Чък Паланюк
Приспивна песен (27)

Глава 26

Представете си зараза, която се хваща през ушите.

Ойстър с неговите растениелюбиви екоглупости, с неговите биотерористични апокалиптични измислици. Вирусът на неговата информация. В онова, което преди смятах просто за красива зелена джунгла, сега виждам трагедията на местни видове, задушаващи се в хватката на английския бръшлян. Веселите ята черни скорци с пискливи гласове опустошават гнездата на стотици видове местни птици.

Представете си мисъл, която завзема съзнанието ви, както войска окупира град.

Пътуваме през Америка.

О, синьо, пълно със скорци небе

Над кехлибарени вълни вратига,

О, планини от щир, що се издигат

Над заразено с чума прерийно поле.

Америка.

Обсада на мисълта. Обсебване на съзнанието.

След като слушаш Ойстър, млякото вече не е приятна напитка, която върви с шоколадови бисквити. То е изстискано от крави, принудени да стоят постоянно бременни и натъпкани с хормони. То е напомняне за нещастни теленца, наблъскани като сардели в тесни обори. Свинската пържола е отрязана от прободено с нож, кървящо прасе, обесено за задните крака, още живо и квичащо, докато касапинът разфасова месото и сланината му. Дори варените яйца навяват мисли за кокошки с крака, осакатени от металните кафези, толкова тесни, че не могат да вдигнат крилата си; толкова влудяващи, че човките им са отрязани, за да не кълват затворничките от двете си страни. С ощавени пера и скъсен клюн кокошката снася яйце след яйце, докато костите й загубят толкова много от калция си, че се разпадат в кланицата.

Оттам идва месото в пилешката супа, от кокошки носачки, толкова натъртени и осакатени, че трябва да бъдат нарязани и сготвени, защото никой не би ги погледнал в месарницата. Оттам идва месото в пилешките кренвирши. Оттам идва месото в пилешките кюфтета.

Само за това приказва Ойстър. Разпространява информационната зараза. Когато заговори, включвам радиото на кънтри музика. На предавания от баскетболни мачове. Каквото и да е, само да е силно и монотонно, за да си представя, че сандвичът ми е просто сандвич. Че месото е месо. Яйцето е яйце. Кашкавалът не е страдащо теленце. Че да се храня е мое човешко право.

Големият брат пее и танцува, затова се старая да не мисля твърде много.

В днешния вестник пише за друга мъртва манекенка. Има и обява, която гласи:

Клиенти на развъдника за расови кучета „Падаща звезда“ — Внимание!

„Ако новото ви кученце е заразило детето ви с бяс, можете да повдигнете съдебно преследване срещу виновниците.“

Докато пътуваме през тази до неотдавна хубава и естествена страна и ям този до неотдавна обикновен сандвич с яйце, питам Ойстър и Хелън защо просто не са купили трите книги от антиквариата. Или не са откъснали само опасната страница. Нали мисията ни е точно да предотвратим изгарянето на книги.

— Спокойно — отвръща Хелън. — В магазина наистина имаше три екземпляра на книгата. Проблемът бе, че не знаеха къде са.

Ойстър добавя:

— Вътре беше пълна бъркотия. — Мона спи в скута му и той разчепква черните и червените й кичури. — Това е единственият начин да заспи. Ако продължавам така, може да спи вечно.

По някаква причина се сещам за жена си; за съпругата си и дъщеря си.

От тоя вой на сирени не можахме да мигнем цяла нощ.

— Тоя „Хамбар за книги“ беше като бунище — мърмори Хелън.

Ойстър вплита отломките от сгради в косата на Мона. Парченцата пластмаса от крака ми, счупените колони, фрагменти от стълбища и гръмоотводи. Разплел е навахската й ловилка за сънища и вплита продупчените китайски монети, стъклените мъниста и връвчиците в косата й. Ярките сини и розови перца.

— Цяла вечер ровихме — обяснява Хелън. — Проверихме всяка книжка в отдела за деца. Проверихме научния отдел. Проверихме религиозната литература, философията. Поезията. Народните приказки. Проверихме „Сказания на народите“. Художествената литература.

— Книгите бяха в компютърния каталог, но се бяха загубили някъде из магазина — добавя Ойстър.

Затова решили да опожарят цялата книжарница. За три книги. Изгориха десетки хиляди томове, за да са сигурни, че и тези трите са унищожени.

— Това беше единственото реалистично решение — обявява Хелън. — Знаеш какво могат да направят тези книги.

По някаква причина се сещам за Содом и Гомор. Как Господ бил готов да пожали града дори в него да има само един праведник.

Тук имаме точно обратното. Избиваме хиляди, за да унищожим няколко.

