Катрин О’Нийл
Венчана за риска (22)

Двадесет и първа глава

Майлин стоеше в задната част на църквата, отново облечена като булка. Роклята й бе прелестна — ушита от фламандска коприна, която трептеше в най-нежния нюанс на розовото, а корсажът дръзко разкриваше раменете и гърба й. Благодарение грижите на Джони, раните по тях бяха заздравели бързо, без да й останат белези.

Копринената пола, поръбена с дантела, падаше на меки копринени гънки до пантофките й.

Върхът на великолепието на тоалета й обаче беше шлейфът — метри коприна с дантела по края се стелеха на петнайсет стъпки зад нея, като че ли бяха създадени от кръстницата фея с едно махване на вълшебната пръчица. Това беше съвършената рокля, в която да се омъжи за истинската любов на сърцето си.

Майлин имаше всички основания да се чувства прекрасно. Ала през целия ден, докато се обличаше и бъбреше с шаферките си, докато пътуваше в каретата към църквата, бе обзета от чувството, че нещо не е наред. Чувство на безпокойство и тревога, което я предупреждаваше, че не й е писано да бъде истинска булка, че съдбата щеше да й нанесе удар.

Нямаше никаква разумна причина за това. Нещата се бяха развили по-добре, отколкото имаше право да се надява. След неотдавнашната катастрофа, граф Рочестър се появи веднага. Щом видя бъчвичките барут, той забрави, че Джони го бе ударил и го обяви за герой, заради спасяването на един от най-старите символи на Лондон и предотвратяването на заговора, който щеше да има пагубни последици.

Извършеното след това разследване оправда Джони по всички обвинения за смъртта на лорд Стенли.

Документите, които той представи, бяха проучени и въпреки последвалия скандал около ранната женитба на стария лорд Уитни, той беше официално признат за негов наследник с всички права и привилегии. Трябваше да заеме мястото му в следващата сесия на парламента.

Организираният от Дагет заговор пропадна, а хората му се разпръснаха и се опитваха да получат нови заповеди от Шеймъс Флин. Той предприе рисковано пътуване до Лондон, срещна се тайно с Джони и прие неговото предложение да продължат по-открито с първоначалния си план. Джони, в новото си положение на истински лорд Уитни, трябваше да използва депутатското си място, за да се бори за независимостта на Ирландия. Веднага щом това се разчу, ръководителите на борбата за автономия се обединиха около него и му предложиха помощта си.

Не всички обаче бяха доволни. Въпреки че кралица Виктория награди Джони със специална грамота за героизма му, имаше хора, които негодуваха срещу факта, че в парламента ще има още един глас за правата на ирландците. Опозицията даде да се разбере, че ще се бори с него така, както винаги е воювала против ирландската кауза. Той обаче се женеше за наследницата на лорд Стенли и това му донесе неохотното уважение дори на онези, които не одобряваха политическите му убеждения. Те не можеха да отрекат факта, че той ги бе спасил от клането. Никой никога не узна със сигурност, кои са били предвидените жертви, но естествено всеки се смяташе за достатъчно важен, за да присъства в списъка.

Изведнъж звуците на органа се разляха из църквата. Хората започнаха да обръщат глави и да се покашлят в очакване. Моментът най-после бе дошъл, но необясним страх сграбчи Майлин в лапите си. Тя си спомни предишния път, когато вървеше по пътеката към олтара с намерението да се омъжи за Роджър и щом погледна нагоре, видя вместо свещеника, лицето на Дагет.

Когато тръгна по дългата пътека я скова страх. От всички страни я гледаха същите лица, които бяха присъствали на провалената й първа сватба. Може би и те очакваха някакво представление. Отпред имаше мраморни стъпала, които водеха до олтара високо горе. Тя още не можеше да види онези, които стояха там и я очакваха. Двамата с Джони бяха помолили отец Куентин да дойде в Лондон, за да извърши церемонията. Знаеше, че там горе бе именно той, но разумът й си правеше шеги. Продължаваше да си представя как свещеникът бавно се извръща към нея и вместо отец Ку, тя съзира Дагет.

