Нора Робъртс
Легло от рози (19)

Осемнадесета глава

Минути след като Ема се прибра у дома, Мак прекрачи прага й.

— Изчаках, докато си тръгне — извика тя, докато изкачваше стълбите. — Проявих нечовешко въздържание — намръщи се, когато влезе в спалнята на Ема. — Разопаковаш си багажа. Подреждаш всичко. Мразя подобна организираност. Защо поне една от вас не е разпиляна като мен?

— Не си разпиляна. Просто си малко по-освободена в личното си пространство.

— Хей, това ми харесва — „освободена в личното си пространство“. Добре, стига за мен. Разкажи ми всичко. Оставих моя любим сам с купичката му овесени ядки.

С нощницата от предната вечер в ръце, Ема се завъртя щастливо в кръг.

— Беше фантастично. Всяка минутка.

— Подробности, подробности.

— Изискан френски ресторант, шампанско, апартамент в „Уолдорф“.

— Господи, напълно по твой вкус. Ако става дума за шикозна среща. В по-непретенциозен стил може би пикник на лунна светлина на плажа, червено вино, свещи в малки рапанчета.

Ема затвори празния си куфар.

— Защо не излизам с теб?

— Двете ще сме чудесна двойка, вярно е — Мак прегърна Ема през рамо и се извърна към образите им в огледалото — Ема, спретнато облечена в джинси и спортна блуза, а тя самата с памучен клин и тениската, с която бе спала. — Направо зашеметяваща. Е, поне имаме резервен вариант, ако нещата не се получат.

— Винаги е добре да имаш резервен план. О, господи, Мак, беше най-прекрасната вечер — тя се обърна и стисна Мак в прегръдка, след което се завъртя пак щастливо. — Не спахме. Изобщо. Наистина е невероятно, че имаме толкова неща, за които да си говорим, които да научим един за друг. Разказвахме си разни неща по време на вечерята, после си направихме дълга разходка. А той бе уредил да занесат шампанско в апартамента и да запалят свещи, да пуснат музиката.

— Уха!

— Пихме още шампанско и си говорихме, и правихме любов. Беше много романтично — затананика, затвори очи и обви ръце около себе си. — После пак говорихме и пихме шампанско, и отново правихме любов. Закусихме под светлината на свещите и…

— Отново правихте любов.

— Точно така. Пътувахме насам в ужасен трафик, със свален гюрук и задръстването изобщо нямаше значение. Нищо нямаше значение. Не би могло. Мак? Аз съм щастлив човек.

— О, понякога е ужасно дразнещо.

— Знам, но какво да се прави. Както и да е, аз съм щастлива по природа, но никога не съм подозирала, че мога да бъда толкова щастлива. Не знаех, че мога да се чувствам така. Исках да скачам и танцувам, да се въртя и да пея. Като Джули Андрюс на върха на планината.

— Добре, но не го прави сега, защото е адски дразнещо.

— Знам, затова го правя само вътрешно. През всички тези години, в които съм си представяла какво е да бъдеш лудо влюбен, изобщо не съм и подозирала за това.

Тя се отпусна по гръб на леглото и блажено загледа тавана.

— Така ли се чувстваш и ти през цялото време? С Картър?

Мак се тръшна до нея.

— Никога не съм мислила, че ще се влюбя. Не и наистина. Никога не съм си представяла любовта, както винаги си правила ти, нито съм я търсила. От една страна, чувствата се прокраднаха тайничко в мен, а от друга — сякаш се стовариха като гръм от ясно небе. Още съм почти шокирана от факта, че мога да изпитвам такива чувства — не говоря за въртене в кръг и пеене, защото това би ме дразнило, дори и вътрешно. Но ми се ще да го направя. А и някой друг изпитва същото към мен. И това, ако не е шокиращо.

Ема се протегна и хвана ръката на Мак.

— Не знам дали Джак изпитва същото към мен, не и по начина, по който се чувствам аз. Но знам, че ме обича. Че има чувства към мен. А в мен има толкова много любов, Мак. Трябва да вярвам, че цялата тази любов, която тая в себе си, ще… пусне корен може би. Мислех, че съм го обичала и преди, но сега знам, че е било по-скоро увлечение, смесено със сексуално привличане. Защото сега е различно.

