стане именно така — тихо добави тя. След което продължи:

— Когато се запознах с Питър, вече действително бях на дъното. Малките роли, които бях успявала да си намеря, за да запазя разсъдъка си през годините, се бяха изчерпали. Ти беше далеч от мен, на училище, а бракът ми не съществуваше. Не, повече от това, бракът ми причиняваше единствено болка.

Ненадейно изразът на лицето й се промени.

— Питър се влюби в мен в мига, в който се видяхме — нежно изрече тя. — Не мога да ти опиша колко прекрасно беше това след дългите години на насилие, обиди и унижение. Не е необходимо да давам обяснения за постъпките си, Ливи, аз също се влюбих в него, това беше. Видях в негово лице мъж, който ще се грижи за мен, ще се грижи за нас и това бе като благословия — сега вече Мойра вдигна очи към Ливи. — Ти така и никога не разбра какво направи Питър за теб, Ливи — продължи тя тихо. — Той самият пожела да бъде така. Когато Брайън сам сложи край на живота си, той каза, че това е достатъчно тежко бреме за един млад човек, че би трябвало да ти оставим утехата на спомените, и аз се съгласих с него — тя преглътна мъчително, след което продължи. — Питър плати обучението ти в университета, учреди малък фонд, който да ти даде известна финансова независимост, за да можеш да започнеш в началото нископлатената работа в Би Би Си и именно Питър убеди Иди да ти предостави това жилище. Той…

Обаче това дойде вече прекалено много за Ливи, тя не можеше да схване смисъла на чутото.

— И все пак именно той уби баща ми, двамата го убихте! Каквото и друго да е направил, вината за случилото се е негова! — тя избухна в сълзи. Беше се мъчила да ги овладее през цялото време, докато Мойра бе говорила, но сега вече не можеше да се сдържи. — Вие двамата го убихте! — изкрещя злочесто.

Мойра се стресна. Бурната сила на чувствата на Ливи я порази.

— Не, Ливи — изрече и пристъпи напред, — Брайън сам сложи край на живота си. Никой не го е принуждавал…

Обаче Ливи започна да клати глава, като по лицето й продължаваха да се стичат сълзи.

— Ако ти не беше избягала с Питър, той нямаше да…

Тя не завърши изречението си. Избяга от стаята и хукна към преддверието. Мойра се спусна след нея и се опита да я хване, когато тя навлече палтото си върху халата и пъхна босите си крака в някакви обувки.

— Ливи, спри! — замоли я Мойра. — Не се дръж така. Това е нелепо.

Ливи я отблъсна встрани.

— Не! — изпищя тя през риданията си. — Остави ме намира!

— Отвори със замах входната врата, сграбчи връзката си с ключове и тичешком излезе от жилището. Мойра тръгна след нея, но се спря пред асансьора и безпомощно се взря в тичащата надолу по стълбите Ливи, чиито тежки обувки оглушително закънтяха по камъка, а ужасното ехо от риданията й огласи огромното викторианско стълбище. Мойра сведе глава и опря чело в студената желязна мрежа на клетката за асансьора и затвори очи. И съвсем тихо също зарида.

 

 

Когато Ливи вдигна глава и осъзна къде се намира, вече се беше стъмнило. Вятърът беше пронизващ и валеше дъжд. Тя се раздвижи, крайниците й се бяха сковали болезнено и се изправи на крака, които бяха замръзнали от студа. Загърна се плътно в палтото си, вдигна ръка към лицето си и докосна подпухналите си клепачи. Лицето й беше като изранено от плача. Пое към входа на „Хайд Парк“ откъм „Куинс Гейт“, благодарна на рано спусналата се тъмнина, която скриваше лицето й от погледите на минувачите.

Тръгна обратно към „Найтсбридж“, пресече пътя до „Харви Никълс“ и се отправи по „Слоун Авеню“ към „Кадоган Скуеър“. Улиците бяха доста безлюдни, макар да беше едва четири следобед и тя беше благодарна и за това. Стигна до сградата, в която живееше, без да види никого, извади ключовете от джоба си, влезе немощно вътре и бавно се изкачи по стълбите до най-горния етаж. Влезе в апартамента си, почувства как от топлината кръвта се стрелна към повърхността на кожата й и най-после се отпусна да си почине, свличайки се по стената на коридора.

Мойра беше застанала на прага на дневната и се взираше в дъщеря си. Помълча за известно време, докато Ливи най-после не отвори очи и не я видя там.

— Изчаках, за да се уверя, че си добре — изрече кротко.