Смешно. Седмица след като Дагет скочи в Темза, на брега бе изхвърлен подпухнал труп. Властите бяха категорични, че тялото е на Дагет, въпреки че не бе останало кой знае какво. Тогава, защо Майлин не можеше да повярва, че е умрял? Почти всяка нощ от смъртта му насам се събуждаше, обляна в пот, от някой ужасен кошмар, в който той присъстваше. Разобличаването му, последвано така набързо от смърт, я бе оставило с чувството, че нищо не е било решено. Майлин се страхуваше, че призракът на Дагет ще ги преследва до края на дните им и винаги ще им пречи да бъдат истински мъж и жена.

Спря на средата на стълбите. Усети как гостите стаиха дъх в учудване, какво не е наред. Трябваше да пресече тези мисли. Това беше нейната сватба, сватбата, за която никога не си бе мислила, че ще се състои. Омъжваше се за Джони. Джони. Трябваше да мисли само за него.

Стъпи на подиума и видя своя любим. Той сияеше в черния си фрак. Тъмната му коса беше сресана назад — изглеждаше като английски лорд до мозъка на костите си, но в очите му проблясваше искрицата на ирландския бунтовник. Усмихна й се широко и така разсея част от страховете й. Сякаш обещаваше, че годините, които ги очакват, ще бъдат прекрасни.

Майлин искаше да повярва в това. Хвърли поглед към отец Ку за потвърждение, но той бе с гръб към нея. Отново потръпна. Като видение от кошмара й. Свещеникът носеше шапка, така че тя не можеше да види косата му. Отново спря, вцепенена от страх. Не, невъзможно.

Трябваше да продължи. Чакаха я. Отново се потопи в музиката на Бах и пресече разстоянието, което й оставаше, за да поеме протегнатата ръка на Джони. Той изглеждаше толкова спокоен, толкова щастлив. Защо не можеше и тя да се почувства така? Защо пак усещаше призраците, които нашепваха предупреждение за гибел?

Музиката спря и в църквата се възцари тишина. Свещеникът вдигна златен кръст. За миг в съзнанието на Майлин се мярна Дагет, който размахва кръста, удря с него Роджър и го поваля на земята. Отецът изглеждаше замръзнал на мястото си, като че ли времето бе спряло. Бавно, много бавно той се обърна. Майлин замръзна. Той се движеше отмерено. Тя не можеше да си поеме дъх.

И тогава видя лицето му. Лицето на отец Ку, на човека, който ги бе отгледал, възпитал и въвел в света на възрастните, човека, когото обичаше като баща, както бе обичала лорд Стенли.

Облекчението, което я заля, бе толкова силно, че тя се олюля. Джони обгърна раменете й с ръка, за да я подкрепи, а дланта му докосна голия й гръб. Допирът до неговите пръсти пред толкова много хора я накара да потръпне. Всичко беше наред. Те щяха да се оженят, точно както винаги си беше мечтала.

Изведнъж я обхвана такава радост, каквато не беше изпитвала никога досега. Джони погледна към нея и тя му отправи лъчезарна усмивка. Когато отец Куентин прочете службата с добре познатия им жив и ритмичен глас и те си размениха клетвата, която ги правеше мъж и жена, очите на Майлин се напълниха със сълзи.

„Аз, Майлин, вземам теб, Джони, за мой законен съпруг пред бога и пред хората“. Почувства, че никога преди не е чувала по-прекрасни думи от тези, които ги свързваха завинаги. Докато Джони слагаше на пръста й пръстена — съвършено копие на онзи, който й беше дал в тяхното скривалище край Дъблин, но с диамант вместо стъкло — тя видя, че сълзи бликат и в неговите очи. Никога през целия си живот не бе чувствала такава близост с някого. Сърцето й преливаше от любов, от щастие, от чувства толкова силни и дълбоки, че тя се чувстваше коренно преобразена.

