Мария Барет
Отмъстена (22)

Двадесет и първа глава

Ливи се събуди с ужасен махмурлук. Почувства го още преди да отвори очи, ужасно туптене в главата й, тежък, вонящ вкус в устата и всепоглъщащото чувство, че ако помръдне, ще повърне. Продължи да лежи в потъналата в мрак стая, като се питаше как, по дяволите, щеше да стане, когато с тягостно чувство осъзна, че всъщност изобщо не й се налага да става. Чу хаотична смесица от гласове в главата си и си каза: „Господи, явно доста съм прекалила с пиенето!“ Но докато се обръщаше в опит да заспи отново, долови няколко отчетливи думи и стреснато се изправи и се заслуша, изохквайки тихо заради пронизващата болка над очите си. Гласовете бяха истински и идваха откъм коридора.

Ливи с мъка стана от леглото, посегна към халата си и чак сега забеляза, че все още беше с дрехите си от предишния ден. Дръпна жилетката си надолу и се опита да поизглади омачканата си пола. В косата й цареше истински хаос, но тя нито за миг не си помисли да се среше. Втурна се към дневната, за да разбере какво, по дяволите, става. Закова се на място до дивана и се втренчи в двамата мъже, единият облечен в сив костюм на райета с крещяща вратовръзка, а другият с дънки и кожено яке, които нагласяваха обектива на камерата.

— Кой, по дяв…

Костюмарът и Ливи заговориха едновременно, и двамата с еднаква степен на изненада и възмущение. Спряха се, взряха се един в друг и Ливи този път първа нападна.

— Какво, по дяволите, търсите в моя апартамент? — възнегодува тя. — Откъде се взехте?

Костюмарът мигновено доби озадачен вид.

— Вашият апартамент?

— Да! — изкрещя Ливи. — Моят апартамент, по дяволите!

Той запристъпя от крак на крак, докато фотографът извъртя очи и ги сведе към пода. После първият извади някакви документи, разгърна ги и се взря в тях.

— Това не е ли петнадесети номер?

Ливи присви очи.

— Да… Е, и?

Костюмарът въздъхна с видимо облекчение.

— Извинявайте — промълви, — просто не ни предупредиха, че в апартамента все още има наематели.

— Не съм никакъв наемател!

— Не сте ли?

Положението се превръщаше в истински фарс и на Ливи започна да й се повдига. Отпусна се на ръба на дивана и вдигна поглед към младежа в костюм.

— Моля, обяснете ми какво става тук — изрече вяло и допря пръсти до слепоочието си.

Той пристъпи напред и за пореден път погледна документите в ръката си.

— Вчера сутринта с нас се свърза госпожа Иди Дейвис, която се представи за собственичка на този апартамент.

Ливи кимна.

— Иди — повтори, — точно така. Тя ми е баба.

— А-а! — мъжът затвори бележника си и се прокашля. — Ами, госпожа Дейвис ни помоли да минем през апартамента тази сутрин и да направим оценка за отдаване под наем. Каза, че желаела веднага да го обяви на пазара.

Ливи рязко сведе глава и се вкопчи в ръба на дивана.

— Тя какво? — думите едва излязоха от предразнялото й гърло. — Бихте ли ми го повторили, ако обичате?

— О, Боже! — възкликна костюмарът. — Вие не сте знаели?

— Естествено, че не съм знаела! — извика Ливи. — За първи път го чувам! — тя затвори очи и се помъчи да се овладее. — Искате да кажете, че баба ми желае да обяви апартамента за даване под наем?

Фотографът изгледа Ливи така, сякаш си имаха работа с малоумна, но запази безизразен вид и само кимна.

— Не мисля, че тя може да го направи! — възкликна Ливи. — Не и без моето съгласие!

Мъжът в костюм помълча за момент, потресен от възникналата ситуация, а на Ливи изведнъж й стана отчайващо зле.

