Нора Робъртс
Легло от рози (13)

Дванадесета глава

Ема откри, че удовлетворението е страхотен лек за тревогите. Изразът в очите на Джак, когато отвори вратата, бе същият, какъвто се бе надявала да види.

— Изчакай минутка — каза й той, — за да благодаря на небесата.

Тя му се усмихна бавно, съблазнително.

— О, мога само да се присъединя към благодарностите. Искаш ли да влезеш?

Той преодоля разстоянието помежду им и погали с пръсти рамото й, после се спусна надолу по ръката. Тъмносивите му очи останаха приковани в нейните.

— Представям си как влизам вътре и напълно забравяме за откриването.

— А, не — тя го побутна назад и прекрачи прага. Подаде му наметката си, завъртя се и му хвърли поглед през рамо, докато той я загръщаше. — Обеща ми странни картини, лошо вино и лепкави сандвичи.

— Бихме могли да влезем вътре — наведе се и леко гризна врата й. — Ще ти нарисувам няколко еротични скици, ще пием хубаво вино и ще си поръчаме пица.

— Труден избор — отбеляза тя, докато отиваха към колата му. — Първо откриването на изложбата, а после — еротичните скици.

— Щом трябва — спря до колата и я притисна в сладостна целувка. — Харесва ми как изглеждаш. Невероятна си.

— Такъв беше планът ми — тя погали тъмносивия пуловер, който носеше под коженото яке. — И на мен ми харесва как изглеждаш, Джак.

— След като изглеждаме толкова добре, май трябва да отидем някъде, където ще ни видят — когато седна зад волана, той се обърна към нея с усмивка. — Как беше уикендът?

— Натоварен, както се и очакваше. И много успешен, след като Паркър убеди клиентите да наемат шатри за събота. Когато заваля, всички останаха сухи. Още по-добре се получи, когато се разтършувахме за още свещи и част от запасите ми от цветя за спешни случаи, така че бяхме заобиколени от мека светлина и благоухание, докато дъждът трополеше по шатрата. Беше много хубаво.

— Чудех се как е минало. Аз бях на един нов строителен обект в събота следобед, където хубавичко се намокрих.

— Харесвам пролетните дъждове. Тихото им шумолене, уханието. Не всички булки споделят чувствата ми, но тази успяхме да я направим щастлива. А как мина покер вечерта?

Той се намръщи, загледан в пътя, осветен от фаровете в мрака.

— Не ми се говори.

Тя се засмя.

— Чух, че Картър ви обрал до шушка.

— Заблуди ни с приказките си: „Не съм много добър на карти“, както и с откритото си, честно лице. Истинска акула е.

— О, да, Картър е хищна акула.

— Не си играла карти с него. Повярвай ми.

— Мразиш да губиш.

— Точно така.

Развеселена, тя се облегна на седалката.

— Е, кажи ми нещо за тази художничка.

— О… да, по-добре да ти кажа — последва минутка мълчание, в която той барабанеше с пръсти по волана. — Приятелка е на мой клиент. Мисля, че ти споменах.

— Така е — всъщност бе имала предвид картините, но в тона му долови нещо, което събуди любопитството й. — И твоя приятелка ли е?

— Донякъде. Излизали сме заедно. Няколко пъти. Може би пет или шест.

— О! Ясно — макар да бе силно заинтригувана, запази неутрален тон. — Бивше гадже.

— Не точно. Не сме били… Просто прекарахме известно време заедно, няколко седмици. Преди повече от година. Или по-скоро две. Виждахме се, после престанахме.

Неудобството, което изпитваше, й се стори странно и в същото време ласкателно.

— Джак, ако смяташ това за неудобна тема, няма причина да е така. Отдавна подозирам, че си спал и с други жени.

— Вярно е. Спал съм. И Кийлий — много държи на двойното „й“ — е една от тях. Тя е… интересна.

— И артистична.

Устните му леко потръпнаха и това я заинтригува.

— Сама ще прецениш.

— Е, защо престанахте да се виждате, или въпросът ми е прекалено неудобен?

— Всичко стана прекалено натоварващо за мен. Тя е много силен характер и доста екстравагантна.

— Изисквала е прекалено много внимание ли? — попита Ема с лек нюанс на хладина в тона.

— „Изисква“ е точната дума. Както и да е, просто спряхме да се виждаме.

— Но сте останали приятели.

— Не точно. Но се сблъсках с нея преди няколко месеца и си разменихме любезности. После тя ми се обади за откриването на изложбата си и аз реших, че няма да е зле да отида. Особено след като ти си тук, за да ме закриляш.

