Чък Паланюк
Приспивна песен (37)

Глава 36

Вместо петното на тавана ми има голяма бяла кръпка. На вратата ми има бележка от хазаина. Вместо шум, цари пълна тишина. Килимът скърца от пластмасови парченца, счупени врати и кулички. Можеш да чуеш бръмченето на жичките в крушката. Чувам тиктакането на часовника ми.

Млякото в хладилника е вкиснало. Толкова болка и страдания са отишли напразно. Кашкавалът е хванал голяма синкава плесен. Един сандвич е станал съвсем сив в найлоновата обвивка. Яйцата изглеждат добре, но не са, не е възможно след толкова дълго отсъствие. Всички усилия и нещастия, вложени в тази храна, отиват на боклука. Създаденото от толкова много онеправдани крави и телета ще бъде изхвърлено.

Хазаинът ми пише, че бялата кръпка е грунд. Когато петното спре да расте, ще боядисат целия таван. Парното е усилено, за да изсуши по-бързо грунда. Половината от водата в тоалетната чиния се е изпарила. Стайните растения са сухи като хартия. Сифонът на кухненския канал е наполовина празен и отдолу прониква миризма на канализация. Старият ми начин на живот, всичко, което съм наричал дом, вони на лайна.

Грундът трябва да попречи на останките от мъртвия ми съсед да се просмучат през тавана.

Навън все още трийсет и девет копия от книжката със стихове са в неизвестност. В библиотеки, книжарници, частни домове. Четирийсетина бройки.

Днес Хелън е в кантората си. Там я оставих, седнала пред бюрото и заобиколена от речници: древногръцки, латински, санскрит. До нея има шишенце с йод. С едно памуче маже листата на книгата и невидимите букви стават червени.

С други памучета, напоени със сок от червено зеле, Хелън маже други листа и буквите стават пурпурни.

До шишенцата и речниците има малка лампа.

— Флуороскоп — обяснява Хелън. — Взех го под наем. — Включва уреда, осветява една страница и буквите започват да светят в розово. — Това е писано със сперма.

Почеркът на всяка магия е различен.

Мона седи зад бюрото си в приемната и след панаира не е казала една добра дума. От радиостанцията, настроена на полицейската честота, един след друг звучат кодове.

Хелън извиква:

— Кажи синоним на „демон“.

— Хелън Хувър Бойл.

Хелън ме поглежда и пита:

— Видя ли днешния вестник?

Разбутва книгите и изважда вестника. Разгръща го на голяма обява. Първият ред гласи:

Внимание! Виждали ли сте този човек?

По-голямата част от страницата е заета от стара снимка, снимката от сватбата ми; аз и Джина, усмихнати, отпреди двайсет години. Взета е от обявата за сватбата ни в някое съботно издание. Публичното ни заявление, че се обричаме един на друг. Нашият обет. Нашите клетви. Древната сила на думите. Докато смъртта ни раздели.

Отдолу статията продължава: „Полицията издирва този човек за разпит във връзка със серия смъртни случаи наскоро. Възраст — четирийсет години, височина — метър и седемдесет и пет, тегло — деветдесет килограма, кестеняв със зелени очи. Невъоръжен, но изключително опасен.“

Мъжът на снимката изглежда толкова млад и невинен. Това не съм аз. Жената е покойница. И двамата са призраци.

Под снимката пише: „Представя се с името Карл Стрейтър. Често носи синя вратовръзка.“

Отдолу продължава: „Ако го видите, молим, обадете се на телефон 911 или в най-близкото полицейско управление.“ Дали обявата е пусната от Ойстър, или от полицията, нямам представа.

Двамата с Хелън съзерцаваме снимката. Хелън отбелязва:

— Жена ти е била много красива.

Да, красива беше.

Пръстите на Хелън, жълтото й костюмче, резбованото й, лакирано антикварно бюро, всичко е изцапано в червено и мораво от йод и зелев сок. Петната миришат на амоняк и оцет. Тя приближава ултравиолетовата лампа към страницата и продължава да чете древните писания.

— Тук има магия за летене — обявява. — А някоя от тези трябва да е любовно заклинание. — Всичко около нея мирише на пръдня заради киселото зеле и на пикня от амоняка. — Утешителната магия, ето я тук. На древнозулуски.

В приемната Мона говори по телефона.

Хелън ме хваща за ръката и ме бута назад. Отстъпвам една крачка.

— Гледай.

