Нора Робъртс
Легло от рози (15)

Четиринадесета глава

Мексиканското и американското знаме гордо се развяваха едно до друго, когато родителите на Ема — мексиканка и янки, обединяваха културните традиции на двата народа в честването на Пети май.

Всяка година на просторната морава край дома се организираха различни игри и забавления — от бадминтон и боулинг на трева до надуваеми замъци и водни пързалки. Приятели, роднини и съседи се забавляваха и състезаваха, докато други седяха по масите за пикник и хапваха от апетитните плата със свинско и пилешко месо, топли царевични питки, купи с червен боб и чили, гуакамоле и салца, които бяха толкова люти, че направо изгаряха гърлото.

Лееха се литри лимонада, тъмна и светла бира, текила и ледени коктейли „Маргарита“, за да потушат пожарите.

Винаги, когато бе имал възможност да се отбие на някой от тези празници, Джак се бе удивявал каква армия от хора бяха в състояние да нахранят семейство Грант. Както и какво разнообразие от пилешки хапки и бургери, черен боб и ориз или картофена салата, плодова пита и ябълков пай предлагат.

Според него храната бе просто символ на пълното единение между Филип и Лусия.

Сега пийваше от бирата си и гледаше група гости, които танцуваха под звуците на трио китари и маримба.

Дел, който стоеше до него, отпи от своята бира.

— Страшно парти.

— Надминаха всички очаквания.

— Е, как се чувстваш тук в ролята на гадже на любимата дъщеря на домакините?

Джак понечи да възрази. Но това все пак беше Дел.

— Засега никой не е хукнал да вади пистолет.

— Рано е.

— Браун, ти си ми голяма утеха. Дали само си въобразявам, или сега има двойно повече деца, отколкото миналата година? Тоест предишната година — спомни си той. — Миналата не успях да дойда.

— Може и така да е. Не мисля, че всички са им роднини. Но чух, че Силия пак е бременна.

— Да, Ема ми спомена. Ти сам ли дойде?

— Да — усмивката на Дел се разтегна бавно. — Не се знае кога ще ти излезе късметът, нали? Виж само онази блондинка със синята рокля. Страхотни крака.

— Да. Винаги съм смятал, че Лоръл има хубави крака.

Дел се задави с бирата.

— Това не е… ооо… — отрони той, когато Лоръл се обърна и се засмя. — Това е, защото не съм свикнал да я виждам с рокля — побърза да се извърне в противоположната посока. — Както и да е, има цял куп знойни брюнетки, готини блондинки, както и няколко червенокоси мацки. Повечето са необвързани. Но предполагам, че за теб времето за оглеждане на мадами вече е минало.

— Аз имам връзка, това не значи, че съм сляп или умрял — самата мисъл накара Джак да усети непривично напрежение между лопатките.

— Къде е Ем?

— Отиде да помогне на някой за нещо, свързано с храната. Двамата не сме сиамски близнаци.

Дел само повдигна вежда.

— Добре.

— Аз имам приятели, тя също и само някои от тях са общи. Не е нужно да сме един до друг непрекъснато.

— Така е — Дел замислено отпи от бирата си. — Е… онзи тип, когото целува в момента, чий приятел е — неин, твой или общ?

Джак се завъртя мигновено и забеляза края на целувката между Ема и някакъв тип с вид на скандинавски бог. Тя се засмя и размаха възбудено ръце, преди да улови грамадната му длан и да го поведе към групичка гости.

— Май не е от твоите приятели — отбеляза Дел.

— Защо не си… — той прехапа език, без да довърши предложението си, когато Лусия спря пред тях.

— Вие двамата трябва да хапнете нещо, вместо само да си стоите тук като красиви статуи.

— Обмислям всички варианти — увери я Дел. — Трябва да се вземат много отговорни решения, включително изборът между плодовата пита и ябълковия пай.

— Има също ягодов сладкиш и сладка баница.

— Виждаш ли? Не бива да се подхожда прибързано.

