Нора Робъртс
Легло от рози (12)

Единадесета глава

В края на вечерта, след като охладителят й бе пълен с букети, аранжировки за масите и гирлянди за целия уикенд, а съзнанието й — с мисълта, че трябва да стане в шест, за да довърши някои неща, Ема успя да стигне до дивана си, преди да се строполи от умора.

— И утре ще трябва да повториш всичко това — обади се Джак. — Всъщност два пъти.

— Мммхъ.

— И още веднъж в неделя.

— Аха. Трябва да отделя поне два часа сутринта за неделното тържество, преди да започна подготовката на първото събитие. Но екипът ми може да довърши аранжировките за неделя, докато аз се занимавам със съботните приеми.

— Помагал съм ви няколко пъти, но никога не съм си представял… Всеки уикенд ли е така?

— Малко по-леко е през зимата — тя се сгуши и смъкна обувките си. — От април до юни е най-натоварено, после има още едно голямо раздвижване през септември и октомври. Но в общи линии, да, всеки уикенд е така.

— Надникнах в хладилното помещение, докато работеше. Определено ти е нужен втори охладител.

— Така е. Когато започнахме, никоя от нас не си е представяла, че ще се разраснем толкова. Не, не е вярно. Паркър знаеше — мисълта я накара да се усмихне. — Паркър винаги е знаела. Аз просто си мислех, че ще мога да си изкарвам прехраната, като се занимавам с нещо, което обичам — тя раздвижи уморените си ходила. — Никога не съм предполагала, че ще стигнем до етап, при който всички ще сме затрупани от събития, задължения, клиенти и помощници. Невероятно е.

— Би могла да вземеш още хора.

— Вероятно ще го направя. И при теб е същото, нали? — той вдигна стъпалата й в скута си, разтри свитите пръсти и уморените сводове и очите й се затвориха блажено. — Помня, когато основа фирмата си. Беше съвсем сам. Сега имаш служители, сътрудници. Ако не работиш по чертежите си, посещаваш клиенти на място. Когато компанията си е твоя, нещата са много по-различни. Няма нищо общо с уплътняването на работното време.

Отвори очи и го погледна.

— И всеки път, когато наемеш някого на работа, дори когато това е най-доброто решение за теб и бизнеса, имаш усещането, че отдаваш частица от цялото.

— Аз самият дълго се колебах, преди да назнача Чип на работа. Така беше и с Джанис, после и Мишел. А през лятото ще имам и временен помощник стажант.

— Това е хубаво. Господи, това означава ли, че ние сме от по-старото поколение? Трудно е за преглъщане.

— На двайсет и една е. Току-що ги е навършил. Почувствах се като изкопаемо, докато провеждах интервюто. В колко трябва да започнеш работа утре?

— Чакай да помисля… Около шест, предполагам. Или шест и половина.

— Най-добре да те оставя да поспиш — той разсеяно погали прасеца на крака й. — Доста си заета през уикенда. Ако искаш, можем да излезем в понеделник.

— Навън? Като на среща? — тя махна с ръка неопределено. — Някъде там, където има места, в които разни хора ти поднасят храна и напитки, а може би има и забавления?

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за вечеря и кино?

— Вечеря и кино? Звучи прекрасно.

— Значи ще мина да те взема в понеделник към шест и половина?

— Чудесно. Имам един въпрос — тя седна и се протегна лениво. — Остана тук до след полунощ, а сега смяташ да си отидеш, за да мога да се наспя?

— Имала си тежък ден — лекичко стисна прасеца й. — Сигурно си уморена.

— Не чак толкова — отвърна тя, сграбчи ризата му и го придърпа върху себе си.

 

 

Консултацията в понеделник вечерта приключи и Лоръл изпрати клиентите до вратата. Младоженците, които щяха да се женят през септември, отнесоха със себе си голяма кутия с най-различни мостри на торти. Но тя знаеше, че вече са се спрели на тортата с италиански крем. Освен това знаеше, че булката предпочита „Кралска фантазия“, а младоженецът — „Великолепната мозайка“.

Изобщо не се съмняваше, че булката ще надделее, но все пак бе хубаво, когато един мъж проявяваше искрен интерес към детайлите.

Освен това можеше да убеди булката да направят и торта за младоженеца в дизайн мозайка, която да е като допълнение към сватбената торта.

Така всички печелят, помисли си тя.

