Чък Паланюк
Приспивна песен (8)

Глава 7

Докато пия първата си чаша кафе, Хендерсън излиза от отдел „Новини от страната“. Няколко души грабват палтата си и тръгват към асансьора. Други грабват по някое списание и тръгват към тоалетните. Трети залягат зад компютрите си и се правят, че говорят по телефона. Разгърден и с разхлабена вратовръзка, Хендерсън се изправя насред репортерската зала и крещи:

— Къде, по дяволите, е Дънкан?

Реве гръмогласно:

— Новият брой отива за печат, а той още не е дал проклетата първа страница.

Някои вдигат рамене. Аз вдигам телефона.

Ето още подробности за Хендерсън: русата му коса е заресана върху челото, незавършил правист е и е редактор на „Новини от страната“. Винаги знае състоянието на снега по планините и на всяко палто има закачена карта за ски влековете. Паролата за личния му компютър е „парола“.

Той идва до бюрото ми:

— Стрейтър, тази гнусна синя вратовръзка единствена ли ти е?

Притискам телефонната слушалка до ухото си и раздвижвам нямо устни: „Говоря“ Телефонът ми дава „Свободно“.

Разбира се, не смятам да разкажа на никого как съм чел детски стихчета на Дънкан. Не мога да се обадя в полицията. Да им разкажа теорията си. Не мога да обясня на Хелън Хувър Бойл защо се интересувам от смъртта на сина й.

Яката ми се струва толкова стегната, че с мъка преглъщам кафето си.

Дори да ми повярват, първото, което ще попитат, е: „Кое стихотворение?“

Покажи ни го. Докажи.

Въпросът не е: „Ще се разчуе ли за стихотворението?“

Въпросът е: „За колко време ще изчезне човечеството?“

Така всеки ще владее ключа към чист, безкръвен начин за убийство. Всеки. Моментално, безкръвно. Холивудска смърт.

Дори да не разкажа на никого, колко време ще мине, преди „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ да влезе в някоя класна стая? Колко време ще мине, преди песента на утешението от страница 27 да бъде прочетена на петдесет деца преди следобедния сън?

Колко време, преди да бъде прочетена по радиото на хиляди души? Преди да я издадат на диск? Преди да я преведат на други езици?

По дяволите, не е нужно да се превежда, за да действа. Бебетата не говорят никакъв език.

Вече три дни никой не е виждал Дънкан. Милър мисли, че Клайн му се е обадил у дома. Клайн мисли, че Филмор му е телефонирал. Всеки е сигурен, че друг го е търсил, но никой не е разговарял с Дънкан. Той не е отговарял на имейлите си. Карътърс съобщава, че Дънкан не е споменавал да е болен.

След още едно кафе Хендерсън спира пред бюрото ми. Държи лист от раздела за култура и развлечения. Листът е сгънат така, че се вижда само една обява, три колони по петнайсет сантиметра. Разсеяно почуквам по часовника си и го вдигам до ухото си. Хендерсън пита:

— Видя ли това в сутрешния брой?

Заглавието гласи:

Пътници в първа класа на авиокомпания „Реджънтс пасифик“ — Внимание!

Отдолу пише:

„Страдали ли сте от косопад и/или неразположение от въшки, след като главата ви е влизала в контакт със седалките, възглавничките или одеялата на авиокомпанията? Ако е така, молим, обадете се на следния номер, за да участвате в делото срещу виновниците.“

— Звъня ли вече на този телефон? — интересува се Хендерсън.

Питам го защо просто не млъкне и не се обади сам.

— Ти си специалистът по шантави случаи — възразява той. — Това не е затвор. Не съм ти слуга.

Това ме хвърля в музиката.

Пазенето на тайна не е най-силното качество на репортера.

Журналистът трябва да разказва. Трябва да съобщава лошите новини. Да разпространява заразата. Най-голямата сензация в историята. Това може да сложи край на масмедиите.

Песента на утешението може да стане бедствие, уникално за информационната епоха. Представете си свят, където хората бягат от телевизията, радиото, киното, интернет, вестниците и списанията. Трябва да носят тапи за уши, както използват презервативи или гумени ръкавици. В миналото никой не се е притеснявал твърде много от секса с непознати. А преди това — от ухапванията от бълхи. Или от непречистената питейна вода. От комарите. От азбеста.

Представете си зараза, която се предава по слухов път.

Камъни, дърва, тояги, костите ти ще строшат, но сега словата благи, също могат да вредят.

Тази нова чума може да дойде отвсякъде. От песен. От обява. От новините. От проповед. От уличен музикант. Можеш да прихванеш смъртоносната зараза от телевизионна реклама. От учителя си. От компютърен файл. От честитка за рожден ден. От бисквита с късметче.