— Вижте, госпожице… хъм…

— Дейвис.

— Госпожице Дейвис. Защо не се обадите на баба си, за да разберете за какво става дума, а ние ще се върнем в офиса си за половин час? Ето визитната ми картичка. Можете да позвъните на този телефон, за да ни кажете какъв е крайният резултат, и ако се наложи, ще се отбием, за да снимаме апартамента в удобно за вас време.

Ливи кимна, нямаше сили дори да вдигне глава. Знаеше, че ако помръдне и на милиметър, ще повърне направо върху килима.

— Добре, в такъв случай за момента си тръгваме.

— Да — успя да изрече с мъка тя. Чу как двамата тръгнаха към вратата, но не можа да вдигне глава. От коридора се чу ожесточена размяна на реплики, стори й се, че проблесна и светкавица, ала след няколко минути външната врата се захлопна и тя разбра, че те си бяха отишли. Изправи се, притисна длан към устата си и хукна към банята, за да повърне.

Десет минути по-късно Ливи вече си беше измила лицето, беше погълнала няколко успокоителни, два нурофена и почти половин литър портокалов сок. Намери тефтерчето си с адреси, седна до телефона и набра телефонния номер на Иди в Съсекс, като все още не се чувстваше съвсем добре, но съзнаваше, че се налага да получи отговори на някои въпроси.

Зачака, както й се стори цяла вечност, Иди да вдигне телефона, после чу обичайния троснат тон на баба си и изрече с колкото се може по-ведър глас:

— Здравей, бабо. Оливия се обажда.

Отсреща се възцари мълчание.

— Бабо? На телефона ли си още?

— Да — изръмжа баба й. — Какво искаш?

— О, ами… — Ливи си напомни, че Иди винаги разговаряше по този начин. Пое си дъх и продължи. — Бабо, тази сутрин в апартамента дойдоха някакви хора, които твърдяха, че си искала да пуснеш обява за наем. Това не е вярно, нали? Станала е грешка, недоразумение? Би ли ми обяснила?

— Няма никаква грешка, Оливия — студено изрече Иди. — И не, няма какво да ти обяснявам! — тя изсумтя презрително. — Това казах и на мъжа на майка ти. Ако искаш да говориш, говори с него, така или иначе него държа отговорен за всичко!

— Отговорен за какво? — гласът на Ливи бе натежал от едва сдържани сълзи. — Какво?

— О, я стига си хленчила! Ако не беше той, нищо подобно нямаше да се случи! Винаги съм го казвала и пак ще го повторя!

— Но, бабо! Какво е?…

Иди рязко я прекъсна.

— И престани да ме бабосваш, госпожичке! Ако си въобразяваш, че ще търпя наркотрафиканти в семейството си, очертава ти се много голяма изненада!

— Наркотраф…

— Да изнесеш вещите си от апартамента най-късно до края на месеца, Оливия, защото иначе ще предприема съдебни мерки.

— Съдебни… — гласът на Ливи й изневери. Продължи да слуша тирадата на Иди в обичайния й обиден начин на изразяване, докато най-после не събра кураж, за да затвори. Поседя известно време в настъпилата тишина, после плъзна поглед из красивия си апартамент, скри лице в шепи и избухна в плач.

Все още продължаваше да плаче, когато телефонът иззвъня. Подскочи, сети се, че телефонният секретар е включен и зачака да чуе гласа на този, който се обаждаше, да прозвучи по говорителя. Беше Джеймс. Ливи припряно се стрелна към телефона.

— О, Джеймс! Слава Богу, че се обади!

— Ливи? Какво се е случило? — той моментално застана нащрек. — Какво има?

— Джеймс, баба иска да даде апартамента под наем! — тя отново заплака и Джеймс се опита да я успокои, като през цялото време му се искаше грубо да й каже да се стегне. Изчака риданията да заглъхнат, след което добави:

— Ливи, имаме нужда от съвет. Юридически съвет. Трябва още сега да се обадиш на Питър и да го попиташ какво да правим. Ако той не може да ни помогне, поне ще те насочи към някой свой колега.