— Трябва да опитате от всичко и тогава да изберете. Я виж! — тя грейна в усмивка и разтвори широко ръце за прегръдка, когато Мак и Картър се приближиха към тях. — Макензи, успя все пак.

— Съжалявам, че закъсняхме. Снимките се проточиха по-дълго, отколкото очаквах — тя целуна Лусия по бузата.

— Вече си тук, това е важното. И ти! — Лусия се хвърли да прегръща Картър.

Той я вдигна във въздуха, за да засвидетелства отколешните им топли чувства.

— От години не си идвал на празника.

Картър се ухили.

— Станал е още по-мащабен.

— Защото и ние сме повече. Майка ти и татко ти са тук с децата на Даян. Както и Шери и Ник — продължи тя, говорейки за по-малката му сестра. — Даян и Сам ще дойдат скоро. Мак, бъдещата ти свекърва ми каза, че сватбените планове напредват.

— Всичко по реда си.

— Дай пак да видя пръстена. О! — тя намигна с усмивка на Картър, след като огледа диаманта върху ръката на Мак. — Прекрасен е. Ела, Силия още не го е виждала. Картър — подвикна тя, докато отмъкваше Мак настрани, — вземи си храна, питие.

Той остана неподвижен на мястото си.

— Не съм бил на празника поне десет години. Бях забравил какво е. Като истински карнавал е.

— Най-добрият в страната — отбеляза Дел. — Семейство Грант познават всички. В това число, както изглежда, и нашия механик и приятел от покера. Здрасти, Мал.

— Здрасти — с тъмни очила, износени джинси и черна тениска Мал се понесе към тях с две бири в ръка. — Искаш ли едната, Маверик? — предложи той на Картър.

— Може. Не знаех, че познаваш семейство Грант.

— Идват при мен за ремонт на колите си от около шест-седем месеца. Знаете как е. Преди да се усетиш, вече разказваш житейската си история на Лусия, хапваш от царевичните й питки и си мечтаеш да зареже съпруга си и да избягате заедно на Мауи.

— Самата истина — потвърди Джак.

— Каза ми да намина след работа на парти по случай Пети май. Реших, че става дума за барбекю, може би малко по-официално, предвид повода, малко мексиканска бира, тортила — само поклати глава. — Да не би целият град да е тук?

— Мисля, че са поканили всички.

— Съжалявам, че се забавих толкова — Ема изтича към тях с „Маргарита“ в ръка. — Имаше непредвидени обстоятелства.

— Да, забелязах едно такова.

Тя се усмихна озадачено на Джак, после се обърна към Малкълм.

— Здравей, аз съм Емалин.

— Жената с кобалта.

— Аз… — очите й се разшириха, после се изпълниха с разкаяние. — Да. Ти сигурно си Малкълм.

— Мал — той я огледа от глава до пети преценяващо. — Знаеш ли, добре, че приличаш на майка си, за която се надявам да се оженя някой ден. Иначе щях да ти прочета същото конско, което отнесе партньорката ти, защото я взех за теб.

— И напълно го заслужавам. Макар че вече си научих урока и съм много по-съвестна. Свършил си страхотна работа. Имаш истински талант. Чудех се дали би имал време да погледнеш и микробуса ми, ако го докарам другата седмица.

— Ама ти не само изглеждаш като нея, а?

Ема се усмихна и отпи от коктейла в ръката си.

— Имаш нужда от чиния — каза тя — и много, много храна.

— Защо не ми покажеш къде… — Мал прехапа език, когато забеляза предупреждението в погледа на Джак, както и небрежния, но собственически жест, с който той погали косата на Ема. — Добре. По-добре сам да ида и да си взема нещо.

— И аз ще направя така — реши Картър.

Дел се подсмихна.

— Бирата ми май свърши — той поклати бутилката. — Е, коя е високата брюнетка? С розова блуза и прилепнали джинси?

— О… Пейдж. Пейдж Хавилер.

— Необвързана?