Милиони хора могат да гледат някое телевизионно предаване и на следващата сутрин да са мъртви заради случайна реплика в реклама.

Представете си каква паника.

Представете си ново тъмно Средновековие. Изследователските експедиции и търговските кервани са докарали чумата от Китай в Европа. Средствата за масово осведомяване са съвършено нов начин за пренасяне на зарази.

Представете си всички книги да бъдат изгорени. Всички касети, филми, файлове, радиоприемници и телевизори да отидат на кладата. Всички библиотеки и книжарници да пламтят в нощта. Хората ще нападнат предавателните станции. С брадви ще накълцат всички оптически кабели.

Представете си вярващите, които рецитират молитви и пеят химни, да замлъкнат завинаги от страх, че могат да донесат смърт. Да запушват ушите си, за да спрат всеки звук, уплашени, че смъртоносните звуци могат да бъдат кодирани, както някой маниак може да отрови шишенце с аспирин. Всяка нова дума ще е табу. Хората ще подозират всичко, което не разбират, и ще го смятат за опасно. Ще го отбягват. Карантина срещу общуването.

Ако има едно смъртоносно заклинание, значи съществуват и други. Ако аз знам за страница 27, сигурно има и други посветени. Аз не се славя с особена гениалност.

Колко време остава, докато някой анализира утешителната песен и създаде нов вариант, после трети и така нататък? Всеки по-ефикасен от предишните. До изобретяването на атомната бомба от Опенхаймер това е било невъзможно. Сега имаме атомна бомба, водородна бомба, неутронна бомба и хората още експериментират. Изправени сме пред нова опасност.

Ако е мъртъв, Дънкан е необходима жертва. Той бе моят експериментален атомен взрив. Моята Тринити. Моята Хирошима.

Палмър от „Предпечатна подготовка“ е сигурен, че Дънкан е в наборния цех.

Дженкинс от наборния предполага, че Дънкан е в художествения отдел.

Хоули от художествения твърди, че е в архива.

Шот от архива казва, че Дънкан е в отдел „Предпечат“.

Тук това минава за реален живот.

Вземете мерките за сигурност по летищата, представете си същия контрол във всички библиотеки, училища, театри, книжарници след разчуването на историята за утешителната песен. Навсякъде, където се разпространява някаква информация, ще има въоръжена охрана.

Радиоефирът ще е празен като обществена къпалия по време на епидемията от полиомиелит. Ще се предават ограничен брой правителствени емисии. Само внимателно пресети новини и музика. Всички музикални записи, книги и филми ще се изпробват върху опитни животни и осъдени на смърт доброволци и чак тогава ще се пускат в обществото.

Вместо хирургически маски хората ще носят слушалки, осигуряващи постоянна защита с безопасна музика или птичи песни. Ще плащат скъпо за „чисти“ новини, „безопасна“ информация и развлечения. Представете си книгите, музиката и филмите да се филтрират и уеднаквяват като млякото, месото или кръвта за преливане. Ще имат сертификати. Годни за употреба.

Всички с готовност ще се откажат от културната си идентичност срещу малки порции безопасни и чисти звуци.

Безмълвие.

Представете си свят на тишината, където всеки звук, достатъчно силен или продължителен, за да може да включи в себе си смъртоносно стихче, ще бъде забранен. Няма да има вече мотоциклети, бензинови косачки, самолети, електрически месомелачки, сешоари. Свят, в който хората ще се страхуват да слушат, за да не чуят нещо смъртоносно в уличния шум. Да не чуят някоя отровна дума, замаскирана в силната музика, звучаща от съседния апартамент. Представете си как езикът закърнява. Никой не иска да говори, защото никой не смее да слуша.

Светът ще принадлежи на глухите.

И на неграмотните. На единаците. Представете си свят на отшелници.

Още една чаша кафе и ми се препикава, та две не виждам. Хендерсън от „Новини от страната“ ме заварва да си мия ръцете в тоалетната и казва нещо.

Може да е всичко.

Докато си суша ръцете, извиквам, че не чувам.

— Дънкан! — изкрещява той; крещи, за да надвика шуртенето на водата и бръмченето на сешоара. — Имаме два трупа в хотелски апартамент и не знаем дали новината си заслужава. Дънкан трябва да се обади.

Струва ми се, че това казва. Прекалено е шумно.

Нагласям вратовръзката си пред огледалото и приглаждам косата си с пръсти. Поглеждам отражението на Хендерсън до мен. Мога за няколко секунди да изрецитирам утешителната песен и утре той ще е изчезнал от живота ми. Както Дънкан. Мъртъв. Толкова е лесно.

Вместо това го питам дали мога да нося синя вратовръзка с кафяво сако.