— Можеш ли да му го кажеш?

— Бих отговорила отрицателно само преди няколко дни. Че не искам да развалям всичко, не искам да клатя лодката. И точно това казах на Паркър, когато двете си говорихме за това. Но сега мисля, че мога. Че съм длъжна да го направя. Трябва само да измисля как и кога.

— Аз се изплаших, когато Картър ми каза, че ме обича. Не се разстройвай, ако той се стресне малко, поне отначало.

— Не мисля, че трябва да кажеш на някого, че го обичаш, защото очакваш нещо. Мисля, че го казваш, защото имаш какво да дадеш.

— Разопаковаш си багажа веднага щом се прибереш от пътуване. Щастлива си по природа. И си мъдра в любовта. Изненадана съм, че ние трите не сме се съюзили и не сме те пребивали редовно.

— Невъзможно е. Обичате ме.

Мак извърна глава и двете се погледнаха.

— Вярно е. Стискам ти палци, Ем. Всички те подкрепяме.

— Тогава как бих могла да сбъркам?

 

 

Някой почука на вратата и прекъсна Ема по средата на обработката на сутрешната доставка. Тя измърмори недоволно и остави цветята. Потрепна, когато забеляза през стъклото на вратата Катрин Сиймън и сестра й. Когато си запотен и в неугледен вид, едва ли можеш да впечатлиш важни клиенти.

Хваната в капан, тя се усмихна бодро и отвори.

— Госпожо Сиймън, госпожо Латимър, много се радвам да ви видя.

— Извинявам се, задето ви прекъсваме, но Джесика и момичетата избраха плат за роклите на шаферките. Исках да ви оставя мостра.

— Идеално. Моля, заповядайте. Да ви предложа нещо за пиене? Може би студен чай? Денят е топъл.

— С удоволствие — незабавно прие Адел. — Ако не ви затрудняваме.

— В никакъв случай. Защо не поседнете тук, настанете се удобно. Трябва ми само минутка.

Чай, повтори си мислено Ема, докато бързаше към кухнята. Резенчета лимон, чашите за гости. По дяволите, по дяволите. Малка чинийка със сладкиши. Слава богу, че Лоръл й бе оставила една кутия за спешни случаи. Бързо подреди всичко върху поднос, приглади с пръсти косата си.

Измъкна от кухненското чекмедже гланца за устни, който държеше за извънредни случаи, сложи си от него, после щипна леко бузите си.

Тъй като това бе всичко, което можеше да стори при тези обстоятелства, тя си пое дълбоко въздух, после още веднъж и се постара да не изглежда притеснена. Върна се спокойно в дневната и завари двете дами да оглеждат витрините й.

— Кейт ми каза колко добре сте подредили тук. Била е права.

— Благодаря.

— А личното ви жилище е на горния етаж, нали?

— Да. Не само е удобно, но и много уютно.

— Забелязах, че вашата партньорка — Макензи, разширява студиото си.

— Да — Ема наля чая, после остана права, тъй като явно никоя от дамите нямаше желание да седне. — Мак ще се омъжва през декември и ще имат нужда от повече лично пространство, затова решиха да разширят студиото.

— Колко вълнуващо, нали? — Адел отпи от чая си и продължи да разглежда, спираше се пред различни букети, взираше се в снимките. — Да планирате сватбата на една от вас.

— Така е. Всички сме близки приятелки още от деца.

— Забелязах тази снимка. Това сте вие и две от партньорките ви, нали?

— Да, Лоръл и Паркър. Много обичахме да си играем на „Сватбен ден“ — обясни Ема и се усмихна на снимката. — В онзи ден аз бях булката, а Мак, като някакво предчувствие за бъдещето — фотограф. Тя ще ви каже, че именно в този момент — кацането на синята пеперуда — е разбрала, че иска да стане фотограф.

— Очарователно — Катрин се обърна към Ема. — Прекъснахме работата ви и отнемаме прекалено много от ценното ви време.

