Мария Барет
Отмъстена (15)

Четиринадесета глава

Хю стоеше зад тълпата в залата за пристигащи и се оглеждаше за етикет БА върху куфарите на излизащите през портала. Полетът се беше приземил преди двадесет минути и той напрегнато следеше потока от пътници, за да зърне лицето на Ливи. Нервничеше, по тила му пробягваха иглички, а стомахът му се бе свил в болезнен възел. Не такъв беше планът. Джеймс беше прибързал, малодушен идиот такъв! Ако нещо се объркаше, Боже Господи! Той щеше…

Хю се взря над главите на хората отпред. Видя мъж с количка, натоварена с камера и снимачна апаратура, да маха на съпругата и детето си и да пристъпва към тях. Точно преди да стигне края на тълпата, го спря митнически служител и на лицето му моментално се изписа тревога. Хю се взря по-внимателно в апаратурата, по всички касетки и куфари имаше разлепени знаци на Сити Телевижън. Възелът в стомаха му се стегна още по-здраво.

Наблюдавайки със затаен дъх сцената, видя как жената и детето се приближиха към мъжа и митничаря. На нея й беше обяснено нещо и на нейното лице също се изписа смайване и тревога. Тя кимна, вдигна лице към съпруга си и двамата заедно последваха митничаря през залата към врата с надпис „Само за вътрешни лица“.

Хю преглътна мъчително и леко се промъкна покрай задната част на тълпата към стъклените врати на зелената митническа зона. Проправи си път напред, за да види какво ставаше там. Стъклото бе от тъмните и беше трудно да се различи ясно каквото и да било. Устреми се още малко напред, избутвайки една жена пред себе си и в този миг съзря Ливи. Замръзна на място.

Секунди по-късно, без да поглежда повторно, Хю се извъртя на пети, с лакти си проправи път през навалицата и с широка крачка, почти тичайки, прекоси залата за пристигащи и се устреми навън към паркинга. Стомахът му яростно се преобръщаше, а ушите му бучаха от притока на кръв. Щом излезе от сградата на летището, започна да тича. Трябваше да се измъкне оттам, преди Ливи да им каже, че щяха да я посрещнат, трябваше да се измъкне от летището. По най-бързия начин.

Наложи си да се успокои привидно, като доближи будката за разплащане, и бръкна в джоба си, за да извади квитанцията и дребни. Плати на гишето, извръщайки лице, за да не може мъжът да го види както трябва, след което взе разписката си за излизане от паркинга. Хукна по стълбите за дясното ниво на гаража и притича към колата си.

Качи се в нея, завъртя стартера и здраво стисна с две ръце кормилото. Тресеше се от глава до пети. Включи на скорост, излезе от клетката за паркиране и се устреми към изхода. Равномерното жужене на двигателя на поршето го поуспокои. Щом излезе на шосето, взе телефона си и натисна повторно избиране. Веднага се свърза с адвоката си.

— Маркус, Хю Хауърд е.

— Здрасти, Хю. Как?…

— Маркус, в момента имам среща с теб, разбираш ли ме? Запиши си го в бележника.

— Хю, опасявам се, че…

— Запиши си го в бележника веднага, Маркус! И напусни офиса си за час, час и нещо. Иди да пиеш кафе някъде и си запази квитанцията от сметката.

— Хю…

— Нали затова ти плащам, Маркус, в случай че някога ми потрябва нещо. Направи го! — Хю изключи телефона. Нямаше какво повече да обяснява. Плащаше доста тлъсти чекове именно за такъв вид осигуровка. Натисна с крак педала на газта, мина във външното платно и изпревари колата пред себе си. Ако лайното се удареше във вентилатора на тавана, той трябваше да е дяволски сигурен, че няма да стои в обсега му.

 

 

Ливи седеше скрила лице в шепите си. Беше в това положение непрекъснато през последния час. Нищо от това, което й казваха, не можеше да стигне до съзнанието й. Цялата ужасна сцена се повтаряше отново и отново и тя имаше чувството, че не беше там, сякаш всичко това не се случваше с нея. Не знаеше какво се беше случило, действително не знаеше. В един момент беше на път да вземе куфара си, беше се сбогувала със снимачния си екип, а в следващия беше в стаята за разпити с двама представители на властта и въпроси, думи, изясняване на права, още въпроси, като всичко се въртеше ли, въртеше в главата й. Вдигна лице, щом две жени в униформа влязоха в стаята.

