Мария Барет
Отмъстена (18)

Седемнадесета глава

Вратата на килията се затръшна зад нея.

Това беше едно ограничено пространство, метър и двадесет на метър и двадесет най-много, миниатюрна килия, в която нямаше място човек да се движи, а само да седи или да стои прав. Ливи се отпусна тежко на сгъваемата седалка и скри лицето си в шепи. Долавяше шума отвън — грозни, необуздани гласове, и вдигна длани към ушите си, за да се опита да изолира глъчката. Моторът запали, тя почувства вибрациите и камионетката най-сетне потегли. Гласовете започнаха да заглъхват, докато не остана само шумът от буботенето на двигателя, отекващ в железните стени на камионетката, а заедно с него и потискащата, болезнена тишина вътре в главата й.

— Оливия Дейвис?

Ливи се изправи в мълчание, когато служителката на затвора се приближи към нея и кимна на полицейската служителка. Тя беше огромна, почти шест стъпки висока, а килограмите й не изглеждаха съставени от тлъстина, а от твърда и набита маса. Маса, която се натрапваше. Тя огледа морскосиния костюм на „Йегер“ на Ливи, чантата и обувките й и в очите й се появи лек, проблясващ израз на неприязън. Ненавиждаше престъпилите закона от по-висшите класи, те бяха най-лошите. За тяхно оправдание не можеха да се посочат нито произход, нито живот на лишения, в нейното съзнание те просто бяха олицетворение на злото.

— В момента ви предаваме под опеката на управата на затвора — изрече полицайката. Тя хвърли поглед към служителката от затвора, след което отново изгледа Ливи. — Това е процедурата.

Ливи заби поглед в пода. Беше престанала да съществува, говореха й без всякакъв личен контакт, сякаш изобщо не беше там. Видя огромните черни обувки на служителката от затвора, дебелите, груби глезени в стегнат найлонов чорапогащник, черната пола с дължина до прасеца, куртката и ненадейно й се прииска да заплаче. Прехапа устни, вече подпухнали и изранени от цялото това напрежение и някак си успя пак да вдигне лице. Преглътна мъчително, задържа главата си вдигната и последва служителката от затвора към главното помещение за прием на нови затворници.

— Оливия Дейвис, апартамент 19, Ийст Меншън Хаус, Кадоган Скуеър, WC1.

Ливи се взря с невиждащи очи в служителката, която попълваше формулярите.

— Дейвис, номер 1732 — продължи тя. — Лични вещи? — жената вдигна очи и ги впи право в Ливи. Ливи свали обеците си — чифт тежки осемнадесеткаратови златни възли „Шанел“, както и пръстена, и гривната си „Картие“ в старинен руски стил. Подаде ги. След това разкопча каишката на часовника си „Суоч“ в ярки, искрящи цветове и също го подаде.

— Позволено ви е да запазите часовника си.

Ливи поклати глава. Не го искаше, не искаше нищо да й напомня за времето, за дома й, нито пък за нормалния живот.

Двете служителки се спогледаха. Не обичаха някой да отказва щедрите им отстъпки — тази тук очевидно имаше много високо мнение за себе си. Бижутата бяха прибрани в прозрачен плик, запечатани и номерирани.

— Свалете всяка дреха поотделно и я поставете на стола отстрани за преглед — каза служителката. Тя подаде на Ливи бяла, памучна роба, колосана и изгладена, сгъната в малък, правилен квадрат. Ливи я пое и я задържа в ръцете си, все още не беше разбрала какво трябва да прави. Почувства остро сръгване отзад между плешките си.

— Ето тук. Свали всичките си дрехи и ги сгъни на стола, за да бъдат прегледани — тя се озърна и се вгледа в огромната жена с натрапчиво присъствие. В приемната имаше още две служителки и друга затворничка зад нея.

— Не мисля… — Ливи спря. Бавно пристъпи към редицата столове покрай стената в другата част на помещението. Сведе глава, съзнавайки, че всички погледи на присъстващите в стаята са насочени към нея, и бавно започна да разкопчава сакото на костюма си.