— Да.

— Ще се видим после.

— Трябваше да ме попита дали има поне малко мозък — отбеляза Ема, когато Дел се отдалечи. — Ще се отегчи до смърт след половин час или по-малко.

— Зависи какво правят през този половин час.

Тя се засмя и го погледна.

— Сигурно имаш право — хвана ръката му и леко я стисна. — Хубав ден, нали?

— Все не мога да си обясня как успяват да организират всичко.

— Подготвят се седмици наред и наемат цяла армия помощници за игралните полета и забавленията. А и Паркър помага за организацията. И като стана дума, аз…

— Кой беше мъжът?

— Мъжът ли? Има много мъже. Подскажи ми малко.

— Онзи, когото целуваше преди малко.

— Трябва ми още информация.

Усети го като удар в корема.

— Онзи, който прилича на принца на Дания.

— Принцът на… О, сигурно говориш за Маршал. Той е едно от обстоятелствата, които ме забавиха.

— Забелязах.

Тя наклони глава и между веждите й се оформи лека бръчица.

— Той закъсня. Тук е с жена си и новороденото си момченце. Когато разбрах, че са пристигнали, влязох вътре да си поиграя с бебето. Има ли проблем?

— Не — идиот. — Дел тъкмо ме дразнеше за нещо и аз се хванах в капана му. Объркахме метафорите. Да се върнем отначало. Като стана дума…

— Излизахме за кратко преди години, аз и Маршал. Запознах го с жена му. Направихме сватбата им преди година и половина.

— Ясно. Извинявай.

Ема леко се усмихна.

— Той не ме сграбчи за дупето, както го направи една луда художничка.

— Много е загубил.

— Защо не се поразтъпчем, да поговорим с другите?

— Добра идея.

— О! — възкликна тя, когато тръгнаха един до друг. — Хрумна ми нещо. Понеже имам няколко задачи в града утре, мога да остана при теб тази нощ. Паркър дойде с моята кола, тъй като трябваше да сме тук по-рано, за да помогнем, но би могла да се върне с Лоръл. Така ще си спестя разходките напред-назад.

— Да останеш в моята къща?

Тя повдигна вежди и очите й видимо охладняха.

— Мога да спя на дивана, ако не искаш компания в леглото.

— Не. Просто си мислех, че ще трябва да се прибираш след всичко тук. Обикновено започваш работа доста рано сутрин.

— Утре имам работа в града и няма да ставам чак толкова рано. Но ако е проблем…

— Не — той спря и я завъртя, така че да застанат лице в лице. — Всичко е наред. Добре е. Но нямаш ли нужда от разни неща… за утре?

— Сложих някои лични вещи в колата си, когато ми хрумна тази мисъл.

— Значи всичко е уредено — той се наведе да я целуне.

— Струва ми се, че имаш нужда от още една бира.

Вдигна глава, сепнат от гласа на баща й.

Филип се усмихваше. Небрежно, би си казал всеки, помисли Джак. Но не и този, който тъкмо е кроил планове да спи с дъщеря му.

— Тъмна бира, нали? — Филип му подаде бутилка.

— Да, благодаря. Страхотно парти, както винаги.

— Любимият ми празник — Филип прегърна Ема през раменете. Небрежно, с много обич. Собственически. — Сложихме началото на тази традиция през пролетта, когато Лусия беше бременна с Матю. За приятели, роднини, деца. Сега нашите деца са пораснали и имат собствени семейства.

— Настроен си сантиментално — обади се Ема и повдигна лице, за да го целуне по брадичката.

— Още те виждам как тичаш по моравата с приятелите си, мъчиш се да спечелиш награда за хвърлянето на обръч или да намериш някоя от сладките изненади, скрити из двора. Също като майка си и ти носиш колорит и жизненост.

— Татко.

Филип отмести поглед и се вторачи право в Джак.

— Късметлия е онзи, който получава този дар. И само мъдрият може да го оцени.

— Татко! — повтори тя, но с предупредителен тон.

