Чък Паланюк
Приспивна песен (26)

Глава 25

Мона събува чорапа ми. Влакната от вътрешната страна отлепват коричките ми. Люспи от засъхнала кръв се поръсват по пода. Кракът е толкова подут, че всичките му бръчки са изчезнали и кожата му е абсолютно гладка. Прилича на балон на жълти и червени петна. Мона постила под него сгъната кърпа и го полива със спирт за разтривки.

Болката е толкова силна, че не мога да разбера дали спиртът е врял, или леденостуден. Седя на мотелското легло с навит крачол, а Мона е коленичила в краката ми. Стискам чаршафите с две ръце и изскърцвам със зъби. Извивам се назад и за няколко секунди всяко мускулче на тялото ми е напрегнато. Чаршафите са студени и напоени с потта ми.

Мехурите, пълни с мек, жълт секрет, покриват почти цялото ми стъпало. Под мъртвата кожа във всеки мехур се вижда някакъв тъмен и твърд предмет.

— На какво си стъпил? — пита Мона.

Загрява пинсетите на пластмасовата запалка на Ойстър.

Питам я каква е далаверата с обявите на Ойстър. Той наистина ли работи в адвокатска кантора? Гъбичките и хранителните отравяния наистина ли се получават?

Спиртът капе от крака ми, розов от разтворена кръв. Мона оставя пинсетите върху влажната кърпа и нагрява една игла. Хваща косата си и я стяга на тила с ластик.

— Ойстър го нарича „антиреклама“ — обяснява тя. — Понякога големите фирми му плащат, за да свали обявата. Цената зависи от това, доколко написаното в обявата отговаря на истината.

Кракът ми вече не влиза в обувката. По-рано днес, в колата, помолих Мона да го погледне. Хелън и Ойстър са на пазар за нови гримове. Ще се отбият да унищожат три екземпляра от книжката в голямата антикварна книжарница наблизо. „Хамбарът за книги“.

Казвам, че това, което прави Ойстър, е изнудване. Клеветничество.

Наближава полунощ. Къде са Хелън и Ойстър, не знам и не искам да знам.

— Той не твърди, че е адвокат — отбелязва Мона. — Не твърди, че е повдигнал дело. Просто пуска обява. Другите хора довършват останалото. Ойстър казва, че просто посява зрънцето на съмнението. Според него това е съвсем почтено, защото обявата обещава нещо, което те прави щастлив.

Както е коленичила пред мен, виждам трите звезди, татуирани над ключицата й. Виждам в деколтето й, многобройните верижки и гердани, а под тях няма сутиен и аз започвам да броя: 1, 2, 3…

— Други членове на вещерския синдикат също го правят, но идеята е на Ойстър — обяснява тя. — Според него основната цел е да се разбие илюзията за безопасност и ред в живота на хората.

Тя пробива с иглата един жълт мехур и нещо пада върху кърпата. Кафяво парченце пластмаса, омазано с воняща гной. Мона го обръща с иглата и жълтият секрет попива в плата. Тя взима парченцето с пинсетите и пита:

— Какво, по дяволите, е това?

Връх на църковен покрив.

Отвръщам, че не знам.

Мона отваря уста и езикът й се подава. Мускулите на гърлото й се свиват. Тя размахва ръка пред носа си и бързо примигва. Жълтата гной вони нетърпимо. Мона избърсва иглата в кърпата. С една ръка хваща крака ми, а с другата пробива поредния мехур. Жълтият секрет изтича през дупката и на леглото пада половин заводски комин.

Тя го хваща с пинсетите и го избърсва в кърпата. Намръщва се, взира се в малкия предмет и пита:

— Защо не ми разкажеш какво става?

Пробива друг мехур и отвътре изпада кубе на джамия, покрито с кръв и гной. С пинсетите Мона изважда мъничък поднос от крака ми, оцветен е ръчно, с нарисувани рози по края.

Навън се чува вой на пожарникарска сирена.

От следващия мехур изпада част от цокъла на банка в колониален стил.

След това — част от покрива на гимназия.

Потя се. Задъхвам се. Стискам чаршафите и скърцам със зъби. Втренчен в тавана, обяснявам, че някой избива модели.

Мона изважда един окървавен контрафорс.

— Като ги стъпква ли?

Не, отвръщам, става дума за фотомодели.

Иглата се забива в стъпалото ми. Измъква телевизионна антена. Пинсетите изваждат статуетка на демон. После керемиди, плочи и части от улук.

Мона обръща единия край на вонящата кърпа откъм чистата страна. Излива още спирт.

Покрай мотела преминава втора пожарникарска кола. Червените и сините й сигнални лампи осветяват завесите.

Не мога да си поема въздух, толкова ме боли кракът.

Трябва, започвам да обяснявам. Трябва… трябва…

Трябва да се върнем у дома колкото се може по-скоро. Ако съм прав, трябва да спра човека, който използва утешителната песничка.