Малко по-късно, вече облечена в колосаната, бяла роба и трепереща от студеното течение в неприветливата, сива зала за прием, Ливи седеше до другата затворничка в очакване да я отведат в килията й. Беше обгърнала с ръце гърдите си, изплашена и объркана. Седеше така вече повече от два часа.

— 1732.

Ливи чу номера, но той не стигна до съзнанието й.

— Дейвис! 1732!

Тя рязко вдигна глава и се огледа, а другата затворничка с леко примигване й подсказа, че трябва да се изправи. Ливи стана и към нея се приближиха две надзирателки.

— Управителят ви е определил самостоятелна килия — презрително изрече по-ниската от двете. Тя адресира забележката си някъде в пространството над главата на Ливи, като явно не желаеше да се обръща директно към нея. — Ето — тя й подаде малка купчина дрехи. — Облечете ги.

Двете надзирателки останаха до нея, докато Ливи остави купчината до себе си и развърза колана на робата си. Тя се стегна и я свали, извръщайки очи от впития в нея поглед на едната надзирателка. Навлече си бельото, като едва успя да закопчее сутиена отзад, понеже ръцете й трепереха неистово, после облече синята рокля с копчета отпред, които закопча от горе до долу. Седна, за да си обуе чорапогащника и да завърже връзките на обувките, но пръстите й отново мъчително се заплетоха в тънките ленти. Чу раздразнената въздишка на по-дребната надзирателка и от това стана още по-нервна и тромава. Трябваха й няколко минути, за да се пребори с връзките и най-сетне да се изправи.

— Вдигни си робата и я сгъни.

Ливи се наведе, взе я и я сгъна.

— Последвай ме.

По-дребната от двете надзирателки имаше остър, пронизителен глас, без каквато и да е било следа от мекота. Тя се извъртя на пета, без повече да поглежда затворничката, и тръгна напред. Ливи я последва през вратата навън от приемната, после по дълъг, сив коридор с излъскан до блясък под към главната част на затвора, като през цялото време бе обградена отпред и отзад от двете надзирателки. Съсредоточи се върху черния униформен гръб на жената отпред, прекалено изплашена, за да поглежда встрани, и прекалено унизена и засрамена, за да може да схване това, което ставаше около нея. Стигнаха килията няколко минути по-късно. Вратата беше отворена и вътрешността й миришеше на препарати за дезинфекция. Ливи се поколеба за момент и сръгването между плешките не закъсня, само че този път бе далеч по-болезнено. Тя се сепна, пристъпи напред и прекрачи прага на килията. Секунди по-късно тежката желязна врата се затръшна с изскърцване, ключът се завъртя в ключалката и стъпките на надзирателките отекнаха по каменния под на коридора и заглъхнаха с отдалечаването им. Ливи се плъзна надолу по студената, груба стена и се свлече на пода. Беше стигнала до дъното, вече нямаше път назад.

 

 

Фрейзър седеше в кухнята на „Старото паство“ и двамата с Мойра разглеждаха куп стари снимки, които тя беше открила прибрани в едно чекмедже в кабинета. Мойра седеше до него, усмихваше се на поизбелелите фотографии и безспирно говореше за Ливи. Това, както съзнаваше той, й доставяше известна утеха. Пиеха чай, топлината от печката сякаш изобщо не оказваше ефект върху ледените пръсти на Мойра, с които тя му подаваше снимка след снимка. Ненадейно стоварилото се върху нея нещастие беше изсмукало кръвта от лицето и ръцете й. И двамата с ужас се вслушваха всеки път, щом звъннеше телефонът, в секретаря, който записваше всяко съобщение от поредния напорист и нахален журналист, който някак бе успял да се докопа до този номер.

Фрейзър се чувстваше безпомощен. Разбираше, че Питър имаше нужда от него тук, при Мойра, но се чувстваше не на място, объркан от това, че не може да направи нищо, съвсем нищо, за да помогне на Ливи. Взираше се разсеяно в любителските кадри, като забелязваше на колко малко от ранните снимки се виждаше бащата на Ливи. От съзнанието му не излизаше представата за лицето на Ливи в районния съд същата сутрин, толкова бледо и смазано, така преизпълнено с паника и страх, на светлинни години от усмихнатото, щастливо момиче на фотографиите. Остави последната, която Мойра му беше подала, върху купа от други и забеляза, че тя го гледа внимателно. Той бързо извърна очи.

