Чък Паланюк
Приспивна песен (20)

Глава 19

Около нас всичко е жълто. Небето над хоризонта. Не жълто като лимон, по-скоро като топка за тенис. Жълто, както изглежда топчето върху яркозелен тенис корт. Полята от двете страни на шосето са със същия цвят.

Жълто.

Буйни жълти вълни се вдигат от горещото течение от преминаващите коли и се разпространяват от чакълестия банкет към жълтите хълмове. Жълто. Хвърлят жълти отблясъци върху колата. Върху Хелън, Мона, Ойстър и мен, върху всички ни. Отразяват се върху кожата и в очите ни. В целия свят. Жълто.

— Брасика турнефортии — обяснява Ойстър. — Марокански синап в разгара на цъфтежа.

Голямата кола мирише на кожа; Хелън кара. Двамата седим отпред. Ойстър и Мона са отзад. Бележникът на Хелън е на седалката между нас, червената кожена подвързия е залепнала за кафявата кожена тапицерия. Имаме пътен атлас на Съединените щати. Също компютърна разпечатка на библиотеките, в които има копия от книгата със стихчета. Синята чантичка на Хелън изглежда зелена на жълтата светлина.

— Какво не бих дала да съм индианка — казва Мона и опира челото си в прозореца, — да съм свободна чернокрака или сиукска преди двеста години и да живея в хармония с тази красота.

За да разбера как се чувства Мона, облягам чело на прозореца. В колата е прохладно от климатичната инсталация, а стъклото пари. Сигурно е съвпадение, но на пътния атлас целият щат Калифорния е оцветен в същото ярко жълто.

Ойстър си издухва носа, изсумтява и цялото му тяло се разтриса. Поклаща глава и измърморва:

— Никой индианец не е виждал това.

В Америка не е имало ветрогони, обяснява той. Семената на ветрогона и магарешкия бодил са били пренесени от Евразия едва в края на деветнайсети век с вълната. Мароканският синап е дошъл с пръстта, използвана за баласт на корабите. Ония дръвчета със сребристи листа са миризлива върба, Елаегнус ангустифолия. Стотиците белезникави мъхести листа, стърчащи като заешки уши покрай банкета, са Вербаскум тапсус, лопен. Разкривените тъмни дървета, покрай които току-що минахме, са Робиния псевдоакация, бяла акация. Ония тъмнозелени храсти с яркожълти цветчета са шотландски ракитник, Цитизус скопариус.

Всички те са част от биологичната пандемия, твърди той.

— Старите уестърни — мърмори Ойстър, докато съзерцава Невада от едната страна на магистралата, — с ветрогони, овсига и други боклуци? — Поклаща глава. — Никое от тези растения не е местно, но това е останало от нас. Почти нищо в природата вече не е природно.

Ойстър рита седалката ми и казва:

— Хей, татенце. Кой е най-големият ежедневник в Невада?

„Рино“ или „Вегас“? — колебая се аз.

Гледайки през прозореца, с озарени от жълта светлина очи, Ойстър потвърждава:

— И двата. А освен тях има и трети — „Карсън сити“. Еднакво големи са.

Така е.

Горите по западното крайбрежие са задръстени с храсталаци от шотландски ракитник, френски ракитник, английски бръшлян и хималайски къпини, обяснява той. Местните дървета умират, изгризани от циганската пеперуда, внесена през 1860 година от Леопол Трувело, който искал да я развъжда за коприна. Пустините и прериите са обрасли със синап, овсига и европейска пясъчна трева.

Ойстър разкопчава ризата си. Отдолу, долепено до кожата му, виси нещо, осеяно с мъниста. Закачено е на връвчица с мъниста и прилича на портфейл.

— Амулетна торбичка от индианците хопи — обяснява той. — Доста възвишено, а?

Хелън го поглежда в огледалото, на ръцете си има тесни ръкавици от телешка кожа.

— Сладко е — отбелязва тя.

Ойстър смъква ризата от раменете си и осеяната с мъниста торбичка остава да виси между зърната на гърдите му. Кожата му е загоряла и гладка надолу до пъпа му. Торбичката е покрита със сини мъниста, само по средата има кръст от червени. Загорялата му кожа изглежда оранжева на жълтата светлина. Русата му коса е като огън.

