Катрин О’Нийл
Венчана за риска (9)

Осма глава

На следващата сутрин Майлин се събуди от шума — някой се разхождаше из плевнята. Скочи разтревожена, като помисли, че преследвачите са ги открили. Ала бе просто Джони, който местеше ръждясалите инструменти, за да открие какво има отдолу.

— Какво правиш? — извика тя остро, заради внезапната уплаха.

Той спря и се обърна към нея. Бе облякъл отново костюма на джентълмен с изискано бомбе на главата, смайващо красив на светлината, която се процеждаше през дупките на покрива.

— Трябва да се предрешим — рече той делово. — Ще ни търсят. Може и да са се сетили, че ще опитаме да се качим на ферибота. Докато не знаят кой съм и какви са мотивите ми, ще наблюдават всеки път за бягство. Трябва да те скрием. Те ще гледат за момчешките дрехи. И все пак не можеш да носиш рокля.

— Може да почакаме, додето се уморят да търсят.

Той и се усмихна иронично.

— Или докато си променя мнението?

Тонът му й подсказа, че такава вероятност няма. Тя вдигна рамене в престорено безразличие.

— Просто идея.

Облече се бързо с дрехите, оставени на сламата. В същия момент Джони се наведе и повдигна нещо.

— Това може да свърши работа.

Докато оправяше с пръсти разрошената си коса, Майлин съзерцаваше как Джони повдига края на нещо, което изглеждаше като стара черга. Навсякъде се разхвърча прах и той се закашля. Обаче измъкна чергата на открито.

Когато тя също излезе, той бе хванал една стара мотика и отупваше с нея праха от чергата. Изглеждаше направо древна, с посивели цветове, цялата в дупки. Почуди се какво е намислил, а когато й просветна, замръзна.

— О, не — рече само.

Той вдигна глава и в очите му просветна весело пламъче.

— След като Клеопатра е могла така да отиде при Цезар, значи и ти ще можеш.

Майлин се наведе да помирише ужасната постелка, после се отдръпна.

— Стара е и вони. Ако мислиш, че ще позволя да ме унизиш така…

— Имаш ли по-добра идея?

Тя отвори уста да се възпротиви. Ала решимостта й от предната вечер отново я обхвана. Трябваше да бъде внимателна. Не можеше да си позволи да събуди подозренията му. Сега имаше план и не трябваше да допуска грешки. Щеше да се срещне с Шеймъс Флин, ако се налага, и да го накара да повярва, че я е спечелил за идеята постепенно и неохотно. А после, след като го убеди, когато бъде свободна…

Трябваше да играе много внимателно. Лесната капитулация би изглеждала точно толкова подозрителна, колкото и неуместното противене. Трябваше просто да има предвид целта си всеки един момент.

— Трябва да има още нещо — заспори тя. — В къщата например.

— Проверих. Празно е. Нямаме голям избор, така че чергата трябва да свърши работа. Мисли я за вълшебно килимче.

— Ами ако кихна и така се издам?

— Помислил съм за това. Ще те увия с глава близо до отвора, така че да можеш да дишаш. Не се съмнявам, че жена с твоя талант и опит — пародира той словата й от предната нощ — може да потисне няколко кихавици, като се знае какво е заложено.

Погледът му бе остър и проникващ, като че се опитваше да чете мислите й.

— Мога ли да ти се доверя?

Тя срещна погледа му.

— Знаеш много добре, че няма да те изложа на опасност. Не го ли доказах?

— Да, направи го — призна той меко. Сетне, отново делово, продължи: — Имаме време само да се качим на ферибота. На две крачки е. Ще се измъкнеш, преди да си усетила. Трудното ще е само как да те качим на коня увита…

— Да не мислиш да ме държиш така през целия път до града?

— А ако забележат как те пъхам вътре?

Тя въздъхна и прие участта см. Цената за успеха на плана й бе сравнително малка.

Трябваше да си наложи да легне от единия край на чергата и да нагласи главата си най-горе. Когато Джони започна да увива постелката около нея, тя почувства внезапна паника, пристъп на клаустрофобия. Щеше й се да изкрещи, че вече не мисли така, че трябва да намерят друг начин. Ала друг начин нямаше. Така че вдиша за последно чист въздух и стисна зъби, като си припомни за пореден път, че не трябва да забравя целта си.

