Нора Робъртс
Легло от рози (21)

Двадесета глава

Пълзенето започна още сутринта. В главата му звучеше речта, която бе редактирал, преработвал и допълвал през по-голямата част от нощта. Номерът, доколкото можеше да прецени, се състоеше в това да я накара да го изслуша.

Щеше да го изслуша, каза си той, докато завиваше към имението Браун. Тя беше Ема. Нямаше по-мил, по-великодушен човек от Ема — а нима това не бе една от многото причини да я обича?

Беше се държал като идиот, но щеше да му прости. Трябваше да му прости, защото… беше Ема.

И все пак стомахът му се сви, когато забеляза колата й, паркирана пред голямата къща. Не беше се прибирала у дома.

Нямаше да се изправи само срещу нея, помисли си той с истински страх, от който по гърба му потече пот, а срещу всички тях. Срещу четирите приятелки и госпожа Грейди за подкрепа.

Щяха да го изпекат на бавен огън.

Заслужаваше го, несъмнено. Но, мили боже, трябваше ли да го отнесе и от четирите? Направо прекрасно.

— Стегни се, Кук — измърмори той и слезе.

Докато вървеше към вратата, си каза, че навярно осъдените на смърт изминават последните си метри със същото чувство на обреченост и непонятен страх.

— Стегни се, за бога, стегни се. Няма да те убият. Можеха да го разкъсат, определено щяха да се нахвърлят върху му с думи. Но не можеха да го убият.

Понечи да отвори по навик, после се сети, че като нежелан гост няма това право. Натисна звънеца.

Каза си, че вероятно може да се справи с госпожа Грейди. Тя го харесваше — наистина го харесваше. Щеше да се осланя на нейната милост, а после…

Паркър отвори. Никой, помисли си той, никой не можеше да мине край Паркър Браун.

— Хм — отрони той.

— Здравей, Джак.

— Искам… трябва да… видя Ема. Да се извиня за… всичко. Ако може да поговоря с нея за няколко минути и…

— Не.

Толкова кратка думичка, помисли си той, такъв леден тон.

— Паркър, аз само искам да…

— Не, Джак. Тя спи.

— Мога да дойда пак или да почакам, или…

— Не.

— Само това ли ще ми кажеш? Просто „не“?

— Не — повтори тя без никакъв намек за ирония или шега. — Това не е единственото, което ще ти кажем.

Мак и Лоръл се появиха зад нея. Трябваше да признае, че планът им за атака бе превъзходен. Нямаше друг избор, освен да се предаде.

— Каквото и да кажете, напълно съм го заслужил. Искате да чуете, че съм сбъркал? Да, сгреших. Че съм се държал като идиот? Да, така е. Че…

— По-скоро си мислех за „егоистичен негодник“ — вметна Лоръл.

— И това. Имаше причини, известни обстоятелства, но те са без значение. Поне за вас.

— Наистина е така — Мак направи крачка напред. — Няма значение, щом си наранил най-добрия човек, когото познаваме.

— Не мога да оправя нещата, не мога да поправя грешката си, ако не ме оставите да поговоря с нея.

— Тя не иска да говори с теб. Не иска да те вижда — каза Паркър. — Не сега. Не мога да кажа, че ти съчувствам. Виждам, че те боли, но не мога да кажа, че съжалявам за това. Не и сега. Сега става дума за Ема, а не за теб. Нужно й е време и трябва да я оставиш на мира. Точно това и ще направиш.

— Колко време?

— Колкото е нужно.

— Паркър, само ме изслушай…

— Не.

Докато се взираше в нея, забеляза Картър, който тъкмо излизаше от кухнята. Картър му хвърли кратък състрадателен поглед, после се обърна и тръгна назад.

Дотук с мъжката солидарност.

— Не можете просто да затворите вратата.

— Мога и ще го направя. Но първо ще ти кажа още нещо, защото те обичам, Джак.

— О, господи, Паркър — защо просто не го хвърлят в огъня? Нямаше да е по-болезнено.

— Обичам те. Ти не си като брат за мен, ти наистина си мой брат. За всички нас. Затова ще ти призная нещо. Аз ще ти простя някой ден.

— Аз не съм много сигурна в това — увери го Лоръл. — Имам известни съмнения.