— Все се питам защо си я оставил да си тръгне — тихо изрече тя.

Фрейзър отново погледна към нея. Очите й бяха същите като на Ливи, прозорливи, сини и интелигентни, чийто поглед човек трудно би могъл да издържи. Той сви рамене и сведе за миг поглед към масата.

— Тя ти е казала за…

— Не — Мойра докосна ръката му и той отново усети ледените й пръсти. — Тя почти не е разговаряла с мен, откакто баща й почина, не и както трябва — Мойра започна да пренарежда снимките, за да заеме с нещо ръцете си. — Не мисля, че изобщо е разговаряла с някого оттогава.

— Не и с Джеймс?

Тя се усмихна едва-едва и с горчива ирония.

— Не, определено не и с Джеймс — каза и двамата буквално подскочиха, щом телефонът иззвъня за пореден път, пронизвайки натрапчиво спокойното доверие, възцарило се помежду им. Три иззвънявания и апаратът за запис се включи. В мълчание зачакаха да чуят гласа.

— Ало, Мойра? Питър? Джеймс се обажда… от Рио, тревожа се, защото…

Мойра изненадана вдигна поглед и с жест подкани Фрейзър да вдигне слушалката. Той изтича към телефона и вдигна, преди Джеймс да успее да завърши изречението си.

— Джеймс! Ало? Фрейзър Стюарт е на телефона, в момента съм тук, у Мойра и Питър… аз…

— Фрейзър! — Джеймс за миг изтърва нишката на мисълта си. Беше репетирал много пъти онова, което щеше да каже на Мойра и Питър, и неочакваното обаждане на Фрейзър буквално го извади от релси за момент. — Фрейзър?

— Да, Джеймс. Аз…

— Какво, по дяволите, става? Обаждам се, за да говоря с Мойра и Питър! Ти какво търсиш там?

Фрейзър успя да преглътне гневната си забележка. Реакцията на Джеймс беше изключително странна, нещо не се връзваше.

— Слушай, Джеймс — подхвана той, — тук се случи нещо…

— Знам… но какво общо има това с… — Джеймс ненадейно се спря. Осъзна грешката си в мига, в който я изрече — нали не би трябвало да знае нищо за случилото се и именно затова звънеше у родителите на Ливи. Премисли бързо и тогава добави. — Сигурен бях, че нещо се е случило, от двадесет и четири часа се опитвам да се свържа с Ливи и няма никакъв отговор. Какво е станало?

Фрейзър се поколеба. Джеймс не му звучеше както трябва, гласът му бе напрегнат, нащрек, сякаш се пазеше от нещо. Реши, че това вероятно се дължеше на разстоянието — лесно би могъл да сгреши в преценката си отдалечен на шест хиляди мили.

— Джеймс, Ливи е загазила сериозно. Задържана е под полицейски надзор по обвинение в опит за незаконно внасяне на почти пет килограма кокаин в страната. Това естествено е нагласена работа, но…

— Какво искаш да кажеш с това нагласена? Те така ли мислят?

— Не, но… — лицето на Фрейзър потъмня от гняв. — Джеймс, та това е очевидно, по дяволите! Защо й е на Ливи да се опитва да върши контрабанда с наркотици? — за миг не му се вярваше, че се налага да изрече това. Джеймс премълча.

— Там ли си още, Джеймс?

— Да… Шокиран съм. Не мога да повярвам, това е всичко!

Фрейзър леко поомекна.

— Всички се чувстваме така. Кога ще се прибереш?

— Веднага си идвам.

Фрейзър задиша по-леко. Това вече бе реакция, която отговаряше на очакванията му. Колкото и да му беше неприятен Джеймс, съзнаваше, че присъствието му тук бе необходимо за Ливи. Хвърли поглед към Мойра и посочи с пръст слушалката. Тя поклати глава.