— Човек не получава безброй съкровища — каза той и я тупна с пръст по носа. — Ще ида да проверя скарата. Не бива да я оставям дълго на братята ти и чичовците ти. Ще се видим по-късно, Джак — кимна той и се отдалечи.

— Извинявай. Просто не може да се сдържи.

— Няма нищо. Личи ли колко се изпотих?

Тя се засмя и обви кръста му с ръка.

— Не. Хайде да покажем на тези хлапета как се търсят лакомства, какво ще кажеш?

 

 

По-късно двамата седнаха на тревата, за да погледат тийнейджърите, които играеха футболен мач. Паркър се присъедини към тях, свали сандалите си и приглади полата на разкроената си рокля.

— Футбол през нощта — подхвърли Джак. — Това не се вижда често.

— Ти играеш ли? — попита Ема.

— Това не е моята игра. Дай ми бейзболна бухалка, американски футбол или кош. Но обичам да гледам.

— Ти обичаш да гледаш всичко, свързано с топка — Мак се отпусна на земята до тях и дръпна Картър до себе си. — Ядох прекалено много. В чинията ми постоянно имаше храна.

— О, направо срамота — измърмори Ема, когато топката бе отнета от противников играч. — Какво си мисли той, че топката има очи ли, или радар?

— Харесваш ли футбола?

Тя погледна косо Джак.

— Бях в отбора на университета. Играехме в щатския шампионат.

— Сериозно?

— И двете бяхме капитани — добави тя и посочи себе си и Паркър.

— Бяха жестоки — Лоръл коленичи на тревата до Паркър. — Двете с Мак ходехме на мачовете и искрено съжалявахме противниците им. Хайде — тя побутна приятелката си с лакът. — Излезте и им сритайте задниците.

— Хм. Искаш ли? — обърна се и Ема към Паркър.

— Ем, минаха повече от десет години.

Ема се надигна на колене, за да може да плесне с длани по бедрата си.

— Нима казваш, че сме прекалено стари, за да се опълчим на тези вързани в краката хлапаци? Нима казваш, че си загубила… спортния си дух?

— О, по дяволите. Само един гол.

— Хайде да им покажем.

Също като Паркър и тя събу сандалите си.

Очарован, Джак остана загледан в двете жени в красиви пролетни рокли, които вървяха по игрището.

Имаше кратко обсъждане, подигравателни викове, няколко подсвирквания.

— Какво става? — Мал се приближи и се загледа в двете групички.

— Ема и Паркър ще им разкажат играта — обади се Лоръл.

— Виж ти. Това ще е интересно.

Играчите застанаха едни срещу други на тревата под светлината на силните прожектори, като отборът на Ема и Паркър получи топката. Двете се спогледаха и Ема вдигна три пръста, а после — два. Паркър се засмя, сви рамене.

Топката профуча във въздуха. Ема я подаде на Паркър, която я пое и си проправи път през трима противникови играчи с такава бърза игра с краката, че подигравателните викове се превърнаха в окуражителни.

Тя се завъртя, финтира, после изстреля рязко топката към другия край на полето, където Ема скочи да я посрещне. Тя отбеляза гол с невероятен фалцов удар, който остави вратаря с отворена уста.

В пълен синхрон Ема и Паркър вдигнаха високо и двете си ръце и извикаха.

— Винаги го правят — обясни Мак на групичката около нея. — Никаква скромност. Давайте „Червеношийки“!

— Така се казва женският отбор по футбол — обясни Картър. — Птицата е символ на щата.

Когато Паркър понечи да напусне полето, Ема я сграбчи за ръката. Джак я чу да казва:

— Още един.

Паркър поклати глава, но Ема настоя. Паркър прихвана полата си, разпери я, но Ема й отвърна нещо, което накара бившата й съотборничка да се засмее.

Заеха защитна позиция срещу противниците си, които вече изпитваха значително по-голямо уважение към тях. Бореха се здраво, блокираха, отблъскваха атаките и устояваха на противниковия отбор.