— Често ли се нуждаеш от закрилата на жени?

— Непрекъснато — отвърна той и я разсмя отново.

— Не се тревожи — тя потупа ръката му, която бе върху скоростния лост. — Ще бъда до теб.

След като паркира, двамата повървяха малко в прохладната пролетна вечер. Лекият ветрец развяваше краищата на болерото й. Магазинчетата, в които обичаше да се заглежда, бяха затворени, но бистрата имаха доста клиенти. Неколцина по-смели дори бяха избрали да изтърпят студа, за да имат удоволствието да хапнат навън на светлината на свещите, чиито пламъчета потрепваха върху масите. Усети уханието на рози.

— Знаеш ли какво не съм правила за теб? — подхвана Ема.

— Имам си списък, но мисля да поработя върху някои по-интересни идеи.

Тя го смушка с лакът.

— Не съм ти готвила. Добра готвачка съм, стига да разполагам с време. Трябва да те съблазня с моите пикантни сандвичи с царевични питки.

— Когато и където пожелаеш — той спря пред галерията. — Пристигнахме. Сигурна ли си, че не предпочиташ да ми сготвиш?

— Изкуството преди всичко — отсече тя и решително прекрачи прага.

Мигновено си каза, че не е точно изкуство. Първото, което забеляза, освен няколкото души, които стояха наоколо и гледаха съсредоточено, беше голямо бяло платно с една-единствена широка и размазана черна линия, която го разделяше на две.

— Дали е следа от гума? Едничка следа от гума върху бял път или пък разделение на… нещо?

— Черна линия върху бяло платно. И ще имаме нужда от питие — реши Джак.

— Хм.

Той отиде да намери нещо за пиене, а Ема тръгна да обикаля. Загледа се в едно платно, на което се виждаше огъната черна верига с две счупени брънки, наречено „Свобода“. На друго имаше множество черни точки, които при по-внимателно вглеждане се оказаха хаотично разпилени букви.

— Забележително, нали? — един мъж с очила с тъмни рамки и черно поло застана до нея. — Емоцията, хаосът.

— Хм.

— Минималистичен подход към драмата и объркването. Гениално. Бих могъл да гледам тази творба с часове и непрекъснато да откривам нещо ново.

— Зависи как подреждаш буквите.

Той грейна насреща й.

— Точно така! Аз съм Джаспър.

— Ема.

— Виждали ли сте „Раждане“?

— Не и отблизо.

— Вярвам, че това е най-добрата й творба. Ето там е. Много бих искал да чуя какво мислите.

Леко докосна с ръка лакътя й — опипване на почвата, каза си Ема, — докато й показваше платното.

— Мога ли да ви донеса малко вино?

— Всъщност… вече си имам — отвърна тя, когато Джак се приближи и й подаде чаша. — Джак, това е Джаспър. Двамата се възхищавахме на… „Вавилон“ — добави тя, когато забеляза името.

— Объркване на езиците — предположи Джак и леко, но собственически отпусна ръка върху рамото на Ема.

— Да, разбира се. Извинете ме.

— Разбих му илюзиите — добави Джак, когато Джаспър се отдалечи сконфузено. Отпи предпазливо от виното и се загледа в картината. — Прилича на онези магнити, които хората купуват за хладилниците си.

— Слава богу. Слава богу. Мислех си, че наистина намираш нещо.

— Или някой е пръснал буквите в игра на думи.

— Престани — наложи се да задържи дъха си, за да не се разсмее гласно. — Джаспър смята, че е гениална в минималистичния си хаос.

— Е, разбира се, Джаспър. Защо просто не…

— Джак!

Ема се извърна и видя една червенокоса жена, висока над метър и осемдесет, да си пробива път в тълпата. Беше облечена в черно, което правеше слабите й крака безкрайни. Стройното й тяло бе увенчано с големи и стегнати гърди, които просто преливаха от дълбокото деколте на блузата й. На ръката й прозвъняваха поне дузина сребърни гривни.

За малко да премаже Ема, когато обви ръце около врата на Джак и впи убийствено червените си устни в неговите.

Единственото, което Ема можа да стори, бе да вземе чашата му с вино, за да не я разлее.

— Знаех си, че ще дойдеш — гласът й бе тих и на ръба на сълзите. — Нямаш представа какво означава това за мен. Не можеш да разбереш.

— О! — успя да възкликне той.