— Винаги е приятно да си направиш неочаквана почивка.

— Надявам се, че наистина го мислите — намеси се Адел, — защото направо умирам от любопитство да видя къде работите. Днес правите ли специален дизайн? Може би булчински букет?

— О… всъщност в момента обработвам сутрешната доставка, затова съм с работни дрехи.

— Ще проявя нахалство и ще ви помоля да ми покажете къде работите.

— О, разбира се — тя хвърли поглед към Катрин. — Не се стряскайте.

— Виждала съм къде работите.

— Но не и в процеса на работата — отбеляза Ема, докато ги водеше. — Обработването е… ами, виждате сами — тя махна с ръка към работния си плот.

— О, какви цветя! — силно развълнувана и с блеснали очи, Адел пристъпи напред. — Как само ухаят божурите.

— Любимите цветя на булката — обясни Ема. — Ще използваме тези прекрасни тъмночервени божури за букета й в комбинация с наситенорозови и много бледи и нежни цветове. Букетът ще е с виненочервена панделка и допълнен с бонбоненорозови декоративни камъни. Шаферките ще носят умалени копия на букета в розовата гама.

— И ги държите в тези кофи?

— В разтвор, който ги хидратира и подхранва. Това е важна стъпка, за да останат свежи и да издържат дълго след приключването на церемонията. Ще ги задържа в охладителя, докато пристъпим към украсяването на залата.

— Как…

— Адел! — възкликна Катрин. — Отново провеждаш кръстосан разпит.

— Добре, добре. Пълна съм с въпроси, знам. Но много сериозно обмислям да отворя сватбена агенция в Ямайка — Адел кимна и отново огледа помещението. — Изглежда, тук сте се уредили добре, така че едва ли има надежда да ви примамя с обещания.

— Но съм готова да отговарям на въпросите ви. И все пак за цялостно представяне на бизнес моделът е по-добре да се обърнете към Паркър.

— Сега ще ви оставим на мира — Катрин бръкна в чантата си. — Ето мострата от плата.

— О, какъв хубав цвят. Като пролетен лист под капчица роса. Идеален за приказна сватба — обърна се към витрината си и избра бяло лале от коприна. — Виждате ли как бялото направо искри върху това нежнозелено?

— Да. Виждам, наистина. Веднага щом бъдат уточнени моделите на роклите, ще ви изпратим скици. Благодаря ви, Ема, за времето, което ни отделихте.

— Всички сме ангажирани с това да осигурим на Джесика един идеален ден.

— Ето — Адел побутна сестра си по лакътя. — Именно такова обслужване искам да предложа. Всъщност мисля, че „Идеален ден“ би било чудесно име за бизнеса.

— Харесва ми — увери я Ема.

— Ако си промениш мнението, имаш визитката ми — напомни тя. — Предлагам ти десет процента над това, което печелиш годишно в момента.

 

 

— Старая се да не се ядосвам, задето се е опитала да те отмъкне. Отново — Паркър изхлузи обувките си след втората консултация за деня.

— Колко ти предложи на теб, за да се преместиш в Ямайка? — попита Ема.

— Пълна свобода, което е основна грешка, както й обясних. Никой не заслужава да му дадеш празен чек. Особено когато става дума за създаване на бизнес модел.

— Толкова е богата, че не си знае парите — каза Лоръл. — Да, знам, че това не е фактор за едно практично, делово предложение. Но тя е свикнала да разполага с купища пари.

— Идеята й е добра. Сватбена агенция за подбрана клиентела, с изискано обслужване, в популярна туристическа дестинация, предпочитана за сватбени пътешествия. И постъпва хитро, като се опитва да привлече хора със солиден опит. Но трябва да си определи бюджет и да се придържа към него.

— Тогава защо ние не го направим? — попита Мак. — Нямам предвид всички да си съберем багажа и да се преселим в Ямайка или Аруба, или където и да било, но защо да няма клон на „Обети“ в някое екзотично кътче на света? Направо ще разбием конкуренцията.

— Смятам да започна с твоята физиономия — Лоръл сви пръсти и изпъна палеца и показалеца, имитирайки пистолет, после се престори, че стреля. — Нямаме ли си достатъчно работа?

