Чък Паланюк
Приспивна песен (19)

Глава 18

Сега, когато пиша това край Бигс Джънкшън, Орегон, двамата със Сержанта сме спрели край Междущатско шосе 84 и сме хвърлили едно старо кожено палто до колата. Палтото, оцапано с кетчуп и накацано от мухи, е нашата примамка.

Тази седмица в жълтата преса се шуми за ново чудо.

Местните са го нарекли Спасителя на крайпътната мърша. Журналистите му лепнаха името „Месията от 1-84“. Той спирал до всяко прегазено животно, докосвал го и „Амин“. Разпердушинената котка или премазаното куче, дори един елен, разкъсан на две от някакъв тир, поемат глътка въздух, изправят се на строшените си крака и примигват с изкълваните си от гаргите очи.

Това е записано на видео. В интернет има снимки.

Котката, таралежът или койотът остават още минутка край пътя, докато Спасителя ги гали и им шепне.

Две минути след като са били купчина козина и кости, храна за свраките и враните, еленът, кучето или енотът побягват, възстановени, живи и напълно здрави.

По шосето се движи дядка с пикап. Той слиза и взима някакво одеяло от каросерията. Кляка и го постила на пътя; преминаващите коли му свиркат.

Старецът разгръща одеялото и отдолу се показва кучешки труп. Набръчкана купчина кафява козина, не много по-различна от палтото.

Сержанта изважда пълнителя на пистолета си и се уверява, че е зареден. Отново го вкарва на място.

Старецът се навежда, опира длани на горещия асфалт, докато колите и камионите му подсвирват, и отърква бузата си в козината.

Изправя се и оглежда магистралата. Отново се качва в пикапа и запалва цигара. Чака.

Двамата със Сержанта също чакаме.

Ето ни пак, с една седмица закъснение. Винаги една крачка назад. След събитието.

За първи път Спасителя на крайпътната мърша бил забелязан от група работници от поддръжката на шосето, които тъкмо се канели да извозят едно прегазено куче на няколко километра оттук. Преди да успеят да го напъхат с лопатата в чувала, до тях спряла кола. Вътре имало мъж и жена. Мъжът карал. Жената останала вътре. Мъжът слязъл и изтичал при работниците. Извикал им да чакат. Казал им, че може да помогне.

Кучето било само кости и бели червеи под окъсаната кожа.

Мъжът бил млад, с дълга руса коса, развяваща се от течението на преминаващите автомобили. Имал рижа брадичка и белези на двете бузи, точно под очите. Белезите били тъмночервени. Той бръкнал в найлоновия плик с мъртвото куче и казал на работниците… че е живо.

Те се изсмели. Хвърлили лопатата в камиона си.

В найлоновия плик нещо изскимтяло.

Излаяло.

Тук, сега, докато пиша това, докато старецът чака малко по-напред по пътя и пуши, докато покрай нас профучават коли, от другата страна на Междущатско 84 спира цяло семейство с комби. Вътре има труп на рижа котка. Малко по-нататък, до трупа на хамстер върху хартиена салфетка, седят жена и дете на шезлонги.

Още по-натам двама старци с чадър пазят сянка на млада жена в инвалидна количка; тялото на момичето е само кожа и кости, разкривено.

Старецът, майката и детето, семейството и възрастната двойка с надежда поглеждат всеки преминаващ автомобил.

Спасителят на крайпътната мърша се появява всеки път с различно превозно средство: кола с две врати, седан, пикап, понякога дори с мотоциклет. Веднъж с каравана.

На снимките и видеозаписите той винаги е с развети руси коси, рижа брадичка и белези. Винаги е един и същ. В далечината винаги се вижда женски силует, в кола, камион или нещо друго.

Докато пиша това, Сержанта поглежда през цевта на пистолета си към нашето кожено палто. Към кетчупа и мухите. Нашата стръв. И като всички останали ние чакаме да стане чудо. Да се появи месията.