Когато отец Куентин каза на Джони, че може да целуне булката, младоженците се хвърлиха в прегръдките си и потънаха в целувка, толкова ликуваща и страстна, че забравиха присъствието на тълпата.

Музиката прогърмя в залата и ги върна към действителността. Майлин погледна съпруга си и едно магическо чувство измести всичките й страхове и тревоги. Беше свършено. Сега вече нищо не можеше да ги спре.

Изтичаха заедно надолу по пътеката, като се държаха за ръце и сияеха от възбуда. Навън — под лъчите на следобедното слънце, навън — в каретата, която ги чакаше, за да ги отведе на тържествения прием у Хелмзли.

В радостта и вълнението си, те не обърнаха внимание на кочияша, чиято шапка беше сведена ниско над лицето, за да скрие дълбоката трапчинка на брадичката му.

Щом кочияшът се наведе напред, Джони притегли Майлин към себе си и притисна лице към голия й гръб.

— Любима — прошепна той, — сега наистина си моя.

Тя едва не се разплака и промълви задавено:

— Аз винаги съм била твоя, Джони. Винаги.

— Така ми се иска да не трябваше да ходим в Хелмзли, при всички тези хора, когато единственото, което искам, е да съм насаме с жена си.

Майлин се отдръпна и забеляза щастливия блясък в очите му. Никога не бе изглеждал толкова щастлив, толкова спокоен — като че ли накрая бе намерил мястото си. Тя също усети необичайното за тях чувство за истинско спокойствие, да се намираш точно там, където си роден да бъдеш.

— Кажи ми, Джони, къде ще прекараме меденият си месец?

Той се ухили:

— Опитай се да познаеш.

— Ирландия?

— Не, скъпа. Не в Ирландия, а на едно специално място…

Изведнъж той спря на средата на изречението, седна изправен, прибра ръката си и погледна навън.

— Това не е пътят за Хелмзли.

Тя също погледна през прозореца. Наистина — пътуваха в обратна посока. Докато гледаха навън, каретата връхлетя в една тясна уличка. Те се спогледаха.

— Нещо не е наред — рече Джони.

Вледеняващият страх, който владееше Майлин цяла сутрин, се завърна като удар с нож в сърцето й.

— Нали не мислиш, че…

Над себе си те чуха плющенето на камшика и конете препуснаха още по-буйно. Пътниците се запремятаха насам-натам из каретата.

Джони се изправите усилие, отвори вратата и понечи да слезе, за да види какво става. Четирите бели коня хвърчаха напред под камшика, като разпръскваха пешеходците по улицата.

Той извика на кочияша, който се обърна. Като видя Джони, притиснат до стената на каретата, той шибна конете, за да ускорят своя бяг. Джони едва не падна, като в последния момент успя да се вкопчи в люлеещата се врата.

— Дръж се здраво! — изкрещя той на Майлин, преди да хване горния парапет, за да се изкачи горе.

Майлин го улови за крака.

— Дагет ли е? — извика тя.

Джони не й отговори и тя извика отново, още по-отчаяно:

— Той ли е, Джони?

Мълчанието му й каза всичко, което трябваше да знае. Ръцете й пуснаха крака му. Докато каретата подскачаше по облите камъни, Джони протегна едната си ръка към багажника, после другата, като бавно се повдигна. Преметна краката си през парапета и се изкатери горе. Като внимаваше да не падне, напредваше сантиметър по сантиметър върху хлъзгавия покрив на каретата към капрата.

Отворената врата се клатеше и удряше в стълбовете на фенерите край пътя. От другата страна на каретата Майлин отвори своя прозорец и се подаде навън, като се облегна на перваза, за да види какво става горе. Дагет се бореше с конете, удряше ги с камшика и стиснал поводите с другата ръка, ги направляваше в лабиринта от улици.