Усмивката на Джак се разтегли още повече, когато видя как Ема удря с рамо противников играч. И изглеждаше прелестна и в същото време, осъзна той, доста опасна. Нова вълна на страст се надигна в него, когато атакува играча с топката. Тя протегна крак — господи, виж я само! — и разконцентрира тийнейджъра по време на паса му.

Винаги нащрек, Паркър скочи да се пребори за следващата висока топка и полата й се разпери, докато изпълняваше перфектен удар с глава.

— Виж ти, виж ти — измърмори Мал.

— Засада! — викна Лоръл, когато Ема закова топката. — Ууу!

Ема избегна опита на противниковия играч да й отнеме топката с рязка смяна на посоката. Направи „ножица“ във въздуха и върна на Паркър, която я изстреля право между краката на вратаря.

Високо вдигнати ръце, вик, после Паркър прегърна Ема през рамо.

— Свършихме ли?

— О, и още как — Ема си пое дълбоко въздух. — Вече не сме на седемнайсет, но все пак. Почувствах се страхотно.

— Да си тръгнем, докато водим в резултата — вдигнаха хванатите си ръце, поклониха се под аплодисментите на публиката и напуснаха полето.

— Скъпа — обади се Джак и улови ръката на Ема, за да я дръпне при себе си на тревата, — жестока си.

— О, да — тя се пресегна за бутилката вода, която Мак й предложи. Но преди да успее да пийне, устата й бе завладяна от Джак.

Целувката заслужи още аплодисменти.

— Роб съм — измърмори той близо до устните й — на жена, която може да направи такава перфектна „ножица“.

— Сериозно? — лекичко гризна долната му устна. — Трябва да видиш удара ми с пета.

— Когато и където кажеш.

Мал пресрещна Паркър в края на игралното поле и й предложи едната от двете бири, които държеше.

— Искаш ли?

— Не. Благодаря.

Заобиколи го и си взе минерална вода от хладилната чанта на земята.

— Кой фитнес посещаваш, „Леге“?

Тя отвори бутилката.

— Имам си собствен.

— Ясно. Бива си те. Занимаваш ли се с нещо друго?

Паркър отпи бавно от водата.

— Свиря на пиано.

Той я наблюдаваше как се отдалечава и лениво отпиваше от бирата.

 

 

Лоръл седеше на стъпалата към верандата на къщата, опряла лакти на горното стъпало, с полузатворени очи. Тишината я обгръщаше отвсякъде, както и уханието на трева, на градина.

Чу стъпките, но остана със затворени очи. И мислено се помоли закъснелият гост, който явно си тръгваше, да я подмине и да я остави да се радва на самотата си.

— Добре ли си?

Де такъв късмет, помисли си тя и отвори очи, за да погледне Дел.

— Да. Само си седя тук.

— Виждам.

Седна до нея.

— Сбогувах се с домакините. Паркър още е вътре — или навън, заета с обичайната си проверка дали не е останало още нещо за вършене. Аз пих прекалено много текила и вече не ме е грижа дали има нещо за вършене.

Той я погледна по-внимателно.

— Ще те закарам вкъщи.

— Дадох ключовете от колата си на Паркър. Тя ще закара и двете ни. Няма нужда от спасяване, сър.

— Добре. Чух, че „Червеношийките“ са се завърнали с гръм и трясък. Съжалявам, че съм го изпуснал.

— Бяха убийствени, както винаги. Предполагам, че си бил ангажиран с друго — тя погледна назад и настрани с комична загриженост. — Сам ли си, Дилейни? С такъв богат избор днес? Не мога да повярвам, че „Червеношийките“ забиха гол, а ти — нищо.

— Не стигнах до голлинията.

Тя се опита да подсвирне и го сбута с лакът.

Устните му се извиха в крива усмивка.

— Скъпа, явно си пияна.