Ливи кимна. Пристъпвайки към нея, Мойра се приведе, за да й помогне, но Ливи се отдръпна назад.

— Недей!… Моля те, добре съм — тя се изправи на крака и вяло потърка с ръце лицето си.

— Може ли да…

— Не! — Ливи вдигна рамене. — Извинявай… — пое си дълбоко дъх. — Виж, просто искам да остана сама, мамо. Може ли? Имам нужда от малко време, за да размисля.

Мойра не се беше помръднала, не знаеше как да постъпи. Кимна, като продължаваше да стои неподвижно на мястото си, и проследи с очи Ливи, която мина покрай нея в дневната. Желанието й да протегне ръце и да притисне дъщеря си в прегръдките си беше почти неустоимо. Тя се обърна, за да застане лице в лице с Ливи.

— Сигурна ли си, че си добре? — чувстваше се напълно безпомощна.

— Да. Нищо ми няма — Ливи се беше отпуснала тежко върху дивана. — Наистина бих искала да остана…

— Добре, добре! — Мойра вдигна ръце, за да спре потока от думи. — Тръгвам си — тя взе палтото и чантата си от масата в преддверието. — Ливи, ако има нещо, което искаш… каквото и да е… ами аз винаги ще бъда насреща, за да ти помогна… Чуваш ли? — тя помълча. — Двамата с Питър много държим на теб — завърши Мойра. И без да дочака отговор, прекоси коридора и излезе от жилището.

Ливи се взря в тъмното небе през огромното пространство, открито от прозорците в далечния край на дневната, после затвори очи и отпусна глава върху меката, топла кожа на дивана. Винаги беше мислила, че има всичко. Колко опасна се бе оказала тази заблуда. Сега нямаше нищо. А и след това, което й беше казала Мойра, беше останала дори и без утехата на спомените си.

 

 

Пол Робсън проследи с поглед как шефът му се придвижва, криволичейки през тълпата, към своята ложа в „Лойдс“ и си каза, че освен всичко друго Хю Хауърд определено бе изключително изкусен и хладнокръвен тип. Той се спря пътьом, за да размени няколко думи с един-двама души, усмихна се без никакво усилие, като излъчваше непоклатима самоувереност, и Робсън му завидя за това. Той самият в този момент далеч не беше самоуверен, напротив, беше обезумял от страх.

Щом Хю стигна кабината, Робсън се изправи, преметна палтото си през ръка, след което вдигна куфарчето си.

— В такъв случай аз ще тръгвам, Хю, ако не възразяваш.

— Няма проблеми, Пол — Хю се обърна към един от застрахователните служители, за да каже нещо, и постави папката, която държеше в ръцете си, на бюрото. Робсън прочете името, отпечатано на нея, и в главата му тревожно просветна червена лампичка. „Порто Иншурънс“ — още една нова южноамериканска компания.

— За кога имаш час? — Хю отново се бе обърнал към него.

— Пет без петнадесет — отвърна Робсън. — Обаче сигурно ще вися там поне един час, докато си дочакам реда. Нали ги знаеш какви са хирурзите.

Хю се усмихна и взе папката.

— Значи до утре. Надявам се да не се окаже нещо заразно.

Робсън ведро се разсмя и кимна на секретарката.

— До утре. Чао, Мериан.

Запъти се с туптящо сърце към ескалаторите и опипа джоба на панталоните си за връзката ключове от колата. Бяха си на мястото и формата им му вдъхна нови сили. Далеч по-добре беше да свърши това, което беше намислил, използвайки колата. Ако нещо се объркаше, можеше да се измъкне бързо. Той стъпи на движещата се лента на стълбата и се взря надолу към етажа на дилърите на „Лойдс“, стомахът вече го присвиваше болезнено. След час всичко ще е приключило, все си повтаряше той, опитвайки се да уталожи надигналите се в стомаха му киселини. Просто не беше скроен за детективска работа, помисли си кисело — някой да е чувал Дик Трейси да е имал проблеми с червата?

Стигна в дома на Ломан в пет и половина. Мъчейки се да изглежда съвсем нехаен, като случаен минувач, паркира колата си на една пряка от къщата. Взе куфарчето си, закопча палтото си и затегна възела на вратовръзката, след което се отправи с чевръста походка към следващата улица и къщата на Ломан. Приличаше на професионален бизнесмен, който просто желае да осъществи делово посещение, никой не би го сметнал за подозрителен.