— Аз ще ти простя — повтори Паркър — и отново ще бъдем приятели. Но по-важното е, че Ема ще ти прости. Ще намери начин. Докато не го направи, докато не е готова, ти ще я оставиш на мира. Няма да й се обаждаш, няма да търсиш връзка с нея, нито да се опитваш да я видиш. Няма да й казваме, че си идвал тази сутрин, освен ако не ни попита. Няма да я лъжем.

— Не бива да идваш тук, Джак — в гласа на Мак се прокрадна леко съчувствие. — Ако има някакъв проблем или въпрос относно преустройството на студиото, ще го решаваме по телефона. Но не бива да идваш тук, докато Ема не е готова.

— И как ще разберете кога ще стане това? — попита той. — Нима просто ще каже: „Хей, няма проблем, ако Джак се появи“?

— Ще разберем — простичко отвърна Лоръл.

— Ако си загрижен за нея, ще й дадеш колкото време й е нужно. Трябва да ми дадеш думата си.

Джак прокара пръсти в косата си, докато Паркър чакаше.

— Добре. Вие я познавате най-добре. Щом казвате, че има нужда от това, добре. Имате думата ми, че ще я оставя на мира, докато… докато трябва.

— И, Джак — добави Паркър, — ще дадеш време и на себе си. Използвай това време да помислиш какво наистина искаш, от какво имаш нужда. Трябва да ми дадеш дума и за още нещо.

— Искаш ли да се закълна с кръв?

— И обещание ми стига. Когато тя е готова, аз ще ти се обадя. Ще го направя заради теб — и заради нея — но само ако дойдеш тук и поговориш първо с мен, преди да се срещнеш с нея.

— Добре. Обещавам. Може ли само да ми се обаждаш понякога, да ми казваш как е тя? Какво…

— Не. Довиждане, Джак — Паркър затвори вратата под носа му.

От другата страна на вратата Мак въздъхна тежко.

— Нелоялна приятелка ли съм, след като изпитвам известно съжаление към него? Просто знам какво е усещането да си пълен идиот в това отношение. Когато някой те обича, а ти се държиш като негодник.

Лоръл кимна.

— Вярно е, знаеш. Давам ти минутка да му съчувстваш — изчака, погледна часовника си. — Свърши ли?

— Да, горе-долу.

— Май и на мен ще ми трябва минутка, защото човекът изглеждаше съсипан — Лоръл погледна към стъпалата към горния етаж. — Но на нея й е по-тежко. Трябва да проверим как е.

— Аз ще ида. Мисля, че трябва да се придържаме към обичайните си задължения, доколкото е възможно — добави Паркър. — Тя ще се почувства още по-зле, ако работата изостане, ако всичко се отрази на бизнеса ни. Така че засега ще работим по план, а ако се окажем притиснати от времето или се сблъскаме с проблем, ще се опитаме да я държим настрани, докато събере сили.

— Ако се нуждаем от допълнителна подкрепа за нещо, винаги можем да помолим Картър. Моят мъж е най-страхотният човек.

— Не ти ли омръзва понякога да се хвалиш с него? — попита я Лоръл.

Мак се замисли.

— Не, наистина — тя прегърна Лоръл през рамо. — Предполагам, че затова съчувствам малко на Джак и много повече на Ема. Любовта наистина може сериозно да обърка живота ти, преди да се научиш да живееш с нея. А щом това стане? Питаш се как изобщо си живял без нея. Мисля, че трябва да изтичам и да целуна Картър от все сърце. Ще се отбия пак следобед — добави Мак и хукна към кухнята. — Обадете ми се, ако тя има нужда от мен преди това.

— „Любовта наистина може сериозно да обърка живота ти, преди да се научиш да живееш с нея“ — Лоръл стисна устни. — Знаеш ли, можем да сложим това в интернет страницата си.

— Има потенциал.

— Права е за Картър. Наистина е страхотен. Но онзи мъж не бива да припарва до кухнята ми, докато работя. Не искам да го наранявам, Паркър. Само ми кажи, ако на Ем й е нужно още едно рамо или на теб ти трябва още един воин на сватбения фронт.

Паркър само кимна и тръгна нагоре.

 

 

На горния етаж Ема се опита да си наложи да стане от леглото и да престане да се излежава, потънала в самосъжаление. Вместо това само прегърна здраво една възглавница и се загледа в тавана.