Представете си ново тъмно Средновековие. Представете си как книгите изгарят. Как филмите, файловете, радиоприемниците и телевизорите отиват на една клада.

— Впрочем те бяха мъртви много преди пожара — отбелязва Хелън. — Ние само им помогнахме с бензина.

Избиваме хора, за да спасим човешки животи.

Горим книги, за да спасяваме други книги.

За какво е цялото това пътуване, питам аз.

— За каквото е било винаги — отвръща Ойстър, като прекарва няколко косъма през една продупчена монета. — Ожесточена надпревара за власт. Ти искаш да запазиш света какъвто е, татенце, но само ти да управляваш.

Хелън, обяснява той, иска същия свят, но само тя да командва. Всяко поколение иска да е последно. Всяко поколение мрази новите течения в музиката, които не може да разбере. Никой не иска да отстъпи юздите на следващите. Да слуша как любимата му музика звучи в асансьорите. Да чува одата за своята революция, превърната във фон на евтина телевизионна реклама. Да установи, че дрехите и прическите на неговото поколение изведнъж са станали демоде.

— Аз смятам, че трябва всичко, книги и хора, да се изтрие от лицето на земята и да се започне начисто — заявява Ойстър. — Не искам никой да командва.

И може би двамата с Мона да са новите Адам и Ева?

— Не — отвръща той, като отмества един кичур от лицето на Мона. — Ние също трябва да се махнем.

Питам го дали толкова мрази хората, че е готов да убие любимата си. Защо просто не се самоубие?

— Не, аз просто обичам всички еднакво. Растения, животни, хора. Просто не вярвам в голямата илюзия, че можем да продължим да се множим, без да се самоунищожим.

Казвам, че той е предател към своя вид.

— Напротив, аз съм патриот. — Ойстър се заглежда през прозореца. — Това утешително стихче е манна небесна. Защо мислиш, че изобщо е създадено? То може да спаси милиони хора от бавна и мъчителна смърт, от болести, глад, суша, слънчевата радиация, войни, от всичко, към което отиваме.

Хубаво, значи иска да убие себе си и Мона. Ами родителите си? И тях ли ще убие? Ами всички малки деца, които почти не са живели? Ами всички порядъчни трудещи се, които живеят природосъобразно и екологично? Вегетарианците? Те не са ли невинни според неговите разбирания?

— Не става дума за вина и невинност. Динозаврите не са били добри или лоши, просто са измрели.

С такова мислене ще стане като Хитлер. Като Сталин. Сериен убиец. Масов изтребител.

Ойстър закачва едно прозорче със стъклописи в косата на Мона и споделя:

— Иска ми се да знам какво е изтребило динозаврите.

Казвам, че сигурно Господ ги е избил.

Заявявам, че не смятам да пропътувам нито километър повече в компанията на бъдещ масов убиец.

— Ами доктор Сара? — пита Ойстър. — Мамче? Помогни ми в сметките. Колко други е избило татенцето?

— Зашивам устата на рибата си — отвръща Хелън.

При звука от запалката на Ойстър се обръщам и го питам наложително ли е да пуши. Опитвам се да ям.

Той обаче е отворил книгата „Традиционни индиански занаяти“ и я държи над пламъка. След това я изкарва през открехнатия си прозорец, задържа я, докато листата се разгорят, и я пуска навън.

Овсигата обича огъня.

— В книгите се крие толкова зло — споделя той. — Черница трябва да напише сама книгата на духовността си.

Мобилният на Хелън звъни. Мобилният на Ойстър звъни.

Мона въздъхва и се протяга. Остава със затворени очи и Ойстър продължава да чопли косата й. Телефонът му още звъни. Мона завърта глава в скута му и казва:

— Може би в сборника с магии ще има заклинание срещу пренаселването.

Хелън отваря дневника си и записва някакво име и днешна дата. По телефона казва:

— Не си губете времето с медиуми. Веднага можем да обявим къщата за продажба.

— Знаете ли — обажда се Мона, — трябва ни някаква магия за масово скопяване.

— Никой ли тук не се бои от ада? — питам аз.

Ойстър изважда мобилния от торбичката си.

Апаратът още звъни.

Хелън допира мобилния си до гърдите и казва:

— Не си мислете, че правителството не разработва вече някой силно заразен начин за преодоляване на свръхнаселването.

— За да спаси света, Исус Христос е страдал около трийсет и шест часа на кръста — отбелязва Ойстър, а телефонът му продължава да звъни. — Съгласен съм да страдам вечно в ада за същата кауза.

Телефонът му не спира да звъни.

По мобилния си Хелън казва:

— Наистина ли? В спалнята мирише на сяра?

— Вие решете кой е по-добрият спасител — подканя ни Ойстър и вдига телефона си. — Адвокатска кантора „Дънбар, Дънауей и Дуган“…