— Повечето хора тук не ме познават. Не са били вътре в мен.

Мили Боже.

— Ами. Нека просто… — той се опита да се откопчи, но ръцете й стегнаха хватката си около врата му като примка. — Исках само да намина и да те поздравя. Нека те запозная с… Кийлий, едва дишам.

— Липсваше ми. А тази вечер е толкова специална и сега е още по-значима — в очите й проблясваха драматични сълзи, устните й потръпваха чувствено. — Знам, че мога да преживея тази нощ, да понеса стреса и изпитанието, след като ти си тук. О, Джак, Джак, стой близо до мен. Близо.

Още малко, помисли си той, и наистина щеше да се озове вътре в нея.

— Кийлий, запознай се с Емалин — вече на ръба на отчаянието, Джак сграбчи китките на жената, за да я откъсне от врата си. — Ема…

— Приятно ми е да се запознаем — бодро и дружелюбно, Ема й подаде ръка. — Вие сигурно…

Кийлий залитна назад, сякаш бе прободена в сърцето, после се нахвърли върху Джак.

— Как смееш! Довел си я тук? Навираш я в лицето ми? Копеле! — тя побягна, помитайки гостите пред себе си.

— Добре. Беше забавно. Да си вървим — Джак грабна Ема за ръката и я повлече към вратата. — Грешка. Голяма грешка — успя да изрече той, след като си пое глътка чист въздух. — Мисля, че ми нарани сливиците с езика си. Ти не ме защити.

— Разочаровах те. Много се срамувам.

Той присви очи и я погледна, докато вървяха по тротоара.

— И мислиш, че случилото се е смешно.

— О, аз съм кучка. С ледено сърце. Срам ме е от себе си — наложи се да спре, просто трябваше да спре, защото вече се превиваше от смях. — Господи, Джак! Какво си мислеше?

— Когато една жена е в състояние да стигне до сливиците ти с езика си, спираш да мислиш. Освен това тя знае един номер, при който… За малко да го кажа на глас — той прокара ръка през косата си, докато изучаваше с поглед грейналото й лице. — Прекалено отдавна сме приятели. Опасно е.

— В името на дългогодишното ни приятелство ще ти купя нещо за пиене. Заслужаваш го — хвана го за ръка. — Не ти повярвах, когато каза, че е прекалено сериозна и така нататък. Реших, че това е обичайното мъжко нежелание за обвързване. Но сериозна е прекалено мека дума за нея. Освен това картините й са смехотворни. Наистина трябва да се събере с Джаспър. Той я обожава.

— Хайде да идем в другия край на града, за да пийнем по нещо — предложи той. — Не искам да рискувам отново да се натъкнем на нея — отвори и задържа вратата на колата, за да се качи. — Ти изобщо не се притесни.

— Не. Доста е трудно да ме притесни човек. Ако беше поне мъничко искрена, щях да изпитам съжаление към нея. Но тя е толкова фалшива, колкото и изкуството й. А вероятно и не по-малко смахната.

Той обмисли думите й, докато заобикаляше колата, за да седне зад волана.

— Защо мислиш така? Че е фалшива?

— Всичко бе заради драматичния ефект от сцената и стремежа да е във фокуса на събитията. Може и да изпитва нещо към теб, но всъщност е влюбена в себе си. Освен това ме видя, преди да ти се хвърли на врата. Знаеше, че си ме довел със себе си, затова направи това представление.

— Нарочно се е изложила пред хората? Защо би го направила?

— Тя не беше притеснена, а заредена с адреналин — наведе глава и видя озадаченото му изражение. — Мъжете май наистина не виждат нещата по същия начин. Много интересно. Джак, тя бе звездата в собствената си романтична трагедия и се наслаждаваше на всеки миг. Обзалагам се, че тази вечер ще продаде повече от онези недоразумения, които нарича картини, тъкмо по тази причина.

Джак шофира мълчаливо следващите няколко минути.

— А всичко това здравата засегна егото ти.

— Одраска го леко. Опитвам се да преценя дали по някакъв начин не съм й дал погрешен сигнал и не съм заслужил наистина това малко забавно шоу — сви рамене. — Ще понеса драскотината.

— Отървал си се. Е… има ли и други бивши приятелки, с които искаш да ме запознаеш?

— Категорично не — погледна я за миг, а светлината на уличните лампи блесна върху златистите и бронзовите кичури в косата му. — Но държа да отбележа, че в голямата си част жените, с които съм излизал, са били нормални.

— Това говори добре за теб.