Приятелките й бяха дръпнали плътните завеси на прозорците и стаята тънеше в мрак и тишина. Бяха я загърнали като болен човек, с допълнителни възглавници и ваза с фрезии на нощното шкафче. Бяха бдели над нея, докато тя спеше.

Трябваше да се засрами от себе си, каза си тя. Задето е толкова немощна и се нуждае от грижи. Но можеше само да им е благодарна, че са до нея и че разбират от какво има нужда.

Но вече бе настъпил нов ден. Трябваше да продължи нататък, да приеме реалността. Разбитите сърца оздравяваха. Може би пукнатините оставаха, подобно на фини белези, но сърцата оздравяваха. Хората живееха и работеха, смееха се и се хранеха, вървяха и приказваха въпреки тези пукнатини.

При мнозина дори белезите изчезваха и се влюбваха отново.

Но пък колко от тези хора бяха толкова дълбоко свързани с човека, който бе разбил сърцето им? На колко от тях се налагаше да го виждат отново и отново? За колко от тях този човек бе нишка, вплетена в тъканта на ежедневието им, и да я измъкнат, би означавало всичко останало да се разнищи?

Тя не можеше да изключи Джак от живота си. Да не го вижда повече или да се срещат само по определен повод.

Именно затова романтичните увлечения в работата бяха толкова опасни и рисковани, реши тя. Когато нещата потръгнат зле, ти се налага да живееш с болката всеки ден. От девет до пет, пет дни в седмицата. Или напускаш, местиш се на друга работа, в друг град. Бягаш далеч, за да можеш да преболедуваш и да продължиш нататък.

За нея това бе невъзможно, защото… Ямайка. Предложението на Адел.

Не просто друг офис или друг град, а нова държава. Съвсем ново начало. Можеше да продължи да върши работата, която обичаше, но да бъде напълно нов човек. Без усложнени отношения, без объркани връзки. Нямаше да среща Джак винаги, когато се отбиеше в имението или ако случайно се озоват на пазара по едно и също време. Или са поканени на едно и също парти.

Нямаше да получава съчувствени погледи от десетките хора, които щяха да знаят за пукнатините в сърцето й.

Можеше да бъде полезна. А и всички онези тропически цветя. Вечна пролет и лято. Малка къща на плажа, където щеше да чува плясъка на вълните всяка нощ.

Сама.

Леко се размърда, когато чу вратата да се отваря тихичко.

— Будна съм.

— Кафе — Паркър отиде до леглото и й предложи чашата с чинийка. — Донесох го за всеки случай.

— Благодаря. Благодаря ти, Паркър.

— Какво ще кажеш за закуска? — вече с бодра крачка, Паркър отиде до прозорците и дръпна завесите, за да влезе светлина.

— Не съм гладна.

— Добре — Паркър приседна на ръба на леглото и отметна с ръка кичур коса от лицето на Ема. — Поспа ли?

— Всъщност, да. Сънят предлага възможност за бягство и съм се възползвала. Сега се чувствам леко замаяна и унесена. И доста глупаво. Не страдам от някаква фатална болест. Нямам счупени кости или вътрешен кръвоизлив. Никой не е умрял, за бога. А дори не мога да се насиля да стана от леглото.

— Минал е само ден.

— Сега ще ми кажеш, че ми е нужно време. Че ще се оправя.

— Да. Някои казват, че разводът е като смърт. Смятам, че е вярно. И смятам, че когато любовта е толкова силна, толкова всепоглъщаща, е същото — топлите и сини очи на Паркър изразяваха съчувствие. — Не може, без да тъгуваш.

— Защо не мога просто да се ядосам? Да побеснея? Да го нарека „кучи син“, „негодник“ и други подобни. Не мога ли да пропусна частта с тъгата и просто да го намразя? Да излезем всички, да се напием и да го оплюем?

— Не и ти, Ема. Ако смятах, че можеш да го направиш, ако вярвах, че ще помогне, щяхме да отложим всичко за днес, да се напием и незабавно да започнем с оплюването.

— Наистина би го направила — Ема успя най-сетне да се усмихне лекичко, облегна се на възглавниците и се загледа в лицето на приятелката си. — Знаеш ли какво си мислех точно преди да влезеш, докато си лежах тук и се давех от самосъжаление?