— Мислила съм за това.

Лоръл зяпна невярващо Паркър.

— Чакай да презаредя.

— Просто в най-общи линии, за в бъдеще.

— Когато усъвършенстват клонирането на хора.

— По-скоро фирма, която ще работи под нашата запазена марка, отколкото клон — обясни Паркър. — С много специфични изисквания. Но още не съм изчистила всички детайли и спънки. Когато го направя, ще поговорим подробно за всичко. И трябва да имаме пълен консенсус. Но засега имаме достатъчно работа. С изключение на третата седмица на август, когато нямаме ангажименти.

— Забелязах го. Мислех да те питам за това — продължи Ема, като същевременно протягаше схванатия си гръб. — Реших, че сигурно съм забравила да запиша нещо.

— Не, нямаме никакъв ангажимент за тази седмица, защото нарочно съм я оставила свободна. Мога да променя това, ако не искате да прекараме една седмица на плажа.

Последва миг на слисване, а после и трите скочиха и затанцуваха от радост. Лоръл задърпа Паркър за ръката и я вдигна да танцува с тях.

— Разбирам, че не сте против.

— Може ли още сега да си съберем багажа? Може ли? Може ли? — развика се Мак.

— Слънцезащитен лосион, бански и блендер за „Маргарити“. Какво друго ти трябва? — Лоръл завъртя Паркър в прегръдката си. — Ваканция!

— Къде? — попита Ема. — На кой плаж?

— Има ли значение? — Лоръл отново се пльосна на дивана. — Нали е плаж. Цяла седмица без фондан или захарна глазура. Направо ми иде да заплача от радост.

— В Хемптънс. Дел купи къща там.

— Дел си е купил къща в Хемптънс? — Мак триумфално вдигна юмрук във въздуха. — Браво, Дел.

— Всъщност „Браун“ ООД купи къщата. За това се отнасяха част от документите, които носеше за подпис напоследък. Имотът бил обявен за продан. Добра инвестиция. Не казах нищо, защото сделката можеше да се провали. Но вече всичко е приключено. Така че събирайте багажа, защото ни предстои ваканция в края на август.

— Всички ли? — попита Лоръл.

— Ние четирите, Картър, Дел, Джак естествено. Къщата има шест спални, осем бани. Достатъчно място за всички ни.

— Джак знае ли? — зачуди се Ема.

— Знае, че Дел обмисляше купуването на имота, но не и за почивката през август. И двамата решихме, че няма смисъл да говорим за ваканцията, ако не успеем да сключим сделката. Сега вече можем.

— Трябва да кажа на Картър. Ура! — Мак целуна звучно Паркър по бузата, преди да изтича навън.

— Това е страхотно. Ще го отбележа в календара с много сърчица и ярко слънце. Лунни разходки по плажа — Ема прегърна Паркър. — Почти толкова прекрасно, колкото и да танцуваш на лунна светлина в градината. Отивам да се обадя на Джак.

Когато двете останаха сами, Паркър изгледа Лоръл.

— Май нещо не е наред?

— Какво? Не. Господи, това е чудесно. Плаж, едноседмична ваканция. Мисля, че съм в шок. Трябват ни нови дрехи.

— Имаш право.

Лоръл се надигна от мястото си.

— Да вървим на покупки.

 

 

Когато вдъхновението я озареше, Ема го следваше с ентусиазъм. Наложи се да направи някои размествания и за неин късмет клиентката се оказа достатъчно разбрана, за да дойде с час по-рано за консултацията в понеделник, но накрая все пак успя да си освободи следобеда.

Беше планирала да изненада Джак с лека промяна при обичайната им среща в понеделник вечер.

На тръгване се отби в голямата къща и завари Паркър в кабинета й.

Паркър крачеше напред-назад със слушалка в ухото и микрофон пред устата и само вдигна очи към тавана при влизането на Ема.

— Сигурна съм, че майката на Кевин не е искала да критикува или обижда някого. Напълно си права, това е твоята сватба, твоят ден и твоят избор. Имаш право да… Да, много е мил и изключително добре възпитан. Знам… знам.

