Мария Барет
Отмъстена (20)

Деветнадесета глава

Беше седем часът сутринта и Фрейзър внимателно отметна завивките, пусна крака на земята и се изправи. Тихо пристъпи към вратата, отвори я и излезе навън на стълбищната площадка, като хвърли поглед през рамо към Ливи, която все още спеше. Щом затвори вратата, взе дрехите си, които бе закачил на перилата предната вечер, и припряно се облече. Слезе по стълбите, като прескачаше онези, които знаеше, че скърцат, отключи предната врата и я отвори, без да вдига шум. Пристъпи навън в сивата ранна утрин и пое по алеята към селото. Трябваше да се обади на Питър.

Фрейзър крачеше забързано, поглеждаше нагоре през клоните на дърветата към небето и си мислеше за двата дни, прекарани с Ливи, два дни, които, каквото и да се случеше, щяха да останат запечатани в паметта му. Не беше помислял за рисковете, за това, че може и да изгуби Ливи, че нея може би я очаква голяма трагедия. Просто я беше любил, по същия начин както го бе направил преди години, обграждайки я с любов, без да оставя място за каквито и да било други мисли. И беше видял как браздите на тъгата изчезват от лицето й, как в душата й се възцарява покой и беше разбрал, още от първия път, че Джеймс не я обичаше, не и така, както я обичаше той.

Естествено това, че бяха в Уидком, бе помогнало. Там нямаше нито телефон, нито телевизор, чичо му Симкокс хранеше отвращение към съвременните постижения на техниката. В къщата имаше старо радио „Робъртс“, чието копче за станциите бе счупено и застопорено за вечни времена на Радио три, а и не се бяха приближавали до селото, за да купуват вестници. Щом се върнем, нищо от тези неща няма да й бъде спестено, бе изрекъл Фрейзър като довод пред самия себе си, полагайки огромни усилия да я предпази от всичко това, защото то сега не й трябваше. Обаче често беше заварвал Ливи да седи до прозореца, загледана в откритите простори пред себе си и в ширналия се безкрай на небето отгоре, и разбираше, че въпреки старанията му да я изолира от света за известно време, мисълта за случилото се никога не я бе напускала напълно. Тя се страхуваше. Той успяваше да поуталожи страха й, но знаеше, че той винаги присъстваше там. Страховете й бяха съвсем реални.

Като стигна телефонната кабина, Фрейзър бръкна в джоба си за торбичката с дребни монети, които пазеше за тези обаждания, и със замах отвори тежката врата. Остави я отворена, като я подпря с крак, и набра телефона на „Старото паство“, който вече знаеше наизуст. Зачака някой да вдигне от отсрещната страна. Не можеше да си обясни защо, но тази сутрин изпитваше страх от предстоящия разговор с Питър.

— Ало, Питър?

— А, Фрейзър! Как си? Как е Ливи?

— Добре. Аз съм добре, пък и Ливи изглежда много по-спокойна. Смятам, че след някой и друг ден…

Питър го прекъсна.

— Джеймс се обади снощи, Фрейзър — каза. — Той се връща у дома. Пристига на „Хийтроу“ тази сутрин и ще тръгне веднага за „Старото паство“. Иска да види Мойра и Ливи, затова по мое мнение тя трябва да се върне още днес. Той е ключова фигура в този случай, Фрейзър, и трябва…

— Да, знам — на Фрейзър не му трябваха обяснения. — Слушай, не се притеснявай, веднага се връщам в къщата, ще събудя Ливи и след около час ще тръгнем оттук.

— Хубаво, благодаря ти, Фрейзър — Фрейзър безпогрешно долови облекчението в гласа на Питър. — Джеймс ще бъде у нас около пладне.

— Добре. Значи доскоро — парите за разговора бяха на изчерпване. — На нас ще ни трябват около три — три часа и половина. Ще се появим горе-долу по същото време като Джеймс — оставаха му само десет пенса. — Дочуване — Фрейзър затвори в момента, в който таблото на автомата светна предупредително и със замах тръшна слушалката в гнездото й. — По дяволите! — изрече високо в празната кабина.

Излезе навън, остави вратата да се затвори с трясък зад гърба му и яростно срита един камък на пътя. Нищо не можеше да направи със себе си. Очакваше завръщането на Джеймс и през цялото време знаеше, че двамата с Ливи разполагаха само с няколко, дни. От това обаче не му стана по-леко. Само от мисълта, че това, което бяха споделили тези дни, беше свършило, изпитваше болка. Затова реши да не мисли. Продължи да подритва камъка нагоре по пътя през селото към къщата и си измисляше цяла поредица от събития, които прекрасно знаеше, че не биха могли да се случат. Просто имаше нужда от нещо, за което да се хване, нещо, което да го крепи през следващите няколко часа.