С пинсетите Мона изважда син пластмасов капак от прозорец и го поставя върху кърпата. Изважда жълта пластмасова завеса от детска стая. Изважда сегмент от желязна ограда и излива още спирт върху крака ми. Закрива носа си с ръка.

Покрай мотела минава още една пожарникарска кола и Мона пита:

— Може ли да включа телевизора, за да видя какво става?

Извивам глава към тавана и казвам, че не можем… не можем…

Споделям, че не можем да имаме доверие на Хелън. Тя иска сборника с магии само за да владее света. Казвам, че лекарството срещу алчност за власт не е получаването на повече власт. Не можем да позволим Хелън да се добере до главната „Книга на сенките“.

Съвсем бавно Мона измъква една йонийска колона от кървавата дупка под палеца ми. Бавно като малката стрелка на часовника. Не си спомням дали колоната е от музей, църква или колеж. Знам само, че е от някоя стъпкана постройка.

Мона е по-скоро археолог, отколкото хирург.

— Странно — отбелязва тя.

Поставя колоната до останалите отломки върху кърпата. Намръщва се, посяга с пинсетите към стъпалото ми и добавя:

— Хелън ми каза същото за теб. Че единствената ти цел е да унищожиш сборника.

Той трябва да бъде унищожен. Никой не бива да притежава такава власт.

По телевизията показват стара триетажна тухлена постройка, от чиито прозорци излизат пламъци. Пожарникарите я обливат с пенести бели струи. Пред камерата излиза младеж е микрофон, а зад него Хелън и Ойстър гледат пожара. Ойстър държи хартиен плик, а Хелън го е хванала за свободната ръка.

Мона вдига бутилката със спирт, за да провери колко е останало.

— Много искам да владея емпатия, да мога да лекувам хората с докосването си — споделя тя, докато чете етикета. — Хелън ме уверяваше, че можем да превърнем земята в рай.

Сядам на леглото, като се опирам на лакът. Обяснявам й, че Хелън избива хора за диамантени украшения. Такава спасителка е тя.

Мона избърсва пинсетите и иглата в кърпата, оставяйки нови червени и жълти следи. Помирисва спирта и казва:

— Според Хелън ти искаш да направиш от книгата вестникарска сензация. Твърди, че когато всички магии бъдат унищожени, включително утешителната, ще разправяш наляво и надясно, че си герой.

Отбелязвам, че и атомните бомби ни стигат. Химическите оръжия. Магията няма да направи света по-добър.

Казвам на Мона, че когато дойде моментът, ще имам нужда от помощта й.

Може да се наложи да убием Хелън.

Мона поклаща глава над кървавите руини върху кърпата:

— Значи според теб лекарството срещу убийствата е ново убийство?

Само на Хелън, уверявам я аз. И може би на Неш, ако теорията ми за манекенките е вярна. След като ги убием, животът може да продължи нормално.

По телевизията младият репортер обяснява, че пожарът е блокирал почти целия център. Сградата е почти напълно погълната от пламъците. Това било едно от любимите места на гражданите.

— Ойстър не харесва представа ти за нормално — споделя Мона.

Горящата сграда е „Хамбарът за книги“. На екрана Хелън и Ойстър вече ги няма.

— Питал ли си се защо в детективските романи полицията винаги успява?

Мона изказва предположението, че може би не е само за отмъщение и за спиране на убийствата. Може би читателят очаква да види как убиецът се покайва. Детективът е неговият спасител. Представи си Исус да те преследва и да се опитва да спаси душата ти. Не просто пасивен Господ, а настървен, агресивен натрапник. Читателят иска престъпникът да признае вината си в съда. Искаме да разголи душата си. Детективът е пастир, който връща заблудената овца в стадото, сред нас. Ние го обичаме. Той ни липсва. Искаме да го прегърнем.

— Може би затова много жени се омъжват за осъдени убийци. За да ги излекуват.

Казвам й, че аз не липсвам на никого.

Мона поклаща глава:

— Знаеш ли, двамата с Хелън страшно приличате на родителите ми.

Мона. Черница. Моята дъщеря.

Отпускам се на леглото и питам как така?

Мона изважда една врата от крака ми и обяснява:

— Тази сутрин Хелън ми каза, че може да се наложи да те убие.

Пейджърът ми пиука. Номерът не ми е познат. Пише, че е много важно.

Мона изважда прозорец със стъклописи от една кървава рана на ходилото ми. Вдига го на светлината и поглежда през него, като споделя:

— Повече се тревожа за Ойстър. Той не винаги казва истината.

В този момент вратата се отваря. Воят на сирени нахлува в стаята. Сирените, които звучат и от телевизора. Червени и сини светлини примигват по завесите. Хелън и Ойстър нахлуват в стаята, хилят се задъхано. Ойстър носи чанта с козметика. Хелън носи обувките си в ръка. Двамата вонят на алкохол и дим.