— Ливи Дейвис?

Тя се взря невиждащо в жената, която заговори.

— Ще направим обиск на вас самата. Бих искала да насоча вниманието ви към разпоредбите за възражения срещу обиск на личността — жената кимна към стената. Ливи изобщо не погледна натам. — Бихте ли се изправили, моля?

Служителят, който я беше арестувал и бе стоял при нея почти през цялата сутрин, мълчаливо тръгна към вратата и излезе. Жените пристъпиха напред, а Ливи се изправи, както я бяха помолили. Забеляза равнодушния поглед на едната служителка и чак тогава проумя какво се искаше от нея. Започна да трепери.

— Бихте ли свалили всички части на облеклото си поотделно и ги подали към мен. Ще сваляте всяка следваща по мое нареждане.

Ливи се втренчи в земята за няколко минути, след което свали пуловера си и го подаде на служителката. Стоеше притеснено и чакаше, докато той беше разгледан внимателно, сгънат и поставен на масата. Разкопча полата си и после я свали.

Няколко минути по-късно, застанала гола, Ливи обгърна с ръце гърдите си и се опита да възпре треперенето си. Не можеше да вдигне очи към жените. Беше се втренчила в пода и сълзите й напираха болезнено в гърлото й. Както й се стори след цяла вечност една от жените каза:

— Добре, вече можете да се облечете.

Тя кимна, посегна към сутиена си и най-после се разрида.

 

 

Фрейзър влезе в кабинета си тъкмо когато телефонът зазвъня, и се наведе през бюрото, за да вдигне слушалката.

Силното му мускулесто тяло беше по-гъвкаво, отколкото изглеждаше. Задържа слушалката на разстояние от ухото си и се вгледа в белия макет на статията, която трябваше да влезе във вечерното издание на вестника му.

— Да. Фрейзър Стюарт, „Ангъс Прес“ — изрече с обичайния си рязък и не многословен маниер. Чу единствено тишина и повтори още по-рязко: — Да? Какво обичате?

Изпусна статията, която държеше в ръце и се изпъна сепнато.

— Господи, Ливи? Какво има?… Ливи? — изчака няколко секунди и сърцето му оглушително заби. — Ливи, говори по-бавно, опитай се да се успокоиш, ако можеш. Не, не, няма нищо, скъпа, не съм затворил — сграбчи писалка от моливника на бюрото и откъсна част от страницата със статията. — Опитай да ми го кажеш бавно… да, да, разбрах те — той се помъчи да запази спокойствие, но пред очите му причерня от шока. — Откога си там? Добре. Разбирам. Да, ще тръгна със следващия полет… Слушай, Ливи, а Джеймс къде е? — стисна още по-здраво слушалката, като чу риданията й. — Слушай, няма нищо, скъпа. Не се тревожи, моля те. Веднага идвам — записа си това, което му каза тя. — Да, разбирам. Добре. Чуй ме, опитай се да не се тревожиш, Ливи. Всичко ще се оправи, да, обещавам… — връзката прекъсна.

Фрейзър изруга и тръшна слушалката върху вилката. Скочи на крака и излезе във външното помещение.

— Керъл? — взря се за миг в празното бюро, след което изкрещя: — Керъл!!!

След миг секретарката му влетя в стаята.

— Какво? Какво има?

— Керъл, веднага хвани телефона и ми запази място за следващия полет за „Хийтроу“, Лондон! После излез и ми купи тоалетни принадлежности и други неща за няколко дни престой. Нямам време да си ходя вкъщи!

— Добре — Керъл вдигна телефона. — Добре ли си, Фрейзър? — беше искрено загрижена, никога досега не го беше виждала толкова потресен.

— Да. Всъщност не, обаче нямам време за обяснения — той се прибра обратно в кабинета си и миг по-късно подаде глава през вратата. — Благодаря ти, Керъл.

Тя сви рамене и продължи да набира телефонния номер на летището.