— Не мога… — едва промълви тя. — Съжалявам, Джеймс, обаче не мога да се обадя на Питър.

— И защо не? — този път тонът му изрази цялото нетърпение и гняв, които го бяха обзели. — Не се дръж като глупачка, Ливи! Естествено, че можеш да му се обадиш! Та той е твой доведен баща, за Бога!

Ливи се сети за думите на Иди и гневът от предишния ден избухна с нова сила. Запази мълчание.

— Ливи? Настоявам да се обадиш на Питър! — повтори Джеймс отново. — Не ме интересува какви са ви…

— Слушай, баба каза, че Питър е виновен — гневно го прекъсна Ливи. — Затова ни изритва на улицата.

— Какво, по дяволите, означава пък това? — избухна Джеймс.

— Не знам! Пък и откъде да знам? — изкрещя и Ливи в отговор.

Последваха няколко секунди ледено мълчание, след което Джеймс каза:

— Ами, предлагам ти да се обадиш и да разбереш, Ливи — тонът му беше студен. — А между другото, след като приключиш с това, поизчисти малко неразборията вкъщи. С много мъки успях да уредя Марк Грийн от „Индепендънт“ да дойде тази сутрин и да направи интервю с теб. В утрешното им издание има отделена рубрика за портрет на знаменитост и това е чудесна възможност да направиш публична изява.

Ливи моментално омекна, разбирайки колко много Джеймс се стараеше заради нея.

— Добре, още сега ще се обадя на Питър.

— Хубаво.

Тя почувства облекчението в гласа му.

— И благодаря за интервюто — добави в знак на помирение. Последното, с което й се искаше да се занимава в момента, беше пресата, но поне щеше да получи възможност да обясни своята гледна точка, да привлече на своя страна част от общественото мнение, за което все говореше Джеймс.

— Добре — отвърна Джеймс. Той изобщо не мислеше за „Индепендънт“, нито пък за кавгата с Ливи, мислите му бяха изцяло заети с перспективата да изгубят апартамента. Това го изпълваше с отчаяние. — Обади ми се, като разбереш какво става.

— Непременно.

И без да добави нищо повече, той затвори. Ливи поклати глава и натисна вилката, за да може да чуе свободен сигнал. После, преди още да е загубила кураж, набра служебния номер на Питър и се свърза с помощника му.

— Питър Маршал, ако обичате — изрече. — Оливия Дейвис е на телефона.

Нервно зачака да я свържат с Питър и изведнъж проумя, че и понятие си няма какво щеше да му каже.

Питър завърши срещата с клиентите си и се изправи, а двамата мъже се наканиха да си вървят. Заобиколи бюрото си, ръкува се с всеки от тях и ги съпроводи до вратата. Уилсън пристъпяше от крак на крак и изчакваше удобен момент, за да го заговори. Двамата мъже си тръгнаха и Уилсън последва Питър в кабинета му.

— Господин Маршал, Оливия Дейвис е на телефона и иска да говори с вас — прошепна настойчиво. — Чака ви вече десет минути — спомни си сцената от предишния следобед и неодобрително поклати глава. — Уведомих я, че имате служебен ангажимент, но тя настоя да изчака.

— Няма нищо, Уилсън — Питър се постара да успокои стаената паника на помощника си. — Би ли ни свързал в кабинета ми? — той се усмихна и Уилсън забърза към своя кабинет. Питър пристъпи към бюрото си и зачака иззвъняването.

— Питър?

— Здравей, Ливи — изрече той. Представа нямаше какво да очаква сега след вчерашната сцена, за която сърце не му беше дало да спомене на Мойра.

— Питър, току-що се обадих на баба.

— О-о! — трябваше да се досети, че Иди не би си губила времето.