Джони почти бе стигнал до капрата, когато Дагет се обърна и стовари камшика върху него. Шибаше го през ръцете, през раменете, по лицето, като се опитваше да го изблъска назад. Джони посегна да сграбчи камшика, но Дагет се освободи с рязко движение и му нанесе още един удар. Без да обръща внимание на плющенето на камшика, Джони скочи и почти го събори от мястото му, но Дагет успя да запази равновесие.

Конете препускаха диво и завиха зад един ъгъл, докато двамата мъже се бореха. Майлин се опита да се качи горе, за да помогне на Джони, но вратата се затръшна с трясък, като защипа шлейфа й и я хвана в капан.

Премести се от другата страна, оттам видя Джони да пада. Като се протегна навън, тя го избута и така му помогна да се хвърли върху Дагет и да му нанесе удар в лицето. Дагет изпусна юздите и яростно сграбчи Джони за врата. Отчаяно се опитваше да го удуши, като крещеше:

— Копеле такова!

Докато Майлин се опитваше да освободи шлейфа си, конете препускаха, като трополяха по тротоара и сменяха посоките. Джони загуби равновесие и политна между каретата и конете към земята. Точно преди да падне, той успя да се хване за сбруята, опита се да се изкачи отново горе, но конете завиха рязко, за да избегнат идващата насреща им кола и той увисна на ремъците, на сантиметри от паважа.

— Ти, гадно копеле! — крещеше Дагет и гласът му отекваше през тропота на копитата и скърцането на колелата. — Каква подигравка! Аз исках да те направя крал на цяла Ирландия, а ти си бил през цялото време английска отрепка… проклето английско копеле. Не е за чудене, че ме предаде. Какво друго можех да очаквам от лорд Уитни, една от най-важните клечки в кралството.

Джони се бореше с всички сили да се задържи. Въпреки това той погледна нагоре към мъжа на капрата и извика задъхано:

— Аз не съм лорд Уитни, Дагет!

Дагет замахна с камшика и му нанесе страшен удар.

— Вече не можеш да се спасиш лъжливо копеле!

— Аз не съм лорд Уитни. Само се преструвам. Това е хитрост, Даг, както преди.

— Ще посмееш ли да лъжеш и в последния си час?

— Аз не съм лорд Уитни, Дагет. Ти си!

Дагет беше вдигнал камшика, но ръката му замръзна във въздуха. Очите му се разшириха.

— Какво?!

— Кълна се в господа, Дагет, ти си лорд Уитни.

Дагет се вцепени за миг. Естествено, това беше последното нещо, което беше очаквал.

— Лъжец — прошепна той.

После вдигна камшика и го стовари върху Джони с всичка сила, като крещеше:

— Лъжец! Лъжец!

Джони почувства, че ръцете му отмаляват и всеки момент може да изпусне ремъка, но извика с по-силен и уверен глас:

— Това беше твоето свидетелство за раждане, а не моето.

— Лъжец!

— Шеймъс смяташе, че аз съм по-подходящ да играя тази роля. Попитай го. Той ще ти каже. Ти си сина на лорд Уитни.

Дагет изведнъж застина. Желанието за борба го напусна. Той разбра, че Джони казва истината.

— Помогни ми да се кача горе — извика Джони — и ще ти покажа доказателството.

Дагет седеше онемял, зашеметен от разкритието. След миг се наведе надолу като в унес и протегна ръка. Точно в този момент на пътя на каретата се изпречи голяма издатина. Той изгуби равновесие, изхвръкна във въздуха и падна на улицата пред конете. Подплашени от писъка на Майлин, животните препуснаха и прегазиха тялото му. След миг върху него преминаха и колелата на каретата и повлякоха сгърчената фигура по камъните, преди най-накрая конете да спрат.

Майлин отвори вратата и освободи шлейфа си. Джони беше хванал юздите, когато тя се изкачи при него. Той дръпна рязко юздите и принуди конете да забавят ход, докато те най-накрая спряха.