— Какво?

— Че трябва да приема предложението на Адел. Да замина за Ямайка, да заживея там и да й помогна да развие бизнеса си. Мога да се справя. Знам как да започна, как да държа юздите. Или поне да намеря подходящите хора, които да държат различните юзди. За мен ще е ново начало и мога да постигна много. Мога да преуспея.

— Можеш — Паркър стана от леглото и отново отиде до прозореца, нагласи завесите. — Това е доста сериозно решение, особено в момент на емоционален стрес.

— Питах се как, за бога, бих могла да издържа да се срещам с Джак непрекъснато? Тук, в града, на разни събития. Той е поканен на поне едно от тържествата, които организираме всеки месец. Всички имаме толкова общи познати, животът ни е толкова здраво преплетен. Дори и когато стигна до момента, в който ще мога да мисля за него, без да…

Наложи й се да спре и да се овладее.

— … без да ми се иска да заплача. Как мога да се справя с всичко това? Знаех, че може да стане така, знаех го, когато започна всичко, но…

— Но! — Паркър кимна и се върна при нея.

— Затова си лежах тук и си представях как приемам предложението, започвам на чисто, създавам нещо ново. Мислех си за плажа, за времето и новото предизвикателство, върху което трябва да се съсредоточа. Обмислях го около пет минути. Не, по-скоро три. Тук съм у дома, при семейството си, при теб, при останалите. Това съм аз. Затова ще трябва да измисля начин да се справя.

— Мога страшно да се ядосам на Джак, задето те е докарал дотам, че да размисляш над това цели три минути.

— Но ако бях преценила, че за мен така е най-добре, ти щеше да ме пуснеш.

— Преди това щях да се опитам да те разубедя. Щях да подготвя сравнителни анализи, списъци с предимства и недостатъци, графики, таблици и много, много данни. Както и филмова презентация.

Сълзите отново бликнаха от очите й.

— Толкова много те обичам, Паркър.

Паркър седна на леглото, прегърна Ема с две ръце и я пристисна здраво.

— Сега ще стана, ще взема душ, ще се облека. И ще започна да мисля как да се справя с реалността.

— Добре.

 

 

Успя да преживее някак деня, както и следващия. Занимаваше се с аранжировки, правеше букети, срещаше се с клиенти. Плака известно време, а после, когато майка й дойде да я види, отново си поплака. Но избърса сълзите си и съумя да понесе всичко.

Справи се с различни критични ситуации, успя да издържи мълчаливото и гласно изразеното съчувствие на хората от екипа си. Гледаше как булките носят нейните букети и вървят към мъжете, които обичат.

Живееше и работеше, смееше се и се хранеше, крачеше и разговаряше с хората.

Макар да усещаше, че вътре в нея зееше празнота, която сякаш нищо не можеше да запълни, тя все пак му прости.

Пристигна на заседанието в средата на седмицата с няколко минути закъснение.

— Съжалявам. Исках да изчакам доставката за сватбата в петък вечер. Накарах Тифани да обработва цветята, но исках сама да видя калите. Ще използваме голямо количество от вида „Зелена богиня“ и исках да сравня цвета им с този на орхидеите, преди да започнем работа.

Отиде до помощната масичка и си взе диетична пепси-кола.

— Какво изпуснах?

— Още нищо. Всъщност можеш да започнеш първа — каза й Паркър. — Събитието в петък е най-голямото за тази седмица, а и цветята тъкмо са пристигнали. Някакви проблеми?

— С цветята — не. Всичко е доставено и изглежда добре. Булката искаше ултрамодерен стил с фънк елементи. Зелени кали, орхидеи — които са много шик в жълто-зелен нюанс — комбинирани с бели амазонски лилии, които да подчертаят другите цветове, съчетани в букет, който се носи в ръката. Десетте, да, точно така, десетте й шаферки ще носят по три кали „Зелена богиня“. За малката шаферка ще има по-малък букет от амазонски лилии и гребенче за косата й с орхидеи. Вместо цветя на корсажа или малки букетчета, МБ и ММ ще носят по една орхидея. За всички ще има вази на масите по време на вечерята и приема след това.

Ема погледна за справка в лаптопа си.

