Чък Паланюк
Приспивна песен (40)

Глава 39

Специалистите по бит и култура на древна Гърция твърдят, че в античността хората не са приемали мислите си за своя собственост. Когато им хрумнело нещо, смятали, че някой бог им заповядва. Аполон им нареждал да бъдат смели.

Атина ги принуждавала да се влюбят.

Сега човек чува реклама за чипс със сирене и тича да купува.

Между радиото, телевизията и магиите на Хелън Хувър Бойл вече сам не знам какво искам. Нямам представа дали това все още съм аз.

Вечерта Хелън ме закарва в големия склад за антики, където е обезобразила толкова много мебели. Тъмно е и складът е заключен, но тя допира длан до ключалката, набързо изрецитирва нещо и вратата се отваря. Алармата против крадци не се включва. Навлизаме дълбоко в лабиринта от мебели, над нас висят тъмни полилеи без крушки. През високите прозорци прониква лунна светлина.

— Виж колко е лесно — казва Хелън. — Можем да направим всичко.

Не, възразявам аз, тя може да направи всичко.

— Още ли ме обичаш? — пита тя.

Ако тя иска, може би. Не знам. Ако тя каже.

Хелън поглежда към тежките полилеи, висящи кафези от позлатен метал и кристали, и пита:

— Имаш ли време за едно бързо.

Отвръщам, че нямам избор.

Вече не знам разликата между онова, което искам, и онова, което ми е наложено да желая.

Говоря за свободната воля. Наистина ли имаме такава, или Господ управлява всичките ни действия, мисли и желания? Имаме ли свободна воля, или средствата за масова информация диктуват копнежите и стремленията ни от самото ни раждане? Свободен ли съм, или съм във властта на магията на Хелън?

Хелън спира пред дъбов гардероб в стил „Реджънси“ с огромно огледало на вратата, гали дърворезбите и предлага:

— Стани безсмъртен с мен.

Както тези мебели да се прераждаме безспир и да гледаме как всички, които ни обичат, умират. Да станем паразити. Като тези гардероби. Двамата с Хелън, хлебарките на човешката цивилизация.

Огледалото носи драскотина от диаманта на Хелън. От времето, когато тя мразеше тези безсмъртни боклуци.

Представете си безсмъртие, в което дори петдесетгодишен брак изглежда като секс за една нощ. Представете си как около вас различни модни стилове възникват и изчезват. Представете си как век след век светът става все по-пренаселен и мизерен. Представете си как всяко столетие сменяте религии, жилища, начини на хранене, докато всичко загубва значение. Представете си да обикаляте света, докато се отегчите до смърт. Представете си емоциите си, любовта и омразата, съперничествата и победите си да се повтарят безспир, докато животът не се превърне в безкраен мелодраматичен сериал. Докато започнете да гледате на раждането и смъртта на другите със същото равнодушие, с което откъсвате цвете за букет.

Казвам на Хелън, че според мен вече сме безсмъртни.

— Имам тази власт — уверява ме тя. — Изважда от чантичката си лист хартия и го разгъва. — Знаеш ли как можеш да видиш бъдещето си?

Вече не знам какво знам. Не знам кое е истина. Съмнявам се, че изобщо знам нещо. Подканвам я да ми разкаже.

Хелън сваля копринения шал от врата си и избърсва голямото огледало. Вратата на гардероба е в стил „Реджънси“ с дърворезби от маслиново дърво и позлата от Втората империя, ако вярваме на табелката.

— Намазваш огледалото с масло, произнасяш заклинанието и можеш да видиш бъдещето.

Бъдещето е супер. Полета с овсига. Храсталаци от кудзу. Нилски костур в реките.

В момента не съм сигурен, че разбирам настоящето.

Хелън вдига листа и започва да чете. Чете бързо, с монотонен глас както при заклинанието за летене. Сваля листа и казва:

— Огледало, огледало на стената, покажи ни бъдещето с любовта и магическите ни сили.

Магическите й сили.

— Тази част с „огледало, огледало“ аз я измислих — гордо заявява Хелън; хваща ме за ръката и я стиска, но аз не реагирам. — Опитах заклинанието в кантората с огледалцето от козметичния ми комплект. Беше все едно гледащ телевизия под микроскоп.

В огледалото отраженията ни избледняват, цветовете се размиват и всичко става сиво.

— Покажи ни, покажи ни общото ни бъдеще.

В посивялото огледало се появяват силуети. Нови форми и цветове.

— Ето, това сме ние. Отново сме млади. Това също мога да го направя. Изглеждаш като на снимката във вестника. Снимката от сватбата ти.

Всичко е толкова размазано. Не знам какво виждам.

— Гледай. — Хелън кимва към огледалото. — Управляваме света. Създаваме нова династия.

