Нора Робъртс
Легло от рози (2)

Първа глава

Подробностите се сливаха в съзнанието й и много от тях бяха неясни, ето защо Ема прегледа уговорените срещи за деня в бележника си, докато пиеше първата си чаша кафе. Консултациите, които следваха непосредствено една след друга, я зареждаха с настроение повече, отколкото силната и сладка напитка. Наслаждавайки се на усещането, тя се облегна удобно в приятната атмосфера на кабинета си и се зае да чете кратките бележки, които бе добавила към данните за всеки клиент.

От опит знаеше, че характерът на двойката — или както често ставаше, на булката конкретно — й помагаше да определи какъв да бъде тонът на консултацията, каква насока да следват. За Ема цветята бяха сърцето на една сватба. Независимо дали бяха стилни или причудливи, изискани или семпли, цветята създаваха романтична атмосфера.

Нейната работа се състоеше в това да осигури на клиентите цялата сърдечност и романтика, която желаеха.

Въздъхна, протегна се и после се усмихна на вазата с малки розички върху бюрото си. Пролетта — каза си тя, е най-хубавият сезон. Сватбите следваха една след друга, което означаваше пълна заетост през деня и дълги нощи, посветени на създаване, аранжиране, съчетаване на най-подходящите елементи не само за сватбите от тази пролет, но и от следващата.

Тя обичаше приемствеността толкова, колкото и самата работа.

Именно това й даваше „Обети“ — на нея и на трите й най-добри приятелки. Приемственост, удовлетворение от работата и усещане за личностно израстване. Освен това можеше да си играе с цветя, да живее сред цветя и буквално да бъде затрупана с цветя всеки ден.

 

 

Замислено разгледа ръцете си и обърна внимание на малките убождания и дребните порязвания. Понякога гледаше на тях като на бойни белези, а друг път — като на почетни медали. Тази сутрин й се щеше да бе предвидила и време за маникюр.

Погледна часовника и си направи сметка на времето. Разбърза се и скочи на крака. Отби се до спалнята, от където грабна червения суитчър с качулката и го нахлузи върху пижамата си. Имаше време да иде до голямата къща, преди да се облече и да се подготви за деня. Там госпожа Грейди щеше да е приготвила закуска, така че на Ема не й се налагаше да рови за храна или да си готви сама.

Животът й, помисли си тя, докато тичаше надолу по стълбите, беше пълен с прекрасни неща.

Мина през всекидневната, която използваше като приемна и място за консултации, и набързо я огледа, докато отиваше към вратата. Трябваше да подмени изложените цветя преди първата среща, но пък колко красиво бяха разтворили цветовете си тези огромни лилиуми.

Излезе от къщата, която по-рано бе предвидена за гости в имението Браун, а сега бе неин дом, както и седалище на „Декорации“ — нейната част от „Обети“.

Вдиша дълбоко пролетния въздух. И потрепери.

По дяволите, защо не беше по-топло? Нали все пак е април, за бога. Времето на нарцисите. Виж само колко весели бяха теменужките, които бе засадила в лехите. Нямаше да позволи на хладното утро — а беше започнало и да ръми на всичкото отгоре — да развали настроението й.

Сгуши се в суитчъра си, пъхна свободната си ръка в джоба и тръгна с кафето в другата към голямата къща.

Навсякъде около нея всичко се възраждаше за нов живот. Ако човек се вгледаше, можеше да забележи напъпилата зеленина по дърветата, както и първите нежни цветове на дряна и черешите. Нарцисите нямаха търпение да разтворят чашките си, а минзухарите вече цъфтяха. Може би щеше да падне още един сняг през пролетта, но най-лошото бе отминало.

Скоро щеше да стане време да разкопае земята, да извади някои от своите красавици от оранжерията и да ги изложи на показ. Тя се грижеше за букетите, венците и гирляндите, но нищо не можеше да надмине Майката Природа в способността й да осигури най-внушителния декор за една сватба.

И нищо, по скромното й мнение, не можеше да надмине имението Браун във възможностите му да покаже тази красота.