Паркър затвори очи и показа с жест на Ема, че вече е готова да удуши някого.

— О, защо не оставиш аз да се погрижа за това вместо теб? Това ще намали напрежението върху теб и Кевин. А и понякога външен човек по-лесно би могъл да обясни и… Сигурна съм, че не иска. Да, разбира се. И аз бих се ядосала. Но… Но… Доун! — тонът й стана съвсем малко по-остър, достатъчно, както Ема добре знаеше, за да пресече оплакванията на булката. — Не бива да забравяш, че независимо от всички усложнения и недоразумения този ден и всичко в него е за теб и Кевин. И запомни, че аз съм тук, за да може вие двамата да се насладите на празника, който сте пожелали.

Този път Паркър вдигна очи към тавана.

— Защо двамата с Кевин не излезете, само двамата, на една романтична вечеря? Мога да ви направя резервация, където си… Много харесвам този ресторант — тя надраска името на ресторанта в бележника си. — Да кажем към седем? Ще се погрижа за това още сега. И ще поговоря с майка му довечера. До утре всичко ще бъде наред. Не се тревожи за нищо. Ще се чуем скоро. Да, Доун, именно затова съм тук. Добре. Чудесно. Мммхъ. Дочуване.

Тя вдигна пръст.

— Минутка само — след като се свърза с предпочитания от булката ресторант и успя да изнуди салонния управител за маса, тя най-сетне свали слушалката от ухото си.

Паркър си пое дъх и от гърлото й се изтръгна спонтанен вик:

— По-добре съм. Много по-добре.

— Доун има проблем с бъдещата си свекърва ли?

— Да. Странно, но ММ не разбира и не одобрява избора на бъдещата си снаха за това кой да носи пръстените.

— Това наистина не е…

— Който в случая е Бийн, бултериерът на булката.

— О, бях забравила за това — Ема набърчи чело. — Чакай. Знаела ли съм го изобщо?

— Вероятно не, тъй като на мен ми го каза едва преди няколко дни. ММ смята това за глупаво, неприлично и проява на лош вкус. И е заявила това напълно недвусмислено. Булката е решила, че бъдещата й свекърва мрази кучетата.

— Със смокинг ли ще бъде?

Устните на Паркър леко потрепнаха.

— Засега само папийонка. Щом иска куче, ще получи кучето. Затова ще поканя ММ да пийнем по нещо заедно — тъй като подобни неща се обсъждат най-добре лично и при наличие на алкохол — и ще изгладя положението.

— Късмет! Аз отивам в града. Ще изненадам Джак, ще му приготвя вечеря, така че ще се върна чак сутринта. Но освен това ще проверя дали вие с Лоръл сте оставили поне една секси лятна дрешка някъде в Гринуич.

— Може да е останало едно бюстие. Вероятно и чифт сандали.

— Ще ги намеря. Ще ходя на пазара и в разсадника. Искаш ли нещо? Ще ти го донеса утре сутрин.

— Ще ходиш ли до книжарницата?

— Нали отивам в града — какво би казала майка ми, ако не се отбия?

— Вярно. Получила е една книга, която поръчах.

— Ще я взема. Ако се сетиш за още нещо, звънни на мобилния.

— Приятно изкарване — когато Ема тръгна, Паркър погледна „блекбери“-то си и въздъхна. След това го взе, за да се обади на майката на Кевин.

 

 

Доволна, че има няколко часа, за да се пошляе наоколо, Ема се отби в разсадника. Позволи си просто да се разходи и да се наслади на гледката, преди да се заеме с деловата част.

Обожаваше миризмата — на почва, растения, зеленина — толкова й харесваше тук, че с мъка се въздържаше да не купи по нещо от всичко. Но си обеща, че на сутринта ще мине отново и ще вземе още растения за имението.

Заоглежда саксиите, докато си представяше входа откъм задната веранда на Джак. Откри две високи урни в ръждиво бронзов цвят, които според нея щяха да стоят отлично от двете страни на вратата на кухнята.

