Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (40)

Арсиное и Ганимед

Текстът на „Гражданската война“, т.е. на спомените на Цезар, завършва с кратко съобщение за демаскирането и убийството на Потин. Авторът несъмнено е възнамерявал да продължи разказа, но кинжалите на заговорниците сложили край на неговия живот на 15 март 44 година.

Съхранило се е обаче преданието на Касий Дион, който представя историята на Арсиное и Ганимед малко по-обстойно:

Евнухът Ганимед успял да преведе Арсиное в египетския лагер: римляните не пазели принцесата много строго. Александрийците веднага я признали за царица и се биели, въодушевени от факта, че имат сега предводителка от династията на Птолемеите. След този случай Цезар се опасявал Потин да не отвлече и самия цар; затова убил евнуха, а монарха пазел много строго, без никакви преструвки. Това раздразнило египтяните, чиито редици непрекъснато растели, докато римляните не получавали никакви подкрепления отвън. Доведен до крайност. Цезар се опитал да повлияе по някакъв начин на населението и да го успокои. Извел Птолемей на място, откъдето добре да го виждат и чуват; заповядал му високо да заяви следното: че не е ощетен с нищо; че желае края на войната; че лично ще помогне за сключването на мирен договор. Ако Птолемей беше казал това по собствена воля, навярно щеше да убеди насрещната страна да преустанови борбата. Понеже всички допускали, че така е наредил Цезар, не отстъпвали.

Малко по-късно се стигнало до конфликт сред привържениците на Арсиное. Ганимед успял да я убеди да убие Ахил като предател, причинил поражението в битката за Източното пристанище. След което сам поел главното командване на войските.

Най-пълна картина на борбите в египетската столица рисува не Касий Дион, а малкото латинско произведение, озаглавено „Александрийската война“. То се запазило като притурка към писмата на Цезар, но е напълно сигурно, че не е писано от него. Произведението е съчинено от някой съвременник (това е очевидно), дори свидетел на събитията, може би някой от римските офицери. Днес се сочат различни имена, но най-често Авел Хирций; както се знае, той довършил спомените на Цезар за войната с галите; но въпросът остава спорен.

Произведението започва с напомняне за отбранителните усилия на Цезар през първите дни на обсадата. Узнаваме към кои страни диктаторът отправил зов за помощ, какви фортификационни дейности е ръководил: заповядал да укрепят някои участъци, а в други да разрушат цели къщи. Главна цел на усилията на Цезар било да откъсне от останалите части на града южния район, разположен край речния канал; защото оттам би могъл да черпи сладка вода и да взема фураж за конете; но тази цел никога не постигнал.

Авторът оценява положително и енергията на жителите на Александрия. Ето какво пише за тя:

Своите дела те ръководеха умело. Не си позволяваха никакви колебания. До всички страни, намиращи се в границите на царството, те отправиха пратеници за събиране на войници. Докараха в града големи количества оръжие и машини и свикаха множество хора. Основаха големи оръжейни работилници. Въоръжиха робите, а богатите господари им плащаха войнишка заплата и ги хранеха. Тази група беше разпределена да пази укрепленията в отдалечените участъци, докато кохорти от опитни войници стацио-нираха в бойна готовност в центъра на града, за да могат всеки момент да се притекат на помощ на застрашените участъци. Всички улици и проходи бяха затворени с тройна барикада от каменни павета; височината на барикадата достигаше най-малко 40 стъпки. По-ниско разположените части на града бяха укрепени с десететажни кули. Освен това бяха построени подвижни кули със същата височина. Под тях поставяха колела, впрягаха жива тяга и така ги преместваха по правите улици в различни посоки.

Необикновено богатият и добре снабден град доставяше всякакви средства, а жителите показваха много умение и находчивост. Всичко видяно у нас така умело подражаваха, че изглеждаше като че ли нашите се подражавали на техните произведение. И самите александрийци също правеха многобройни открития. По този начин едновременно нападаха нашите и бранеха своите. А ръководителите им на всички митинги и съвещания непрекъснато повтаряха:

— Римляните постепенно започват да третират нашата страна като своя собствена. Неотдавна Габиний влезе тук с войска. Преди няколко месеца Помпей се опита да се укрие. Сега се появи Цезар със своите легиони. Смъртта на Помпей изобщо не го отклони от намеренията му да се задържи тук по-дълго. Ако ние не го изпъдим, нашето царство бързо ще стане римска, провинция. Трябва да сторим това колкото се може по-скоро докато Цезар, откъснат от своите, поради бурното време, не получи по-големи подкрепления по море.

Междувременно, възникна спор между Ахил, който ръководеше бившия военен корпус, и принцеса Арсиное, понеже всеки от тях желаеше да вземе цялата власт. Евнухът Ганимед накара Арсиное да предвари Ахил. Тя го уби и оттогава управлява самостоятелно. Командването на войските пое Ганимед. Той стана още по-щедър към войниците, но всички дела ръководеше със същото старание, както неговият предшественик.