— Слушай, Джеймс, надяваме се да измъкнем Ливи от затвора под гаранция до края на деня. Кога най-рано можеш да се върнеш у дома?

— Не знам… Вероятно вдругиден? Ще звънна, щом направя резервация за полета.

— Добре. Звънни тук. Мисля, че Ливи ще се прибере при техните за известно време.

— А ти докога ще останеш?

Фрейзър му се сопна.

— Какво значение има това, за Бога?

— Не, не, аз просто… — Джеймс се спря. Никога не беше харесвал Фрейзър, не желаеше той да си вре носа, да се вглежда от близо в държането му. — Ще се обадя, щом изясня нещата тук — добави. — Поздрави Ливи от мен — и след тези думи припряно затвори.

— Господи! — Фрейзър се взря в замлъкналата слушалка в ръката си и яростно я затръшна върху вилката. Остана за момент до телефона в мълчание, като очите му сипеха гневни искри.

— Както разбирам, с Джеймс не ви свързват особено топли чувства? — отбеляза Мойра.

— Ха! — Фрейзър се върна обратно до масата. — Този тип изобщо не звучеше както трябва! Все едно, че вече знаеше, че някой го беше предупредил, нали разбираш? Нито веднъж не ме попита как се чувства самата Ливи. Това не ти ли се струва странно?

Мойра вдигна рамене.

— Нищо от постъпките и думите на Джеймс Уорд не би ми се видяло странно. Него всъщност за никого не го е грижа, Фрейзър, освен за собствената му персона — тя се изправи и за момент нежно постави длан на рамото на Фрейзър, преди да прекоси стаята. — Вероятно най-много го тревожи това какъв ущърб би нанесло случилото се на дипломатическата му кариера — тя напълни чайника от крана, включи го и се обърна. — Обзалагам се, че ако му звъннеш сега в хотела, линията ще дава заето. Гарантирам ти, че се обажда на някого, за да покрие гърба му — тя се усмихна, за да покаже, че всъщност се шегува, но очите й останаха леденостудени.

Фрейзър сведе поглед към една скорошна снимка на Ливи и брат й, Джайлс, и стомахът му се сви. Мойра видя изписаните на лицето му чувства съвсем ясно и си каза: „Защо не беше той, вместо Джеймс“. През последните дванадесет часа беше видяла повече емоции във Фрейзър, отколкото някога изобщо в Джеймс Уорд. Насочи вниманието си обратно към приготвянето на чая и остави Фрейзър насаме с мислите му, като се питаше какво ли ги очакваше всички тях оттук насетне.

 

 

На половин земно кълбо разстояние от тях, кръстосвайки надлъж и шир хотелската си стая, съвсем същият въпрос се въртеше и в главата на Джеймс Уорд. Телефонното обаждане до дома на семейство Маршал го беше хвърлило в неистова паника.

Фрейзър Стюарт, само това му липсваше, мамка му! Изобщо не трябваше да се вслушва в съветите на Хю, не биваше да се обажда! Стюарт виждаше през него като през стъкло, знаеше, че е така. Господи, този тип беше истински инквизитор, гласът на кучия син беше натежал от подозрение. Джеймс крачеше напред-назад, стиснал здраво ръце, и се опитваше да обмисли трезво нещата.

Хю да си го начука! Това поне беше ясно. Джеймс по никой начин нямаше да хукне да се прибира у дома, за да може Фрейзър Стюарт да го оглежда под микроскоп. Нямаше особена вяра в себе си, все щеше да изтърве нещо, с което да се издаде. Не, трябваше да остане в Рио още няколко дни. Ще се обади и ще каже, че няма свободни места за полетите, че е задържан по работа. Господи, изобщо не трябваше да слуша Хю. Е, вече нямаше да повтаря същата грешка. Хю беше започнал да се паникьосва, бе изгубил контрол. Беше го изгубил напълно и оттук нататък Джеймс сам щеше да действа, както намери за добре. Та той беше от Външно министерство, за Бога! Вече би трябвало да е вещ в правилата на тази игра.

Като вдигна отново телефона, Джеймс набра външна линия, после служебния номер на Хю. Изчака няколко сигнала, преди да получи отговор.