 

 

Избраха едно малко бистро и си разделиха голяма порция фетучини със сметанов сос.

Тя ме кара да се чувствам спокоен — помисли си той, което бе странно, понеже винаги бе смятал себе си за спокоен човек по принцип. Но когато беше с нея и просто си говореха каквото им хрумне, всички проблеми и грижи, които се таяха в съзнанието му, сякаш изчезваха безследно.

Още по-странно бе да се чувства едновременно възбуден и спокоен с една жена. Не можеше да си спомни да е изпитвал подобна комбинация от усещания с друга жена, освен с Емалин.

— Как така — зачуди се той — през всичките тези години, в които те познавам, не се е случвало да ми сготвиш нещо?

Тя нави спагетите около вилицата си.

— Как така през всичките години, в които те познавам, не се е случвало да спиш с мен?

— Аха. Значи готвиш само за мъжете, с които правиш секс.

— Това е добра политика — усмихна се и в очите й блестяха пламъчета, докато хапваше от пастата. — Влагам доста старание, когато готвя. Трябва да си заслужава.

— Какво ще кажеш за утре? Ще направя така, че да си заслужава.

— Обзалагам се, че можеш да го направиш, но утре не става. Нямам време да пазарувам. Много съм придирчива към продуктите. В сряда съм доста заета, но…

— Аз имам бизнес вечеря в сряда.

— Добре, другата седмица е по-подходяща. За разлика от Паркър, аз не помня наизуст графика си, подкрепен за всеки случай от смартфона, но мисля, че… О, Пети май^[1]. Празникът почти дойде. Имаме голямо семейно тържество — помниш, нали? Идвал си.

— Най-голямото и невероятно парти за годината.

— Традиция за семейство Грант. Там пада сериозно готвене. Нека да погледна графика и ще видим какво ще излезе.

Тя се облегна с чашата вино в ръка.

— На прага на май сме. Най-хубавият месец.

— За сватби ли?

— Ами, да, предпочитан е и за това, но аз говорех по-скоро като цяло. Азалиите, божурите, люлякът, глициниите. Всичко напъпва и разцъфтява. И мога да започна да засаждам едногодишни растения. Госпожа Г. ще засади малката си леха с подправки. Всичко започва отначало или се завръща. Кой е твоят любим месец?

— Юли. Уикенд на плажа — слънце, пясък, вълни. Бейзболни мачове. Дълги дни, барбекюта на открито.

— Ммм, и това си го бива. Много даже. Мирисът на прясно окосена трева.

— Нямам морава за косене.

— Градско момче — отсече тя.

— Такава ми е съдбата.

Докато ровеха из чиниите си, тя се наведе напред. Разговорите, които се водеха тихичко около тях, изобщо не стигаха до ушите им.

— Мислил ли си някога да се преселиш в Ню Йорк?

— Мислил съм. Но тук ми харесва. Както за живеене, така и за работа. А и съм достатъчно близо, за да мога да прескоча и да гледам мач на „Янките“, „Никс“, „Джайънтс“ или „Рейнджърс“.

— Чувала съм слухове, че имало и балет, опера, театър.

— Така ли? — той я погледна престорено изненадано. — Много странно.

— Джак, типичен мъжкар си.

— Признавам се за виновен.

— Никога не съм те питала защо точно архитектура?

— Майка ми твърди, че съм започнал да строя мезонети още на две годинки. Предполагам, че оттам е започнало. Харесва ми да обмислям как да използвам пространството или да променям вече съществуваща сграда. Как би могла да се използва по-добре? Дали клиентът ще живее там, ще работи, или ще се забавлява? Какво има около жилищното пространство, какво е предназначението му? Кои са най-добрите и най-практичните материали? Кои са клиентите и какво търсят наистина? Не е чак толкова различно от онова, което правиш ти.

— Само че е по-трайно.

— Трябва да си призная, че би ми било много тежко да гледам как работите ми повяхват и умират. Теб не те ли притеснява?

Тя отчупи микроскопично парченце хляб.

— Има някаква особена красота в преходността. Фактът, че всичко е толкова временно, го прави много непосредствено, много лично. Цветето разцъфва и си казваш: „Каква красота“. Или създаваш и подреждаш един букет и той ти се струва зашеметяващ. Не съм сигурна, че въздействието и емоциите биха били същите, ако човек не съзнава, че всичко е само временно. Една сграда трябва да остане във времето, но градините около нея преживяват различни периоди.

— Ами проектирането на градини? Мислила ли си за това?