— Да, така е. Утре ще съм адски ядосана на себе си, но точно сега? Чувствам се добре. Не помня кога за последно съм пила прекалено много текила или съм прекалявала, с каквото и да е. Можех да го направя.

— Моля?

— Нямам предвид футбола — разсмя се сама на шегата си и отново го сбута с лакът. — С един много готин тип на име… все едно, та той ме сваляше. Но аз съм си наложила сексуален морат… марат… Чакай. Сексуален мо-ра-то-ри-ум — каза тя, произнасяйки отчетливо всяка сричка.

Той се усмихна и отметна златистия кичур зад ухото й.

— Така ли?

— Да, така. Пияна съм и съм си наложила онова нещо, което ти казах току-що и не искам да го повтарям сега — тя тръсна глава и кичурът, който той бе пригладил, отново се спусна пред лицето й, после му се усмихна закачливо. — Нали не се каниш да ме сваляш?

Усмивката му угасна.

— Не.

Тя отново подсвирна неуспешно, облегна се назад, после махна няколко пъти отсечено с ръка, за да го пропъди.

— Хайде, върви си.

— Само ще поседя тук, докато се появи Паркър.

— Господин Браун, Дилейни Браун, не ви ли омръзва понякога да спасявате хората?

— Не те спасявам. Просто си седя.

Да, помисли си тя, само си седи в прекрасна пролетна вечер, под обсипаното със звезди небе и сладкото ухание на първите рози във въздуха.

 

 

Ема паркира зад колата на Джак и взе дамската си чанта. Излезе от автомобила, отвори багажника и се усмихна, когато той се наведе да извади куфара с нещата й за преспиване.

— Няма ли да измърмориш: „Какво, по дяволите, има вътре?“

— Всъщност мислех, че ще е много по-тежък.

— Ограничих се. Не те попитах в колко часа трябва да ставаш утре.

— Към осем. Не е много рано.

Тя го хвана за ръка и закачливо залюля сключените им длани.

— Ще ти се отплатя за гостоприемството, като направя закуска. Ако имаш някакви продукти.

— Вероятно имам — тръгнаха нагоре по стълбите към задната врата, която водеше към апартамента над офиса.

— Лесно е, когато живееш там, където работиш, нали? Макар понякога да си мисля, че в крайна сметка работим повече, отколкото ако имахме ясно определени граници. Харесвам тази сграда. Има особен характер.

— Влюбих се в нея — каза той, докато отключваше.

— Подхожда ти. Отвън личи характер и стил, а вътре има чисти линии и балансирано разпределение на пространството — добави тя, когато пристъпи в кухнята.

— Като стана дума за чисти линии и баланс, още не мога да намеря думи, за да опиша футболното зрелище.

— Онова импулсивно решение вероятно ще накара бедрените ми мускули да протестират утре сутрин.

— Мисля, че бедрените ти мускули могат да понесат натоварването. Казвал ли съм ти, че имам слабост към жените в спорта?

Тя го последва през апартамента към спалнята.

— Не е нужно. Знам, че имаш слабост към жените и харесваш спорта.

— Събери ги заедно и с мен е свършено.

— И си роб на женската „ножица“ — тя се надигна на пръсти и лекичко го целуна по устните. — Трябваше да ме видиш с футболна униформа.

— Пазиш ли я още?

Тя се засмя, остави куфара си на леглото и дръпна ципа.

— Много ясно.

— Вътре ли е?

— За съжаление, не. Но нося това… — тя извади нещо много прозрачно, късо и черно. — В случай че проявиш интерес.

— Мисля, че днес наистина е прекрасен ден.

 

 

Сутринта тя приготви пържени филийки и направи нещо с нарязана на тънки резенчета ябълка, така че хапките бяха хрупкави и сладки.

— Това е страхотно. Флорален дизайнер, футболен шампион, магьосница в кухнята.

— Имам много таланти — седеше срещу него в нишата, която той използваше за хранене. Според нея тук липсваха малко цветя, някакви ярки и свежи цветя в една медна ваза. — Вече нямаш никакви яйца и млякото ти е на свършване. Аз ще ходя да пазарувам днес, така че мога да взема някои неща и за теб, ако искаш.