Най-накрая бе увита като мумия, с ръце плътно прибрани до тялото, така че не можеше да мърда. Чу как Джони се мотае наоколо, чу цвиленето, когато оседлаваше коня. После усети как я натоварва на гърба на животното, а лъкът на седлото прониква през тъканта и се врязва в ребрата й. Той се качи отзад и посегна през чергата да вземе юздите. Когато подкара коня в тръс, Майлин усети, че ще се изхлузи и ще падне. Ала той я закрепи и продължиха по пътя към града.

Прекосяването на полята й се стори цяла вечност. В нейната клетка бе ужасно горещо. Започна да се поти. Вълната задържаше топлината, а тя си представи, че парата от тялото й излиза навън. Опита се да насочи мислите си в друга посока. Топла и благоуханна вана за награда. Хладината на реката до Стоунхендж. Всичко друго, само не и отвратителната миризма на чергата и топлината от собствения й дъх.

Накрая, когато вече успяваше да я задържи, Джони подкара коня малко по-бързо. Майлин посрещна промяната с надежда, но тръскането се оказа непоносимо, защото лъкът продължаваше да я пробожда. Ще бъда цялата насинена, помисли си. Но си струваше. Тя ще надделее, а Шеймъс Флин да върви по дяволите. Просто трябваше да помни това през дългите часове на изпитание.

Джони спря коня сякаш след цяла вечност.

— Приближаваме града — рече той. — Нито звук!

Тя изви врат, така че носът й да е при отвора, пое дълбок, живителен дъх и отново почувства опасността. Гаранции нямаше. Джони може да бъде разпознат даже в костюма на джентълмен и с бомбето. И всичко ще свърши само в един миг.

Чу как конските копита отекват по улиците на града. Чу движението, глъчката, смеха, трясъка от колелата на колите. Търговците, които възхваляваха на висок глас качествата на стоката си. После пак се спряха и тя почувства, че Джони се движи зад нея, докато слиза. Килимът се залюля леко, преди той да го хване. Майлин се изхлузи към отвора, а лицето й се притисна към грубата вълна. Струваше й се по-светло и се чудеше дали самата тя не се вижда. Ала бе увита и нямаше какво да стори.

— Нататък ще вървим — оповести той.

Майлин почувства как Джони я вдига и я премята през рамо, като пухти под тежестта й. Чергата бе твърда и не се извиваше. Рулото стоеше успоредно на земята, стърчеше пред него и подскачаше с всяка стъпка.

— Приближаваме ферибота — каза й той меко. — Внимавай. Полицията е там, както и онзи проклет човек от влака. Ще минем покрай тях, ако е рекъл господ. Само внимавай. Ще бягам, ако трябва.

Майлин бе уплашена. Не можеше да си представи как Джони ще избяга с нея през рамо. Ако събудят подозрения, със сигурност ще ги хванат.

Той пристъпваше уверено напред. Тя се опита да си представи неизбежните въпроси, възможната молба да се претърси килима, тревожните звуци. Беше твърде опасно. Трябваше да изчакат друг момент…

Изведнъж Джони се спря. Застана като ударен от гръм и тя почувства как дъхът му спира. Зачака въпросите, но такива нямаше. После го чу как проклина люто под нос.

— Какво има? — прошепна тя.

Той не отговори. Ала нещо бе станало. Усещаше го. Трябваше да знае. Бавно и болезнено преви врат и се протегна да види. Фериботното пристанище бе на не повече от пет-шест метра. Отдясно забеляза полицията и мустакатия от влака. Говореха си и се взираха в онези, които се качваха, сякаш не очакваха да видят, когото търсеха. Дотук нищо необичайно. Не и повод за такова проклятие.

Наклони врат встрани. И тогава разбра. Отляво се виждаше още една група хора, облечени в незабележимите работни дрехи на докери. Две от лицата разпозна веднага. Кийнън О’Флеърти, дясната ръка на Шеймъс Флин. А до него човек, когото познаваше, откакто се помнеше. Висок, рус, с дяволски знак на брадичката. Дагет!

— О, Джони — прошепна тя.

— Тихо — шътна й той. — Ако О’Флеърти се добере до теб, пиши се умряла.

— Но Дагет…

Той я разлюля грубо. Усещаше напрежението му през дебелия килим. Даже и Дагет не можеше да спре О’Флеърти, ако онзи си наумеше нещо. А О’Флеърти недолюбваше Джони. Общоизвестен факт.