— Хю? Джеймс е насреща.

— Къде си? — Хю моментално бе застанал нащрек.

— В телефонна кабина — излъга Джеймс, — стига си се панирал! — чу презрителното изсумтяване на Хю по линията и гневът му моментално пламна. — Ще се прибера след няколко дни — остро се сопна. — Имам още малко работа за довършване.

Тонът на Хю мигновено стана леден.

— Не мисля, че това е разумно.

— Пет пари не давам за това какво мислиш, Хю! Няма да се върна, докато не се подготвя напълно — изобщо не забеляза хленчещия фалцет в гласа си.

Последва мълчание и накрая Хю изрече:

— Кога ще пораснеш, Джеймс, по…

Обаче така и не завърши изречението — Джеймс беше затворил. Той вече не се вслушваше в ничии съвети, този път беше съвсем наясно с това, което вършеше. Този път той щеше да държи нещата в свои ръце.

Десет етажа по-долу, в приземното помещение, където беше централата на хотела, компютърът отбеляза второто обаждане за тази сутрин от стая 1101. Изписа набрания номер, датата, часа и времетраенето на разговора и го прибави автоматично към останалите, включени в сметката. Всяко обаждане на Джеймс Уорд можеше да бъде засечено и проследено.

 

 

Съдията Халтман нахлу в кабинета си в четири и двадесет следобед. Седна зад бюрото си, все още с перуката на главата си и облечен в тога, и си запали пура. Дейвид Джейкъбс и представителката на Кралската прокуратура го последваха и останаха прави пред него, докато той преглеждаше документите на бюрото. Махна с ръка, защото цялото му внимание бе насочено към официалната молба, и двете страни по делото седнаха срещу него. Джейкъбс си запали цигара.

Съдията Халтман вдигна глава.

— Денят, насрочен за предварителното дело, е четиринадесети април?

Представителката на Кралската прокуратура проговори първа:

— Да, това прави шест седмици, считано от днес.

— И сам мога да смятам, благодаря — изрече строго Халтман.

— Естествено.

Джейкъбс погледна младата юристка и се опита да й се усмихне заговорнически. Жестът му бе пренебрегнат.

Тя беше на тридесет и четири години, новопостъпила в прокуратурата и вършеше работата си с напрегната сериозност. Жената се приведе леко напред в стола си, за да види докъде беше стигнал съдията в четенето си, и Халтман вдигна глава и я изгледа яростно.

— Когато съм готов, съветник — скастри я той. Тя кимна и отново се облегна назад.

Джейкъбс допуши цигарата си и потисна желанието си веднага да запали следващата. Познаваше съдията Халтман от години и прекрасно знаеше кога трябва да си наляга парцалите и да държи устата си затворена. Халтман много държеше да се знае кой командва в собствения му офис — никакви празни приказки, една цигара, говори само когато те подканят да го направиш. Джейкъбс скръсти ръце в скута си и зачака. След известно време съдията вдигна поглед.

— Какъв е най-сериозният аргумент против пускането под гаранция, съветник?

Младата жена с делови вид зашумоля с документите пред себе си.

— Възможност за укриване от правосъдието, на първо място — изрече. — Ответникът може да разполага с връзки в Южна Америка, освен това притежава семейна собственост в Испания… — тя отново хвърли поглед към записките си. — И на второ място, освобождаването на задържаната може да възпрепятства следствието. Госпожица Дейвис е в много тесни връзки със средствата за масова информация.

Халтман продължи да пуфти с пурата си и се взря в нея, изпускайки огромно кълбо сив дим от ъгъла на устата си. Нейните ноздри потръпнаха от отвращение.

— Вашият отговор? — Халтман се обърна към Джейкъбс и той в този миг проумя, че решението вече бе взето.

— Ответникът е готов да предаде паспорта си доброволно и ще се подчини на всички изисквания и ограничения, които му наложи гаранцията. Освен това тя и семейството й са в състояние да съберат сумата, отговаряща на размера на определената гаранция.

— Тя е заварена дъщеря на Питър Маршал, нали?