— Аз я уших — похвалва се Мона. — Работих над нея до февруари.

Поглеждам Мона — със ситни плитки и кристална огърлица. Питам я дали произхожда от племето хопи.

Ойстър бърка и започва да рови в торбичката.

— Мона не произхожда от нищо — обажда се Хелън. — Истинското й име е Стейнър.

— Не е нужно да съм хопи — обяснява Мона. — Направих я, като гледах от книга.

— Значи и торбичката не е хопи — уточнява Хелън.

— Напротив. Същата е като онази в книгата. Ще ти покажа.

От осеяната с мъниста торбичка Ойстър изважда мобилен телефон.

— Странното при първобитните занаяти е, че всичко изглежда толкова лесно, когато го гледаш по телевизията — казва Мона. — Освен това ти помагат да се докоснеш до всякакви древни енергии и други такива.

Ойстър отваря мобилния и издърпва антената. Набира номер. Под ноктите му има кал.

Хелън го гледа в огледалото.

Мона се навежда и вдига от пода брезентова раничка. Изважда кълбо от сплетени връвчици и пера. Приличат на кокоши, оцветени са в ярки цветове като великденски яйца, в различно оттенъци на розово и синьо. На връвчиците висят медни монети и черни стъклени мъниста.

— Това е навахска ловилка за сънища — обяснява тя.

Разтръсква кълбото и някои връвчици се разплитат и увисват. Няколко мъниста падат в раничката и скута й. Няколко розови перца хвръкват.

— Мисля да я направя по-силна, като й сложа няколко китайски монети „И чин“. Така да се каже, да я свръхенергетизирам.

Някъде под раничката, между краката й е обръснатото V. Стъклените мъниста се събират там.

Ойстър говори по телефона:

— Да, дайте ми номера на рекламния отдел на „Карсън Сити Телеграф стар“.

Едно розово перце се спуска пред лицето му и той го духва.

С черните си нокти Мона започва да човърка няколко от възелчетата и обяснява:

— По-трудно е, отколкото изглежда в книгата.

Ойстър държи мобилния до ухото си с една ръка. С другата потърква мънистената торбичка по гърдите си.

Мона изважда една книга от раничката си и ми я подава.

Ойстър вижда, че Хелън го наблюдава в огледалото, намига й и пощипва едното си зърно.

По някаква причина се сещам за Едип.

Някъде под колана му е заостреният розов сталактит с малка сребърна обеца на върха на отпуснатата кожа. Как е възможно Хелън да мечтае за това?

— Едно време скотовъдците сеели овсига, защото избуявала бързо напролет и осигурявала паша за добитъка — казва той и кимва към полето навън. За първи път овсига била засята през 1889 година в Британска Колумбия, Канада. Полските пожари обаче я разпространили. Всяка година тя изсъхва и гори като барут. Полетата, които нормално горели веднъж на десетилетие, сега се палят всяка година. Овсигата се възстановява бързо. Овсигата обича огъня. Местните растения обаче, пелинът и степният флокс, не оцеляват. След всеки пожар овсигата става все повече, а другите треви намаляват. Елените и антилопите, които зависят от тези растения също изчезват. Зайците също. С тях — соколите и совите, които се хранят със зайци. Мишките намаляват и змиите, които ги ядат, гладуват.

Днес овсигата властва в пустините от Канада до Невада, покрива площ два пъти колкото Небраска и завладява хиляди хектари всяка година.

Голямата ирония било, че на добитъка му се драйфа от овсига, твърди Ойстър. Затова кравите предпочитат да пасат малкото местни треви. Онова, което е останало.

Книгата на Мона се нарича „Традиционни индиански занаяти“. Отварям я и отвътре излитат още сини и розови перца.

— Новата ми мечта е да намеря някое абсолютно право дърво — споделя Мона и едно розово перце се закачва на плитките й. — Да направя от него тотемен стълб или нещо подобно.

— От гледната точка на местната флора — дудне Ойстър — Джони Апълсийд е шибан биотерорист.