— Да се махаме — изсъска тя.

— Твърде късно — изръмжа той. — Дагет ни забеляза.

Тя отново се протегна да види. Дагет гледаше право към тях с вид на смразяващо просветление. Пристъпи към тях, а ръката на Джони се стегна около нея, за да я предпази.

— Бягай! — прошепна тя.

Но бе твърде късно. Дагет идваше право към тях. Нямаше да успеят. Тя погледна отчаяно полицията от другата страна. Капан! Нямаше накъде да бягат.

Усещаше тежестта на дилемата пред Джони. Да я предаде на фенианците и да рискува живота й, или да се предаде сам на полицията и да постави на опасност собствения си.

Изведнъж, докато Дагет бързаше все повече, тя почувства как килимът се изплъзва и вече не виждаше нищо. Джони вървеше с бясна скорост. Но накъде? Не можеше да се закълне, но сякаш бе към ферибота. Да не смяташе да се качи с Дагет и О’Флеърти по петите?

После се спря така внезапно, както бе тръгнал. Тя падна от рамото му и се удари в земята. Сетне я блъснаха и тя се запревърта. Светлината прониза очите й, а хладният въздух изпълни дробовете й. Разбра замаяна, че сега лежи насред развития килим.

Погледна удивена нагоре и видя как шашнатите полицаи я съзерцават.

Джони, все още хванал килима с една ръка, повиши глас авторитетно.

— Аз съм лорд Уитни, господа. И току-що спасих похитената булка.

 

Докато влакът спираше на гара Виктория, Майлин погледна нервно Джони. Беснееше заради нахалството му да се обяви за нейн спасител. Ала ужасът отдавна бе задушил всичко. Главният офицер на бристолската полиция бе информирал Скотланд Ярд, че я води със следващия влак. След мрачното заключение, че нещата някак не се връзват, той седна до двойката, кръстоса ръце на гърдите си и остана безмълвен през целия път до Лондон. Ясно бе, че наблюдава внимателно. И колчем Майлин се обръщаше да каже нещо на Джони, той се навеждаше и се заслушваше с правото на човек, който може да се намеси.

При това положение тя нямаше как да го попита какво е измислил като версия. Знаеше прекрасно, че са на косъм. Твърдението му, че я е спасил, измислено набързо под напора на обстоятелствата, нямаше да издържи пред въпросите, които Скотланд Ярд със сигурност щеше да отправи. Твърде много несъответствия. Как, например, я бе намерил лорд Уитни? И защо не е заловил или убил вероятните похитители? И, най-страшното, защо е избягал с нея от бристолския влак? Мустакатият търговец го бе разпознал веднага като човека, който я е изхвърлил навън и я е измъкнал от ръцете на кондуктора. Още повече, защо е била скрита в килим по пътя към ферибота за Кардиф? Защо, след като твърди, че я е спасил, не се бе отправил скоростно към Лондон?

Главата на Майлин я заболя, докато въпросите минаваха болезнено през съзнанието й. Знаеше, че ще разпитват и нея. Кои са били похитителите? Къде са я завели? Колко са били? Как са изглеждали? Толкова подробности около една измама, в която не бе влязла сама. Беше бясна на Джони, че я постави в такава ситуация, но би дала всичко, за да успее да поговори с него преди голямото изпитание. Просто за да си уеднаквят версиите.

Ала беше невъзможно. Полицаят ги подозираше недвусмислено. Не можеше да попита и за времето, без да отговори проклетият униформен. Така че, когато влакът забави скорост на перона, тя обърса потни длани в крачолите на панталона и отново погледна спътника си крадешком. Това сигурно щеше да бъде най-опасното им преживяване. И да изисква цялата им ловкост и късмет, за да могат историите да паснат.

Влакът спря. Пътниците станаха, взеха си куфарите и, хвърляйки любопитни погледи към жената, облечена като опърпан слуга, заслизаха. Офицерът стана и се протегна, като изръмжа:

— А сега да намерим инспектора.

Изчака ги да стигнат до вратата, като ги следваше отблизо, и ги упъти към стълбичката. Когато слязоха, Джони прошепна: „Остави ме аз да говоря“. Трябваше да почувства облекчение. Ала дори и на него щеше да му бъде трудно да обясни несъответствията.

Едва бяха слезли, когато Катрин Хелмзли изтича и прегърна Майлин.

— Милото ни момиче — възкликна тя, като едва не я задуши в парфюмираната си гръд.