Преди Джейкъбс да успее да отговори, младата жена изсумтя презрително — изключително тих и приглушен звук, който все пак не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Съдията Халтман повдигна едната си сива, рунтава вежда, но остави възмущението без коментар. Джейкъбс се прокашля.

— Да, така е, ваша светлост.

Халтман се обърна към представителката на Кралската прокуратура.

— По мое мнение, предвид семейството и произхода на вашата ответничка, както и на естеството на защитата, е крайно невероятно тя да предприеме какъвто и да било опит за укриване…

— Но…

Изпепеляващият взор на Халтман накара младата жена да млъкне.

— Освен това, след като съм убеден, че това е единствената причина, която има някаква тежест за отхвърляне на иска за пускане под гаранция, моето мнение е, че решението на районния съд може да бъде отхвърлено.

Джейкъбс отпусна ръцете си.

— И все пак… — Халтман бе твърдо решен да не даде думата на жената от прокуратурата — ще добавя някои ограничения към условията за гаранцията. Отдавайки дължимото на възраженията от страна на Кралската прокуратура и препоръките от митническите служби, се чувствам задължен да определя сумата на гаранцията на сто и пет хиляди лири стерлинги.

Джейкъбс рязко си пое дъх — това беше невъзможна сума за такъв род дело! Забеляза пробягналото подобие на усмивка по устните на жената от прокуратурата, но успя да се сдържи.

— Това е изключително висока сума за гаранция, Ваша чест — отбеляза.

Халтман изтръска пепелта от пурата си.

— Като се има предвид постъпилата информация, господин Джейкъбс, това е единственият възможен път за действие пред мен — той отново дръпна мощно от пурата. — Ще имате ли някакви проблеми с това? — облакът дим отново бе издухан по посока на жената.

— Не, съвсем не — Джейкъбс изрече думите бързо и уверено, макар изобщо да не изпитваше такава сигурност в душата си.

— Добре. Това заседание приключи — Халтман се облегна назад в креслото си и се взря в двете страни по делото.

Джейкъбс се изправи, взе куфарчето си и вежливо кимна на младата жена.

— Благодаря ви — изрече, — ще направя необходимите постъпки в службата по гаранциите. Бих желал да освободя клиента си преди края на деня.

Съдията кимна и без изобщо да е наясно как щеше да съобщи новината на Питър, Джейкъбс се извърна и напусна кабинета.

 

 

Питър чакаше със слушалка в ръка повторното включване в линията на управителя на „Каутс“. Познаваше Ейдриън Кирк от години и беше убеден, че той ще направи всичко възможно, за да събере необходимите средства, обаче в момента вече беше четири и четиридесет и пет, официалното работно време на банките беше приключило и той започваше да се тревожи дали биха успели да постигнат желаното толкова късно.

— Ало, Питър?

— Слушам те, Ейдриън.

— Питър, необходимите постъпки са направени. Радвам се да кажа, че няма никакви проблеми. Веднага ще изпратим по куриер чека от банката в Кралския съд.

— Благодаря ти — Питър покри за момент микрофона с длан и си пое дълбоко дъх от облекчение.

— Подписите ще ми трябват утре сутринта. Нали няма проблем?

— Да, така е чудесно, Ейдриън. Лично ще ти ги оставя в банката утре сутринта на път към офиса си.

— Добре. Слушай, Питър… хъм… надявам се всичко да мине благополучно и нещата да се оправят.

— Благодаря ти, Ейдриън. Много ти благодаря за всичко, което направи.

— Хъм — типично по британски Ейдриън Кирк се смущаваше от проявата на каквито и да било чувства и се стараеше тя да бъде сведена до минимум. — Ще поговорим утре в такъв случай — изрече сковано.

— Добре. Дочуване, Ейдриън, и още веднъж благодаря.

Питър се усмихна на държането на Ейдриън и остави слушалката. След което почти веднага я вдигна отново и набра номера на Джейкъбс, който очакваше обаждането му, за да се договорят за последните подробности. След минути пак беше на телефона за трети и последен път и вече се опитваше да се свърже с Мойра у дома, за да й каже, че ще доведе и Ливи със себе си.