— Тя е пуснала обява за апартамента, за отдаване под наем — Ливи се опита да запази спокоен тон, но не успя. — Тя не може да направи това, Питър! — извика ненадейно. — Не и след всичкото време и пари, които вложих в него!

— Ливи, съжалявам, действително съжалявам, но се опасявам, че може. Вече прегледах нещата. Ти не разполагаш с никаква договореност за наемане на апартамента, никакво споразумение, изобщо нищо черно на бяло — той въздъхна и продължи. — Апартаментът принадлежи на Иди и тя е в пълното си право да го даде под наем. Тя сигурно вече е проверила как стоят нещата и се е съветвала със своя адвокат, Ливи, нали я знаеш каква е.

Настъпи продължително мълчание и на Питър му се стори, че долавя опитите на Ливи да възпре сълзите си. В следващия момент я чу да казва обвинително:

— Иди ми каза, че ти си отговорен за това. Какво означава това, Питър?

Питър бе напълно потресен. Знаеше, че Иди никога не го беше харесвала, но размерите на подлостта и злобата, които бе показала, сега го смаяха въпреки всичко, с което му се бе налагало да се сблъсква през годините. Помълча за известно време, след което изрече кротко:

— Ливи, историята е дълга и объркана и не бих искал да се впускам в подробности точно сега, и то по телефона. Само ще ти кажа, че това няма никаква връзка с реално съществуващи неща или с нещо конкретно. Не зная какво точно е имала предвид, но мога да се досетя приблизително и бих казал, че причината е направо жалка — Питър знаеше, че Иди винаги бе обвинявала него за всяка неуредица в живота на Мойра и Ливи през последните десет години. Винаги бе поддържала тезата, че ако Брайън беше жив, а заслугата, за да не е, бе на Питър, то всичко би било чудесно, идеално.

— На теб може и да ти се вижда жалка тази история — студено изрече Ливи, — но заради нея аз ще изгубя апартамента си.

Питър въздъхна.

— Ливи, не става въпрос за…

— За какво, Питър? — гневът на Ливи избухна бързо и остро. Накъдето и да се обърнеше, Питър препречваше пътя й. — Че не си виновен ти ли? Ти никога за нищо не си виновен, нали? Единственото, което знам със сигурност, обаче е, че преди десет дни Иди охотно изплати гаранцията ми, а сега иска да ме изхвърли като мръсно коте от жилището ми поради причини, за които ти си отговорен. Ти!

— Чакай малко! — Питър проумя, че бе започнал да повишава тон и моментално спря — мразеше да крещи. — Кой ти каза това за гаранцията? — попита я студено, овладял се благодарение на професионализма си. Нямаше никакво намерение да се кара с Ливи.

— Никой — отвърна Ливи остро. — Мисля, че е очевидно! Кой друг би имал толкова пари?

Питър с мъка се въздържа от яростна забележка. Чу почукване на вратата на кабинета си и вида Уилсън да влиза тихо, за да му напомни, че е време да тръгва към съда.

— Ливи, трябва да затварям. Ще поговорим за това по-късно.

Обаче Ливи вече беше напълно завладяна от гняв. Питър ще помогне, беше й казал Джеймс, и тя си беше мислила същото предишния ден, само че Питър помагаше единствено на самия себе си!

— Не, няма, Питър! — изрече Ливи с горчивина. — Няма за какво повече да говорим. Схванах намека ти. Да се махна от живота ти и да ви оставя двамата с майка на мира. Ха! — тя се разсмя високо, истерично и тъкмо когато Питър понечи да каже нещо, затвори с трясък. Погледна Уилсън сконфузено, след което остави слушалката върху вилката. Изобщо не знаеше какво да направи.