Преди да се опомни, Майлин се видя заобиколена от лорд Стенли, лорд Хелмзли и Роджър, и всички искаха да се приближат до нея и да изразят радостта си. Роджър пристъпи последен и взе ръцете й в своите, както си му бе реда, а облекчението и страха бяха изписани ясно на лицето му. Майлин не можеше да го погледне в очите. Напротив, хвърли виновен поглед към другия, като си спомни ясно думите му край Стоунхендж: Да видим дали ще те иска, когато свърша с теб.

Роджър видя погледа. Докато ръцете му потрепериха, той погледна Джони, а после отново Майлин. В този момент тя чу приближаваща се вълна от гласове. Откъсна поглед от удивеното лице на годеника си и видя как ги напада една орда, която крещи името й, разблъсква останалите и я откъсва от посрещачите. Оказаха се група шумни хиени от пресата, които изстрелваха въпросите си и се блъскаха, за да се доберат толкова близо до похитената булка, колкото тясната платформа позволяваше.

Въпросите им приличаха на ръмженето на гладни вълци.

— Кой го направи, госпожице?

— Къде ви държаха?

— Видяхте ли лицата им?

— Арестуваха ли ги вече?

— Истина ли е, че лорд Уитни ви е спасил с риск за живота си?

Всички крещяха едновременно и създаваха невъобразим шум.

Нахвърлиха й се с беса на диви животни, докато я изблъскаха до самия влак и едва не я събориха на релсите. Семейство Хелмзли и лорд Стенли се бореха сред тълпата, а шумът задушаваше молбите им. Катрин бе блъскана и удряна, така че шапката й се нахлупи почти до брадата. Роджър също бе някъде из навалицата. Майлин бе отново изблъскана и кракът й се хлъзна.

Тя замръзна, парализирана от страх. Щеше да падне на релсите. Викът заседна в гърлото й.

Точно тогава нещо се стрелна през тълпата като торнадо и разблъска репортерите като листа на вятъра. Джони я вдигна в силните си ръце и я понесе в безопасност сред развилнелите се вестникари.

— Достатъчно! — изрева той буреносно сред крясъците. После, с поглед към разтрепераната жена в ръцете си, добави: — Струва ми се, че ще трябва да ви спасявам отново.

Всички утихнаха. Все така обгърнал я, той я изнесе през гъмжилото — стреснато, трогнато и очаровано.

— Значи е истина — измърмори някой. — Значи наистина сте спасили дамата.

Джони се обърна по посока на гласа с повдигнати вежди.

— Кой английски джентълмен би седял със скръстени ръце и би гледал как едно от нашите цветя е изложено на опасност? Не би ли рискувал всеки живота си, за да спаси тази благородна девица?

Тълпата почувства срам. Джони бе ясен. Бедната дама току-що бе вкусила свободата, а вече я подлагаха на такова изпитание. Гледката на нейния спасител, който я изнася през тълпата, бе неустоима. Докато освобождаваха път, новинарите извадиха бележници и започнаха да нахвърлят началото на една история, за която знаеха, че ще очарова романтичната част от читателите.

— Кажете ми, госпожице — провикна се един смелчага, — влюбихте ли се в своя герой?

Майлин замръзна в ръцете на Джони. Той спря и се обърна срещу нахалника. Тя затаи дъх, като очакваше усмъртяващ коментар. Ала вместо това, героят се усмихна загадъчно на репортера:

— Уви, приятелю, тя принадлежи на друг. Вашата булка, лорд Хелмзли. Благодаря на бога, че успях да ви я върна, преди да пострада… честта й.

Той пусна Майлин и тя се намери лице в лице с пламналия годеник. Роджър, чувстващ остро очите на репортерите върху си, преглътна унижението и каза глухо:

— Аз трябва да съм благодарен, милорд.

— Няма нужда. Сигурен съм, че вие бихте направили същото.

Репликата не убегна на журналистите, които се зачудиха за пръв път, защо лорд Уитни, а не бъдещият младоженец бе спасил булката от лапите на похитителите.

— Вие сте герой, сър — рече някой.

Джони се поклони с достойнство.

— Ще повторя, сър. Не би ли направил всеки друг почтен английски джентълмен същото?

Гениално. Не само показа скромност, но и тънко, фино стигна до същността. Роджър, добрият англичанин, си стоеше в къщи, докато някой друг си рискуваше живота, за да му върне младоженката.