Градините, истински шедьоври дори и сега, скоро щяха да се отрупат с цветове, разкошни цветя и ухания, подканващи хората да се разходят по витите пътеки или да поседнат на някоя пейка, за да отдъхнат на слънце или на сянка. Паркър бе възложила на нея — доколкото Паркър изобщо бе способна да прехвърля отговорността на друг — грижата за градините, така че всяка година Ема имаше възможността да се забавлява, засаждайки нещо ново или ръководейки екипа по озеленяването.

Терасите и вътрешните дворове представляваха страхотни и изпълнени с живот кътчета на открито, идеални за сватбени и всякакъв друг вид тържества — приеми край басейна, тържествени вечери на терасите, церемонии под розовата беседка или цветната арка, или долу край езерцето под върбите.

Имаме си всичко, мислеше си тя.

Ами самата къща? Имаше ли нещо по-елегантно и по-красиво от нея? Прекрасното пастелно синьо на стените, съчетано с топлите акценти на жълтото и кремавото; разчупените линии на покрива, сводестите прозорци и изящните балкони — всичко това й придаваше стилно очарование. А и колонадата пред входа бе като че ли създадена да бъде окичена с пищна зеленина или умело подбрани цветни венци и гирлянди.

Когато беше дете, имението й приличаше на приказен замък.

Сега бе неин дом.

Отклони се леко и мина край къщата до басейна, където живееше партньорката й Мак и където се помещаваше фотографското й студио. Още докато свиваше натам, вратата се отвори. Ема се усмихна ведро и махна весело на високия слаб мъж с леко рошава коса и сако от туид, който излезе оттам.

— Добро утро, Картър!

— Здравей, Ема.

Семейството на Картър и нейното бяха близки, откакто се помнеше. Сега Картър Магуайър, бивш професор от „Йейл“ и настоящ учител по английска литература в старата им гимназия, бе сгоден за една от най-добрите й приятелки.

Животът бе не просто хубав, каза си Ема. Беше истинско легло от рози.

Преливаща от радост, тя изтича с танцова стъпка към Картър, дръпна го за реверите и се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Еха — измърмори той и се изчерви леко.

— Хей! — Макензи, още сънена, се бе облегнала на рамката на вратата и късата й червена коса грееше в мрачното утро. — Да не се опитваш да сваляш моя мъж?

— Де да можех. Бих ти го отмъкнала, но ти вече си го омагьосала и заслепила.

— Точно така.

— Хм — Картър се усмихна смутено и на двете. — Това е много приятно начало на деня. Учителският съвет, за който съм тръгнал, не е и наполовина толкова интересен.

— Обади се, че си болен — Мак направо мъркаше. — Ще ти покажа нещо наистина приятно.

— Ха. Хм. Както и да е. Чао.

Ема се ухили зад гърба му, докато той бързаше към колата си.

— Боже, толкова е сладък.

— Наистина.

— Ами виж се ти, щастливка.

— Щастлива и сгодена. Искаш ли пак да видиш пръстена ми?

— Ооо — проточи любезно Ема, когато Мак размаха протегнатите си пръсти. — Прекрасен е!

— На закуска ли отиваш?

— Натам съм тръгнала.

— Чакай — Мак се наведе навътре, грабна якето си и затвори вратата зад гърба си. — Засега съм пила само кафе, така че… — когато двете тръгнаха редом, тя се намръщи. — Това е моята чаша.

— Веднага ли си я искаш?

— Знам защо аз самата съм весела в това гадно утро и причината е същата, поради която нямах време за закуска. Нарича се „Да се изкъпем заедно“.

— Щастливката е също така и гадна самохвалка.

— И се гордее с това. А ти защо си весела? Да не би да има мъж в къщата ти?

— За съжаление, не. Но днес имам записани пет консултации. Което е чудесно начало на седмицата, и то веднага след прекрасния завършек на миналата седмица с вчерашното следобедно сватбено тържество. Беше много сладко, нали?

— Двойката младоженци, прехвърлили шейсетте, които размениха брачни обети и празнуваха, обградени от деца, внуци и правнуци. Не просто сладко, но и много въздействащо. И на двамата им е за втори път, а ето, че са готови да го направят отново, да споделят живота си и да бъдат едно цяло. Направих няколко наистина страхотни снимки. Както и да е, мисля, че тези лудетини ще бъдат щастливи.