Ливи стисна ръце в юмруци и с мъка се въздържа да не тресне телефона в пода. През последните няколко дни беше изпитвала объркване и гняв, както никога в живота си, и едва успяваше да се овладява. Постоя, както си беше застинала, с очи, впити в телефона, разкъсвана между желанието си да изпотроши всичко или да избухне в плач, след което видимо подскочи от звука на входния звънец. Забърза към домофона и заговори в слушалката:

— Кой е?

— Марк Грийн, от „Индепендънт“.

— О, не!

— Моля?

— Нищо, задръжте така, сега ще натисна копчето — натисна бутона на автомата за отваряне и хукна към банята, за да се среше. Тази сутрин не си беше направила труда нито да вземе душ, нито да се преоблече и дрехите й бяха изцапани и омачкани от предната вечер. Изглеждаше ужасно, с тъмни кръгове около очите и подпухнало лице от огромното количество червено вино, което беше изпила. Грабна освежителя за уста, пожабурка се, прекара бързо течността напред-назад из устата си, после се опита да разреше заплетената си коса с гребен, преди да я приглади с четката.

В този миг прозвуча звънецът на входната врата горе и тя тичешком изскочи от банята и се устреми към коридора, защура се нервно, все още с гребен, затъкнат отстрани в косите й. Отвори вратата със замах — насреща й стоеше Марк Грийн, журналист, с когото се беше срещала и преди, израствайки в кариерата си, но на когото така и не беше имала време да отдели внимание. Усмихна се доста пресилено, след което разтвори вратата още по-широко и го покани да влезе.

— Как сте, Ливи? — Грийн протегна ръка.

— О, добре — двамата си стиснаха ръцете и той се обърна към младежа зад гърба си. — Да ви представя фотографа си, Лео.

— Здравейте. Хубаво име — Ливи се засмя, но двамата мъже красноречиво пренебрегнаха нелепия й опит да разведри атмосферата.

— Заповядайте — Ливи посочи с ръка към дневната и се загледа в гърбовете им, докато вървяха пред нея, а Лео попиваше всеки детайл от обстановката, за да подбере най-добрия ъгъл за снимката. Ливи вдигна очи към тавана, затвори вратата и ги последва. Прекрачи прага на дневната и се запъти към кухнята, но забеляза как и двамата се бяха втренчили в облеклото й. Подръпна елека без ръкави надолу, макар прекрасно да разбираше, че е излишно да се суети и да полага усилия да го оправи. Това моментално я раздразни.

— Ще пиете ли чай или кафе?

Грийн поклати глава и Ливи спря.

— Не разполагам с много време — отвърна й той. — Ако нямате нищо против, бих предпочел веднага да се захващаме с работата — маниерите му излъчваха надут професионализъм и Ливи не успя да прикрие презрителния израз в очите си. Нафукано парвеню, каза си мислено и пристъпи към дивана.

— Откъде бихте искали да започнем? — попита с цялата вежливост, на която бе способна в момента, ала Грийн безпогрешно долови раздразнението в гласа й.

— Какво ще кажете да започнем от снимката? — отвърна й той, забелязвайки затъкнатия в косата й гребен. — Застанала до картината на Дафи. Това е Раул Дафи, нали? — в главата му вече бе започнала да се оформя идеята за уклона на статията.

— Да, но… — Ливи не можеше да определи кое беше по-лошо, да бъде видяна и описана черно на бяло като безумно суетна, ако ги помолеше да й дадат време да се пооправи и преоблече, или да я снимат в отчайващия вид, в който беше в момента.

Грийн долови неудобството й, но искаше да я представи така, както си беше в момента. Това напълно съвпадаше с намеренията му за съдържанието на статията. Така или иначе никога не беше харесвал Ливи Дейвис, смяташе я за много надута.

— Изглеждате чудесно, Ливи — нехайно изрече. — Не се тревожете, всъщност по всяка вероятност ще използваме само портрет до раменете.

— О, добре тогава.

— Вижте какво — продължи той, — защо не започнем разговора, докато Лео снима? — беше усвоил този прийом още преди години. Това винаги ги разсейваше и ги караше да изричат неща, без изобщо да се съсредоточават в казаното.