Като стигна до номер петдесет и седем, двуетажната къща на Ломан с три спални, Робсън се изкачи до предната врата, натисна звънеца и изчака няколко минути, както беше планирал. Не последва никакъв отговор. Хвърли поглед от другата страна на къщата, видя, че теренът бе чист, и мина по тясната пътека към задната градина. Махна резето на портата, стъпи върху плочника пред кухненската врата и извади малкия остър инструмент, който Ани използваше за вадене на скоби в курса си по тапицерство. Пъхна го между вратата и рамката, натисна рязко и върна назад езичето на ключалката. Огледа се нервно, защото оглушителният, както му се стори, шум беше отекнал в тихото предградие, като си мислеше: „Господи, дано Джо не ме прибере на топло заради това.“ Леко открехна вратата и чевръсто се шмугна в къщата.

Робсън бързо прекоси помещенията на първия етаж, като търсеше кабинета на Ломан, осветявайки с лъча на фенерчето си всяко едно от тях. Навсякъде се виждаха разпилени листове и хартии, но нищо не приличаше на работен кът. Той припряно се изкачи по стълбите на втория етаж.

Съзнавайки, че светлината много по-лесно би могла да бъде забелязана от по-горния етаж, Робсън внимаваше да не вдига нависоко лъча на фенерчето. Освен това през цялото време се ослушваше за евентуални шумове от долния етаж. Откри кабинета на Ломан зад втората врата, която отвори. Влезе вътре, пристъпи към прозореца и дръпна пердетата, след което натисна най-силната степен за светлина на фенерчето си. Хвърли поглед към двата високи, метални шкафа за документи и компютъра на бюрото. Тихо, с овладени и предпазливи движения, започна да преглежда всичко, което можеше да открие в стаята.

Четиридесет минути по-късно седеше пред екрана на компютъра и със затаен дъх включи машината, молейки се от „Садърн Електрик“ да не са отрязали захранването на къщата. Чу измъркването на стартиращия блок, няколко пронизителни писукания, след което екранът оживя. Пъхна във флопито дискетата, която беше открил в единия от шкафовете и която беше означена с 1275 — последните четири цифри от неговия личен телефонен номер — и нервно захапа нокътя си, докато чакаше зареждането. Това трябваше да бъде така необходимата му дискета, нямаше какво друго да е! След броени минути беше влязъл в системата.

Припряно натисна А, после „ентър“ и тогава осъзна, че му трябва и парола. Започна да се поти. Набра първо своето име, после „Лойдс“, после Бразилия, после Хю Хауърд… Стомахът му закъркори. Накрая опита с другата част от своя телефонен номер, докато по слепоочието му се стичаше тънка струйка пот. Машината изпиука и той получи достъп до файла.

След секунди се изписа списък с имена. Той плъзна маркера надолу по списъка, като пръстите му горяха и се потяха под ръкавицата, и информацията се разгърна пред очите му като пера на ветрило. За първи път, откакто се беше захванал с това преди три месеца, се почувства действително и съвсем реално ужасен. Без да губи време, натисна клавиша за запаметяване, извади дискетата и изключи компютъра. Ръцете му трепереха.

Пъхна дискетата в джоба си, извади шнура на компютъра от контакта, върна стола на мястото му и за последен път огледа стаята под светлината на фенерчето. Удовлетворен от факта, че не бе оставил никакви следи за пребиваването си там, Робсън изтича надолу по стълбите, забързано прекоси къщата до кухнята, стиснал в ръце куфарчето си. Затвори вратата на кухнята, прибра фенерчето си, небрежно заобиколи къщата и мина по пътеката към улицата. Отдалечи се, като се озърташе да види дали не го следят любопитни погледи, после сви зад ъгъла към следващата пресечка и видя спасителния силует на колата си. Натисна копчето за изключване на алармената й система, освободи централното заключване и влезе вътре, отпускайки се с облекчение назад в седалката.

Беше си въобразявал, че претърсването на къщата на Ломан ще го доведе до някакво еднозначно разрешение на въпросите, които го вълнуваха. Обаче се бе оказало, че това беше едва началото. Това, с което разполагаше на онази дискета, вероятно и бе причината за убийството на Ломан! То определено бе достатъчно, за да пъхне Хю Хауърд зад решетките за доста години, както и всички останали, замесени в операцията. Робсън свали ръкавиците си и извади носната си кърпа, за да попие потта от лицето си. Сърцето му продължаваше да тупти бясно, а и острата болка все така пронизваше вътрешностите му. Той също беше замесен в това. Младши съдружник във фирмата — беше даже повече от замесен, беше затънал до гуша! И ако Ломан действително бе убит заради това, кой, по дяволите, щеше да бъде следващият в списъка?