— Като говорим за лудетини, наистина трябва да обсъдим твоите цветя. Декември може и да е далеч — и в момента треперя, — но времето лети бързо, както отлично знаеш.

— Още дори не съм решила как ще изглеждам на сватбения ни портрет. Нито съм погледнала роклите, нито съм мислила за цветове.

— Аз изглеждам добре в ярки и наситени цветове — обади се Ема и запърха с мигли.

— Ти изглеждаш добре и в стар парцал. Това се казва гадна самохвалка — Мак отвори вратата на задния вход и побърза да си избърше краката в антрето, тъй като госпожа Грейди се бе върнала от зимната си ваканция. — Веднага щом избера роклята, ще обсъдим и останалото.

— Ти си първата от нас, която ще се омъжва. И сватбата ще е тук.

— Да. Ще бъде интересно да видим как ще се справим с организацията на сватбата, след като сме част от нея.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на Паркър да измисли плана. Ако някой може да направи така, че всичко да мине гладко, това е тя.

Двете влязоха в кухнята и се озоваха сред пълен хаос.

Докато невъзмутимата Морийн Грейди домакинстваше край печката с уверени движения и безизразно лице, Паркър и Лоръл стояха настръхнали една срещу друга в далечния край на стаята.

— Трябва да стане — настояваше Паркър.

— Глупости, глупости, глупости.

— Лоръл, това е бизнес, в който обслужваме клиенти.

— Нека ти кажа точно как бих обслужила клиентката.

— Престани — Паркър, чиято тъмнокестенява коса бе пригладена в стегната конска опашка, вече бе облечена в тъмносин костюм, подходящ за предстоящите срещи. Очите й, тъмни като нощ, горяха от нетърпение. — Виж, вече съм направила списък с нейните изисквания — броя на гостите, желаните цветове, аранжировките на цветята. Дори няма нужда да говориш с нея. Аз ще бъда посредник.

— Позволи ми да ти кажа какво да направиш с този списък.

— Булката…

— Булката е кучка. Пълна идиотка, разглезена хленчеща кукла, която ясно заяви още преди близо година, че нито се нуждае, нито желае да се възползва от услугите ми. Булката може да си гледа работата, защото със сигурност няма да опита от тортата ми сега, когато внезапно е осъзнала собствената си глупост.

В памучния панталон и потника, с които спеше, с коса, все още сплескана от съня, Лоръл се тръшна на един стол в кътчето за закуска.

— Трябва да се успокоиш — Паркър се наведе да вдигне една папка. Вероятно захвърлена на пода от Лоръл, реши Ема. — Всичко, което ти трябва, е тук — Паркър остави папката на масата. — Вече уверих булката, че ще удовлетворим желанията й, така че…

— Тогава ти измисли и приготви четирипластова сватбена торта отсега до събота, както и торта за младоженеца, и асорти от дребни сладкиши. За двеста човека. Направи го ти без предварителна подготовка и при това с три други ангажимента през уикенда и вечерен прием след три дни.

С непреклонно изражение на лицето Лоръл взе папката и демонстративно я пусна на пода.

— Държиш се като дете.

— Добре. Нека съм дете.

— Момичета, малките ви приятелки са дошли да си играете — госпожа Грейди направо изпя думите. Тонът й бе захаросано сладък и очите й се смееха.

— О, струва ми се, че мама ме вика — каза Ема и понечи да се изниже през вратата.

— Не, недей! — Лоръл скочи. — Само чуйте това! Сватбата на Фолк-Харигън. Събота, вечерна церемония. Помните, сигурна съм, че булката само вирна нос при споменаването на идеята „Глазура“ на „Обети“ да осигури тортата, както и десертите. Присмя се на мен и на предложенията ми и настоя нейна братовчедка, майстор сладкар в Ню Йорк, която била учила в Париж и правела торти за важни събития, да се заеме с всички десерти. Помните ли какво ми каза?

— Ами… — Ема се размърда неловко, защото Лоръл сочеше право в сърцето й. — Не и точните думи.

— Е, аз ги помня. Каза, че била сигурна — и го каза с онази подигравателна усмивчица, — че мога да се справя достатъчно добре в повечето случаи, но че тя искала само най-доброто за сватбата си. Заяви ми го в лицето.

