Чък Паланюк
Приспивна песен (39)

Глава 38

Кантората на „Хелън Бойл“ е заключена и Мона изкрещява отвътре:

— Затворено е.

Извиквам й, че не съм клиент.

Виждам я през стъклото как седи пред компютъра и пише нещо. На всеки няколко клавиша вдига глава към екрана и чете. Най-отгоре на монитора с големи букви пише: „Резюме“

По полицейската честота обявяват код девет дванайсет.

Без да спира да пише, Мона казва:

— Не знам защо още не съм извикала полицията.

Предполагам, че е, защото двамата с Хелън сме й близки.

— Не, не е затова.

Може би не ни е предала на ченгетата, защото иска сборника.

Тя мълчи. Обръща се и вдига края на блузата си. Кожата над ребрата й е бяла с морави петна.

Трудна любов.

От кабинета си Хелън изкрещява:

— Кажи ми синоним на „изтезание“.

Бюрото е покрито с отворени книги. Виждам краката й отдолу; носи една жълта и една розова обувка.

Розовият диван с копринена тапицерия, бюрото в стил Луи XIV, масичката с лъвски крака, всичко е покрито с тънък слой прах. Цветята във вазите са изсъхнали и покафенели, киснат в почерняла, смърдяща вода.

По полицейската честота обявяват код три единайсет.

Извинявам й се. Признавам, че не трябваше да я стискам. Повдигам крачола си и показвам синините по крака си.

— Това е друго. Защитавах се.

Тропвам няколко пъти с крак и казвам, че възпалението ми е попреминало. Благодаря й.

Хелън изкрещява:

— Мона? Кажи синоним на „клане“.

— Като излизаш, искам да поговорим — казва Мона.

В кабинета Хелън е забила нос в дебела книга. Речник по иврит. До него има ръководство по класически латински. Под него има учебник по арамейски. До тях е оставен сгънат лист с копие от утешителната магия. Кошчето за боклук до бюрото е пълно с празни пластмасови чашки.

Поздравявам я.

Хелън вдига очи. На зеления й ревер има петно от кафе. Сборникът е отворен до речника по иврит. Хелън примигва изненадано:

— Господин Стрейтър?

Питам я дали иска да обядва с мен. Трябва да притисна Джон Неш. Може би тя ще ми помогне. С магия за ставане невидим например. Или за контролиране на волята. Може би така няма да се наложи да го убия. Навеждам се да видя какво превежда.

Тя закрива сборника с лист хартия.

— Днес съм малко заета. — С една ръка държи химикалката, а с другата затваря речника. — Ти не се ли криеш от полицията?

Предлагам й да отидем на кино.

— Не тази седмица.

Предлагам й да взема билети за концерт.

Тя вдига ръце:

— Прави каквото щеш.

Чудесно. Нека тогава да излезем.

Хелън пъха химикалката в розовата си коса зад ухото. Отваря друг речник и го поставя върху ивритския. Забива пръст в страницата и ме уверява:

— Не че не те харесвам, просто сега съм много, ама много заета.

В полето на страницата, което се подава изпод листа, е написано име, днешната жертва. Името е Карл Стрейтър.

Хелън затваря книгата и казва:

— Трябва да ме разбереш.

По полицейската честота обявяват код седем две.

Питам я дали ще дойде довечера в имението „Гартълър“. Не мога без нея. Имам нужда от нея.

Хелън се усмихва:

— Това е идеята.

В приемната Мона ме хваща за ръката. Мята чантичката си през рамо и изкрещява:

— Хелън, излизам да обядвам. — Обръща се към мен и добавя тихо: — Искам да поговорим насаме.

Отключва външната врата и излизаме.

На паркинга, при колата ми Мона поклаща глава:

— Нямаш представа какво става, нали?

Казвам й, че съм влюбен, така че не ме интересува.

— В Хелън ли? — Тя щраква с пръсти пред лицето ми. — Не си влюбен. — Въздъхва. — Чувал ли си за магия за влюбване?

По някаква причина това ми навява мисли за Неш, който се сношава с мъртви жени.

— Хелън е открила магия, с която да те оплете. Ти си във властта й. Всъщност изобщо не я обичаш.

Така ли?

Мона ме поглежда в очите:

— Кога за последно си мислил да изгориш сборника? — Посочва земята. — Това ли? Това ли наричаш любов? Тя просто те е направила свой роб.

На паркинга спира кола. Вътре е Ойстър. Той отмята косата от очите си и просто седи и ни гледа. Рошавата му руса коса се разпилява във всички посоки. На бузите му има два дълбоки белега. Тъмночервени като цвета на войната.

Мобилният му звъни и той вдига:

— Адвокатска кантора „Доланд, Димс и Дорн“.

Всичко е борба за власт.

Аз обаче обичам Хелън.

— Не. — Мона поглежда Ойстър. — Само си мислиш, че я обичаш. Тя те мами.

Да, но това все пак е любов.

— Познавам Хелън отдавна. — Мона скръства ръце и поглежда часовника си. — Това не е любов. Това е хубава, сладка магия, която те превръща в роб.