Като се върна в къщата, направи чай, подреди на поднос чайника, две чаши, малко портокалов сок и го понесе нагоре по стълбите към спалнята. Влезе, видя, че Ливи още спи, и постави таблата на земята, след което тихо пристъпи към леглото. Седна на ръба му, отметна кичур коса от лицето й и се взря в нея за момент, преди леко да докосне рамото й, за да я събуди.

— Ливи — забеляза как клепачите й потрепнаха. — Ливи, събуди се — тя отвори очи и за миг объркано се втренчи в стената. После се обърна и погледна Фрейзър, а на устните й колебливо разцъфна усмивка. Извади едната си ръка изпод завивките, обви с нея шията му и го придърпа нежно надолу към себе си.

— Ммммм. Събуждането никак не беше нежно — прошепна му и топлият й дъх погали страната му. — Защо не се мушнеш при мен?

Ала Фрейзър внимателно се отдръпна от нея, хвана ръката й и я положи обратно на леглото. Извърна лице.

— Ливи, трябва да се връщаме в Съсекс днес — тихо промълви. — Джеймс се прибира.

Мълчание.

Без да смее да я погледне отново, той зачака някакъв отговор, после се изправи, като не знаеше къде да се дене.

— Направих чай — изрече безпомощно.

Ливи седна в леглото. Сви колене, опря брадичка на тях и втренчи невиждащ поглед през прозореца. Разбира се, че трябваше да се връщат в Съсекс, беше очаквала да дойде този момент, беше подготвена. Защо тогава това й дойде като изневиделица? Остана в същата поза за известно време, чувствайки се изтръпнала, и помежду им се възцари тягостно мълчание. След малко Фрейзър заговори и тя го погледна, едва ли не забравила за присъствието му в стаята.

— Ще изляза, за да можеш да се облечеш — каза той.

Тя кимна. За миг през главата й мина мисълта колко нелепо беше подобно спазване на условностите за благоприличие след такава наситена и безумна любов, но не изрече на глас забележката си. Той пристъпи към вратата и тя почувства колко нещастен беше Фрейзър, но беше неспособна да изрече каквото и да било, за да го утеши. Само при споменаването на Джеймс крехкият им свят се беше срутил. То беше върнало реалността в живота и на двамата и Ливи осъзна, че това, което се беше случило помежду им, трябва да се бори, за да оцелее, ако това изобщо беше възможно, извън идиличния свят на Уидком Хаус.

Бяха си събрали багажа и бяха готови за тръгване след около час. Доядоха провизиите, останали в кошницата, направиха си термос с чай и малко преди осем Фрейзър занесе чантите в колата и със замах ги пъхна в багажника. Постоя пред къщата, съзерцавайки гледката, и се запита дали някога отново би изпитвал такова щастие тук. Ливи излезе от къщата, когато той се обърна и затръшна вратата след себе си. После взе ключа и го пъхна под делвата до вратата. Изправи се и тъжно се усмихна на обичайния ритуал.

— Винаги би могла да се върнеш в Шотландия с мен — изрече Фрейзър.

Тя го погледна. Искаше й се да се съгласи, да намали болката от тръгването.

— Да — отвърна, — бих могла — после се приближи към него, хвана го за ръката, вдигна я към устните си и леко целуна дланта му, преди, също като него, да се взре за последен път във великолепната гледка към Дартмур. — Хайде — изрече след миг, — трябва да тръгваме — и след като пусна ръката му, отвори вратата на колата и се качи в рейндж роувъра.

 

 

Мойра слушаше гладкия тон на щателно школувания глас на Джеймс, докато приготвяше кафе. Той седеше на масата в кухнята и говореше за себе си, за пътуването си до Бразилия и за това колко потресен бил от случилото се. В думите му се долавяше стремеж да се дистанцира от Ливи и ако Мойра не знаеше със сигурност, че всъщност двамата са били там заедно, никога не би го предположила от разказа му.

