Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (45)

Освобождаването на царя

Авторът на „Александрийската война“ уверява, подчертавайки, специално, че поражението в битката не угнетило римските воини. Напротив, стимулирало ги за още по-яростно щурмуване на вражеските позиции. Не били необходими одобрителните слова ма Цезар; по-скоро той трябвало да възпира легионерите от прекомерно опасни набези.

И така, разказва повествователят по-нататък, неприятелите стигнали до извода, че успехът ободрява римляните, а поражението подсилва техния устрем. Не виждали начини за приключването на тази война в своя полза. Накрая се решили да изпратят делегация при Цезар. Това станало, колкото може да се гадае, или по инициатива на приятелите на царя, останали в римски ръце, или по предложение лично на младия монарх; защото несъмнено с него са разговаряли чрез тайни пратеници. Официалните пратеници се обърнали към Цезар с молба да освободи царя и да се съгласи да го пусне при своите хора. Изтъквани били следните аргументи, разказва очевидецът:

— Цялото население вече не иска господството на девойката и жестокостта на Ганимед, затова е готово на всичко, което истинският цар заповяда. Ако застъпничеството на нашия владетел спечели доверието на Цезар, вече никой в Александрия няма да се страхува от капитулация.

Вождът добре познава този подъл народ, който винаги мисли едно, а показва друго. Но разсъждава така:

Щом сами молят за милост, може да се постъпи с тях великодушно; това е от полза за нас. Защото, ако случайно действително желаят това, което казват, тогава царят ще ни остане верен. Ако обаче, верни на своята природа, мамят и просто искат царят да бъде при тях, за да предвожда бъдещите действия, тогава ще бъде по-хубаво и по-благородно да се бия срещу монарх отколкото срещу сбирщина чужденци и ренегати, командвани от девойка и евнух.

Затова повика Птолемей и поощрително се обърна към него:

— Преди всичко, трябва да пазиш благото на царството. Щади красивата си държава, защото вече е осакатена от грозотата на пожарите и разрушенията. Най-първо, накарай поданиците си да се стреснат. Помисли как да ги спасиш. Остани верен на римският народ и мен самия, щом с такова доверие те изпращам при неприятелите!

Говорейки така. Цезар държеше десницата на царя в своята. Така се разделяше с това вече възмъжаващо момче. Но умът на царя беше добре развит в школата за безочливи измами. Затова той не отстъпи от обичаите на своя народ. С плач умоляваше Цезар да не го гони от себе си. Викаше:

— Цялото царство не е толкова важно за мен, колкото възможността да те гледам.

Развълнуван, Цезар успокои плача на момчето и отговори:

— Ако наистина мислиш така, скоро ще се срещнем!

Така се прости с него. А той, като изпуснат от конюшнята състезателен кон, с такъв ентусиазъм се зае да води войната срещу Цезар, че излиза, че онези сълзи по време на разговора с него, са били от радост. Много висши офицери при Цезар и мнозина негови приятели и войници не скриваха злорадството си от този обрат на нещата. Казваха:

— Вождът постъпва наистина прекомерно меко. Следователно, добре е, че така го измами това момче!

Като че ли Цезар беше сторил това, ръководен само от мекушавост, а не след много дълбокомислени разсъждения.

Макар и да имаха свой цар, александрийците скоро видяха, че от това нито те самите стават по-силни, нито пък римляните по-слаби. Впрочем, собствените им войници се подсмиваха на момчешката възраст на Птолемей и неговата нежност. Всичко това много дразнеше александрийците. Виждаха ясно, че нещата не вървят напред.

Междувременно, из града се разнесоха слухове, че големи подкрепления за Цезар приближават по суша от Сирия и Киликия; той самият още не знаеше това. При това положение неприятелят реши преди всичко да ни откъсне от доставките на храна, които идваха по море. Разположени бяха бързи кораби на изток от Александрия край Канопос и търпеливо се очакваше флотилията от наши транспортни кораби. Когато узна това, Цезар заповяда незабавно да се подготвят и заемат всички наши кораби. За военачалник той избра Тиберий Нерон. На вода излезнаха родоските кораби, командвани от Евфранор. Без него не беше водена нито една морска битка, а всички бяха успешни за нас. Обаче съдбата готви обикновено нещастен край именно на онези, които е обсипвала с най-голяма благосклонност; затова щеше сега да се отнесе сурово с Евфранор.

Стигнаха до Канопос. Отрядите на двата лагера се подредиха в боен строй и скоро влезнаха в сражение. Както обикновено, Евфранор тръгна пръв на бой. Разби на парчета и потопи вражески четириреден кораб. След това се спусна да преследва друг кораб. Останалите наши кораби вече не се движеха толкова бързо след него, затова корабът на Евфранор беше обкръжен. Никой не му се притече на помощ. Навярно всички бяха убедени, че както винаги досега ще го спаси храбростта и късметът му. А може би, останалите просто са мислели само за себе си?

Така загина на своя четириреден кораб Евфранор — той, който единствен в тази битка се сражаваше добре!

С тази похвала за смелия Евфранор авторът на „Александрийската война“ завършва описанието на морската битка край Канопос. Не узнаваме дори, какъв е крайният резултат от сражението. Би могло да се смята, въз основа на последното изречение в посочения цитат, че битката е била неуспешна за римляните. Междувременно, други източници сочат, че Цезар успял да осигури връзката по море; доставките на храна не престанали. Светоний посочва обаче, че римските кораби постигнали победата благодарение на своя военачалник Тиберий Нерон. Оттук би следвало, че авторът на „Александрийската война“, описвайки битката край Канопос, разкрива личните си симпатии и предпочитания; като истински верен приятел на Евфранор, той го хвали и издига по-високо от Тиберий.

Тук заслужава да напомним, че този Тиберий Нерон, висш офицер от армията на Цезар, бил бащата на Тиберий, който шестдесет години по-късно става римски император.