„Но кога ще се наситим?“ — чувам гласа на Ойстър, като от поученията му за пренаселването.

Власт, пари, храна, секс, любов. Можем ли някога да се наситим, или колкото повече получаваме, толкова повече ще искаме?

В размазания образ на бъдещето не мога да различа нищо. Не мога да го разгранича от настоящето. Виждам все повече проблеми, все по-многобройно население. Все по-малко биоразнообразие. Повече страдания.

— Ще останем заедно завинаги — уверява ме Хелън. Щом така иска, аз съм съгласен.

— Какво значи това?

Значи каквото тя иска да значи, отговарям й аз. Сега тя дърпа конците. Тя посява семето си. Колонизира ума ми. Окупира мозъка ми. Масмедиите и цивилизацията са като мухи, които снасят яйцата си под кожата ми. Големият брат ме засява с копнеж.

Наистина ли искам да имам голям дом, мощна кола, да се чукам с хиляди красавици? Наистина ли го искам? Или някой ми втълпява, че трябва да ги желая?

Нима това е по-добро от онова, което вече имам? Или просто съм научен да съм винаги недоволен? Дали не съм омагьосан никога да не се наситя?

Сивите силуети в огледалото се размазват, смесват се, може да са всичко. Независимо какво бъдеще ме очаква, аз все ще съм разочарован от него.

Хелън хваща другата ми ръка. Дърпа ме към себе си.

— Погледни ме. Какво говорихте с Мона?

Казвам да прави каквото ще. Аз не искам повече да ме използва.

Над нас полилеите са посребрени от лунната светлина.

— Какво ти е наприказвала Мона?

Започвам да броя: 1, 2, 3…

— Не го прави. Обичам те. — Хелън ме стиска за ръцете. — Не ме изоставяй.

Броя: 4, 5, 6…

— Същият си като съпруга ми. Аз просто искам да те направя щастлив.

Лесно е, казвам аз, просто може да ми направи магия за щастие.

— Няма такава магия — уведомява ме тя. — За това се използват наркотици.

Казвам й, че не искам да правя света по-лош. Искам само да оправя кашата, която забъркахме. Пренаселването. Околната среда. Утешителната магия. Заклинанието, което почерни живота ми, би трябвало да оправи всичко.

— Можем да го направим — възкликва Хелън. — С други магии.

Магии за оправяне на кашата, забъркана от други магии за оправяне на кашата от други магии. Така животът ни ще се влошава по неподозирани начини. Такова бъдеще виждам аз в огледалото.

Господин Юджийн Шифлин и неговите скорци, Спенсър Бейърд и неговите шарани, историята е пълна с интелигентни хора, които са искали да поправят света, а само са го разваляли.

Искам да изгоря сборника.

Казвам й какво говорихме с Мона. Как смята, че Хелън ме е омагьосала, за да ме превърне в свой безсмъртен сексуален роб.

— Мона лъже — отсича Хелън.

Откъде мога да съм сигурен? На кого да вярвам?

Сивата мазня в огледалото — може би не виждам нищо ясно, защото нищо не ми е ясно.

Хелън пуска ръцете ми. Махва към гардероба „Реджънси“, бюрата от основаването на федерацията и италианските ренесансови шкафове.

— Значи, ако действителността е магия и ти всъщност не искаш онова, което си мислиш, че искаш… — Тя приближава лице до моето и добавя: — Ако нямаш свободна воля. Ако не знаеш онова, което знаеш. Ако не обичаш онзи, когото само си мислиш, че обичаш… Какво ти остава в живота?

Нищо.

Умълчаваме се, заобиколени от мебели.

Представи си открития космос, невероятния студ и тишина, където те очакват жената и детето ти.

Моля я да ми даде мобилния си.

Сивите силуети още се въртят в огледалото. Хелън отваря чантичката си и ми подава мобилния.

Набирам 911.

— Полиция, пожарна или бърза помощ? — пита ме женски глас.

Искам бърза помощ.

— Къде се намирате?

Казвам й адреса на бара на Трето, където се срещахме с Неш, бара до болницата.

— От какво се оплаква пострадалият?

Четирийсет професионални клакьорки са получили топлинен удар. Женски волейболен отбор се нуждае от дишане уста в уста. Екип от манекенки имат нужда от преглед на гърдите. Казвам й, ако имат санитар на име Джон Неш, да изпратят него. Ако не могат да го открият, да не се занимават.

Хелън взима мобилния от ръката ми. Поглежда ме и примигва няколко пъти.

— Какво си намислил?

Казвам й, че единствената свобода, която ми остава, е да правя онова, което не искам. Да спра Неш. Да се предам на полицията. Да понеса наказанието си.

Трябва да се опълча срещу себе си.

Да действам противно на желанията си. Да правя онова, от което най-много се боя.