Мойра не харесваше Джеймс, никога не го беше харесвала. Той беше чаровен, безупречно красив, духовит и умен, но не й допадаше, необяснимо защо не го приемаше за чиста монета. В него имаше нещо неоспоримо студено, нещо неискрено, което така и не можеше да определи точно. Ливи й беше казвала, че е заради самата нея, че Мойра просто си била неосъзнат сноб, ала тя знаеше, че не това беше причината. Никога не беше споделяла с дъщеря си, че се тревожи, защото се съмнява в това, че Джеймс я обича достатъчно, или даже изобщо. Мойра всъщност почти никога не говореше много, вярваше, че Ливи сама трябва да преценява нещата в живота си. Само че сега си мислеше, че може би все пак е трябвало да й каже нещо.

— Мойра?

Тя се обърна със съзнанието, че по-голямата част от приказките на Джеймс просто бяха минали покрай ушите й.

— Извинявай, какво казваше? — тя извади щепсела на кафеварката и я занесе на масата.

— Къде каза, че била отишла Ливи?

— Не съм казвала — тя посегна към каничката с мляко. — Мляко? Захар?

— Но е заминала с Фрейзър Стюарт?

Мойра сви рамене, като се постара да прозвучи възможно най-неопределено. Нали навремето все пак беше добра актриса.

— Така мисля, но не съм сигурна. Оставих Питър да се оправя с тези неща. Бях прекалено разстроена.

— О, да, да, разбира се.

В гласа на Джеймс се долавяше нещо, някакво напрежение. Той никак не обича Фрейзър, предположи тя. Може би ставаше дума за ревност? Сипа кафе в две чаши, подаде едната на Джеймс и излезе в коридора, за да извика Питър. Докато стоеше там, чу проскърцването на автомобилни гуми на чакъла пред къщата и забърза към входната врата.

— Питър? Май че се върнаха! — извика към затворената врата на кабинета му. Отвори входната врата и се изправи на верандата в момента, в който Фрейзър паркира джипа и изключи двигателя. Видя как двамата поседяха за миг в мълчание в колата, след което Ливи отвори вратата и слезе.

— Привет.

— Ливи! — Мойра тръгна към нея и я взе в прегръдките си. — Как си? — Мойра отстъпи крачка, назад и се вгледа в дъщеря си. Ливи изглеждаше по-добре, лицето й не беше така изнурено и очите й имаха по-чист израз, не бяха така болезнено тъжни. Ливи погледна през рамо към Фрейзър, той отвори вратата от своята страна и също излезе от колата. Усмихна й се и Мойра съвсем отчетливо долови искрицата в погледа на дъщеря си, когато тя отвръщаше на усмивката му. В следващия миг ненадейно искрата помръкна, просто се стопи, щом тя погледна към къщата и видя Джеймс, който слизаше по стъпалата, за да я посрещне.

— Здравей, Джеймс — тя сковано пристъпи към разтворените му ръце и той я задържа за момент, но в прегръдката му нямаше нито топлина, нито близост. Джеймс я целуна по челото, поглади веднъж косата й, след което отстъпи назад и цялото му внимание се насочи към Фрейзър. Е, определено не става дума за ревност, помисли си Мойра, наблюдавайки сцената. По-скоро ясно изразена неловкост. Той отстъпи встрани и обгърна с ръка Ливи през раменете, като пристъпи заедно с нея към Фрейзър. Протегна му ръка.

— Благодаря ти, че си се грижил за Ливи. Не знам какво щяхме да правим без теб.

Фрейзър стисна протегнатата длан и кимна отривисто. Не каза нищо. Не беше от типа хора, които се стараят да се държат приятно с някого, когото не харесват, единствено в името на добрия тон.

В този момент и Питър излезе навън и скованото неудобство бе разрушено. Той прегърна Ливи, но както обикновено тя стоеше съвсем безучастно и не отвърна на жеста му на привързаност.

— Влизайте вътре — изрече той. — Да пийнем по нещо — усмихна се на Фрейзър. — Предполагам, че добре ще ти дойде едно питие, нали?

— Така е — отвърна Фрейзър, като видимо се поотпусна. Мойра го хвана под ръка и го поведе към къщата.

В кухнята Питър беше седнал на масата заедно с Мойра и Фрейзър, а Джеймс се бе загледал през прозореца навън, без да обръща внимание на разговора около него. Отчаяно се опитваше да измисли какво да предприеме нататък. Трябваше да отведе Ливи в Лондон, помисли си, далеч от орловия поглед на Стюарт, за да може да наблюдава всяка нейна стъпка. Трябваше да предпази себе си и най-добрият начин да го направи, както беше решил, бе да остане възможно най-близо до събитията. Трябваше да контролира Ливи, за да може винаги да бъде на крачка преди нея. Ако тя потънеше, той щеше да направи всичко възможно да не бъде завлечен надолу заедно с нея.