Седнал пак зад бюрото си, Фрейзър напрегнато очакваше от бюро справки да вдигнат слушалката от другата страна и се чувстваше сякаш се бе върнал дванадесет години назад, в Оксфорд, с все същите объркани чувства на шок и тревога и невероятния копнеж, който се носеше ли, носеше в тялото му, сладостен и болезнен. Господи, колко добре си го спомняше, спомняше си го, като че ли беше вчера!

Тя беше на седемнадесет, прекалено млада за Оксфорд, но и прекалено умна, за да бъде някъде другаде, и така нетърпелива да се измъкне от дома си, с такова отчаяние, желаеща да избяга от болката заради развода на родителите й. Така и не разбра защо бе избрала точно него, какво я беше накарало да се обърне към него в онази ужасна нощ и след това, но знаеше, че по някакъв начин бе успял да я спаси от болката й. Беше я любил през цялото време, нощ подир нощ, със сила и енергия, която никога дотогава не беше познавал и никога не бе изпитвал след това, а тя се беше вкопчвала в него, беше викала, извивала тялото си под неговото, карайки го да копнее болезнено години наред след това само при мисълта за тези дни. Самоубийството на баща й в средата на първия семестър в Оксфорд беше сложило началото на болезнено кратка връзка, но той така и никога не беше успял да я забрави. Нито за миг.

Сепна се, когато връзката се осъществи.

— О, да, хъм… Маршал, Грейс Ин, Лондон. Благодаря — зачака. По линията прозвуча компютърен глас и той си записа номера. Натисна вилката, след което набра новия телефонен номер. Секунди по-късно се свърза със служителя в кантората.

— Бихте ли ме свързали с Питър Маршал, ако обичате? — получи стандартния отговор, че господин Маршал е в съда. — Разбирам — отвърна той. — В такъв случай бихте ли му предали съобщение, моля? Да, неотложно е, във връзка със заварената му дъщеря, Ливи Дейвис. Да, тя е задържана в митницата на летище „Хийтроу“ по някои изключително сериозни обвинения. Тя ми се обади. Името ми е Фрейзър Стюарт — изчака нетърпеливо секретарката да запише всичко това. — Той може да се свърже с мен на телефон… — последва още един момент тишина, след което Фрейзър добави: — Записахте ли го?… Добре! Този номер ще важи само за следващия един час обаче, след което ще бъда в самолета на път за Лондон. Благодаря ви — Фрейзър рязко затвори.

Изправи се, отиде до остъклената стена на разхвърляния си малък кабинет и се вгледа в Керъл, която още говореше с авиокомпаниите. Защо, по дяволите, Ливи се беше обадила на него? Ала нямаше време за размишления, в следващия момент телефонът иззвъня. Той се стрелна към него и сграбчи слушалката.

— Фрейзър Стюарт. Здравейте, господин Маршал. Да, аз се обадих. Извинявайте, че… Не, аз съм стар приятел от Оксфорд. Не, не зная защо се е обадила на мен… Да, разбирам ви напълно, но тя звучеше съвсем объркана и много разстроена. Навремето бяхме много близки и… — ненадейно търпението на Фрейзър се изчерпа. — Слушайте какво, господин Маршал, разбирам, че сте много разтревожен, но и аз самият не зная почти нищо, освен това, че Ливи ми се обади преди десет минути в ужасно състояние и ми каза да дойда в Лондон. Не зная какво точно се е случило и съм не по-малко озадачен от факта, че се е обадила на мен, но навремето успях да й помогна след самоубийството на баща й и сигурно в това е причината — спря, за да си поеме дъх, след което продължи. — Както и да е, излитам от Абърдийн още днес следобед и до довечера ще бъда в Лондон. Не бих могъл да направя кой знае какво, освен да бъда там, затова се обадих на вас — изслуша отговора на Питър Маршал, вече по-спокоен, и накрая кимна. — Добре, благодаря ви, да, бих се радвал. Ще се видим на летище „Хийтроу“ в такъв случай. Ще позвъня, за да оставя информация за полета си — той си записа домашния телефон, който Питър му продиктува. — Точно така, още веднъж благодаря. Довиждане — Фрейзър се изправи и остави слушалката.