— Просто ми кажете, когато вземете решение, и не се притеснявайте, че може да размислите. Има достатъчно време — тя задържа ведрата усмивка на лицето си, както и любезния тон, дори когато забеляза Дел да се приближава по алеята.

Истинско олицетворение на преуспял адвокат, помисли си тя, в идеално скроения си костюм, идеалното си куфарче, хубави обувки.

— Паркър е в кабинета си — каза му тя. — Мисля, че няма клиент.

— Добре — той влезе и затвори вратата. — Хей — викна подире й, когато тръгна нагоре по стълбите. — Да не би да не ми говориш?

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Нали току-що говорих с теб.

— Едва-едва. Аз съм този, който трябва да е ядосан. Няма защо да ми вириш нос.

— Аз ли виря нос? — Лоръл спря и изчака да я настигне.

— Не съм очаквал, че приятелите и близките ми могат да ме излъжат или да скрият нещо от мен. И когато това се случи…

Тя заби пръст в рамото му, а после го вдигна назидателно.

— Първо, не знаех, че ти не знаеш. Нито Паркър, Мак или Картър. Както и Ема, за да бъдем точни. Така че проблемът е между теб и Джак. И второ — продължи тя и отново го бодна с пръст, когато понечи да заговори, — смятам, че си напълно прав.

— Ако поспреш за миг… Смяташ, че съм прав?

— Да. И на твое място също щях да съм обидена и ядосана. Джак трябваше да ти каже, че двамата с Ема имат връзка.

— Е, това е добре. Благодаря или извинявай. Както предпочиташ.

— Но.

— По дяволите.

— Но може би не е зле да се запиташ защо най-добрият ти приятел не ти е казал. Както и да се замислиш за начина, по който реагира онази нощ. Също като нафукано хлапе, което се цупи.

— Почакай, по дяволите.

— Така стоят нещата според мен и ми е напълно ясно — макар да не съм съгласна с това — защо Джак не ти е казал. Щеше да се изправи срещу Дилейни Браун.

— И какво по-точно означава това?

— Ако не знаеш, няма смисъл да говорим.

Дел сграбчи ръката й, когато тя понечи да продължи.

— Няма да се измъкнеш така.

— Добре. Дилейни Браун не одобрява. Той знае кое е най-добре. Дилейни Браун ще те манипулира и уговаря, докато не те сложи на мястото, което той е избрал за теб — за твое добро.

— Това беше много жестоко, Лоръл.

Тя въздъхна и тонът й омекна.

— Не, не е. Всъщност не е. Защото ти наистина правиш всичко заради доброто на приятелите и близките си. Просто си толкова дяволски уверен, че знаеш какво е то, Дел.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че онова, което става с Ема и Джак, е най-доброто за всеки един от двамата?

— Не знам — тя вдигна ръце демонстративно. — Не се и преструвам, че знам. Единственото, което знам, е, че в момента двамата се радват един на друг.

— И това не те ли кара да се чувстваш странно? Не ти ли се струва, че си прекрачила в друго измерение?

Тя се засмя.

— Не точно. Само е малко…

— Все едно… Ами ако аз изведнъж реша да те свалям? Просто ей така реша — хей, искам да правя секс с Лоръл.

Топлотата изчезна от лицето й, смехът замря.

— Голям глупак си.

— Моля? Какво! — викна подире й той, когато тя хукна стремглаво нагоре по стъпалата. — Наистина е някакво друго измерение — измърмори той и изкачи останалите стълби до кабинета на сестра си.

Тя седеше зад бюрото, където очакваше да я намери, и разговаряше по телефона, вперила поглед в екрана на компютъра.

— Точно така. Знаех си, че мога да разчитам на теб. Трябват им двеста и петдесет. Можеш да ми ги доставиш тук, след това аз поемам нещата. Благодаря ти много. И на теб. Чао.

Тя свали слушалките от главата си.

— Току-що поръчах двеста и петдесет гумени патета.

— Защото?

— Клиентката иска да плуват в басейна в сватбения й ден — облегна се назад, отпи от бутилката с минерална вода и го погледна съчувствено. — Как си?

— Бил съм и по-добре. Лоръл току-що се съгласи, че Джак е голямо магаре, задето не ми е казал, но явно вината е у мен, тъй като съм Дилейни Браун. Аз манипулирам ли хората?

Тя го изгледа внимателно.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— По дяволите — остави куфарчето си на бюрото, после отиде до кафе машината.