— Имаме отново зелени кали за урните на входа, декоративен бамбук, орхидеи, висящ амарантус и…

Тя наведе капака на лаптопа.

— Трябва да изляза от деловия тон за минутка. Най-напред, за да ви кажа, че ви обичам и, че не знам какво бих правила без вас през изминалата седмица и нещо. Сигурно ви е дошло до гуша от мрачната ми физиономия и хленченето ми…

— Аз имам какво да кажа — Лоръл вдигна ръка, размаха я и разсмя Ема. — Всъщност мрачната ти физиономия изобщо не струва, а хленченето ти има сериозна нужда от тренировки. Надявам се да се справиш много по-добре за в бъдеще.

— Мога да обещая да положа всички усилия. Междувременно, край. Добре съм. Предполагам, че след като Джак не се е отбивал тук, не се е опитвал да ме потърси по телефона, нито по електронната поща, и не е изпратил дори димен сигнал, вероятно сте го предупредили да не го прави.

— Да — потвърди Паркър, — така е.

— Благодаря ви и за това. Имах нужда от време и известно отдалечаване, за да осмисля всичко и… ами, да се успокоя. И понеже не съм видяла и следа от Дел, мога да предположа, че сте помолили и него да не се мярка наоколо.

— Стори ни се най-добре — обади се Мак.

— Вероятно сте били прави. Но истината е, че всички сме добри приятели. Като едно семейство. Трябва отново да станем семейство. Така че, ако сте уточнили някакъв сигнал, който да означава, че всичко е наред, вече можете да го подадете. Двамата с Джак можем да поговорим — ако има нужда от това — и всички отново да се върнем към нормалния живот.

— Само ако си сигурна, че си готова.

Тя кимна на Паркър.

— Да, сигурна съм. И така, минавам към фоайето — продължи тя.

 

 

Джак се настани в едно от сепаретата в „На кафе“.

— Благодаря, че прие да се срещнеш с мен, Картър.

— Чувствам се като шпионин. Като двоен агент — Картър се загледа замислено в зеления чай. — Донякъде ми харесва.

— Е, как е тя? Какво прави? Какво става? Кажи ми нещо, Картър, каквото и да е. Минаха десет дни. Не мога да говоря с нея, да я виждам, да й пращам съобщения, писма. Колко още трябва да… — той замлъкна, намръщи се. — Аз ли съм това?

— Да, ти си.

— Господи, самият аз не мога да се понасям — вдигна поглед към сервитьорката. — Морфин. Двойна доза.

— Ха-ха — отвърна тя.

— Опитай с чай — предложи Картър.

— Не съм чак толкова зле. Засега. Кафе, нормално. Как е тя, Картър?

— Добре е. В момента имат много работа. Юни е… Истинска лудница е всъщност. Работи непрекъснато. Някоя от тях обикновено се отбива при нея вечер. Майка й дойде и знам, че срещата им е била много емоционална. Мак ми каза. Това е информация от двойния агент. Ема не разговаря с мен. Не че съм от вражеския лагер, не точно, но…

— Разбирам. И аз не съм минавал през книжарницата, защото не мисля, че Лусия иска да ме види. Имам чувството, че трябва си сложа знак като прокажен.

Разкъсван между яда и страданието, Джак се отпусна назад.

— И Дел не може да ходи там. Нареждане на Паркър. Господи, не съм й изневерил, нито съм я ударил или… И да, не се мъча да се оправдавам. Как мога да й кажа, че съжалявам, щом не мога да говоря с нея?

— Можеш да репетираш какво ще й кажеш, когато дойде времето.

— Непрекъснато го правя. И с теб ли е така, Картър?

— Но на мен ми е позволено да говоря с Мак.

— Имах предвид…

— Знам. Да, така е. Тя е като светлината. Преди това може да си се лутал в мрака или да си живял в полусянка. Дори не си съзнавал, че е мрачно, защото винаги е било така. Но после идва тя и всичко се променя. Тя е светлината.

— Ако светлината угасне или още по-лошо, ако си толкова глупав, че сам я помрачиш, тогава става много по-тъмно, отколкото преди.

Картър се приведе напред.

— Мисля, че за да си върнеш светлината, трябва да направиш нещо. Какво ще кажеш, е едно, но какво ще направиш — това е важното. Така смятам.