— Нина? — тя даде знак на управителката на магазина. — Ще взема тези двете.

— Страхотни са, нали?

— Наистина. Може ли да ги натоварят в колата ми? Отпред. А също и пръстта за засаждане? Ей сега ще избера и цветята.

— Няма нужда да бързаш.

Намери точно това, което търсеше — тъмночервени и морави цветове само с няколко златни акцента, които да подчертаят основните тонове.

— Прелестни са — възкликна Нина, когато Ема избута количката си до касата. — Силни цветове, невероятна плътност. А този хелиотроп ухае божествено. За сватба ли са?

— Не, всъщност са подарък за приятел.

— Щастливец. Всичко е натоварено.

— Благодаря.

Вече в града, тя обиколи магазините, купи си нови сандали, широка лятна пола и като си припомни онова далечно лято, си взе и един яркоцветен шал, с който да се загръща на плажа.

Отби се в книжарницата и махна на касиерката, която тъкмо маркираше на касовия апарат продадена книга.

— Здрасти, Ема! Майка ти е отзад.

— Благодаря.

Завари майка си да отваря нова доставка книги. В мига, в който зърна Ема, Лусия остави настрана пакета.

— Ето това наричам хубава изненада.

— Излязох да похарча малко пари — Ема се наведе над кашона и целуна майка си по бузата.

— Любимото ми занимание. Почти най-любимо. Купи ли си нещо, че си толкова щастлива, или… — тя потупа с пръст гривната на дъщеря си. — Или просто си щастлива?

— И двете. Ще приготвя вечеря за Джак, затова тепърва трябва да мина през пазара. Но си намерих много сладки сандали, които, естествено, трябваше да разтъпча.

Ема се завъртя, за да ги покаже.

— Наистина са сладки.

— И… — Ема побутна новите си златни халки на ушите, за да ги залюлее.

— О, хубави са.

— Освен това имам прелестна лятна пола, цялата обсипана с червени макове. Няколко блузки, шал и… и какво ли още не.

— Браво на моето момиче. Видях Джак сутринта. Струва ми се, че спомена нещо за кино довечера.

— Смяна на плановете. Ще му приготвя говежда пържола по твоята рецепта. Госпожа Г. имаше няколко във фризера и аз ги измолих от нея, а после ги оставих да киснат в марината цяла нощ. Сега са в хладилната ми чанта в колата. Мислех да приготвя и от онези печени млади картофчета с розмарин, може би и малко аспержи, както и една хубава домашна питка със зехтин с подправки. Какво ще кажеш?

— Много подходящо за мъж.

— Тъкмо това ми е целта. Не посмях да се примоля на Лоръл за десерт. Направо е затънала до гуша в работа. Мисля, че мога да предложа просто сладолед и горски плодове.

— Истинска гощавка за един мъж. Някакъв специален повод ли има?

— Отчасти, за да му благодаря за невероятната нощ в Ню Йорк, а и… Ще му кажа, мамо. Ще му кажа какво изпитвам към него, ще му призная, че го обичам. Струва ми се направо прегрешение да тая толкова много — тя притисна ръка към сърцето си — и да не му кажа.

— Любовта е смела — напомни й Лусия. — Знам, че когато казва името ти, той изглежда щастлив. Радвам се, че сподели с мен. Сега ще си помечтая и ще си представям само хубави неща за вас тази вечер.

— Ще имам нужда от подкрепата ти. О, имаш книга за Паркър. Обещах й да я взема.

— Ще ти я донеса — Лусия прегърна дъщеря си през кръста, докато излизаха от склада. — Ще ми се обадиш ли утре? Искам да знам как е минала вечерята.

— Ще ти се обадя, най-напред на теб.

— Ема?

Ема се обърна и се усмихна на красивата брюнетка, като отчаяно се мъчеше да се сети коя е.

— Здравей.

— Наистина си ти! О, здравей, Ема!

В следващия миг се озова притисната в здрава прегръдка и залюляна напред-назад. Озадачена, тя притисна приятелски момичето в отговор, като в същото време отправи въпросителен поглед към майка си.

