Мария Барет
Отмъстена (11)

Десета глава

Хю седеше в своя кабинет. Беше осем и половина вечерта, мястото най-сетне бе опустяло и той чакаше телефонните връзки с Бразилия да се изчистят. Вдигна повторно телефона и набра номера, като държеше слушалката на разстояние от ухото си, очаквайки линията отново да даде заето. Чу познатото „момент, за включване“, след което прозвуча свободен сигнал.

— Господи! Най-сетне! — отговориха на обаждането му след около десет секунди.

— Джон? — ехото на далечното разстояние върна обратно името до ухото му, след което прозвуча отговорът на неговия човек в Бразилия. Хю подхвана направо, без да губи време. — Джон, Хю Хауърд е. Какво, по дяволите, става?

Барабанейки гневно с пръсти по бюрото, Хю изслуша отговора, без изобщо да обърне внимание на съдържанието му.

Извиненията не го интересуваха. От три дни насам Ливи му се беше обаждала по два пъти на ден, защото неговият човек в Рио не се беше показал никакъв, а той бе разбрал от колумбийците, че я следят в очакване на подходящ момент, за да осъществят контакт. Ала те следваха не този, когото трябваше! Ако се обърнеха към Ливи, цялата сделка щеше да отиде по дяволите. Наложително бе тя да остане в пълно неведение. Хю преглътна с мъка и се опита да прикрие объркването и страха в гласа си. Съзнаваше, че през последните двадесет и четири часа се беше разминал на косъм с разкриването. Джон най-после престана да дрънка и Хю каза:

— Честно казано, Джон, пет пари не давам за блудкавите ти извинения! Платих доста за тази връзка и съм изпратил някого чак до Бразилия въз основа на тази договореност. Ливи Дейвис смята, че ще срещне някой от „ИМАКО“, който да я отведе до Лени Дуче, и ще получи именно това! Ясно ли се изразих? — той направи пауза, за да се помъчи да овладее гнева си. — Не ме интересува как ще го направиш, нито какво ще ти струва това, но искам тя да осъществи срещата си с Дуче! Ти твърдеше, че ще се справиш, е, действай тогава! — ако Ливи не се свържеше с Дуче, тя щеше да отлети от Рио, преди още Джеймс да се е появил там. Хю не можеше да си позволи тази засечка, той просто нямаше особена вяра в Джеймс. Ливи бе идеалната изкупителна жертва.

— Чуй ме добре, Джон — каза той, овладявайки тона си. — Платих сума пари за обещанията ти. Мануело ти вярва — той спря, за да се запечата добре забележката в съзнанието на мъжа отсреща. — Аз също. А сега просто вдигни слушалката, свържи се с хотел „Рио Палас“, говори с Ливи Дейвис, кажи й, че си от „ИМАКО“ и уреди пътуването на филмовия й екип до Дуче. Ясно? — последва неколкоминутна пауза. — Днес! — каза Хю. — Искам да е напуснала Рио и да е качена на самолета за среща с Дуче до утре вечерта!

С тези думи Хю тръшна слушалката върху телефона, наведе се напред и стовари юмрук върху бюрото си.

Няколко минути по-късно отново вдигна телефона и набра Южна Америка.

— Ало? Мануело, ако обичате — зачака, както му се стори цяла вечност, което всъщност бе не повече от минута, и почувства как по тила му се застича пот.

— Мануело, Хю Хауърд е. Не, не, всичко е наред! Просто за да ти кажа, че моята връзка все още не е в Бразилия. Не, не е тя! Това беше грешка, да, осъзнавам това. Не, грешка с резервацията в хотела. Джеймс Уорд ще пристигне чак в средата на следващата седмица. В сряда, на четиринадесети. Да, ако имаш тази възможност. Благодаря, аз… — Хю изведнъж спря и се взря в слушалката в ръката си. Линията бе прекъсната. Остави слушалката на бюрото, извади носната си кърпа, избърса челото и врата си отзад, след което върна слушалката на вилката. Изправи се и си пое дълбоко дъх. „Това беше на косъм, помисли си, като пристъпи към прозореца, съвсем на косъм, по дяволите!“

Ливи излезе изпод душа и посегна към пухкавата бяла хавлия, преметната на закачалката. Припряно я уви около тялото си и хукна към спалнята, за да вдигне телефона.

— Ало, Ливи Дейвис е — отпусна се тежко на леглото, като чу гласа на Роджър Хардман и тежко въздъхна встрани от микрофона на слушалката. — Да, не, няма нищо, Роджър. Ще бъда долу след двадесет минути. О, разбирам… — тя направи пауза и изруга наум. Спешна среща — само това й липсваше. — О, така ли? Добре, щом така смяташ. Аз лично мисля, че трябва да изчакаме още малко… — Роджър я прекъсна. — Да, добре, слизам — тя се наведе напред и остави слушалката. — Мамка му! — изрече на глас и се изправи.

Роджър свикваше среща, за да обсъдят какво да предприемат по-нататък. Не желаеше да взима никакви решения, без да се е допитал до мнението на всички членове на екипа.

— Много умно от твоя страна, Родж! Да, да! — продължи Ливи да си говори сама, като се запъти обратно към банята.

— Много далнов… — тя спря, щом телефонът звънна отново.

— Да, знам — изрече, докато прекосяваше стаята, — забрави да кажеш, че ще се срещнем в бара!

Ливи посегна към телефона за втори път.

— Да? — но вместо гъгнивия глас на Роджър, чу един съвършено непознат. Замръзна на място и затаи дъх. В следващия миг на лицето й се изписа широка като на Чеширски котарак^[1] усмивка. — Да, да, аз съм! О, слава Богу! Да, чудесно! Не мога да ви опиша колко се радвам! — тя ведро се разсмя. — Знаете ли, вече се опасявах, че няма да се обадите.

Петнадесет минути по-късно, напълно облечена и с всички подробности, записани на лист в ръката й, Ливи се обади на рецепцията и поиска да я свържат със стаята на Роджър Хардман. Хвана го тъкмо когато щеше да излиза оттам за срещата им в бара.

— Роджър? Аз съм! — едва успяваше да говори от вълнение. — Най-добре ще е да кажеш на хората на срещата да вечерят набързо и да се качват по стаите, за да опаковат багажа си. Да, да, току-що! Имаме резервации за полета на „Вариг“ тази вечер от Рио за Белем. Очевидно Дуче е някъде по поречието на Амазонка и ние ще трябва да го открием! — тя се поизправи на леглото и изслуша отговора на Роджър. После хвърли поглед на листа в ръката си и започна да изрежда техните указания. Ливи Дейвис вече беше поела по пътя към целта си и оттук насетне нищо не можеше да я спре.