— Сериозен въпрос. Добре, ние решаваме проблеми и сме много добри в намирането на решения и отговори. Когато ги намерим, правим всичко, което е по силите ни, за да подтикнем хората към тези решения и отговори.

Той отново се обърна към нея и изпитателно се взря в лицето й.

— Манипулирам ли те, Паркс?

— Дел, ако не ме беше манипулирал по отношение на имението след смъртта на мама и татко, сега нямаше да поръчвам двеста и петдесет гумени патета. Нямаше да имам бизнеса. Никоя от нас нямаше да го има.

— Нямах това предвид.

— Искаш да ти кажа дали някога си ме подтикнал да направя нещо, което не съм искала? Дали си настоявал, независимо от желанието ми? Не. Съжалявам, че научи за Джак и Ема по този начин. Но мисля, че ситуацията е леко странна за всички ни. Никой не го е очаквал. Не вярвам, че те самите са го очаквали.

— Не мога да го приема — той седна и отпи глътка кафе. — Докато свикна, вероятно всичко бездруго ще е приключило.

— Какъв си романтик само.

Той сви рамене.

— Джак никога не е имал сериозна връзка с жена. Не че е развратник, не казвам това, но не е от мъжете, които остават до края. Няма да я нарани умишлено. Не е такъв човек. Но…

— Може би трябва да имаш малко повече вяра в двамата си приятели — облегна се назад и се залюля на стола си. — Мисля, че нещата между хората се случват с определена цел. Иначе не бих могла да правя онова, което правя всеки ден. Понякога се получава, понякога не, но винаги има причина.

— С това искаш да ми кажеш да престана да се държа като дръвник и да бъда просто приятел.

— Да — тя му се усмихна. — Това е моят отговор, моето решение и това, за което се опитвам да те манипулирам. Как се справям?

— Доста добре. Май не е зле да се отбия да видя Ема.

— Би било чудесно.

— Но преди това трябва да прегледаме тези документи — той отвори куфарчето си.

Двайсетина минути по-късно Дел потропа на вратата на Ема, после я побутна и отвори.

— Ем?

Чу музиката, която обичаше да слуша, докато работи — арфа и флейти, затова мина отзад, към работното й място. Тя беше седнала до плота и подреждаше мънички розови пъпки в бяла кошничка.

— Ем!

Тя се извърна стреснато.

— Изплаши ме. Не те чух.

— Явно те прекъсвам.

— Просто реших да си помогна за бебешкото парти през седмицата. Дел — каза тя и стана от мястото си. — Много ли си ми ядосан?

— Никак. Дори по-малко — изведнъж се засрами, че може да си е помислила друго. — В момента съм бесен на Джак — около седма степен от десет възможни. И трябва да ти кажа, че беше още по-зле.

— Ще ми се да ти напомня, че когато Джак спи с мен, аз също спя с него.

— Може би е добре да измислим някаква кодова дума за това. Например, че двамата пишете роман заедно или правите лабораторни опити.

— Сърдиш се, защото правим лабораторни опити, или защото не сме ти казали?

— Той не ми каза. Все едно, всичко е объркано. Опитвам се да свикна с идеята за лабораторните опити, но се вбесявам, задето не ми е казал, че вие двамата…

— Пълним епруветките ли? Лепим етикети на колбите?

Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете.

— В крайна сметка не ми харесва да използваме за код лабораторните опити. Искам само да си добре и щастлива.

— Добре съм. Щастлива съм. Макар да знам, че двамата сте се били заради това. Всъщност това би трябвало да ме прави още по-щастлива. Ласкателно е двама мъже да си насинят лицата заради теб.

— Беше импулсивна реакция.

Тя се приближи до него, вдигна ръце и обхвана лицето му, после леко допря устни до неговите.

— Постарай се да не го правиш повече. Става дума за две лица, които са ми любими. Хайде да отидем на двора, да пийнем лимонада и да се сдобрим.

— Чудесно.

 

 

В същото време Джак седеше в студиото на Мак и показваше плановете за планираното разширение.

— Същият проект, който ти изпратих по електронната поща, но по-детайлен и с промените, които поиска.

— Виж, Картър! Имаш собствена стая.

Той разроши яркочервената коса на Мак.

— Надявах се да продължим да споделяме една спалня.

Мак се засмя и се наведе над чертежите.

— Виж само моята пробна. Е, за клиентите, тоест. О, господи, влюбена съм в дворчето, което ще имаме. Искаш ли бира, Джак?

