Чък Паланюк
Приспивна песен (38)

Глава 37

Имението „Гартълър“ на лунна светлина — колониална къща с осем спални, седем бани, четири камини, всичките празни и бели. Стъпките ми отекват по полирания под. Къщата тъне в мрак. Студена е без мебели и килими.

— Тук — заявява Хелън. — Можем да го направим тук. Никой няма да ни види.

Натиска електрически ключ в една стая.

Таванът е толкова високо, че може да е небето. Светлината от огромния полилей превръща високите прозорци в огледала. Сенките ни се провлачват зад нас. Намираме се в огромната бална зала.

Аз съм безработен. Полицията ме издирва. Апартаментът ми вони. Снимката ми заема цяла страница във вестника. Цял ден се крия в храсталака пред къщата и чакам да се мръкне. Чакам да чуя какво е измислила Хелън Хувър Бойл.

Тя носи сборника с магии под мишница. Страниците му са оцветени в розово и пурпур. Тя го отваря и ми показва едно заклинание, думите на английски, написани с черна химикалка под неразбираемите йероглифи на оригинала.

— Прочети го.

Заклинанието ли?

— Чети на глас.

Питам какво ще стане.

— Само се пази от полилея — предупреждава ме тя.

Започва да чете монотонно, сякаш брои, сякаш рецитира поредица от числа. Чантичката й се издига. Издига се, докато опъва презрамката, носи се над главата й като жълт балон.

Хелън продължава да чете и вратовръзката ми се вдига. Изправя се като змия от кошница и ме гъделичка по носа. Полата на Хелън започва да се вдига и тя я хваща с една ръка и я стиска между краката си. Продължава да чете и връзките на обувките ми започват да танцуват във въздуха. Обеците й, перлите и смарагдите, се издигат до ушите й. Перленият й гердан се понася пред лицето й. Издига се над главата й като бисерен ореол.

Хелън ме поглежда и продължава да чете.

Якето ми се повдига под ръцете ми. Хелън става по-висока. Очите й се изравняват с моите. В следващия момент я гледам отдолу. Краката й висят във въздуха, с изпънати надолу пръсти. Първо едната, после другата й жълта обувка падат на пода.

Хелън чете с монотонен глас, поглежда ме отвисоко и се усмихва.

Изведнъж единият ми крак се отделя от пода. Другият изтръпва и аз започвам да ритам, сякаш съм в басейн и не достигам дъното. Разпервам ръце, за да се опра в нещо. Продължавам да ритам и се завъртам във въздуха. В следващия момент вися надолу с главата, на метър. Метър и половина, два от пода на балната зала. Отделям се все повече от сянката си. Тя се смалява.

— Карл, внимавай — вика Хелън.

Нещо студено и крехко ме обгръща. Остри парченца докосват врата и проникват в косата ми.

— Полилеят, Карл. Внимавай.

Задникът ми се навира насред кристалните висулки, оказвам се в плен на трептящ, дрънчащ октопод. Сред студените стъклени разклонения и изкуствените свещи. Ръцете и краката ми се заплитат в кристалните броеници. Прашните кристали се поклащат. Паяжините и мъртвите паяци. Една нагорещена крушка прогаря ръката ми. Уплашвам се от височината, хващам се за едно стъклено разклонение и цялата плетеница около мен се разтриса и зазвънява. Искрящи парченца се посипват по пода. Цялата конструкция около мен се клати.

— Стига. Ще го счупиш — предупреждава Хелън.

Тя се носи до мен, зад блестящата кристална завеса. Безшумно мърда устни. Отмества няколко кристалчета с розовите си нокти и се усмихва:

— Хайде първо да се обърнеш нагоре с главата.

Книгата я няма. Хелън отдръпва кристалите и се приближава.

Хващам се с две ръце за полилея. Милион кристалчета се поклащат при всеки удар на сърцето ми.

— Представи си, че си под водата — казва Хелън и развързва обувката ми; сваля я и тя пада на пода. — Хайде, свали си сакото.

Хвърля сакото ми от полилея. После вратовръзката ми. Съблича своето сако и го пуска на земята. Около нас в полилея играят милион дъги. Сто малки крушки ни сгряват. Мирише на изгоряла прах. Полилеят е ослепителен и трепти над празната зала.

Ние плуваме в светлина и топлина.

Хелън безгласно произнася заклинанието и сърцето ми сякаш се изпълва с топлина.

Обеците на Хелън, всичките й бижута, блестят ярко. Около нас се чува само звън на кристал. Клатим се все по-бавно и аз започвам да се отпускам. Около нас блещукат милион ярки звезди, сигурно това е да си Господ.

Това също е моят живот.

Казвам, че имам нужда от място, където да се скрия. От полицията. Не знам какво да правя.

Хелън ми подава ръка:

— Дръж.

Поемам я. Тя ме стиска. Целуваме се. Прекрасно е.

— Засега можеш да останеш тук.

Хелън бута с розовия си нокът едно искрящо стъкълце, изрязано с многобройни повърхности, които разсейват светлината във всички посоки.

— Вече можем да правим всичко — уверява ме тя. — Всичко.

Целуваме се и тя събува чорапите ми с пръстите на краката си. Целуваме се и аз разкопчавам блузата й на гърба. Чорапите, блузата, ризата ми, чорапогащите й. Някои дрехи падат, други се закачват на полилея.

Подутия ми, гноясал крак, раните на коленете на Хелън от нападението на Ойстър, няма начин да скрием тези неща.

Минали са двайсет години, но ето че пак се случва. Не съм се надявал, но мисля, че отново съм влюбен.

Хелън се усмихва в топлата светлина:

— Това е целта.

Влюбен съм в нея. Влюбен. В Хелън Хувър Бойл.

Панталоните ми и полата й падат на пода върху парченцата кристал, обувките ни и сборника с магии.