Чък Паланюк
Приспивна песен (12)

Глава 11

Тия шумо-холици. Тия тихо-фоби.

Таванът вибрира от басите на силна музика. От стените кънтят смях и аплодисменти на покойници.

Дори в банята, дори под душа шуртенето на водата не може да заглуши радиото на съседите. Не че ти се иска всички да умрат, просто ти се струва, че не би било лошо да разпространиш утешителното заклинание по света. Само за да се наслаждаваш на страха. След като хората забранят силния шум, всеки шум, в който може да се крие смъртоносното стихче, в света ще се възцари тишина. Ще бъде опасен и скован от страх, но тих.

Плочките трептят в ритъм под пръстите ми. Ваната вибрира от крясъци, проникващи през пода. Може би праисторически хвърковат динозавър, възроден от ядрена експлозия, иска да разкъса съседите отдолу, или просто са надули телевизора си до дупка.

В свят, където клетвите не струват нищо. Където обетите са само празни думи. Където обещанията се дават, за да бъдат нарушавани, би било хубаво да видиш как думите възвръщат своята мощ.

В свят, където утешителната песничка е известна на всички, шумът ще бъде забранен. Като затъмнение по време на бомбардировки. Ще има патрули, но вместо да дебнат за светлина, те ще се ослушват и ще задължават хората да мълчат. Както властите следят за замърсяването на въздуха и водата. Така ще слухтят за най-тих шепот и ще арестуват. Ще има хеликоптери — специални безшумни хеликоптери, разбира се — които ще издирват източниците на шума, както сега търсят плантации от марихуана. Хората ще стъпват на пръсти с меки обувки. Шпиони ще подслушват през всяка ключалка.

Светът ще бъде опасен, ще тъне в страх, но човек поне ще може да спи на отворен прозорец. В този свят всяка дума ще струва колкото хиляда картини.

Трудно е да се каже дали такъв свят ще е по-лош от този, с бумтящата музика, рева на телевизорите, крясъците на радиото.

Може би когато Големият брат не ни разсейва, хората ще имат време да мислят.

Може би най-после умовете ни ще бъдат наши.

Безопасно е, затова изричам на глас първата строфа на утешителното стихотворение. Няма кого да убия. Никой не може да ме чуе.

Хелън Хувър Бойл е права. Не съм го забравил. Първата дума ме води към втората. Гласът ми кънти като в оперен салон. Думите ехтят като търкаляне на топки в зала за боулинг. Отекват между плочките и линолеума.

С този гръмък глас утешителната песничка не звучи глупаво като в кабинета на Дънкан. Звучи прочувствено и могъщо. Това е гласът на съдбата. Съдбата на съседа отгоре. Слагам край на живота му — изричам цялото стихотворение.

Целият съм мокър, косата ми е залепнала за врата. Дъхът ми секва.

И… нищо.

Музиката продължава да кънти отгоре. От всички страни се чува бърборене на радио и телевизори, гърмежи, смях, експлозии, сирени. Някакво куче се разлайва. Това минава за забавление в свободното време.

Спирам водата. Тръсвам косата си. Дръпвам завесата на душа и посягам към кърпата. Тогава го виждам.

Отдушникът.

Вентилационната система свързва всички апартаменти. Отдушникът винаги стои отворен. Вентилационната шахта отвежда парата от баните, миризмите от кухните. Тя предава всеки звук.

Мокър насред банята, съзерцавам отдушника.

Може би току-що съм избил всички в блока.