— Не, благодаря. Имаш ли нещо газирано?

— Разбира се. Диетична кола.

— Гадост. Вода.

Тя отиде в кухнята, а Джак посочи някои детайли на Картър.

— С тези вградени рафтове ще имаш достатъчно място за книги или каквото поискаш. За папки, за материали.

— Какво е това? Камина ли?

— Една от промените, които Мак поиска. Каза, че всеки професор, който заслужава титлата си, задължително трябва да има камина в кабинета си. Тази е малка и комбинирана — дърва и газ. Така ще имате и допълнителен източник на топлина в стаята.

Картър хвърли поглед през рамо, когато Мак се върна с бутилка вода и две бири.

— Поръчала си ми камина.

— Да. Това сигурно е любов — целуна го леко, после се наведе и вдигна трикракия им котарак Триад.

Сигурно е така, мислеше си Джак, когато тя седна, а котаракът се сви в скута й.

Докато обсъждаха подробностите, той се чудеше какво ли е да се чувстваш толкова свързан с някого и да изпитваш такава сигурност по отношение на него.

Беше очевидно, че всеки от тях вижда в другия Единствения. Този, с когото да създадеш дом, да изградиш общо бъдеще, да отгледаш деца. Да делиш котарака си.

Откъде го знаеха? Или поне вярваха достатъчно, за да рискуват?

За него това бе една от големите загадки на живота.

— Кога можем да започнем? — попита Мак.

— Още утре ще подам молба за разрешение за строеж. Имате ли предвид някой строител?

— Хм… компанията, която използвахме за първоначалния ремонт беше добра. Дали е на разположение?

— Вече говорих със собственика. Мога да се свържа с него утре и да поискам оферта.

— Браво, Джак — Мак го тупна приятелски по рамото. — Ще останеш ли за вечеря? Ще правим спагети. Мога да звънна на Ема да дойде.

— Благодаря, но ще излизаме.

— О!

— Престани — но той също поклати глава и се засмя.

— Няма как да не се радвам, че приятелите ми излизат на романтична среща.

— Ще идем някъде да хапнем и ще гледаме филм.

— О!

Той пак се засмя.

— Махам се оттук. Ще се видим на покера, Картър. Приготви се да загубиш.

— Мога отсега да ти дам парите и да спестим време.

— Изкусително предложение, но предпочитам удоволствието да те обера до шушка на масата. Ще ви се обадя за офертата — добави той, като се запъти към вратата. — Задръжте това копие от чертежите.

Чу как Мак изохка миг преди да зърне Дел.

Двамата се заковаха на около метър и половина един от друг.

— Чакайте! — викна Мак. — Ако ще се биете отново, искам да си взема фотоапарата.

— Аз ще й затворя устата — обеща Картър.

— Хей! Чакайте! Говорех сериозно — успя да каже тя, преди Картър да я прибере обратно в къщата.

Джак пъхна ръце в джобовете.

— Това е направо глупаво.

— Може би. Вероятно.

— Виж, разменихме юмруци, всеки каза каквото имаше да казва. Пихме бира. Според правилата на играта това би трябвало да е достатъчно.

— Не сме били заедно на мач.

Джак усети как товарът върху раменете му олеква. Сега говореше предишният Дел.

— Може ли да го направим утре? Имам среща.

— А какво стана с правилото „приятелите преди мадамите“?

Устните на Джак бавно се разтеглиха в усмивка.

— Да не би току-що да нарече Ема „мадама“?

Дел само отвори и затвори уста, преди да приглади с длан косата си.

— Виждаш ли какви усложнения има? Току-що нарекох Ема „мадама“, защото не мислех за нея като за Ема и защото се правех на много забавен.

— Да, знам. Иначе щеше да се наложи пак да те фрасна в лицето. Утре вечер има мач на „Янките“.

— Ти ще караш.

— Не, не. Ще вземем Карлос. Аз ще се бръкна за шофьора и колата. От теб бакшишът и бирата. За хотдог всеки си плаща сам.

— Добре — Дел се замисли за момент. — Би ли ме фраснал заради нея?

— Вече го направих.

— Онова не беше заради нея.

Има право, помисли си Джак.

— Не знам.

— Добър отговор — реши Дел. — Ще се видим утре.