Майлин стрелна Джони, засегната от хладния му апломб пред лицето на такава опасност. Ала сетне почувства като магнит мълчаливото привличане на погледа на Роджър. Видя в очите му наранената гордост на един засрамен човек. Сърцето й се сви от жал. Нека Джони говори, каквото си иска. Тя ще му покаже.

Посегна да хване Роджър за ръка, но той се извърна.

— Инспекторът чака — обяви той сухо и ги поведе.

Разтревожена, Майлин почувства как една ръка обхваща лакътя й. Вдигна поглед и видя топлите сини очи на лорд Стенли. Той я прегърна през раменете и тръгна с нея по платформата, зад изправения гръб на Роджър. Репортерите ги последваха, забравили разочарованието, и започнаха да задават въпроси на Джони за подробности около героичното му дело.

Майлин остана до лорд Стенли, като се наслаждаваше на бащинската му закрила.

— Не можем ли да го отложим? — попита тя. — Трябва да говоря с вас веднага.

Той я потупа по рамото успокояващо.

— Знам, че преживя много, мила моя, но се опасявам, че инспекторът настоява. Но не се тревожи. Ще те вземем в къщи веднага щом формалностите приключат.

— Важно е…

Точно тогава към нея пристъпи Джони. Гледаше я напрегнато. Дали не се досещаше какво е намислила? Нямаше значение. Веднъж да се усамоти с лорд Стенли, ще му разкаже цялата зловеща история. И когато той узнае истината, нямаше да има какво да се направи повече.

Усети желязната хватка около ръката си.

— Ще излизаме ли срещу лъвовете? — попита Джони нежно. Ала в погледа му се четеше предупреждение.

Последваха Роджър сред тълпата пътници, покрай билетните гишета, до един кабинет отстрани. Репортерите останаха отвън, а полицаят се присъедини към семейството вътре.

— Вие трябва да сте инспектор Уърдингтън — поздрави той бледия, мустакат човек с червеникава коса.

Мъжът, облечен в поизбелял кафяв костюм, се представи.

— Скотланд Ярд — обяви той самодоволно. — Бих искал да поговорим насаме, полицай.

Двамата мъже се отделиха встрани, а Майлин гледаше с тревога как полицаят говори приглушено на инспектора. Последният гледаше Джони напрегнато, после кимна.

Когато се обърна към тях, Майлин притисна ръце една в друга, за да потисне треперенето. Припомни си предупреждението на Джони да си мълчи. Ала усети, че инспекторът няма лесно да преглътне увъртанията. Погледът му бе решителен, даже жесток, и я караше да стои нащрек. Нямаше ирландец, който да е на „ти“ с властите — особено английските — и Майлин, с всичките си тайни, не правеше изключение.

— Наистина, инспекторе — рече Катрин с аристократично нетърпение към същата тази власт. — Бедното ни момиче преживя достатъчно с похитителите и ужасните репортери. Разпитът със сигурност може да почака.

Уърдингтън, привикнал на държанието на благородниците, стана рязък в стремежа си да наложи своята власт.

— Не може. Вие си тръгнете, ако искате, милейди, ако разпитът ви изморява.

— И да оставя любимата си снаха да преживява такова мъчение? Никога!

Инспекторът беснееше вътрешно, но по силата на навика отново се захвана с работата.

— Госпожице, имаме към вас няколко въпроса. Аферата е заплетена, но колкото повече съдействие ни окажете, толкова по-скоро престъпниците ще получат правосъдие. Полицаят от Бристол ме уведоми за… несъответствията в случая. Може би ще можете да ни осветлите относно спорните детайли.

Преди Майлин да отвори уста, тя чу гласа на Джони.

— Опасявам се, инспекторе, че дамата няма да ви е от полза в разследването. Била е държана с вързани очи през цялото време, така че може да предложи съвсем малко подробности.

— Вярно ли е? — попита инспекторът, като я прониза с поглед.

— Да. Очите ми бяха вързани. Както и аз самата през повечето време — поне това бе истина.

— Значи не знаете къде са ви държали похитителите?

— Опасявам се, че не, инспекторе — рече тя глухо, както се полага на дама, преминала през такова изпитание.

— Но поне сте чули шумове. Или гласовете им? Нещо, което да ни помогне да разпознаем…

— Мисля, инспекторе, че ще спестим доста време, ако ви разкажа какво знам аз.

