Чък Паланюк
Приспивна песен (1)

Пролог

Отначало новите собственици се преструват, че досега не са обръщали внимание на пода в хола. Все едно изобщо не са го поглеждали. Нито при първия оглед на къщата. Нито когато агентът им е показал стаята. Нито когато са измерили помещението и са обяснили на хамалите къде да сложат дивана, пианото и всичките им вещи. Не, винаги са минавали транзит и никога не са поглеждали пода. Така се преструват.

Първата сутрин, когато слязат в хола, на светлото дъбово дюшеме е надраскано:

МАХАЙТЕ СЕ

Едни се успокояват, че някой приятел им прави лоша шега. Други са убедени, че е понеже не са дали бакшиш на хамалите.

След няколко нощи зад северната стена на голямата спалня се чува бебешки плач.

Обикновено тогава се обаждат.

Само това й липсва на Хелън Хувър Бойл тази сутрин — телефонно обаждане от новия собственик.

Плачливо заекване и опяване.

Хелън Бойл умира за чаша кафе и някой да й каже шестбуквена дума за „кокошарник“. Иска да чуе какво се говори по полицейската честота. Тя разкършва пръстите на ръцете си и кокалчетата й изпукват. Секретарката й я поглежда от приемната. Нашата героиня закрива слушалката с длан и посочва с радиочестотния скенер:

— Обявиха код девет единайсет.

Мона, секретарката, вдига рамене:

— И какво?

Какво ли? Ами, трябва да погледне в бележника с полицейските кодове.

— Спокойно — добавя Мона, — кражба от магазин.

Убийства, самоубийства, серийни убийства, свръхдози наркотик — не можеш да чакаш, докато стигнат до първите страници на вестниците. Не можеш да допуснеш конкуренцията да грабне тлъстия залък.

Хелън иска новият собственик на „Крестуд терас“ 325 да млъкне за малко.

Надписът се появил на пода в хола — нормално. Странното е, че обикновено бебето започва да плаче не по-рано от третата нощ. Първо надписът, после бебето реве цяла нощ. Ако собствениците издържат достатъчно дълго, следващата седмица ще се обадят заради лицето, което се появява във ваната, когато я напълниш с вода. Ужасно набръчкано лице с празни дупки вместо очи.

На третата седмица се появяват призрачните сенки, които обикалят по стените на трапезарията, когато всички са седнали на масата. След това може би има и други подобни явления, но досега никой не е издържал след четвъртата седмица.

Хелън обяснява:

— Сделката не може да се анулира, освен ако не заведете дело и не докажете, че къщата е негодна за обитаване или че старите собственици са знаели какво става… Трябва да ви предупредя обаче, че ако изгубите делото, ще създадете лоша слава на къщата и тя ще стане непродаваема.

Къщата на „Крестуд терас“ 325 не е лоша: английски колониален стил от епохата на Тюдорите, подновен покрив, четири спални, три и половина бани. Закрит басейн. Нашата героиня не се нуждае от подсказване. През последните две години е продала къщата шест пъти.

Друга постройка, нюингландска двуетажна къща на „Етън Корт“ — шест спални, четири бани, веранда с чамова ламперия и кръв, стичаща се по кухненските стени — през последните четири години я е продавала осем пъти.

— Бихте ли изчакали за минутка?

Тя натиска червеното копче и оставя новия собственик на изчакване.

Хелън носи бял костюм и бели обувки, но не снежнобели. По-скоро бели като за човек, който отива да кара ски в Банф с частна лимузина с шофьор и четиринайсет еднакви луксозни чанти и има резервиран апартамент в хотел „Лейк Луиз“.

Нашата героиня се обръща към вратата:

— Мона? Мона, слънчице? — Повишава глас: — Малка вещице?

Потропва с химикалка по сгънатия вестник на бюрото.

— Четирибуквена дума за „гризач“?

От честотния скенер се чуват приглушени реплики от полицейските патрули, мърморене, заповеди и „Прието?“ на всяко изречение. „Прието?“

Хелън Бойл изкрещява:

— Това не е кафе, а вода.

След час има оглед на една „Кралица Ана“ — пет спални, отделен апартамент за гости, две газови камини и сцена от самоубийство с барбитурат, която се разиграва всяка вечер в огледалото на стаичката за гримиране. След това трябва да показва ранчо с подово отопление, ниша за закуска на по-ниско ниво в хола и призрачни изстрели от двойно убийство, извършено преди десетина години. Това е всичко за днес в дебелия й бележник, подвързан в, както изглежда, червена кожа. В него записва всичко.

Хелън отпива глътка кафе и измърморва:

— Това негърска пот ли е? Няма никакъв вкус.

Мона се показва със скръстени ръце на прага:

— Какво има?

— Трябва да минеш през… — Хелън разравя документите върху бюрото. — … „Уилмънт Плейс“ 4673. Холандска колониална сграда с остъклена веранда, четири спални, две бани и жестоко убийство.

— Прието? — изпращява честотният скенер.

— Вършиш обичайното — продължава Хелън, докато пише адреса на едно листче. — Никакви глупости. Няма да гориш тамян. Няма да гониш нищо.

Мона взима листчето с адреса и пита:

— Ти ли ще го провериш за вибрации?