— Което беше грубо, безспорно — подхвана Паркър.

— Не съм свършила — процеди през зъби Лоръл. — И сега, в последния момент, се оказва, че гениалната й братовчедка е избягала с един от своите клиенти. Скандал, голям скандал, тъй като въпросният клиент се запознал с гениалната братовчедка, когато я наел да му приготви торта за годежното му парти. Сега и двамата са изчезнали безследно и булката иска аз да се поява и да й спася задника.

— Това ни е работата. Лоръл…

— Не питам теб — щракна с пръсти на Паркър и се фокусира върху Мак и Ема. — Питам тях.

— Какво? Каза ли нещо? — Мак се усмихна невинно. — Извинявай, сигурно ми е влязла вода в ушите, докато бях под душа. Не чувам нищичко.

— Страхливка. Ем?

— Виж…

— Закуската! — госпожа Грейди завъртя пръст във въздуха. — Всички да сядат. Белтъчни омлети върху препечен черен хляб. Сядайте, сядайте. Яжте.

— Няма да ям, докато…

— Нека да седнем — Ема прекъсна следващата тирада на Лоръл и опита с по-мек тон. — Дай ми минутка да помисля. Хайде всички да седнем и… О, госпожо Грейди, това изглежда фантастично — тя грабна две чинии и като си представяше, че са щитове, отиде до масата за закуска и се настани в ъгъла. — Да не забравяме, че сме един отбор — започна тя.

— Ти не си нито хулена и обиждана, нито затрупана до уши с работа.

— Всъщност съм. Или съм била. Уитни Фолк е същинско олицетворение на булката кучка. Бих могла да ви разкажа личните си кошмарни преживявания с нея, но това е тема на друг разговор.

— И аз имам какво да допълня — обади се Мак.

— Значи си възвърна слуха — измърмори Лоръл.

— Тя е груба, претенциозна, непоносимо капризна и неприятна — продължи Ема. Обикновено, когато организираме едно тържество, въпреки всички проблеми, които могат да изникнат, или необичайните странности на някои от двойките, аз лично обичам да си мисля, че им помагаме да изживеят един ден, който е начало на щастливия им семеен живот. Колкото до тази клиентка, много ще се изненадам, ако изкарат заедно и две години. Тя се държа грубо с теб и не мисля, че усмивката й бе подигравателна, а самодоволна. Не я харесвам.

Очевидно доволна от подкрепата, Лоръл също отпра ви самодоволна усмивка на Паркър и започна да се храни.

— Въпреки това ние си оставаме един отбор. А клиентите, дори когато са самодоволни кучки, трябва да бъдат обслужени. Това са две сериозни причини да го направиш — каза Ема, докато Лоръл я гледаше намръщено.

— Но има и още една, по-добра. Можеш да покажеш на тази груба, самодоволна, кльощава нахалница с плосък задник какво може да направи един наистина гениален майстор-сладкар, при това под напрежение.

— Паркър вече изпробва това.

— Така ли? — Ема опита миниатюрно резенче от омлета си. — Ами, вярно си е.

— Нейната братовчедка, крадлата на мъже, изобщо не може да стъпи на малкия ми пръст.

— Няма никакво съмнение. Лично аз мисля, че тя трябва да падне на колене пред теб, поне за малко.

— Падането на колене ми допада — Лоръл се замисли.

— И да ми се моли.

— Вероятно бих могла да уредя по нещичко и от двете — Паркър вдигна чашата си с кафе. — Освен това я осведомих, че за да можем да задоволим желанието й в такъв кратък срок, ще се наложи да плати допълнителна такса. Добавих двайсет и пет процента към сметката. Тя се хвана като удавник за сламка и направо захлипа от благодарност.

Ново пламъче грейна в ясносините очи на Лоръл.

— Заплака ли?

Паркър наклони глава и повдигна едната си вежда.

— Е?

— Макар плачът й да ме сгрява вътрешно, тя все пак ще трябва да приеме каквото й предложа и да го хареса.

— Категорично.

— Само ми кажи какво си решила, когато си готова — каза Ема. — Аз ще гледам да вмъкна цветята и украсата за масите — тя се усмихна съчувствено на Паркър. — Кога ти се обади с тази новина?