Джони се наведе, после скочи долу, за да й помогне да слезе.

— Добре ли си?

Тя кимна, но вече беше отправила поглед към лежащото на стотина метра от тях тяло. Без нито дума повече те изтичаха при него. Джони коленичи и внимателно обърна Дагет по гръб. Той се сгърчи от болка.

Когато Майлин се приближи, видя, че тялото му е цялото в рани. От тях течеше кръв, дрехите му бяха разкъсани и разкриваха плътта там, където камъните бяха смъкнали кожата. Тя ужасено притисна ръка към устата си. Никога преди не беше виждала такава ужасна гледка.

Дагет умираше. Усещането за смъртта замъгли очите му. Докато агонизираше, той потърси погледа на Джони и прошепна с дрезгав, едва доловим глас:

— Джони, моля те. Кажи ми, че не е вярно.

Джони погледна в очите своя приятел от детските години и каза твърдо:

— Вярно е.

Дагет изрида.

— Богородичке, син на английско псе. Искам да умра, Джони. Не мога да понеса този срам.

Джони погледна нагоре и видя сълзите в очите на Майлин. Те се спогледаха и усетиха как съчувствието разкъсва сърцата им. Ужасната гледка, която представляваше този човек, споделил толкова голяма част от живота им, беше сърцераздирателна. Виждаха само гордото момче, скъпия приятел, любящия брат, какъвто беше някога и знаеха, че въпреки всичко, което бе направил, не можеха да го оставят да умре така.

Майлин кимна в отговор на неизречения въпрос на Джони, след това погледна отново към Дагет.

Джони каза с по-мек глас:

— Може би. Но майка ти беше дъщеря на Лиъм О’Дули.

— О’Дули. Копиеносецът?

— Да.

Надеждата възпламени нова искра в умиращата светлина на очите му.

— Нямаш това предвид, нали, Джони? Аз да съм внукът на великия О’Дули?

— Да, момче. На един от най-великите ирландски патриоти, които някога са живели.

— Първият от фенианците…

Очите на Дагет грейнаха от учудване. После болката отново го прониза и той затвори очи. Поемаше си дъх трудно, въздухът свистеше през дробовете му. Преглътна тежко и каза със слаб глас:

— Благодаря ти, Джони. Благодаря ти за това.

— Не говори, Дагет. Пази си…

— Силите ли, Джони? Аз умирам и знам това.

— Дръж се. Сега ще доведем помощ.

— Твърде късно е. Само ако знаех това преди… колко различно можеше да бъде. Да знаеш кой си, това е всичко, нали, Джони?

Той отново притвори очи от болка.

— Прости ми, Джони. Направих го, защото толкова много те обичам.

Майлин и Джони си размениха дълъг поглед. Протегнаха едновременно ръце и всяка хвана Дагет. Седяха така, в кръг, хванати ръка за ръка, както бяха седели в детството си.

Дагет отвори очи и погледна първо Джони, после Майлин. Изглеждаше, че моли за прошка. Майлин стисна ръката му като знак, че му я дават.

— Бих искал да ми дадеш благословията си, Дагет — каза Джони.

Очите на Дагет отново го потърсиха. Погледа го няколко секунди, а лицето му изразяваше голямата любов, която бе крил през всичките тези години.

— Имаш я, Джони — каза той накрая, — вземи състоянието на лорд Уитни и го използвай, за да помогнеш на нашата скъпа Ирландия… и вземи… жена си. Ще умра, като знам, че съм ти дал поне това.

Джони се наведе над него и като прилепи устни към ухото му, прошепна думи на прошка. След като Дагет ги чу, измъченото му лице се отпусна, благодарността проблесна в помътнелите му очи. След няколко секунди дишането му отслабна. Той стискаше здраво ръцете им, докато последният дъх излетя като въздишка през устните му.