— Вероятно по-кратко, отколкото ти си мислил за Ню Йорк. Харесва ми да работя в градината на открито, харесва ми да виждам как посаденото от мен се появява отново на следващата година или цъфти през цялата пролет и през лятото. Но всеки път, когато получа пратка от моя доставчик на едро, сякаш ми носят цял кашон нови играчки.

Изражението й стана замечтано.

— И всеки път, когато подам на булката букета и видя реакцията й или как гостите гледат аранжировките за тържеството, си казвам: „Аз го направих“. Дори и ако вече съм използвала този дизайн, никога не е същото. Всеки път е ново, винаги.

— А новото никога не доскучава. Преди да те срещна, си мислех, че хората с твоята професия само подреждат цветя във вази.

— Преди да те срещна, си мислех, че архитектите само седят пред чертожните дъски. Виж колко неща научихме.

— Преди няколко седмици не бих могъл да си представя, че ще седим тук така — постави ръка върху нейната и пръстите му леко я погалиха, докато се взираше в очите й. — И преди нощта да е отминала, ще разбера какво има под тази изумителна рокля.

— Само преди няколко седмици… — тя бавно плъзна крака си по неговия под масата. — Изобщо не бих могла да си помисля, че ще облека тази рокля само за да я свалиш от тялото ми. И точно затова…

Тя се наведе по-близо и в очите й затанцуваха златните пламъчета на свещите, а устните й почти докосваха неговите.

— Не нося нищо под нея.

Той остана за миг взрян в нея, в топлите й, искрящи очи. После рязко вдигна свободната си ръка.

— Сметката.

 

 

Налагаше се да се концентрира върху шофирането, след като се опитваше да счупи рекорда по бързо каране. Тя направо го подлудяваше, както бе смъкнала облегалката на седалката си и бе кръстосала страхотните си боси крака така, че роклята й съблазнително се бе вдигнала нагоре по бедрата.

Наведе се напред — о, да, много преднамерено, знаеше си го, — така че в мига, в който се осмели да откъсне очи от пътя, пред него се разкри възхитителната гледка на гърдите й, изпълващи сексапилното червено деколте.

Тя се заигра с радиото и вдигна глава само колкото да му отправи закачлива, чисто женска усмивка, после пак се облегна назад. Отново кръстоса крака. При което роклята се вдигна с още сантиметър.

Той се притесни, че от устата му може да потекат лиги.

Каквото и да бе пуснала по радиото, до него достигаше само басът. Бумтящ, пулсиращ бас. Останалото бе само пращене, неясен шум в мозъка му.

— Рискуваш живота на двама ни — каза той, с което само я разсмя.

— Бих могла да го направя още по-опасно. Да ти кажа какво искам да направиш с мен. Как искам да ме обладаеш. Сега съм в настроение да бъда обладана. Да бъда покорена — бавно прокара пръст нагоре и надолу по тялото си. — Преди няколко седмици или още по-рано представял ли си си как ме обладаваш, Джак? Как ме покоряваш?

— Да. Първият път бе след онази сутрин, когато те видях на плажа. Но си го представях през нощта. Представях си как слизам долу и те грабвам в прегръдките си във водата, сред разпенените вълни. Усещах вкуса на кожата ти и солта. Гърдите ти бяха в ръцете ми, в устата ми, докато вълните се разбиваха около нас. Обладавах те върху мокрия пясък, докато водата кипеше и единственото, което можеше да изречеш, бе името ми.

— Това е било много отдавна — гласът й стана плътен. — Много време си имал да си го представяш. Едно ми е ясно. Трябва да се върнем на онзи плаж.

Смехът би трябвало малко да облекчи страданието му, но само го увеличи. И това бе нещо ново, заключи Джак. Тази жена можеше едновременно да го кара да се смее и да изгаря от страст.

Рязко зави от главния път и тръгна по дългата алея към имението Браун.

На третия етаж светеха лампи и в двете крила на голямата къща, в студиото на Мак също светеше. Виждаше се и верандата на Ема, осветена от лампата, която тя бе оставила да свети.

Джак натисна бутона за освобождаване на колана едновременно с натискането на спирачките. Преди Ема да посегне към колана, той успя да се извърне към нея, да я сграбчи и да опустоши устата й със своята.

Мачкаше гърдите й, достави си удоволствието да прокара длани нагоре по краката й под онази съблазнителна червена рокля.

Тя леко захапа езика му — мигновен еротичен капан, и посегна към ципа му.