— Керъл? — извика от бюрото си, гледайки я през прозореца. Тя вдигна палец нагоре, като продължаваше да говори по своя телефон и накрая затвори.

— Следващият полет е в два и половина — извика му в отговор. — Имаш място за него.

— Хиляди благодарности.

Тя се усмихна.

— Добре, аз хуквам по магазините.

Керъл стана, грабна палтото си от облегалката на стола и взе дамската си чанта.

— Ще взема малко дребни на излизане.

Обаче Фрейзър не й отговори, защото мислите му вече бяха с две стъпки напред. Щом щеше да отсъства за няколко дни, трябваше да даде указания на Гордън и да му обясни накратко плановете си за следващите издания. За пореден път вдигна телефона, избра номера на печатницата долу и помоли да го свържат с редактора.

 

 

Питър се мушна с ягуара си между две паркирани полицейски коли и застопори на ръчна. Изключи двигателя и хвърли поглед нагоре към студената сива сграда, преди да излезе от колата и да посегне към служебното си куфарче. Откъдето и да се погледнеше, полицейското управление в северната част на летище „Хийтроу“ бе дяволски неприветливо и мрачно място и той се запита как ли, по дяволите, се справяше Ливи вътре. Изкачи стълбите забързано и влезе в чакалнята.

— Здравейте. Питър Маршал, юрист. Дойдох във връзка с Оливия Дейвис — представи се накратко. — Тя е задържана тук под полицейски надзор — сержантът зад бюрото го помоли да седне.

След няколко минути към Питър се приближи леко оплешивяващ млад мъж.

— Господин Маршал? Аз съм сержант Рейд, полицейският служител, натоварен с този случай. Бихте ли ме последвали, ако…

— Отначало бих искал да знам какво се е случило! — прекъсна го Питър.

— Да, разбира се. Ще ви заведа в едно от вътрешните ни помещения, където ще можем да разговаряме. После ще доведа затворничката, за да се срещнете с нея.

Питър трепна, като чу думата затворничка.

— Та аз още не съм чул обвиненията, сержант.

Сержантът погледна бланката, която държеше в ръцете си.

— Госпожица Оливия Дейвис е обвинена в следното: „съзнателно замесване във внос на вещество, което е в разрез с митническите разпоредби в страната“, в този случай става дума за кокаин хидрохлорид — изрече той.

Лицето на Питър остана безизразно.

— Какво количество?

— Моля, последвайте ме — отвърна полицаят. — Стаята за разговори се намира тук, вдясно — той тръгна нататък и Питър го последва. Като влезе в малката безлична стая за разговори, постави куфарчето си на масата и се обърна към сержанта.

— И каква е цялата история? — настоя отново.

— В девет и петнадесет тази сутрин лицето Оливия Дейвис е било спряно при преминаването на зелената зона на митницата, като са й били зададени редица рутинни въпроси. Впоследствие багажът й е бил прегледан и вътре в куфара й са били открити четири двулитрови стъклени бутилки, във всяка от които се е намирало значително количество от предполагаемо наркотично вещество, забранено за внос в страната.

— Какво количество?

— Изпратено е в лабораторията за анализ и установяване на теглото.

Питър впи очи в полицая.

— Приблизително от порядъка на около три до пет килограма — най-после отвърна той.

Лицето на Питър отново не издаде никакво чувство, но току-що чутото напълно го втрещи. Служителят продължи:

— След което госпожица Дейвис е била арестувана, претърсена и веществото е било подложено на митнически анализ. Пробата е била положителна и е показала наличието на кокаин хидрохлорид.

— А каква е била реакцията на Оливия?

Полицейският служител вдигна рамене.

— Бил е извикан лекарят на митническите служби, очевидно тя е припаднала при ареста. Напълно смаяна, шокирана, твърди, че не е имала ни най-малка представа за бутилките, че никога преди не ги е виждала — той повторно сви рамене. — Позната история.

— А вашето мнение? Неофициално?

Той въздъхна.