— Рейчъл, върнала си се от колежа — Лусия я поздрави с грейнало лице. — Сякаш дни ни делят от времето, когато Ема беше твоя детегледачка.

— Вярно е. Направо не мога…

— Рейчъл? Рейчъл Монинг? — Ема я дръпна леко назад и се вторачи в ясносините й очи. — О, боже. Вижте я само. Не те познах. Пораснала си и си станала прекрасна. Нали едва вчера беше на дванайсет?

— Мина време. Толкова вода изтече оттогава, случиха се много неща, после заминах за колежа и ето ни сега. О, Ема, изглеждаш фантастично. Винаги си била много красива. Не мога да повярвам, че те срещам днес. Всъщност се канех да ти звъня.

— Вече си в колежа? Върнала си се у дома за лятната ваканция?

— Да. Остава ми още една година. Работя в „Естервил“, в отдел „Връзки с обществеността“. Днес е свободният ми ден и минах оттук, защото ми трябва една книга. Албум за планиране на сватба. Сгодена съм!

Тя протегна ръка, за да покаже блясъка на диаманта върху пръста си.

— Сгодена? — възкликна Ема. — Та ти си играеше с кукли Барби само допреди десет минути.

— Мисля, че са по-скоро десет години — лицето на Рейчъл грейна в усмивка. — Трябва да се запознаеш с Дрю. Невероятен е. Ще се оженим другото лято, след като завърша, и много искам ти да направиш цветята, а и всичко останало. Майка ми казва, че „Обети“ е най-страхотната агенция. Направо не е за вярване. Ще се омъжвам и ти ще ми направиш сватбения букет. Някога ми правеше букети от салфетки, а сега всичко ще бъде истинско.

Тя усети пробождането право в стомаха си, не искаше да е така, но го усети.

— Много се радвам за теб. Кога се случи всичко?

— Преди две седмици, три дни и… — Рейчъл погледна часовника си. — Шестнайсет часа. О, иска ми се да имах повече време, но трябва да грабвам книгата и да бягам, иначе ще закъснея — отново прегърна Ема. — Ще ти звънна и ще си поговорим за цветята и за тортата, и за… О, боже, за всичко. Чао! Довиждане, госпожо Грант. Ще се видим скоро.

— Рейчъл Монинг ще се омъжва.

— Да — Лусия потупа рамото на дъщеря си. — Наистина.

— Била съм й детегледачка. Сплитах косата й на френска плитка и й позволявах да стои след часа й за лягане. А сега ще аранжирам сватбения й букет. Мили боже.

— Спокойно, спокойно — промърмори Лусия и не си направи труда да прикрие смеха си. — Доколкото си спомням, смяташе да прекараш вечерта с прекрасен мъж?

— Да. Вярно. Разбрах те. Всеки поема по своя път. Но… Мили боже.

Успя да изтика от съзнанието си дните си като детегледачка и сватбените аранжировки, за да довърши пазаруването си. Едва бе излязла от пазара и отново чу поздрав.

— Буенос тардес, бонита!

— Рико — мъжът я целуна приятелски и по двете бузи. — Как си?

— Вече по-добре, след като те видях.

— Защо не си в самолета на път към някое райско място?

— Тъкмо се връщам от полет до Италия. Собственикът на самолета заведе семейството си в Тоскана за кратка ваканция.

— О, тежък е животът на личния пилот. А как е Брена?

— Скъсахме преди няколко месеца.

— О, съжалявам. Не знаех.

— Случва се — той сви рамене. — Дай да нося тези торби — той взе чантите с покупките й и надникна вътре, докато ги носеше към колата й. — Изглежда, ще има вкусна вечеря, а не замразена пица, каквато ме очаква у дома.

— О, горкичкият — присмя му се на шега, после отключи колата и отвори предната врата. — Остави ги тук. Отзад вече е пълно.

— Виждам — отвърна той, след като забеляза растенията и чантите на задната седалка. — Изглежда ти предстои натоварена вечер, но ако промениш решението си, с удоволствие ще те заведа на вечеря — той погали закачливо ръката й с пръст. — Мога също да те кача на самолета и да проведем онзи урок по летене, за който говорихме.