— В три и двайсет сутринта.

Лоръл се протегна и потупа ръката на Паркър.

— Съжалявам.

— Това е част от сделката. Ще се справим. Винаги успяваме.

 

 

Винаги успяваха, мислеше си Ема, докато освежаваше цветната украса във всекидневната. Вярваше, че винаги ще е така. Погледна към снимката, която пазеше в обикновена бяла рамка, на която три малки момичета си играеха на „Сватбен ден“ в лятната градина. Тя беше булката в онзи ден и стискаше букет от диви теменужки и глухарчета, а на главата си носеше дантелен воал. И бе също толкова запленена и щастлива, колкото и приятелките си, когато синята пеперуда кацна на глухарчето в букета й.

Мак също бе там, разбира се, зад обектива на фотоапарата и бе запечатала мига. Тя смяташе, че е истинско малко чудо това, че бяха превърнали любимата си детска игра в процъфтяващ бизнес.

Никакви глухарчета сега, мислеше си тя, докато разбухваше възглавничките. Но колко пъти бе виждала същия щастлив и запленен поглед в очите на различни булки, когато им бе поднасяла букет, специално направен за тях. Само за тях.

Надяваше се, че срещата, която я очакваше след малко, в крайна сметка ще завърши следващата пролет със същия блеснал поглед в очите на булката.

Подреди папките, албумите, книгите си и отиде пред огледалото да провери как е косата й, гримът и линията на сакото и панталона, в които току-що се бе преоблякла.

Представянето, каза си тя, е приоритет за „Обети“.

Отдръпна се от огледалото и вдигна телефона с ведър глас:

— „Декорации“ за „Обети“. Да, здравей, Роузан, разбира се, че те помня. Сватбата е през октомври, нали? Не, не е прекалено рано да се вземат тези решения.

Докато говореше, Ема взе бележника от бюрото си и го отвори.

— Можем да си уредим среща за другата седмица, ако това те устройва. Можеш ли да донесеш снимка на роклята си? Чудесно. И ако си ги избрала, роклите за шаферките или поне цвета им? Мммхъ. Ще ти помогна с всичко това. Какво ще кажеш за следващия понеделник в два?

Отбеляза срещата, а после хвърли поглед през рамо, тъй като чу спирането на кола отвън.

На телефона имаше клиент, а на вратата вече я чакаше друг.

Господи, обожаваше пролетта!

 

 

Ема разведе последната си клиентка за деня в помещението с мострите, където пазеше аранжировки от копринени цветя и букети, както и различни варианти за украса на маси.

— Направих този, когато ми изпрати по електронната поща снимка на роклята ти и ми обясни какви са цветовете за сватбата и какви цветя харесваш. Знам, беше споменала, че предпочиташ голям каскаден букет, но…

Ема взе от рафта букета от лилиуми и рози, завързани с бяла панделка, обсипана с перлички.

— Само исках да видиш и този, преди да вземеш твърдо решение.

— Красив е, освен това включва любимите ми цветя. Но не ми се струва, нали разбираш, достатъчно голям.

— Като вземем под внимание силуета на роклята ти, кройката на полата и прекрасната изработка на обсипания с перли корсаж, смятам, че по-съвременният вид на букета ще бъде зашеметяващ. Искам да получиш точно това, което желаеш, Миранда. Тази мостра е по-близо до онова, което имаш предвид.

Ема взе от рафта един каскаден букет.

— О, прилича на цветна градина!

— Да, така е. Нека ти покажа няколко снимки — тя отвори папката на бюрото и извади две снимки.

— Това е моята рокля! С букетите.

— Моята партньорка Мак е истински гений в боравенето с „Фотошоп“. Тук можеш да видиш съвсем ясно как изглежда всеки от букетите с роклята ти. Нямаме право на грешен избор. Това е твоят ден и всеки детайл ще бъде точно такъв, какъвто го искаш.

— Но ти си права, нали? — Миранда разгледа внимателно и двете снимки. — Големият сякаш засенчва роклята. Докато другият сякаш е направен точно за нея. Елегантен, но все пак романтичен. Много е романтичен, нали?