Забеляза сепването и колебанието му, преди да отговори.

— Не, благодаря. Ще отскоча до пазара по-късно през седмицата. Как са бедрените ти мускули?

— Добре — твърдо реши да не прави проблем от нежеланието му да й позволи да пазарува вместо него. Макар че ставаше въпрос за няколко яйца, за бога. — Предполагам, че проклетият тренажор си върши работата. Ти как поддържаш форма?

— Ходя на фитнес три или четири пъти седмично, играя баскетбол, такива неща.

Тя го погледна обвинително с присвити очи.

— Обзалагам се, че ти харесва. Фитнесът.

— Да, харесва ми.

— Както и на Паркър. Мисля, че и двамата сте луди.

— Да поддържаш форма, е лудост?

— Не, но е лудост да харесваш онова, което е нужно, за да поддържаш форма. Разбирам нуждата от тренировки, но смятам, че е естествено да гледаш на тях като на задължение, досадна работа, необходимо зло. Като на брюкселско зеле.

В очите му грейна весело пламъче.

— Брюкселското зеле е зло?

— Разбира се. Всички го знаят, но не си признават. Такива едни малки зелени топчици от зло. Така, както кляканията са форма на мъчение, измислено от хора, които поначало няма нужда да правят такива упражнения. Мръсници.

— Намирам за очарователна философията ти относно фитнеса и храненето.

— Откровеността е очарователна — тя се наслади на последната глътка от кафето си. — Като дойде лято, поне мога да използвам басейна. Много полезно и забавно. Е, трябва да бягам горе и да се изкъпя, понеже се потих над горещия котлон, докато ти беше под душа. Ще гледам да съм бърза, за да не те задържам — тя се извърна и погледна часовника над печката. — Много бърза.

— О… виж, няма нужда да бързаш. Просто ще затвориш задната врата на тръгване и тя ще се заключи.

Тя се усмихна доволно.

— Тогава първо ще изпия още една чаша кафе.

Позволи си да се позабави малко — първо с кафето, а после и под душа. Увита в хавлиена кърпа, тя нанесе крем върху кожата си, после отвори тубичката с овлажнител за лицето си.

Тъкмо бе започнала с грима си, когато забеляза Джак да влиза в стаята; в огледалото забеляза начина, по който мигновено огледа разхвърляните от нея тубички и бурканчета по плота в банята. Беше просто мигновена реакция, но нямаше как да сбърка смутения му вид — и не би могла да отрече болката в сърцето си.

— Трябва да тръгвам — ласката му, когато погали с ръка мократа й коса, бе много нежна, както и целувката му. — Ще се видим ли после?

— Разбира се.

Остана сама и довърши грима си, после и прическата. Облече се и си събра багажа.

Когато приключи, се върна в банята, старателно изтърка мивката и плота, докато не се увери, че не е оставила никаква следа от себе си или от нещата си на негова територия.

— Няма нужда да се паникьосваш, Джак — измърмори тя. — Всичко е чисто. Всичко е само твое.

Когато излизаше, спря за миг и остави бележка на кухненския плот.

„Джак, забравих, че съм заета довечера. Ще се чуем по-късно.

Ема.“

Имаше нужда от почивка.

Провери дали задната врата се е заключила зад нея и занесе куфара си до колата. След като се настани зад волана, тя взе телефона си и се обади на Паркър.

— Здрасти, Ема. Тъкмо говоря с…

— Няма да те задържам. Може ли да си направим женско парти довечера?

— Какво има?

— Нищо. Наистина. Просто имам нужда от женско парти.

— Навън или у дома?

— У дома. Не ми се излиза.

— Ще се погрижа.

— Благодаря. Ще се прибера до няколко часа.

Ема затвори.

Приятелки, помисли си тя. Най-добрите приятелки. Те никога няма да те разочароват.