— Неофициално, нямам представа. Изглежда съвсем искрено разстроена, бих казал шокирана, почти пред нервен срив — той направи пауза, след което добави: — Но не са ли всички такива? — полицаят бе станал циник, беше се нагледал на контрабандисти на наркотици, какви ли не чешити, и беше наясно с нещата.

Питър придърпа куфарчето си към себе си и го отвори.

— А сега бих ли могъл да я видя, моля?

Сержантът кимна.

— Ще наредя да я доведат — той се спря на прага. — Отново неофициално. Тя така и не е поискала адвокат, нито веднъж. Странно е, като се има предвид, че никак не е глупава. Сякаш все още не разбира какво й се е случило.

Питър отбеляза този факт в бележника си.

— Типичен симптом на шок — отвърна. Полицаят кимна и излезе от помещението.

Питър прокара длан по лицето си и тежко въздъхна. Ливи наистина беше загазила сериозно и на този етап той изобщо не беше наясно как тя щеше да се измъкне оттук.

Вдигайки глава, щом вратата се отвори, Питър кимна на полицая от предварителния арест и после погледна зад него към Ливи. Тя влезе мълчаливо в стаята. Лицето й бе пепеляво, очите лишени от всякакъв израз и самата тя му се стори по-малка от последния път, когато я беше видял, точно преди заминаването, когато бе извисена, окрилена от вълнение заради своя „световен репортаж“. Сега изглеждаше свита, смазана под тежестта на шока.

— Час на започване на посещението тринадесет и петнадесет — изрече младият полицейски служител. — Присъстват вторият баща на затворничката, Питър Маршал, затворничката и полицаят по случая, сержант Рейд — той отбеляза цялата тази информация на бланката в ръцете си, след което затвори вратата и остави сержант Рейд вътре в стаята. Полицаят отстъпи крачка назад, за да остави Питър и Ливи в известна степен насаме.

— Ливи?

Тя пристъпи към масата и седна.

— Здравей, Питър — гласът й бе немощен, объркан. — Как така…

— Фрейзър Стюарт ми се обади — прекъсна я Питър. Сержантът бе имал право, тя сякаш не беше на себе си. — Ливи, свързах се с адвоката Дейвид Джейкъбс. Той ще дойде всеки момент. Вероятно ще успее да ангажира Себ Петри, за да те представя.

Ливи нервно примигна няколко пъти.

— Дейвид Джейкъбс? Себ…

— Себ Петри, той е адвокат по криминални дела, много добър. Аз… — Питър забеляза, че Ливи отново бе започнала да примигва, почти неконтролируемо. Протегна ръка и я докосна. — Няма нищо, Ливи. Знам какво върша. Необходим ти е съвет, професионален съвет — плъзна ръката си надолу и обхвана дланта й, пръстите й бяха леденостудени. Ненадейно си каза, че не може да се сети друг път да я беше хващал за ръка, и фактът, че го бе направил за първи път при такива потискащи обстоятелства, го натъжи ужасно. Вдигна очи към нея и видя, че по лицето й се стичаха сълзи.

— Фрейзър, той ще?…

— Фрейзър идва насам днес следобед. Няма да му позволят да те види, но той ще бъде тук. Ще остане у дома при нас.

Тя кимна и отдръпна ръката си, за да избърше с опакото на дланта сълзите от очите си. Подсмръкна шумно и Питър й подаде носна кърпа през масата. Искаше му се да я попита защо се беше обадила на Фрейзър Стюарт, вместо да позвъни на майка си, но съзнаваше, че моментът не беше подходящ. Фактът, че бе постъпила така, го беше наранил, беше наранил и Мойра, това бе нещо, което така и не можеха да проумеят. Ливи задържа кърпата и я заизвива между пръстите си.

— Питър, не знам защо се обадих на него. Единственото, което си спомнях, беше последният път и как бях с него… — гласът й пресекна и тя преглътна мъчително. — Извинявай — добави, — трябваше да се обадя на вас с мама.

Питър кимна, само толкова можеше да направи. Ливи никога преди не се беше обръщала към него и Мойра като едно цяло и тази мисъл го изпълни с гордост и тъга едновременно. Той се прокашля.

— Ливи, ами Джеймс?

— Джеймс? Не знам, той още е в Рио. Аз… — тя поклати глава. Джеймс нямаше нищо общо с това, пък и как би могъл? — Трябва ли да му кажем и на него?