Ливи се беше свила на широкия перваз под прозореца с подвити под себе си крака и беше опряла глава на стъклото, а погледът й бе напълно безизразен. Джеймс се изправи и се приближи към нея.

— Слушай, Ливи, мислех си — подхвана, заставайки точно пред нея, — че задължително трябва да се върнеш с мен. Приемам, че си имала нужда от почивка, но сега вече трябва да се стегнеш и да започнем да подготвяме защитата ти. Крайно време е да започнем да изясняваме нещата — той хвърли кратък поглед към Фрейзър и Ливи почувства как я прониза пристъп на вина. Джеймс продължи. — Трябва да поговориш с Джейкъбс, Ливи, да задвижите нещата. Убеден съм, че Питър е на същото мнение.

Питър кимна.

— Трябва да заминем за Лондон още днес. Знам, че е трудно, но така стоят нещата. Не може просто да се свиеш тук и да се надяваш, че всичко ще се размине от само себе си — отново последва мимолетен поглед към Фрейзър, от който Ливи се почувства като истинска глупачка, задето изобщо се бе съгласила да замине за Ластлий. — Така няма да стане. Трябва да се действа — той седна до нея и хвана ръката й. — Ливи, трябва да погледнеш нещата в лицето, да се върнеш на работа и да продължиш да живееш нормално. Като се криеш и бягаш, само даваш храна за нови подозрения — той пусна ръката й и пак се изправи, предпочитайки да остане в тази поза на превъзходство. — Слушай, там те очаква тълпа от представители на средствата за масова информация, които чакат изявление от теб. До този момент са писали каквото им хрумне, но сега, ако дадеш интервю, ако кажеш какво се е случило в действителност, можеш да получиш подкрепата и съчувствието на общественото мнение, а това е изключително важно за случаи като твоя — той се обърна към Питър. — Не съм ли прав?

— И да и не. Не би трябвало да е така, но съдебните заседатели все пак четат вестници.

— Точно така! — обръщайки се, Джеймс хвана размяна на погледи между Ливи и Фрейзър и моментално смени тактиката. Клекна пред Ливи и като взе и двете й ръце в своите, заговори нежно и убедително.

— Ливи, да се върнем у дома, а? Нека се опитаме да забравим всичко това и да продължим да живеем постарому, поне за момента, докато мине първото дело. Искам да те отведа у дома, скъпа — той целуна дланта й, усмихна й се и в крайна сметка и тя му се усмихна в отговор. Джеймс беше прав, тя всъщност така и не беше приемала насериозно идеята да замине за Шотландия, там нищо не би се получило. Той я придърпа към себе си и я прегърна. — Защо не се качиш горе да се преоблечеш и ще тръгнем още сега.

Ливи кимна. Свали на пода дългите си крака и сковано се изправи. Като минаваше покрай майка си, леко докосна рамото й и Мойра с обич потупа ръката й. Чу как майка й пита Джеймс дали не биха останали за обяд, на което Джеймс измърмори някакво извинение, и тръгна нагоре по стълбите. Останалата част от разговора не можа да долови. Като влезе в спалнята, прегледа малкото дрехи, които държеше в дома на майка си, после сведе очи към старите си джинси и развлечената плетена жилетка, с която бе в момента. Странно, но Фрейзър никога не й беше правил забележка за облеклото, каза си, сваляйки едно сако и кашмирен пуловер от меката закачалка с подплънки — тези неща сякаш не му правеха никакво впечатление.

Изкъпана и преоблечена, Ливи вече затваряше чантата с тоалетните си принадлежности. Някой почука на вратата и тя се извърна, извика му да влезе и започна да разресва косата си.

Фрейзър прекрачи прага на стаята.

— О, ти ли си? — тя изпусна четката на леглото. Той неловко запристъпя от крак на крак.

— Да. Дойдох да се сбогувам. Питър току-що се обади на летището и се оказа, че има полет след малко повече от час. Той ще ме хвърли с колата до Гатуик.