Хелън махва с ръка:

— Не искам никой да ходи през тунели към ярки светлини. Нека тези изроди да си стоят тук, в тази астрална плоскост. — Поглежда вестника. — Имат цяла вечност да се наслаждават на смъртта. Нека да останат в къщата още петдесетина години и да подрънкат с вериги.

Хелън Хувър Бойл поглежда мигащата лампичка на телефона и добавя:

— Какво откри вчера в шестстайната испанска колониална?

Мона извърта очи към тавана. Издава напред долната си челюст и духва перчема си.

— Със сигурност има някаква енергия. Слабо присъствие. Разположението обаче си го бива.

Около врата й има черна копринена връвчица и тя смуче единия й край.

— Майната му на разположението — измърморва нашата героиня.

Майната им на къщите, които можеш да продадеш веднъж на петдесет години. Майната им на уютните домашни огнища. Майната им на слабите присъствия: хладни ъгли, странни изпарения, раздразнителни домашни любимци. Тя търси кръв, която се стича по стените. Търси невидими леденостудени ръце, които измъкват децата от леглата им нощем. Търси святкащи червени очи в мрака на мазето. Това се казват успешни инвестиции.

Едноетажната на „Елмстрийт“ 521 е с четири спални, мебели уникати и писъци на тавана.

Френската в нормандски стил на „Уестън Хайтс“ 7645 има сводести прозорци, отделна умивалня до кухнята, врати с матови стъкла и няколкократно прободен с нож труп, който се появява в коридора на горния етаж.

Къщата в селски стил на „Левъл Плейс“ 248 — четири спални, четири и половина бани, вътрешно дворче… и пръски повърната кръв, която се появява по стените на банята след отравяне с препарат за почистване на канали.

Къщи с минало, така ги наричат агентите за недвижими имоти. Къщи, които никой не търси и никой не желае да показва. Никой агент не смее да припари там, да прекара дори минутка вътре. От друга страна, това са къщи, които се продават всеки шест месеца, защото никой не може да живее в тях. С достатъчно такива — двайсет-трийсет луксозни сгради — Хелън може да спре да подслушва полицейската честота. Може да спре с четенето на некролози и криминални хроники. Може да не изпраща вече Мона за проверка на всяка възможна следа. Може просто да си седи и да измисли трибуквена дума за „нечифтокопитно“.

— Освен това трябва да ми вземеш дрехите от химическо чистене и да ми свариш свястно кафе. — Хелън размахва химикалката си към Мона. — И в името на професионализма, махни тази дрънкулка.

Мона издърпва черната копринена връвчица и кварцовият кристал изскача от устата й, блестящ и мокър. Тя го подухва и се оправдава:

— Това е кристал. Гаджето ми, Ойстър, ми го подари.

— Ойстър? — измърморва Хелън. — Излизаш с момче, което се казва „стрида“^[1]?

Мона пуска кристала и той увисва на гърдите й.

— Каза, че това ще ме пази — обяснява.

Кристалът оставя мокро петно на оранжевата й блуза.

— А, и преди да тръгнеш, свържи ме с Бил или Емили Бъроус — добавя Хелън.

Натиска копчето на телефона и вдига слушалката:

— Извинете ме.

Дава на собственика две възможности: или да се изнесе, или да се откаже безвъзмездно от къщата и да я прехвърли на банката.

— А може — добавя нашата героиня — да ми дадете ексклузивно право за продажба на къщата. Както се казва, сделка на четири очи.

Може би този път собственикът ще откаже. Обаче, след като ужасното лице се появи между краката му във ваната, след като сенките започнат да обикалят по стените… е, накрая всеки ще се огъне.

— Няма ли да кажете за проблема на новите купувачи? — пита собственикът.

— Не си разопаковайте нещата. Ще убедим клиентите, че се местите. Ако ви питат, кажете, че сте получили нова работа в друг град. Кажете, че къщата ви е много скъпа, но сте принудени да я напуснете.

— Всичко друго ще си остане между нас — уверява го тя.

— Бил Бъроус на втора линия — извиква Мона от приемната.

— Прието? — изпращява радиочестотният скенер. Нашата героиня натиска едно копче на телефона:

— Бил!

Обръща се към Мона и размърдва беззвучно устни: „Кафе“ После кимва към прозореца и добавя: „Тръгвай“.

— Прието? — изпращява скенерът.

Това беше Хелън Хувър Бойл. Нашата героиня. Вече покойница, но не мъртва. Така протичаше един обичаен ден от живота й. Такъв беше животът й, преди да се появя аз. Това може би е любовна история, а може би не. Сам не мога да определя.

Това е разказ за Хелън Хувър Бойл. За духа, който ме преследва. За това, как една песничка може да завладее ума ти. За живота, какъвто си мислим, че трябва да бъде. За всичко, което отклонява вниманието ни. За това, как миналото следва всяка наша стъпка в бъдещето.

Това е… просто Хелън Хувър Бойл.

Всеки от нас има дух, който го преследва, и всеки е дух, който преследва някого.

През този последен ден от нормалния си живот нашата героиня казва по телефона:

— Бил Бъроус? Извикайте Емили, защото току-що ви намерих идеален нов дом.

Написва думата „кон“ в кръстословицата, след което добавя:

— Собствениците бързат да продават.