Джак кимна, после посегна към звънящия телефон.

— Паркър е. Добре. Добре. Да? — каза той, след като отговори на повикването. — Тя как… Какво? Извинявай. Ясно. Благодаря. Паркър… Добре. Ще бъда там.

Затвори телефона.

— Отворили са вратата. Трябва да тръгвам, Картър. Има неща, които трябва да…

— Върви. Аз ще се оправя тук.

— Благодаря. Господи, изведнъж започна да ми се гади. Можеш да ми пожелаеш целия късмет на света.

— Пожелавам ти целия късмет на света, Джак.

— Мисля, че ще ми е нужен — той се измъкна от сепарето и с бързи крачки стигна до вратата.

Джак се появи в голямата къща точно в часа, който Паркър му бе посочила. Не искаше да я ядосва. Здрачът постепенно обгръщаше всичко наоколо, благоуханен от аромата на цветята. Дланите му се потяха.

Сякаш бяха минали години, откак за последен път бе натиснал звънеца на входа.

Тя отвори. Сивият костюм и стегнатият кок ниско на тила й му подсказаха, че не се е преоблякла след работния ден. Един поглед към нея — толкова спретната, свежа и прекрасна — го накара да осъзнае колко му е липсвала.

— Здравей, Паркър.

— Влез, Джак.

— Вече се питах дали някога ще го чуя отново.

— Тя е готова да говори с теб, затова и аз съм готова да ти позволя да говориш с нея.

— Двамата с теб никога ли няма да бъдем приятели вече?

Тя го погледна, после обхвана лицето му с длани и го целуна нежно.

— Изглеждаш ужасно. Това говори в твоя полза.

— Преди да говоря с Ема, искам да ти кажа, че би било ужасен удар за мен да те загубя. Теб, Лоръл, Мак. По-скоро бих умрял.

Този път тя го прегърна и се остави да я притисне здраво.

— Членовете на едно семейство си прощават взаимно — тя го стисна, преди да отстъпи крачка назад. — Какво друго ни остава? Ще ти дам две възможности за избор, Джак, и ти ще вземеш решение, когато идеш при Ема. Първата. Ако не я обичаш…

— Паркър, аз…

— Не, не ми казвай нищо. Ако не я обичаш, ако не можеш да й дадеш онова, от което се нуждае и което иска — не само заради нея, но и заради теб самия — скъсай с нея още сега. Тя вече ти е простила и ще го приеме. Не й обещавай нещо, което не можеш или не искаш да й дадеш. Тя никога няма да го преживее и никога няма да сте щастливи. Втора възможност. Ако я обичаш, ако можеш да й дадеш онова, от което се нуждае и което иска — не само заради нея, но и заради теб самия — мога да ти кажа какво да направиш, какво ще наклони везните в твоя полза.

— Тогава ми кажи.

 

 

Тя работеше до късно и сама, както бе повечето вечери напоследък. Това трябваше да престане, и то скоро, каза си Ема. Липсваше й компанията на хората, разговорите, движението. Беше почти готова отново да излезе извън защитената си зона. Трябваше да изяснят всичко, реши тя, да каже каквото има за казване и после отново да се превърне в предишната Ема.

И на нея й липсваше предишната Ема, осъзна тя.

Занесе завършения букет в охладителя, после се върна да почисти работното си място.

Чу почукването на вратата и спря. Знаеше, че ще види Джак. Нямаше по-експедитивен човек от Паркър.

В ръцете му имаше огромен букет от яркочервени далии — и сърцето й се сви от болка.

— Здравей, Джак.

— Ема — той въздъхна. — Ема — започна отново. — Разбирам, че е много изтъркано. Нося ти цветя, за да се извиня, но…

— Красиви са. Благодаря ти. Влез.

— Толкова много неща имам да ти казвам.

— Трябва да ги сложа във вода — тръгна към кухнята да вземе ваза, каната с хранителен разтвор, който държеше за всеки случай, и ножиците си. — Разбирам, че има неща, които искаш да ми кажеш, но първо аз имам да споделя нещо с теб.

— Добре.

Тя започна да подрязва стъблата под вода.

— Най-напред искам да се извиня.

— Недей — в тона му се долавяше спотаен гняв. — Не го прави.