— Ами-и…

— Нямаме никакво време, Ливи, това наистина би ни помогнало.

— Добре — Ливи се изправи, уморена, объркана, разстроена, като все още й се повръщаше и беше в изключително лошо настроение. — Къде да застана? — попита немощно.

— Вдясно от картината ще е добре, мисля — отвърна Грийн. От това положение се получаваше идеален изглед към изключително шикозната, изключително скъпата обстановка. — Така, чудесно! — извади бележника и писалката си и се приготви да си води бележки, докато Ливи говори. Седна на високата маса. — Защо не ми разкажете за нещата, които се случиха през последните две седмици — подхвана той. — Кой е бил замесен, кой ви е оказал помощ и подкрепа, от този род — Грийн вдигна поглед към нея. — Можем да започнем с втория ви баща, той е адвокат, нали? Навярно прави всичко възможно, за да ви помогне?

— Не желая да говоря за него! — гневно се тросна Ливи в момента, в който щракна фотоапаратът.

— О?

— Изберете си друга реплика за начало, Марк — добави тя ледено с пламнало лице и Грийн прикри усмивката си, като сведе глава и започна да пише нещо в бележника. — Няма проблем, Ливи — отвърна й ведро.

Никакъв проблем наистина, помисли си. Основите на статията му бяха положени.

 

 

Джеймс се прибра рано у дома, влезе в жилището и извиси глас, за да повика Ливи, докато вървеше към дневната. Там я нямаше. Влезе в спалнята и въздъхна тежко, като видя пуснатите завеси, чашата с вино до леглото и малко кафяво шише с хапчета на нощното шкафче. Взе шишенцето, прочете на етикета, че става дума за валиум, отвъртя капачката и провери съдържанието — Ливи беше взела две таблетки. Втора вечер подред взе чашата от шкафчето, хапчетата и тихо излезе от стаята, като затвори плътно вратата след себе си. Спря се насред дневната и плъзна очи наоколо.

Като вземеше предвид хапчетата и виното, явно новините за апартамента не бяха окуражаващи. И самият той се беше свързал с един приятел юрист същия следобед и беше разбрал, че от правна гледна точка няма надежда. И на него никак не му допадаше това, което щеше да направи, разбира се, но беше крайно време да предприеме някакви действия. Нямаше намерение да губи, ако нещата действително тръгнеха на зле. Пристъпи към телефона и се обади на Хю. Проведоха кратък разговор, след което Джеймс позвъни в близката агенция за таксита и си поръча кола за след един час. Остави слушалката, обиколи просторната дневна и мислено отбеляза кои неща бяха действително ценни и над кои имаше морални права. Започна със скицирания пейзаж на Дафи.

В рамките на един час беше успял да се приготви напълно. Беше опаковал в кафява хартия ценните неща, които искаше да вземе със себе си, беше ги уплътнил с меки неща и ги беше прибрал в кашон, който бе поставил до вратата. Педантично бе подредил и куфар с дрехи, които щяха да му бъдат достатъчни за следващите няколко дни, идеално изпраните му и изгладени ризи старателно бяха сгънати и увити с тънка хартия, костюмът му беше в съответния найлонов калъф на мека закачалка с подплънки, а меките му кафяви обувки „Гучи“ бяха грижливо поставени във фирмената им кутия. Седна на един от високите столове и зачака шофьорът на таксито да звънне на входната врата долу. Точно на секундата домофонът зазвъня. Обади се на човека долу, като внимаваше да говори с тих глас, след което взе куфара и кашона в ръце. Без изобщо да се замисли за Ливи, излезе на площадката, предпазливо затвори вратата зад гърба си и натисна копчето на асансьора. Заслуша се в поскърцващото изкачване на кабината нагоре, като мислено я подканяше да побърза. Минути по-късно вече си беше тръгнал.