— Така мисля. Лилиумите с лекия розов оттенък изпъкват прекрасно на фона на белите рози и акцентите от нежна зеленина. Бялата панделка е много елегантна, а перличките блестят нежно. Мислех си, че ако го харесаш, можем да направим букети само от лилиуми за шаферките ти, може би с розова панделка за тях.

— Мисля… — Миранда отиде с мострения букет до голямото старомодно подвижно огледало в ъгъла. Усмивката й разцъфна като цветята, докато се оглеждаше. — Мисля, че изглежда така, сякаш е направен от някоя много изобретателна фея. И много ми харесва.

Ема си отбеляза в бележника.

— Радвам се, че ти харесва. Ще започнем да работим по аранжировките, съобразно букетите. Ще сложа прозрачни стъклени вази на централната маса, така че букетите не само ще останат свежи, но и ще служат като украса по време на приема. Колкото до букета, който ще хвърлиш, мислех си да е само от бели рози, с по-малък размер, например такъв — Ема свали друга мостра от рафта. — Увит с розови и бели панделки.

— Би било прекрасно. Оказва се, че всичко е много по-лесно, отколкото си мислех.

Доволна от развоя, Ема си отбеляза още нещо в бележника.

— Цветята са нещо важно, но трябва и да са забавни. Нямаме право на грешен избор, не го забравяй. От всичко, което си ми казала, разбирам, че сватбата е по-скоро в модерно романтичен стил.

— Да, точно това искам.

— Твоята племенница, малката шаферка с цветята, е на пет, нали така?

— Тъкмо навърши пет годинки миналия месец. Много се вълнува от факта, че ще разхвърля розови листенца по пътеката към олтара.

— Сигурна съм, че е така — Ема мислено зачерта в списъка си идеята за малък кръгъл букет, окачен с панделка на ръката. — Можем да използваме този вид кошница, обвита в бял сатен, украсена с малки розички, от която също да висят розови и бели панделки. И листенцата ще бъдат бели и розови. Можем да й направим венец за главата от миниатюрни розички — бели и розови. В зависимост от роклята й или от твоите предпочитания можем да го направим много семпъл или да завържем за него панделки, които да се спускат по гърба й.

— С панделки, непременно. Тя е много сладко момиченце. Ще бъде във възторг — Миранда взе мостреното венче, което Ема й подаде. — О, Ема. Прилича на малка коронка! Като на принцеса.

— Точно така — когато Миранда я постави на своята глава, Ема се засмя. — Сладкото петгодишно момиченце ще бъде на седмото небе. А ти завинаги ще останеш любимата й леля.

— Ще изглежда толкова красива. Да, да за всичко. За кошницата, венчето, панделките, розите, цветовете.

— Чудесно. Много ме улесняваш. Стигнахме до букетите за майките и бабите. Можем да направим малки букетчета за китката или за деколтето, като използваме рози или лилиуми, или пък и двете. Но…

Усмихната, Миранда остави венчето.

— Всеки път, когато кажеш „но“, следва нещо фантастично. Е, какво?

— Мислех си, че можем да осъвременим класическо то викторианско букетче.

— Нямам представа за какво говориш.

— Малък букет — като този, който се носи в малка тръбичка, за да останат цветята свежи. Ще сложим специални поставки на масите до местата им и така ще ги украсим още малко, за да се отличават от останалите. Ще използваме дребни лилиуми и рози, но можем да разменим цветовете. Розови рози и бели лилиуми, отново с акценти от нежна зеленина. А ако не подхожда на роклите им, ще ги направим само бели. Малки, но не съвсем миниатюрни. Бих използвала нещо като тази обикновена сребърна халка да ги придържа, нищо прекалено натруфено. А после бихме могли да ги гравираме с датата на сватбата или имената ви, или с техните имена.

— Все едно имат свои лични букети. Като умалени копия на моя. О, майка ми направо ще…

Когато Миранда се просълзи, Ема се пресегна и взе кутията със салфетки, която държеше на удобно място.

— Благодаря. Искам ги. Трябва да помисля за гравирането на имената. Искам да го обсъдя с Браян.

— Имаш много време.