 

 

Доволни от вечерта — хапнаха в едно бистро, след това гледаха приятен екшън — двамата се уговориха за втора официална среща в понеделник вечер. Натовареният им график не позволяваше да прекарат достатъчно време за едно междувременно, но успяха да вместят една „кратка приятелска среща за секс“, както я нарекоха, както и няколко закачливи съобщения в електронната поща.

Ема не бе сигурна дали водещото начало във връзката им е приятелството или сексът, но й се струваше, че и двамата се стараят да установят перфектния баланс.

Почти бе приключила с обличането за вечерта, когато дойде Паркър и викна от долния етаж.

— Идвам. Цветята, които искаше са в задната стая, в голямата ваза. Макар все още да не разбирам защо трябва да гледаш как хората правят сувенирите за сватбения ден.

— Майката на булката иска да се отбия и да видя как върви всичко. Затова ще намина, ще хвърля едно око. Не би трябвало да се бавя много.

— Бих ти спестила малко време, като ги занеса лично, но се забавих доста с последната консултация за деня — Ема хукна надолу по стълбите, после спря и се завъртя като на ревю. — Как изглеждам?

— Прелестна. Никой не очаква друго от теб.

Ема се засмя.

— Вдигнатата ми коса е добре, нали? Леко прихваната и готова да се спусне по раменете.

— Добре е. Както и роклята. Тъмночервеното страхотно ти отива. И нека да добавя, тренировките във фитнеса ти се отразяват добре.

— Да. Последната част не ми харесва, защото означава, че трябва да продължа тренировките. Болеро или пуловер? — попита тя, стиснала по една дреха във всяка ръка.

— Къде ще ходите?

— Откриване на изложба. Местен художник, модерно изкуство.

— Болерото е по-артистично, а и постъпваш много хитро.

— Така ли?

— Повечето хора ще са облечени в черно, затова тази червена рокля ще се откроява. Направо можеш да даваш уроци по стил.

— Щом ще се обличам официално, по-добре да ме забележат, нали така? Какво ще кажеш за обувките?

Паркър огледа тънките токчета, отворените пръсти и секси каишките на глезена.

— Убийствени. Никой от мъжете няма и да погледне картините.

— Интересува ме само един мъж.

— Изглеждаш щастлива, Ема.

— И наистина съм щастлива. Имам връзка с интересен мъж, който ме разсмива и едновременно с това ме кара да тръпна от желание, който наистина слуша какво говоря и който ме познава толкова добре, че мога да бъда напълно естествена, без всякакви задръжки. А същото важи и за него. Знам, че е забавен, чаровен, умен, не се плаши от работата, цени приятелите си, спортен запалянко. Както и… ами, всички неща, които научаваш за човек, който е бил някъде край теб последните дванайсетина години.

Тръгна към работното си място.

— Някои може да си помислят, че това те лишава от вълнението на новите открития, но не е така. Винаги има нещо ново, но я има и здравата основа на истинското разбиране. Спрях се на розови лалета и мини ириси. Много е непринуден, женствен и пролетен.

— Идеален е — Паркър изчака, докато Ема извади букета от вазата и нагласи прозрачната бяла панделка.

— Бих могла да добавя малко лизиантус, ако искаш да е по-пищен.

— Не, чудесен е. Точно какъвто трябва. Ема — подхвана Паркър, докато приятелката й увиваше букета в конус от лъскава хартия, — някой от двама ви знае ли, че си влюбена в него?

— Моля? Не. Не съм казала… Разбира се, че обичам Джак. Всички го обичаме.

— Но не всички си слагаме червена рокля и секси обувки, за да прекараме вечерта с него.

— О, ами, това е само… излизане.

— Не е само това. Ем, ти излизаш с Джак. Спиш с него. Наясно съм с това. Но преди малко, докато те слушах, гледах лицето ти. Мила, познавам те. Влюбена си.

— Защо трябваше да го казваш? — по лицето на Ема се изписа тревога. — Тъкмо подобни мисли са способни да ме объркат съвсем и да превърнат всичко в голяма лепкава каша.

Паркър вдигна едната си вежда и наклони глава.

— И откога гледаш на любовта като на нещо лепкаво и объркано?

— Откакто излизам с Джак. Харесва ми как стоят нещата сега. Много даже. Имам вълнуваща връзка с вълнуващ мъж и не искам… не очаквам да бъде нещо повече. Защото Джак не е от мъжете, които се замислят какво ще правят след пет години. Или след пет седмици. Има само… сега.

