Чък Паланюк
Приспивна песен (11)

Глава 10

В редакцията всички мълчат. Шепнат около кафемашината. Слушат със зинали уста. Никой не плаче.

Хендерсън ме пресреща, докато си закачвам палтото, и пита:

— Обади ли се в „Реджънт пасифик“ за въшките?

Никой не иска да коментира, докато не се заведе дело, обяснявам аз.

— Искам само да знаеш, че сега си подчинен на мен — заявява Хендерсън. — Дънкан не е просто безотговорен. Оказва се, че е мъртъв.

Издъхнал в леглото си. Без белези от насилие. Без предсмъртна бележка, без видима причина. Хазаинът го намерил и телефонирал в „Бърза помощ“.

Питам дали е имало следи от содомия.

Хендерсън се сепва и ме поглежда:

— Какво?

Дали някой го е чукал?

— Не, за бога. Защо питаш?

Няма причина.

Дънкан поне се е отървал, без да послужи като секс кукла на някой санитар.

Обявявам, че ако потрябвам на някого, могат да ме намерят в архива. Искам да проверя някои факти. Трябва да прочета вестниците от няколко години назад. Да прегледам няколко микрофилма.

Хендерсън се провиква след мен:

— Не се самозабравяй. Смъртта на Дънкан не те освобождава от статиите за бебешката смъртност.

„Камъни, дърва, тояги, костите ти ще строшат, ала тия думи благи, гледай да не те сломят.“

Според микрофилмите през 1983 година във Виена една двайсет и три годишна медицинска сестра инжектирала свръхдоза морфин на старица, която се молела да умре.

Една седемдесет и седем годишна жена умира, а болногледачката, Валтрауд Вагнер, открива тръпката от властта над смъртта и живота.

Всички е записано на микрофилмите. Голите факти.

Отначало сестрата само помага на пациентите да умрат. Работила в голяма болница за стари и хронично болни хора. Там старците линеели и копнеели за смъртта. Освен че използвала морфин, Валтрауд изобретила средство, което нарекла „водна панацея“. За да прекратиш страданията на пациента, просто запушваш носа му, притискаш езика му и наливаш вода в гърлото му. Смъртта е бавна и мъчителна, но по труповете няма следи от насилие и лекарите решават, че старците са умрели от натрупване на течност в белите дробове.

Младата жена нарича себе си ангел.

Изглежда толкова естествено.

Благородно и героично дело.

Вагнер слага край на страданията. Тя е мила, грижовна и чувствителна. Помага само на онези, които я молят да прекрати мъките им. Тя е ангел на смъртта.

През 1987 година се появяват още три ангела. И четирите сестри работят нощна смяна. Болницата вече се прочува като Приюта на смъртта.

Вместо да прекратяват страданията, четирите жени започват да дават водната панацея на пациенти, които хъркат, подмокрят се в леглото, отказват да приемат лекарствата си или звънят в стаята на сестрите посред нощ. Малко да им досадят, и пациентите умират на следващата нощ. Само някой да се оплаче, и Валтрауд Вагнер казва „Този получава билет за рая“ и гъл, гъл, гъл…

„Онези, които ми лазеха по нервите — споделила пред властите, — заминаваха директно при Дядо Господ.“

През 1989 година някаква старица нарича Вагнер проста курва и получава водната панацея. След това четирите сестри се напиват в една кръчма, хилят се и имитират гърчовете на жертвата и физиономията й. Един лекар ги подслушва от съседната маса.

Според преценката на виенските здравни власти до този момент над триста души са били излекувани завинаги. Вагнер получава доживотна присъда. Другите ангели се отървават по-леко.

„Можех да определям кой от тези дъртофелници ще живее и кой ще умре — споделила Вагнер пред съда. — Господ и без това отдавна трябваше да ги прибере.“

Онова, което ми разказа Хелън Хувър Бойл, е самата истина.

Властта развращава. А абсолютната власт развращава абсолютно.

Затова се отпусни, каза ми Хелън Бойл, и се забавлявай.

— Дори абсолютното развращаване си има своя чар — заключи тя.

Призова ме да се замисля за всички хора, които искам да се махнат от живота ми. За всички проблеми, които мога да реша. За отмъщението. Колко лесен може да е животът.

В главата ми още звучи гласът на Неш. Неш си мечтае да може да има всяка жена, послушна и красива, поне за няколко часа, преди да започне да изстива и да се разлага.

— Кажи ми — попита ме той, — с какво се отличава това от повечето любовни връзки?

Всеки и всичко може да се превърне в твой сексуален роб.

Добре, но това, че оная австрийска сестра, Хелън Бойл и Джон Неш не могат да контролират тъмните си страсти, не означава, че и аз ще се превърна в своеволен безскрупулен убиец.

Хендерсън се показва на вратата на архива и крещи:

— Стрейтър! Да не си си изключил пейджъра? Обадиха се за още едно умряло бебе.

Редакторът е мъртъв, да живее редакторът. Ето го новият шеф, същият като стария.

Наистина, без някои хора светът ще е много по-приятно място. Да, с малко съкращения оттук-оттам, светът може да е съвършен. Трябва само малко прочистване. Малко неестествен подбор.

Не, аз никога няма да използвам утешителната песен.

Никога вече.

Дори да я използвам, няма да е за отмъщение.

Няма да е за удобство.

Не, ще я използвам само за добро.

Хендерсън крещи:

— Стрейтър! Телефонира ли за въшките в самолетите? Телефонира ли за хищните гъби в задника? Трябва да повисиш на главата на ония от „Трийлайн“, иначе нищо няма да научиш.

Внезапно като намигване думите на утешителната песничка прозвучават в главата ми. Бързо грабвам палтото си и изскачам навън.

Не, никога няма да я използвам. Край. Просто никога. За нищо на света.