— Но ги искам. С разменените цветове по-добре, защо то така ще бъдат по-лични. Ще поседна тук за минутка.

Ема я придружи до удобното диванче и остави кутията, така че Миранда да я стига.

— Ще бъде прекрасно.

— Знам. Представям си го. Вече мога да го видя в мислите си, а още дори не сме стигнали до аранжировките и цветята за масите, и… всичко останало. Но вече го виждам. Трябва да ти призная нещо.

— Добре.

— Сестра ми, която е и кума, нали се сещаш? Тя много настояваше да ангажираме за сватбата „Фелфут“. Каз ваше, че това е най-доброто място в Гринуич, нали разбираш, и е толкова красиво.

— Прекрасно място и те винаги се справят фантастично.

— Но двамата с Браян просто се влюбихме в имението Браун. Във вида му, в атмосферата му, в начина, по който четирите работите заедно. Стори ни се подходящо за нас. Всеки път, когато идвам тук или се срещам с някоя от вас, се уверявам, че не сме сбъркали. Ще имаме най-разкошната сватба. Извинявай — каза тя и отново попи сълзите в очите си.

— Няма за какво — Ема също си взе салфетка. — Поласкана съм и нищо не ме прави по-щастлива от това да седя тук до булка, която плаче от щастие. Какво ще кажеш да изпием по чаша шампанско, за да се успокоим малко, преди да започнем да обсъждаме бутониерите?

— Наистина ли? Емалин, ако не бях лудо влюбена в Браян, щях да помоля теб да се ожениш за мен.

Ема се засмя и стана.

— Веднага се връщам.

 

 

Доста по-късно Ема изпрати развълнуваната булка и приятно изморена, седна с чаша кафе в кабинета си. Миранда беше права, мислеше си тя, докато въвеждаше в компютъра информацията. Щеше да има най-разкошната сватба. Изобилие от цветя, съвременен стил с романтичен привкус. Свещи и блясък на лъскави панделки и тюл. Розови и бели цветя с детайли в наситено синьо и зелено за контраст и допълнение. Елегантни вази от сребро и стъкло за акцент. Изчистени линии и украса от малки цветни лампички.

Докато нахвърляше черновата на подробния договор, тя се поздрави сама за много продуктивния ден. И тъй като щеше да посвети по-голямата част от следващия на подготовката на аранжировките за вечерното тържество в средата на седмицата, реши да си легне рано тази вечер.

Няма да се поддаде на изкушението да се отбие и да види какво е приготвила за вечеря госпожа Г., а ще си направи салата, може би с малко макарони. Ще се сгуши на дивана и ще гледа някой филм или пък ще прегледа любимите си списания и ще се обади на майка си. Можеше да свърши всичко, да прекара една спокойна вечер и да се озове в леглото в единайсет.

Докато проверяваше за грешки договора, телефонът й издаде двете бързи позвънявания, които означаваха, че някой я търси на личния номер. Погледна дисплея и се усмихна.

— Здравей, Сам.

— Здравей, красавице. Какво правиш у дома, вместо да си навън с мен?

— Работя.

— Минава шест. Приключвай, скъпа. Адам и Вики правят парти. Можем първо да идем да хапнем нещичко. Ще мина да те взема след час.

— О, почакай. Казах на Вики, че тази вечер просто не мога. Целият ми ден мина в срещи с клиенти и все още ми трябва поне час, преди да…

— Все трябва да хапнеш, нали? А и щом си работила цял ден, значи заслужаваш малко забавления. Ела да се повеселим заедно.

— Много мило, но…

— Не ме карай да ходя сам на партито. Ще се отбием там, ще пийнем, ще се посмеем и ще си тръгнем, когато поискаш. Не разбивай сърцето ми, Ема.

Тя вдигна очи към тавана и мислено се прости с тихата вечер у дома.

— Няма да успея за вечерята, но мога да се срещна с теб направо там към осем.

— Мога да те взема в осем.

А после да извъртиш така нещата, че да влезеш у дома, когато ме върнеш след партито — помисли си тя. Нямаше да стане.

— Ще се видим там. Така, ако се наложи да си тръгна, а ти се забавляваш, ще можеш да останеш.

— Щом това е най-доброто ти предложение, приемам. Ще се видим там.