— Знаеш ли, странно е, че и ти, и Дел, които сте най-близко до него, имате толкова малко доверие в Джак.

— Не е така. Просто в това отношение Джак не търси нещо… завинаги.

— Ами ти?

— Аз смятам да се насладя на мига — каза го с решително кимване. — Няма да се влюбвам в него, защото и двете знаем какво ще се случи, ако се влюбя. Ще започна да гледам на всичко през романтична призма, ще си мечтая за него, за нас и ще си пожелая той да…

Тя замълча, притиснала ръка до сърцето.

— Паркър, знам какво е някой да изпитва чувства към мен, когато аз не изпитвам същото. Почти толкова ужасно е и за този, който не е влюбен.

Тя поклати глава.

— Не, няма да го направя. Заедно сме от съвсем кратко време. Няма да мисля за това.

— Добре — за да я успокои, Паркър погали Ема по рамото. — Ако ти си щастлива, тогава и аз съм щастлива.

— Щастлива съм.

— Трябва да бягам. Благодаря ти за букета.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Ще се видим утре. Имаме втора консултация за сватбата на Сиймън.

— Записала съм я в бележника си. Знам, че искат да обиколят градините и да ги видят, за да могат да си представят какво ще искат да има там през април догодина. Ще украся някои от урните с лазурносини хортензии, които внимателно следя в оранжерията. Цветовете им са пищни и ще направят добро впечатление. Имам и още няколко скрити коза — добави тя, докато изпращаше Паркър до вратата.

— Винаги имаш. Приятно изкарване тази вечер.

— Благодаря ти.

Ема затвори вратата и се облегна на нея.

Можеше да заблуди себе си, призна си тя. Определено можеше да заблуди и Джак. Но никога не би могла да излъже Паркър.

Естествено, че бе влюбена в него. Вероятно бе влюбена в Джак от години, но просто бе убедила сама себе си, че става дума за физическо желание. И то бе достатъчно силно, за да се бори с него, но… любов? Това бе смъртоносно.

Тя знаеше точно какво иска в любовта — онази любов, която усещаш и в костите си, която е поникнала в сърцето ти и разцъфтява в тялото ти. Искаше я завинаги.

Искаше я ден след ден, нощ след нощ, година след година; искаше дом, семейство, спорове, подкрепа, секс, всичко.

Винаги бе знаела точно какво търси в своя партньор, любовник, баща на децата й.

Но защо трябваше това да е Джак?

Защо, когато най-сетне изпитваше чувства, каквито цял живот бе мечтала да изпитва, трябваше да са отправени към мъж, когото познава толкова добре? Достатъчно добре, за да разбира, че той е човек, който цени личното си пространство, собствената си посока в живота и който смята брака за риск с минимални шансове за успех?

И въпреки това се беше влюбила.

Ако той узнаеше, щеше да бъде… може би ужасен, помисли си тя. Не, това вероятно бе преувеличено. Загрижен, гузен — което бе още по-лошо. Щеше да бъде мил и да скъса с нея внимателно.

А това бе просто унизително.

Нямаше защо да научава. Това щеше да се превърне в проблем само ако тя му позволи.

Затова реши, че няма да има проблем.

В отношенията си с мъжете бе също толкова умела, колкото и с цветята. Щяха да продължат както досега и ако стигнат до момент, в който връзката им й носи повече болка, отколкото удоволствие, тя самата щеше да я прекъсне.

А после щеше да забрави всичко.

Отблъсна се от вратата и тръгна към кухнята за чаша вода. Гърлото й беше сухо и свито.

Щеше да го забрави, увери тя сама себе си. И какъв смисъл имаше да се тревожи за това сега, когато още бяха заедно?

Или пък… би могла да го накара да се влюби в нея. Щом можеше да предотврати влюбването на някой мъж в нея — или да го разубеди, ако той си мислеше, че е влюбен — тогава защо да не може да накара някого да се влюби?

О, съвсем се бе объркала.

Пое дълбоко въздух, пийна вода.

Ако аз го накарам да се влюби в мен, това истинско чувство ли ще е, питаше се трескаво. Господи, прекалено сложно е. Сега отивам на откриване на изложба. Това е, само това.

Потропването на вратата й донесе облекчение. Можеше да престане да мисли, да се тревожи и да разнищва всичко.

Двамата щяха да излязат на среща. Щяха да се забавляват заедно. После да става каквото ще.