Джак успя да смъкне едната презрамка на роклята й, преди да удари жестоко коляното си в скоростния лост.

— Ох — простена тя и се засмя задъхано. — Ще трябва да добавим и наколенки към налакътниците.

— Проклетата кола е твърде тясна. По-добре да влезем вътре, преди да сме се осакатили.

Ръцете й стиснаха якето му и го придърпаха за още една дива целувка.

— Побързай.

Измъкнаха се светкавично — всеки от своята врата, после хукнаха един към друг. Отново се засмяха задъхани, последва нетърпелив стон, разкъсал тишината. Двамата се препъваха, замаяно се прегръщаха и не виждаха къде стъпват, докато устните им се търсеха жадно.

Тя издърпа и свали якето от раменете му, докато се придвижваха по алеята като двойка полудели танцьори. Когато стигнаха до вратата, просто го притисна с гръб към нея. Устата й се бореше с неговата и се отдели само за миг, колкото да издърпа пуловера през главата му. Ноктите й одраха кожата му, преди да захвърли дрехата настрани.

Тя леко захапа брадичката му, докато с едно дръпване изтръгна колана му и захвърли и него.

Джак посегна зад гърба си, за да потърси дръжката на вратата, и двамата залитнаха навътре. Притисна я с гръб към вратата, издърпа ръцете й високо над главата и с една ръка стисна здраво китките й. Държеше я в капан, когато вдигна полата й нагоре и усети, че вече е гореща и влажна. И задъханото й възклицание завърши с вик, когато я доведе мощно и бързо до оргазъм.

— Колко можеш да понесеш? — попита властно той.

С накъсано дишане и тяло, което още избухваше, тя срещна погледа му.

— Всичко, което имаш.

Той отново я издигна нагоре, отвъд стоновете и виковете, опустошаваше тялото й с ръце, с уста. Обгръщаха я пламъци, кожата й пламна, когато смъкна роклята й, за да освободи гърдите й, да пирува с тях. Получаваше всичко, което бе искала, много повече от онова, което можеше да си представи — грубо и невъздържано, той използваше и се възползваше от тялото й.

Принадлежеше му, помисли си тя. Дали той го знаеше? Би ли могъл да знае?

Желанието бе достатъчно — да го желае и да бъде желана по този начин. Щеше да направи така, че да й бъде достатъчно. Пламнала от копнеж по него, тя се облегна на вратата и обви единия си крак около кръста му.

— Искам още.

Тя го изпепели с пламъка си в мига преди да потъне в нея. Видът й, усещането за нея, вкусът й — всичко го изпепели. И с нова лудешка страст той я облада, облегнати на вратата, телата им се блъскаха, косата й се измъкна от фибите, чуваше името си отново и отново.

Оргазмът бе едновременно брутален и блажен.

Джак не бе съвсем сигурен дали още стои на краката си и дали сърцето му някога отново ще бие равномерно. Сега продължаваше да се блъска лудо в гърдите му и така и най-простата задача — дишането, се превръщаше в предизвикателство.

— Живи ли сме още? — успя да промърмори той.

— Аз… не мисля, че бих могла да се чувствам така, ако не бях. Но мисля, че в един миг целият живот мина пред очите ми.

— Аз бях ли там?

— Във всяка сцена.

Той остана неподвижен още минута, после леко се отдръпна. Наистина още бе на крака, отбеляза той. Както и тя — зачервена и грейнала, и гола, ако не се броят обувките й с убийствено високи токчета.

— Господи, Ема, ти си… Нямам думи — трябваше отново да я докосне, но този път с благоговение. — Засега няма да можем да стигнем до горния етаж.

— Добре — когато той сграбчи бедрата й и я повдигна, тя обви крака около кръста му. — Можеш ли да стигнеш поне до дивана?

— Ще се опитам — понесе я натам, преди да се строполят на кълбо на пода.

 

 

Два часа по-късно, когато най-сетне стигнаха до горния етаж, заспаха блажено.

Сънуваше сън и в него двамата танцуваха в градината, под лунната светлина. Въздухът бе пролетен и мек, ухаеше на рози. Луната и звездите посребряваха цветята, които цъфтяха навсякъде около тях. Пръстите й бяха вплетени в неговите, докато се плъзгаха и въртяха в уханния полуздрач. После той поднесе ръката й към устните си за целувка.

Когато вдигна поглед, тя прочете думите в очите му, преди да ги е изрекъл.

— Обичам те, Ема.

В съня й нейното сърце разцъфна също като цветята.