— Благодаря, Рико, но в момента излизам с един човек.

— Трябваше да съм аз. Не се колебай да промениш решението си и в това отношение. Просто ми звънни.

— Ако се случи, веднага ще научиш — тя леко докосна с устни бузата му, преди да заобиколи и да седне зад волана. — Помниш ли Джил Бърк?

— О… дребна блондинка, заразителен смях.

— Да. Тя също е необвързана в момента.

— Така ли?

— Обади й се. Обзалагам се, че ще е очарована от идеята за урок по летене.

Усмивката му блесна като светкавица и в очите му грейнаха звезди, което й напомни защо й бе харесвало да прекарва времето си с него. Качи се в колата и му махна за довиждане, докато потегляше.

Заради саксиите, растенията и покупките Ема паркира от задната страна на къщата на Джак и възможно най-близо до стълбището към верандата. Леко наклони глава, докато оглеждаше площадката пред кухнята, после кимна. Саксиите щяха да изглеждат много добре там, наистина чудесно.

Нетърпелива да се заеме за работа, тя заобиколи сградата, за да влезе през главния вход. Витражното стъкло на вратата и двата големи прозореца отстрани придаваха изисканост и стил на приемната. Според нея Джак бе постъпил мъдро, запазвайки уюта на помещението, вместо да търси скъп лукс. Тук цареше спокойствие и ненатрапчиво достойнство, докато в офисите и чертожните бюра зад другите врати често се вихреше хаос, както й бе известно.

— Здравей, Мишел.

— Ема! — жената, която работеше на компютъра си върху безупречно подредено бюро, спря за миг и се завъртя на стола си. — Как си?

— Чудесно. Ти как си?

— Вече съм в двадесет и деветата седмица — Мишел погали издутия си корем. — И двамата сме добре. Много ми харесват сандалите ти.

— И на мен. Току-що си ги купих.

— Страхотни са. Среща в понеделник вечер, нали?

— Точно така.

— Не си ли подранила малко?

— Имам нов план. Джак зает ли е? Не съм му казала още за новите си идеи.

— Още не се е върнал. Закъснява заради някакъв проблем на обекта. Не е особено доволен от подизпълнителите, както и от новия инспектор. Всъщност май от нищо не е доволен в момента.

— О! — Ема сбърчи нос. — Значи новият ми план е или много добър, или ужасно лош при тези обстоятелства.

— Ще споделиш ли?

— Разбира се. Мислех да приготвя вечеря и с това да го изненадам, както и с новите саксии за малката веранда отзад. Вечеря и филм у дома, вместо да излизаме.

— Ако питаш мен, гениален план. Мисля, че много ще се зарадва на домашно приготвена вечеря след тежкия ден. Можеш да му звъннеш и да провериш, но май ще бъде тук около три часа заедно със строителния инспектор.

— Защо просто не оставя всичко на случая и да видя какво ще излезе? Проблемът е, Мишел, че нямам ключ.

Имаше съвсем лека пауза, мигновена изненада.

— О, ами няма проблем — Мишел дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си и потърси резервен ключ.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — колко унизително е, че се налагаше да пита, помисли си Ема.

— Защо да не е. Двамата с Джак сте приятели от години, а сега сте…

— Да, така е — побърза да каже Ема с приповдигнат тон. — Имам още един проблем. Саксиите, които купих, тежат над двайсет килограма всяка.

— Чип е вътре. Ще ти го изпратя.

— Благодаря, Мишел — каза Ема и взе ключа. — Спасяваш ми живота.

Стисна ключа в ръка и тръгна отново към задния вход. Нямаше смисъл, повтаряше си тя, да се чувства неловко. Нямаше смисъл да се чувства обидена, че мъжът, с когото спеше от три месеца — и когото познаваше повече от десет години — не си бе направил труда да й даде ключ.

Не беше символичен акт, за бога. Той не я заключваше отвън. Просто… Няма значение. Щеше да се придържа към плана си за вечерта. Ще му подари цветя, ще му приготви вечеря и ще му каже, че го обича.

И по дяволите, ще поиска ключ.