— Да, трябва. Останах с впечатлението, че ще се връщате двамата заедно?

— Така беше, но после Роджър поиска да тръгне по-рано, за да започне с монтажа, затова и на мен ми се наложи да се върна. Всичко стана в последната минута, решихме сутринта, запазихме билети за същата вечер и… — тя спря, като си спомни за обяда, колко много беше изпила, и Джеймс, блестящ, очарователен… пренапрегнат? Ливи отхвърли тази мисъл. — Той е в хотел „Рио Палас“. Можеш да му се обадиш там.

— Той не пожела ли да се върне с теб?

— Не, не можеше! Билетът му вече бе запазен и… — на него изобщо не му беше минало през ума, но това не беше нещо ново. През последните няколко месеца помежду им напълно бе липсвала близост. — Не — повтори тя, — той не пожела да се върне с мен.

Питър кимна. Естествено, че не би пожелал, помисли си, след което рязко се спря. Той би бил първият, който би заподозрял Джеймс, никога не го беше харесвал, защото го смяташе за суетен и егоистичен. Мислено зачерта думата „подозрителен“ пред името на Джеймс Уорд и се опита да се усмихне окуражително.

— Добре, няма нищо — отвърна.

След миг вратата се отвори и същият полицейски служител, който беше довел Ливи, надникна в помещението.

— Дейвид Джейкъбс, юридически съветник, е тук — обяви.

Питър кимна.

— Ливи, адвокатът е тук. Ще трябва аз да изляза, за да може той да поговори с теб. На него можеш да кажеш каквото пожелаеш, разбираш ли? Разговорът ти с него ще бъде абсолютно поверителен — той се изправи да си върви. — Добре ли си?

Цветът отново бе изчезнал от лицето й. Тя някак си успя да кимне.

— Край посещението в тринадесет и тридесет — изрече пак на висок глас служителят, докато го отбелязваше върху бланката. — Произшествия няма.

Питър взе куфарчето си и тръгна да излиза от стаята, като пътьом стисна рамото на Ливи. Спря се, защото тя задържа ръката му и се вкопчи в нея с леденостудени пръсти.

— Всичко е наред, Ливи, скъпа — нежно й заговори той. — Хайде стига, всичко е наред — тя го пусна и той докосна леко косата й, преди да продължи към вратата. Напусна помещението и забърза по коридора към Дейвид Джейкъбс със свито от ужас и страх сърце.

 

 

Джеймс влезе в стаята си в „Рио Палас“ и се наведе, за да вдигне бележката със съобщение за него, пъхната под вратата от служител от рецепцията. Хвърли чантата си на леглото и разгърна листа. Хю Хауърд се обаждал от Лондон, прочете, щял отново да позвъни. Джеймс свали банския си и тръгна гол към банята, взе хавлиена кърпа от закачалката и я уви около кръста си. Тялото му беше покрито с бронзов загар и тънък слой масло против изгаряне след прекараната сутрин на плажа и той се чувстваше добре, отпуснат и спокоен за първи път от месеци насам. Погледна часовника си и реши сам да се обади на Хю. Ливи вече навярно си беше у дома и бутилките бяха доставени благополучно. Върна се в спалнята и набра рецепцията, за да му дадат външна линия. Натисна копчетата със служебния номер на Хю, телефон, който знаеше наизуст, и зачака връзката да се осъществи. Секунди по-късно телефонът бе вдигнат.

— Ало, Хю? Джеймс се обажда! Да видя дали всичко е минало гладко.

От другата страна се възцари кратко мълчание, след което Хю отвърна студено:

— Затвори, Джеймс, това обаждане може да бъде проследено — и с това връзката бе прекъсната.

Джеймс се смрази и втренчи очи в слушалката, а по тялото му пробягнаха първите ледени тръпки на страх. После натисна вилката и отново помоли за външна линия. Набра номера в жилището им и след няколко минути, както си седеше на леглото и се взираше с невиждащи очи в стената, по линията прозвуча свободен сигнал, звънене след звънене, а ехото от пронизителния звън отекна ужасяващо в ухото му.