Всички погледи се обърнаха към Джони. Майлин почувства как стомаха й се свива. Какво ли ще им каже?

— Много добре, милорд. Може би ще ни обясните как така открихте младата дама?

Джони седна спокойно пред бюрото.

— Просто дедукция, инспекторе. Предположих, че похитителите може да са престъпници от Ийст Енд, които искат да продадат дамата на ирландците.

Уърдингтън се смръщи замислено.

— Не е изключено. Онези бунтовници често използват хората от предградията да им вършат мръсната работа.

— Точно така. Запитах се, на кого ли ще бъде от полза младата дама? Лорд Стенли е добре известен с възгледите си. Ако на похитителите им трябва просто откуп, защо да я отвличат на такова публично място? Може да стане по всяко време. Не, те са искали всички да узнаят, че тя е отвлечена. Ако не пари, то тогава какво? Ирландците биха имали достатъчно причини да използват такъв коз, за да изнудват лорд Стенли.

— Не бях помислял за това — рече тъжно лорд Стенли. — Мила моя, толкова съжалявам, ако аз съм причината.

Ала Майлин се взираше твърде напрегнато в Джони, за да отговори на баща си. Какъв добър конспиратор, предлагаше достатъчна част от истината, за да направи историята си правдоподобна, но без да намесва пряко фенианците.

— Продължете, милорд.

— Като реших това, се запитах къде ли може да я отведат. В Ирландия, естествено. Най-лесният и безопасен маршрут ще бъде през Кардиф, който е добре известен като крепост на ирландски симпатизанти. Но тъй като влаковете от Лондон биха били наблюдавани, предположих, че похитителите ще я натоварят на кон, докато излязат от града. Очевидно щяха да се отправят на югозапад, към Бристол, а сетне на ферибота към Кардиф. Следите ли мисълта ми, сър?

— Продължавайте — отсече инспекторът, очевидно раздразнен, че не е успял да направи същите заключения.

— Отново предположих, че може да се отправят към Солсбъри. Композицията към Бристол е малка, малка е и вероятността да се наблюдава. Така че взех влака с надеждата да ги надвия там. Отварях си очите на четири за всичко подозрително.

— Стигнахме до бягството ви с дамата от влака Солсбъри — Бристол.

Това, както знаеше Майлин, бе един от най-трудните въпроси. Слушаше внимателно, вече убедена в успеха му, но и любопитна какво ще измисли този път.

— Тъкмо стигах до там, инспекторе. Както казах, отварях си очите на четири. Скоро усилията ми се увенчаха с успех. Наблизо спря една кола и от нея излязоха двама мъже. Помогнаха на една жена да слезе и тръгнаха от двете й страни, като всеки я поддържаше. Жената бе в траур, с черен воал на лицето. Ала вървеше несигурно и личеше, че й е трудно. Помислих си, че може да е с вързани очи под воала. Един поглед към колата ми подсказа, че вътре има и други хора, въпреки че от разстояние не можех да определя колко са. Знаех обаче, че трябва да действам внимателно. Поемах огромния риск да сбъркам в догадката и дамата да се окаже, както изглеждаше на пръв поглед — скърбяща вдовица, подкрепяна от синовете си, или нещо такова. Знаех също и че ако предположенията ми са верни, трябва да преценя времето идеално. Малък пропуск и животът на жената би бил в опасност.

— Но, лорд Уитни, това е направо геройство! — възкликна Катрин.

Той не й обърна внимание и продължи.

— Така че изчаках, докато наближи време влакът да тръгне, после изтичах напред, сграбчих жената и повалих спътниците й. Заедно с нея забързах с всички сили да хвана влака и се качих точно когато потегляше. Видях и превръзката под воала, така че се оказах прав.

— Но дамата е била облечена в мъжки дрехи, както е сега, когато са ви забелязали…

— Естествено, очаквах да се наложи да прикрия самоличността й, така че бях донесъл идеалната според мен маскировка. Похитителите щяха да търсят жена, а не работник. Когато хвърлих поглед назад, видях неколцина мъже да бягат зад влака. Не знаех дали ще успеят да се качат, така че накарах дамата да се преоблече бързо в тоалетната, за всеки случай. Чак тогава седнахме.

— Много далновидно от ваша страна — отбеляза инспекторът сухо.