— Искам да се извиня за начина, по който действах, и за онова, което казах. Най-вече, защото след като се успокоих, осъзнах, че тогава си бил изморен, разстроен, било ти е зле, а аз — съвсем съзнателно — бях прекрачила границата.

— Не искам проклетото извинение.

— Все едно, ще го получиш, така че го приеми. Бях ядосана, защото ти не ми даде онова, което исках — подреждаше цветята стрък по стрък. — Трябваше да уважа границите, които бе определил, а не го направих. Ти беше груб, за което си виновен, но аз те притиснах. И естествено имам вина за това. Но големият въпрос тук е, че двамата си обещахме да останем приятели, а аз не спазих това обещание. Погазих думата си и съжалявам.

Тя го погледна.

— Много съжалявам за това, Джак.

— Добре. Свърши ли?

— Не съвсем. Все още съм твоя приятелка. Просто ми трябваше малко време, за да се върна към това. За мен е важно да си останем приятели.

— Ема — понечи да сложи ръка върху нейната на плота, но тя я отдръпна и се заигра с цветята.

— Наистина са много красиви. Откъде ги взе?

— От твоя доставчик. Обадих му се по телефона, примолих се и му казах, че са за теб.

Тя се усмихна, но задържа ръката си на разстояние.

— Ето. Как да не сме приятели, след като може да ти хрумне такава идея? Не искам между нас да има лоши чувства. И двамата държим един на друг. Просто ще загърбим станалото.

— Това ли искаш?

— Да, това искам.

— Добре тогава. Предполагам, че вече можем да поговорим за онова, което искам аз. Хайде да се разходим. Ще ми се да подишам малко въздух за начало.

— Разбира се — горда със себе си, тя прибра ножиците и каната с разтвора.

В мига, в който излязоха навън, тя пъхна ръце в джобовете. Можеше да го направи, каза си тя. Справяше се добре за момента. Но не и ако я докоснеше. Не беше готова за това, не още.

— Онази вечер — започна той — наистина бях изморен и ядосан и имах страшно главоболие. Но ти беше права за всичко, което каза. Не бях го осъзнал. Не и напълно. Че поставям такива прегради и ограничения. Мисля върху това оттогава. Опитах се да осъзная причината, поради която го правя. Единственото, което ми хрумва, е, че когато родителите ми се разделиха и аз останах при баща си, имаше разни вещи — на други жени. В банята или другаде. Това ме притесняваше. Вярно, че бяха разделени, но…

— Били са твои родители. Естествено, че те е притеснявало.

— Разводът ми се отрази много зле.

— О, Джак.

— Това е изтъркано клише, но е факт. Бях хлапе и не подозирах нищо, а после изведнъж… Някога се обичаха, бяха щастливи. А после — не.

— Никога не е толкова просто, толкова лесно и механично.

— Това е логичното и разумно обяснение. Не и онова, което чувствах. Напоследък започнах да осъзнавам, че са успели да се държат цивилизовано, да изградят поотделно щастлив живот — всеки за себе си, без да водят война или да ме превръщат в изкупителна жертва. А аз разбрах всичко наопаки. Да не давам обещания, да не градя общо бъдеще, защото чувствата могат да се променят и умират.

— Могат. Ти също имаш право, но…

— Но — прекъсна я той. — Остави ме да го изрека. Позволи ми да ти го кажа. Но ако нямаш вяра в себе си и собствените си чувства и не можеш да рискуваш заради тях, тогава какъв е смисълът изобщо? Това е голяма крачка и мисля, че ако я направиш, ако кажеш, че това е, което искаш, трябва наистина да си убеден. Задължително е да си убеден, защото не засяга само теб. Не става дума само за настоящето. Трябва силно да вярваш, за да направиш тази крачка.

— Прав си. Сега разбирам по-добре защо нещата… Ами, всичко.

— Може би и за двама ни е така. Съжалявам, че съм те накарал да се чувстваш нежелана в дома ми. Съжалявам, задето сега смяташ, че си прекрачила границата, като си се опитала да направиш нещо за мен. Нещо, което трябваше да оценя. Което оценявам, но чак сега — поправи се той. — Поливам редовно саксиите.

— Хубаво.