Тя притиска длани до слепоочията си и затваря очи.

Питам я какво трябва да стане.

Мона затваря телефона.

Сборникът на бюрото на Хелън се помества. Кориците се повдигат. Книгата започва да се затваря, после пак се отваря, затваря се, отваря се, все по-бързо, и накрая се вдига. Със затворени очи, Хелън безшумно мърда устни. Книгата се издига към тавана като лъскав черен скорец.

Радиостанцията изпращява:

— Кола седемнайсет. Моля, отидете в агенцията за недвижими имоти „Хелън Бойл“ на „Уийдън авеню“ 5680 и задръжте възрастния мъж, което е там, за справка…

Сборникът се стоварва с трясък на бюрото. Йод, амоняк, оцет и зелев сок се разплискват навсякъде. Документи и книги се разпиляват по пода.

Хелън изкрещява:

— Мона!

Моля я да не я убива. Само да не я убива.

Хелън ме стиска за ръката с нацапаните си пръсти и прошепва:

— Помниш ли къде се видяхме за първи път? Чакай ме там довечера.

В апартамента ми цялата касетка на телефонния секретар е изразходена. Пощенската ми кутия е толкова затлачена с квитанции, че трябва да я отпушвам с нож.

На кухненската маса има почти готов търговски център. Дори без картинката на кутията можеш да познаеш какво е по големите паркинги. Стените са завършени. Прозорците и вратите са натрупани от едната страна. Частите за покрива и големите климатични инсталации са още в кутията. Дръвчетата и храстите още са запечатани в найлоново пликче.

През стените на апартамента не се чува нищо. Няма никого. След многото седмици с Хелън и Мона вече съм забравил какво блаженство е тишината.

Включвам телевизора. Дават черно-бяла комедия за някакъв човек, който се преродил като магаре. Мисията му е да научи някого на нещо. Да спаси душата му. Човешки дух в магарешко тяло.

Пейджърът ми отново пиука. Полицията, моите спасители, ме преследват, за да избавят душата ми.

Хрумва ми, че при такъв интерес някой би трябвало да наблюдава апартамента ми.

По пода са разпилени частите от стъпкана дъскорезница. Потрошените руини на гара, оцапани със засъхнала кръв. Около тях е разхвърлян стоматологичен център, разтрошен на стотици парчета. Смачкан самолетен хангар. Разритан фериботен терминал. Кървавите развалини на всичко, което с толкова труд съм сглобявал, са разпилени и хрущят под обувките ми. Останките от нормалния ми живот.

Включвам радиото до леглото. Сядам с кръстосани крака на пода и започвам да събирам остатъците от бензиностанции, погребални агенции, павилиони за сандвичи и католически манастири. Събирам на купчина покритите със засъхнала кръв и прах чаркове, а по радиото свирят суинг. Пускат келтска песен, рап и индийски ситар. Пред мен са натрупани частите за санаториуми и открити киносалони, за житни силози и петролни рафинерии. По радиото пускат електронна музика, реге и валс. Пред мен са струпани развалините на катедрали, затвори и казарми.

С четчицата и малко лепило сглобявам комини, капандури, куполи и минарета. Римски акведукти се преливат с къщи ар деко, пушални за опиум, барове от Дивия запад, увеселителни влакчета, малки градски библиотеки, работнически общежития и университетски аули.

След толкова седмици с Хелън и Мона вече съм забравил колко важно е да изпипваш детайлите.

На компютъра ми са нахвърляни черновата на статия за внезапната бебешка смърт. Последната от поредицата. Статия, която родителите, бабите и дядовците ще четат със страх, но ще се боят да пропуснат. Всъщност няма нищо ново. Идеята е да се покаже как се справят хората. Животът продължава. Можем да покажем неизчерпаемият източник на вътрешна сила и състрадание, който откриват тези хора. Нещо в тоя дух.

За синдрома на внезапната смърт се знае само, че няма зависимост. Бебето може да умре в ръцете на майка си.

Статията е незавършена.

Най-добрият начин да пропилееш живота си е да си водиш записки. Най-лесният начин да не го изживееш е просто да гледаш. Да търсиш детайлите. Да отразяваш. Да не се намесваш. Нека Големият брат да си пее и танцува вместо теб. Бъди репортер. Добър свидетел. Благодарен член на публиката.

По радиото след валса свирят пънк, след това рок и рап, църковни песнопения и камерна музика. По телевизията показват как се корми сьомга. Някой демонстрира защо е потънал „Бисмарк“.