— Това, което не знаех, както вече споменах, бе колко са негодниците и колко са успели да се качат на влака. Не можех да знам и как ще се маскират. Когато търговецът започна да ме разпитва за дрехите, аз заподозрях съвсем естествено, че той може да е част от бандата. Опитах да използвам вестника, който носех, за да прикрия себе си и дамата, но когато той пристигна с още няколко мъже, какво друго да си помисля? Че бандитите са ни разкрили, разбира се. Не можех да се доверя на никого. А не можех и да рискувам живота на спътницата си, докато се мъча да разбера. Така че направих единственото, за което се сетих. Избягахме, за да потърся друг начин да се отървем. Ако се бяха представили, можех да си спестя много неприятности.

Инспекторът се бе втренчил в Джони, като че не можеше да повярва на ушите си.

— А как, сър, ще обясните факта, че се качвахте на ферибота за Кардиф заедно с дамата, увита в стара черга?

— Аха, това бе най-голямото предизвикателство — отвърна Джони, като кръстоса крака. — Като предполагах — вече знам, погрешно — че членовете на бандата ни преследват, трябваше да измисля безопасен план. Не знаех колко са, нито как изглеждат. Можеше да е всеки. Трябваше да избягаме. Негодниците, сметнах, щяха да допуснат, че съм взел първия влак за Лондон, така че този маршрут отпадаше. Какво да правя? Бях я спасил. Преследваха ни. Трябваше да я отведа на безопасно място. Единственият начин бе ферибота към Кардиф. Нямаше да се отправят натам без нея. А мен определено не очакваха. Така че изглеждаше най-сигурно. Веднъж да стигнем в Уелс, щях да тръгна заобиколно към Лондон и да върна дамата невредима на семейството й.

Завърши, като поклати глава със задоволство, намеквайки, че всеки трябва да стори същото.

— Но чергата…

— Естествено, трябваше да допусна, че може да имат съучастници в Бристол. Отвличане от такъв мащаб едва ли би могло да бъде осъществено без верига от сподвижници, нали? Като предпазна мярка, в случай, че могат я разпознаят, я увих в килима, за да я скрия. Бяха виждали, в крайна сметка, мъжките дрехи, а как можех да съм сигурен, че няма да са нащрек?

— Вярно ли е, госпожице?

Удивена от изобретателността на Джони по всички пунктове, Майлин можеше само да кимне.

— Но защо, сър, не се опитахте да задържите похитителите?

— Любезни ми инспекторе, аз бях сам. Сметнах за патриотичен дълг да върна дамата. Но въпреки всичко, трябваше да оставя малко работа и за вас от Скотланд Ярд.

— Можеше да ни предупредите за намеренията си.

— И какво щяхте да сторите, ако го бях направил? Да пратите с нас свои хора? Щяха само да застрашат безопасността на дамата. Не, инспекторе, сметнах за необходимо да вляза и да изляза, колкото се може по-незабележимо.

Без значение колко въпроси задаваше инспекторът, Джони имаше готов отговор за всички. О, добър беше, и още как. С един дързък удар успя да направи за смях и Роджър, и Скотланд Ярд. А като посочи и недостатъците на полицията, отхвърли изцяло вината от себе си. Докато инспекторът се червеше все повече, Майлин неохотно почувства респект.

Най-накрая всичко свърши. Пуснаха ги обратно в голямата зала, а репортерите отново се опитаха да съберат подробности. Докато те се бутаха и блъскаха, а малката групичка не можеше да си пробие път до колите, Джони пристъпи към Катрин Хелмзли и каза:

— Страхувам се за снаха ви, милейди. Не за безопасността й, а за напрежението да се справя с всичките репортери. Няма ли къде да я скрием за известно време? Докато шумотевицата утихне?

Лицето на Катрин светна.

— Имам идеално място! Ще отидем в имението ни в провинцията за седмица. А вие, лорд Уитни, трябва да дойдете, разбира се. Трябва да отпразнуваме героизма ви подобаващо.

Докато Джони приемаше с поклон, успя да стрелне Майлин с поглед. Тогава тя разбра, че си е изпросил поканата, за да продължи да я наблюдава.

Излизайки от гарата, с репортерите по петите, тя го дръпна настрани.

— Знам какво си намислил — обяви. — Но няма да се измъкнеш.

Той повдигна предизвикателно вежди.

— Хайде да видим!

Роджър пристъпи да й помогне да се качи. В очите му се четеше тиха болка.