— Ти беше… Господи, толкова ми липсваш. Не мога да си спомня всичко, което се бях приготвил да ти кажа, което бях репетирал безброй пъти. Не мога да мисля, защото те виждам пред себе си, Ема. Беше права. Не те оценявах достатъчно. Дай ми още един шанс. Моля те, дай ми шанс.

— Джак, не можем да се върнем назад и…

— Не назад, а напред — тогава хвана ръката й и се извърна, за да застанат лице в лице. — Напред. Ема, имай малко милост. Дай ми още един шанс. Не искам никоя, освен теб. Нуждая се от твоята… светлина — каза той, спомняйки си думите на Картър. — Нуждая се от сърцето и смеха ти. От тялото и ума ти. Не ме отблъсквай, Ема.

— След като сме установили, че двамата искаме и се нуждаем от различни неща… Не би било добре за никого от нас. Не мога да го направя.

Очите й се напълниха със сълзи и той я привлече към себе си.

— Позволи ми аз да го направя. Остави ме да направя тази крачка. Ема, когато съм с теб, аз вярвам. С теб не става дума само за настоящето. А и за утрешния ден, каквото и да ни донесе той. Обичам те. Обичам те.

Когато първата сълза се търкулна по бузата й, той леко се полюшна заедно с нея.

— Обичам те. Толкова съм влюбен в теб, че не го разбирах. Не можех да го осъзная, защото то поглъща всичко. Ти си всичко за мен. Остани с мен, Ема, бъди до мен.

— Искам да съм с теб. Искам… Какво правиш?

— Танцувам с теб — вдигна ръката й към устните си. — В градината, на лунна светлина.

Сърцето й потръпна и преля от чувства. И всички пукнатини изчезнаха.

— Джак.

— И искам да повторя, че те обичам. Моля те да споделиш живота си с мен — целуна я, докато се въртяха в кръг и се полюшваха. — Моля те да ми дадеш онова, от което се нуждая и което искам, макар да ми трябваше толкова време, за да го осъзная. Моля те да се омъжиш за мен.

— Да се омъжа за теб?

— Омъжи се за мен — крачката бе толкова лесна, толкова плавна и навременна. — Искам да живееш с мен. Да се будиш до мен, да засадиш цветя за мен, които вероятно ще се налага да ми напомняш да поливам. Ще правим общи планове и ще ги променяме в движение. Ще изградим общо бъдеще. Ще ти дам всичко, което имам, и ако ти е нужно още нещо, ще го намеря и ще ти го дам.

Чу собствените си думи да се връщат при нея в уханната вечер, под лунната светлина, докато танцуваше валс с мъжа, когото обичаше.

— Мисля, че току-що го направи. Подари ми една мечта.

— Кажи „да“.

— Сигурен ли си?

— Доколко ме познаваш?

Тя се усмихна и примигна, за да се разнесат сълзите.

— Доста добре.

— Бих ли те помолил да се омъжиш за мен, ако не бях сигурен?

— Не. Не би го направил. Доколко ме познаваш, Джак?

— Доста добре.

Тя вдигна устни към неговите и се отдаде на сладостна целувка.

— Значи вече знаеш отговора ми.

Три жени стояха на терасата на третия етаж и наблюдаваха сцената, прегърнати през кръста. Зад тях въздишаше госпожа Грейди.

Когато Мак подсмръкна, Паркър бръкна в джоба си и извади пакет носни кърпички. Раздаде по една на Мак, Лоръл, госпожа Грейди и взе една за себе си.

— Красиво е — успя да промълви Мак. — Двамата са толкова красиви. Вижте сребърните лъчи на луната и сенките на цветята, вижте как се очертават силуетите на Ема и Джак.

— Мислиш в картини — Лоръл избърса очи. — Това се казва истинска романтика.

— Не само в картини. Значими мигове. Това е мигът на Ема. Нейната синя пеперуда. Вероятно не бива да гледаме. Ако ни видят, ще развалим всичко.

— Не виждат нищо, освен себе си — Паркър хвана ръката на Мак, после и тази на Лоръл и се усмихна, когато усети дланта на госпожа Грейди на рамото си.

Мигът бе точно такъв, какъвто трябваше да бъде.

Затова останаха да гледат как Ема танцува в градината в меката юнска нощ, под светлината на луната, с мъжа, когото обичаше.