Със същия успех Джони Апълсийд можел да разпространява дребна шарка.

Ойстър отново набира номер на мобилния си. Изритва седалката ми и казва:

— Мамче, татенце? Кой е най-фетският ресторант в Рино, Невада?

Хелън вдига рамене, поглежда ме и измърморва:

— „Пустинно небе“ в Тахо не е зле.

По мобилния Ойстър казва:

— Искам място за обява в три колони. — Поглежда през прозореца. — Три колони по петнайсет сантиметра. Заглавие: „Клиенти на ресторант «Пустинно небе» — Внимание!“ Втори ред: „Получавали ли сте наскоро тежко хранително отравяне от кампилобактер? Ако е така, молим, обадете се на този номер, за да участвате в съдебното преследване срещу виновниците.“

После дава телефонен номер. Изважда кредитна карта от амулетната си торбичка и прочита номера и датата й на валидност. Казва на счетоводителя да му се обади, когато обявата бъде подготвена за печат. Иска да я публикуват във всеки брой през следващата седмица, на кулинарната страница. Затваря телефона и прибира антената.

— Както жълтата треска и дребната шарка са изтребили индианците, така холандското гниене по бряста е било внесено в Америка с една пратка трупи през 1930 година, а кестеновата главня — през 1904-та. Друга патогенна гъба унищожава източния бук. Азиатският дългорог бръмбар, внесен в Ню Йорк през 1996 година ще унищожи цялата популация от клен в Северна Америка.

Ойстър обяснява, че за да контролират числеността на прерийните кученца, фермерите заразявали колониите им с бубонна чума и до 1930 година 98 процента от популацията измряла. Чумата се разпространила и унищожила още трийсет и четири вида местни гризачи, а всяка година покосява по няколко нещастници и сред хората.

По някаква причина това ми навява мисли за утешителната песен.

— Аз обичам древните традиции — споделя Мона, когато й връщам книгата. — Надявам се това пътуване да бъде, така да се каже, моето лично търсене на просветление. Така ще получа индианското си име и ще се… преобразя.

Ойстър изважда цигара от торбичката си и пита:

— Нещо против?

Отвръщам, че имам.

Хелън се обажда:

— Не, пуши си.

Колата е нейна.

Започвам да броя: 1, 2, 3…

— Онова, което мислим за природа — обяснява Ойстър — е просто средство, с което унищожаваме света. Всяко глухарче е заредена атомна бомба. Биологично замърсяване. Красиво жълто смъртоносно оръжие.

Навсякъде от Париж до Пекин можеш да видиш магазини на „Макдоналдс“ — това е търговският еквивалент на натрапените животински и растителни видове. Различията се заличават. Кудзу^[1]. Ивичестите миди. Водният хиацинт. Скорецът. „Бъргър кинг“.

Местните видове, всичко уникално, изчезват.

— Единственото биоразнообразие, което ни остава, е „Кока кола“ или „Пепси“. Опитваме се да уеднаквим всичко в света.

Загледан през прозореца, Ойстър изважда пластмасова запалка от осеяната си с мъниста торбичка. Разтръсква я и я потърква с дланта си.

Помирисвам едно розово перце от книгата и си представям, че косата на Мона носи същия аромат. Завъртам перцето между пръстите си и питам Ойстър — който отново говори по телефона — какво цели.

Ойстър запалва цигарата си. Прибира пластмасовата запалка и мобилния в торбичката си.

— Така си изкарва прехраната — обяснява Мона.

Започва да разплита ловилката на сънища. Между ръцете й, под оранжевата й блуза, гърдите й се подават напред с розовите си зърна.

Броя: 4, 5, 6…

С цигара в устата, Ойстър започва да закопчава ризата си, присвива очи в дима и пита:

— Помниш ли Джони Апълсийд?

Хелън включва климатичната уредба.

Ойстър закопчава яката си и ме успокоява:

— Не се бой, татенце. Аз само посявам семето си. Поглежда жълтото поле с жълтите си очи и добавя:

— Просто слагам началото на поколение, което ще унищожи съществуващата цивилизация, разпространявайки собствената си зараза.