— Разбирам — Ливи не знаеше какво да каже. Беше прекалено объркана, за да разпознае чувството, което сви сърцето й, а пък Фрейзър не желаеше да я насилва. Тя винаги беше казвала, че обича Джеймс, в това отношение не хранеше никакви илюзии. Той може и да нямаше вяра на Джеймс, ала съзнаваше, че не би могъл да направи нищо повече за Ливи, не и докато тя не го помоли за това. И въпреки болката той вече беше взел твърдо решение да обърне нещата в по-лека форма.

— Чудех се дали не мога да си получа обратно носната кърпа? — попита с усмивка. — Онази, която ти дадох назаем в беседката.

Ливи се изчерви, но не успя да се сдържи и също се усмихна.

— Да, разбира се, тя е… — наведе се и зарови в раницата си. — О! — изправи се и пристъпи към чекмеджето, за да провери и там. — Май не мога да я намеря — тя се обърна към него. — Съжалявам, навярно съм я изгубила… ъ-ъ… при… сгорещените обстоятелства — и в следващия миг двамата ненадейно избухнаха в смях.

След известно време внезапно пак станаха сериозни. Ливи го погледна в очите.

— Съжалявам — и неспособна да издържи на пронизващия му взор, сведе глава.

Той пристъпи към нея, повдигна брадичката й с пръсти и нежно я целуна по устните.

— Хей! — сви рамене и се опита да изобрази усмивка. — За какво? — после отстъпи назад, намигна й, преди да се обърне и да тръгне към вратата.

Поспря се на прага, сякаш искаше да добави още нещо, ала очевидно размисли и излезе на стълбищната площадка, без да каже нищо повече. Ливи остана на мястото си и се заслуша в звука от стъпките му, които се спуснаха надолу по стълбите, след което се отпусна на леглото и закри лицето си с ръце.

Минути по-късно предната врата се хлопна, двигателят на джипа забуча и той си тръгна. Джеймс й извика от подножието на стълбите, че действително вече е крайно време да потеглят.

 

 

Фрейзър се регистрира за полета петнадесет минути преди излитането на самолета и понесъл в ръка сака си като ръчен багаж, мина направо през охраната към портала за качване. Показа бордовата си карта на наземния екипаж и се настани заедно с останалите пътници да чака потеглянето към самолета. Разгърна вестника си и без да схваща и дума от написаното, започна да чете.

Бет Бродън седеше точно срещу Фрейзър в другия край на малкото фоайе и извади очилата си, за да го огледа по-добре. Сложи си ги, взря се в него, позна го веднага и се усмихна на късмета си. Прибра очилата обратно в калъфа им, пооправи с ръка бухналата си къса кестенява коса, навлажни устни с език и се изправи, приглаждайки полата си надолу по дългите си заоблени бедра. Запъти се към Фрейзър.

— Здравейте, Фрейзър Стюарт?

Фрейзър свали вестника и вдигна поглед към притежателката на мекия шотландски акцент. Видя обло, привлекателно лице, със съвсем лек грим, бляскава кестенява коса и топла усмивка. Машинално отвърна на усмивката.

— Здравейте. Извинявайте, но явно съм забравил името ви…

— Не, не сте, никога не сме се срещали — тя се разсмя ведро. — Но вярвам, че ще се сетите за мен. Името ми е Бет Бродън.

Фрейзър сепнато се изправи на стола си.

— Да, действително се сещам! Доктор Бродън. Спомням си, че бяхте свидетел в две дела срещу „ИМАКО“.

Тя кимна.

— И все още разговаряте с мен?

Той се разсмя.

— Тогава не бях съгласен с вас, но… пътуванията със самолет са толкова досадни! — Фрейзър премести сака си. — Заповядайте, седнете.

Бет Бродън остави куфарчето си на земята и седна на предложеното й място. Вдигна полата си с няколко сантиметра, за да се видят хубавите й крака, но Фрейзър изобщо не ги забеляза. Когато Дорси беше споменал, че не би било зле да опознае по-отблизо Фрейзър Стюарт, тя умело бе отминала намека, беше осребрила чека си и беше изхвърлила идеята от главата си. Сега осъзнаваше, че може би беше направила грешка. На живо Стюарт беше далеч по-привлекателен, отколкото на снимката, а Бет Бродън никога не подминаваше възможността да смеси работата с удоволствието. Обърна се към него и каза:

— Самолетът май не изглежда особено пълен?

Фрейзър плъзна поглед по присъстващите във фоайето.

— Да, така е — и веднага пое подадената му реплика. — Кое е вашето място между другото?

Бет се усмихна.

— Не съм съвсем сигурна, но съм убедена, че няма да представлява проблем да го сменя, ако искам.