Слепвам големи витрини, пресечени и тръбовидни сводове, ниски арки, стълбища, издигнати прозорци, подове с мозайка, стоманени стени, дървени фронтони и йонийски пиластри.

По радиото едновременно звучат африкански там-тами и френски шансони. Пред мен на пода стоят китайски пагоди, мексикански хасиенди и колониални къщи, слети в едно. По телевизията някой играе голф. Една жена спечелва десет хиляди долара, като казва първото изречение от „Гетисбъргското обръщение“ на Линкълн.

Първата къща, която съм сглобил в живота си, беше на четири етажа, с мансарда и две стълбища — предно за собствениците и задно за прислугата. Имаше полилеи от метал и стъкло с миниатюрни крушки. За да слепя паркета на трапезарията, ми бяха нужни шест седмици. Джина, съпругата ми, прекара много будни нощи, докато изрисува тавана в балната зала с ангели и облачета. В трапезарията имаше камина, където направих миниатюрен огън от парченца стъкло и мигащи крушки отзад. Сложихме маса с миниатюрни чинийки и Джина прекара цяла нощ в рисуване на цветя по периферията на всяка от тях. Двамата будувахме, докато Кейтрин спеше, без радио и телевизия, и всичко това ни се струваше толкова важно. Това бяха двамата души от сватбената снимка. Къщата беше за втория рожден ден на Кейтрин. Всичко трябваше да е съвършено. Доказателство за таланта и интелигентността ни. Шедьовър, който да ни надживее.

Миризмата на портокали и ацетон от лепилото е примесена с воня на изпражнения. По пръстите ми са полепнали прозорци, врати и части от климатични инсталации. По ризата ми са залепнали въртящи се врати, ескалатори и дървета и аз усилвам радиото.

Целият този труд, вложените любов, усилия и време, целият ми живот, са отишли напразно. Унищожил съм всичко, което съм се надявал да ме надживее.

Онази вечер, когато се върнах от работа и ги намерих мъртви, оставих храната в хладилника. Оставих дрехите в гардеробите. Онази вечер, когато се прибрах и разбрах какво съм сторил, това беше първата къща, която стъпках. Наследство без наследник. Миниатюрните полилеи, стъклените пламъци и чиниите. Забиха се в стъпалата ми и оставих следа от мънички врати, полици, столове, прозорци и кръв чак до летището.

Там дирите ми се загубиха.

Седнал сега, тук, оставам без части. Използвал съм всички стени, покриви и парапети. Пластмасовите парчета, залепени за пода пред мен, са една кървава смесица. Няма нищо идеално и завършено, но това направих с живота си. Правилно или не, той не се развива по ничий велик план.

Човек може само да се надява един ден да види зависимост, но това може никога да не стане.

Все пак с план получаваш само най-доброто, което можеш да си представиш. Аз винаги съм се надявал на нещо повече.

От радиото загърмяват фанфари, чува се тракане на телетип и мъжки глас обявява, че са намерили още една мъртва манекенка. На екрана се появява снимка на усмихната млада жена. Арестували са поредния заподозрян приятел. Поредната аутопсия показва следи от постмортално сношение.

Пейджърът ми пак пиука. Номерът е на новия ми спасител.

С ръце, облепени с капаци на прозорци и врати, вдигам телефона. С пръсти, безчувствени от полепнали тръби и улуци, набирам номер, който никога няма да забравя.

Отговаря ми мъжки глас.

Татко, казвам, татко, аз съм.

Съобщавам му къде живея. Казвам му под какво име се подвизавам. Къде работя. Казвам му, че знам как изглежда след смъртта на Джина и Кейтрин, но че не съм го направил. Просто избягах.

Той ме уверява, че знае. Видял е сватбената ми снимка в днешния вестник. Знае кой съм сега.

Преди две седмици минах покрай дома им. Казвам му, че съм ги видял с мама да работят на двора. Колата ми беше спряна под цъфналата вишна на улицата. Колата ми, колата на Хелън, бе покрита с розови цветчета. Казвам му, че и двамата изглеждат добре.

И те ми липсват, уверявам го. И аз ги обичам. Казвам му, че съм добре.

Споделям, че не знам какво да правя. Но все пак ще измисля нещо.

След това млъквам и само слушам. Чакам да спре да плаче, за да му кажа, че съжалявам.