Катрин О’Нийл
Венчана за риска (12)

Единадесета глава

Денят, определен за лова, се оказа облачен, а във въздуха миришеше на дъжд. Рано сутринта, тъй като бе спала малко, Майлин слезе за чай и дочу как Уилям и Катрин си приказват тихичко. Чудеха се дали при тези обстоятелства трябва да продължат по план.

— Не съм по-щастлив от този обрат от теб, скъпа моя — чу да казва Уилям, — но както ти ни припомни още вчера, имаме задължения към другите си гости. Трябва да удържим положението заради тях, както и заради самите себе си. Ако отменим всичко, ще се окажем твърде лоши домакини.

Майлин се измъкна — чувстваше се като прокажена, чието състояние обсъждат от милосърдие.

По-късно, когато отново слезе, видя, че всичко вече е готово за лова. Конете бяха оседлани, а кучетата в специални клетки лаеха, скачаха и се боричкаха в очакване. Суматохата бе завладяла всичко и отвличаше вниманието на гостите от скандала предната вечер — мъжете се обличаха и си търсеха камшиците и шпорите, а жените се щураха и подаваха халби тъмно пиво за изпроводяк на ловците. Хайките ставаха обикновено в празничен ден, но все още шашнатите гости се опитваха с всички сили да се успокоят, заради домакините си. Много от местните жители, както и фермерите на Хелмзли, бяха дошли за кураж. Някои бяха с каруци, за да следват ездачите. Други бързаха да се разположат по терена, за да чакат и ръкопляскат, когато ловците преминат покрай тях. Които можеха, щяха да се присъединят, приемайки вялото гостоприемство на домакина по време на тази последна хайка преди лондонския сезон. Тогава Хелмзли и селските благородници, можещи да си го позволят, щяха да изоставят провинцията и да се отправят към големия град. И преди лорд Стенли да осъществи дългоочакваното си посещение в Дъблин следващата седмица, за да се запознае със ситуацията в Ирландия от първа ръка.

— Чувствам буря във въздуха — забеляза някой на масата, а Майлин се почуди, дали става въпрос за времето, или за киселото настроение на Роджър.

Уилям се опитваше всячески да разведри атмосферата.

— А, някакъв си дъждец. Само увеличава тръпката, нали, момчета?

Мъжете коментираха весело, но жизнерадостта изглеждаше пресилена за чувствителното ухо на Майлин.

През повечето време жените щяха да останат назад. Някои от дъщерите, млади и достатъчно силни като Майлин, щяха да яздят с всички, макар самият лов да се смяташе за чисто мъжка територия. Въпреки шока от годежа й с Джони, групата започна да се вълнува от предстоящото изпитание. Старците подскачаха като млади и си подвикваха буйно един на друг. Просто пощуряха, обхванати от жаждата за кръв, сякаш с убийството на лисицата щяха да докажат, че са добри англичани. Майлин така и не спря да се удивлява, че тези мъже, толкова изтънчени, дори скучни при нормални обстоятелства, можеха да се променят така рязко при мисълта да преследват и унищожат беззащитно същество.

Ала в този ден тя имаше друга грижа. Насиленият й годеж я хвърли в отчаяние. Трябваше да действа бързо или колелото на съдбата щеше да се завърти неконтролируемо. Още не бе виждала Джони. Може би бе решил да се скрие след неудобството, причинено предната вечер. Почти си пожела да е така. Това щеше да й осигури възможност да се усамоти с лорд Стенли и да проведе разговора, който вече не можеше да чака. Чуе ли веднъж лордът истината, разбере ли я, щеше да й помогне да се измъкне от тази ситуация. Да, трябваше да говори с него веднага.

Сякаш четейки мислите й, лорд Стенли се приближи към нея и взе ръката й.

— Сигурна ли си, че избра правилно, детето ми?

Тя примигна неразбиращо.

— Харесвам Роджър. И никога не съм го крил. Имах големи надежди за вас двамата. Но ако наистина обичаш лорд Уитни и си сигурна, че ще бъдеш щастлива, това е и моето желание. Не го познавам така, както бих искал. Но той е от старо и почтено семейство. И в крайна сметка те върна при мен. Ако го обичаш, сигурен съм, че заслужава чувствата ти.

— Лорд Стенли, трябва да говоря с вас за това.

Верен на себе си, Джони влезе точно в този момент, сякаш го бе очаквал. Тълпата замря и всички се втренчиха в него.

— А, ето го и Уитни — рече лорд Стенли.

Джони изглеждаше красив в ловджийския си костюм, но бе мълчалив и замислен. Едва забелязваше недоверчивите погледи към себе си.

Уилям мина през притихналото множество и влезе в ролята си на гостоприемен домакин.

— Ето ви и вас, приятелю. Мислим, че едва ли сте преследвали много лисици в Индия. По-скоро тигри може би.

Глух смях сподири думите му. Джони се усмихна, но не каза нищо.

— Тук, в Гринууд, правим нещата малко по-различно. Пускаме лисицата и й даваме преднина. Сетне пускаме хрътките и вие, като водач, започвате хайката. Кучетата ще проследят лисицата. Дотук както обикновено. Но ние бихме искали да възнаградим почетния ни гост, с правото да отстреля плячката. И още да отреже опашката и да я запази като почетен знак, тъй да се каже. Така че хване ли се лисицата, ние ще дойдем да погледаме и ще се върнем да празнуваме. Ясно ли е?

— А ако лисицата избяга?

Уилям изглеждаше искрено удивен.

— Но, приятелю, лисицата никога не се изплъзва. Продължаваме хайката, докато я хванем и убием.

— Разбирам — Джони погледна бързо Майлин, сетне извърна очи. Но тя усети пламъчето на слабост в очите му. Почти щеше да го съжали, ако не бе толкова ядосана.

— Ами да тръгваме тогава. Току-що май падна капка дъжд.

Докато всички се качиха, дъждът наистина заваля. Пуснаха лисицата към гората, а хрътките ръмжаха и лаеха. После прислугата пусна кучетата. Те се стрелнаха покрай ездачите и побягнаха на кръгове, докато хванат дирята, а сетне хукнаха в диво преследване.

Рогът изсвири и, начело с Джони, ездачите препуснаха в галоп. Майлин яздеше близо до лорд Стенли и чакаше добра възможност. Скоро се отчая. Темпото бе убийствено и конете започнаха да се задъхват. Дъждът се усили и стана хлъзгаво. Два коня се подхлъзнаха и паднаха. Останалите продължиха, подканяни от рога.

Всичко й бе като в мъгла. Галоп през полята, прескоци, летене. Минаваха през гори, а хората се носеха зад кучетата. Яздеха рисковано. Камшиците плющяха, ездачите пришпорваха и рискуваха живота си, докато селяните ръкопляскаха. Дъждът валеше силно и почти заслепяваше Майлин, а вятърът я удряше в лицето. Бурята гърмеше в далечината, а тъмното небе се прорязваше от светкавици.

Лудост. Но англичаните сякаш не забелязваха това. Те кръстосваха полето, прекосяваха хълмове, следвайки Джони, а тропотът на копитата се смесваше с гръмотевиците, рога и лаещите кучета.

Изгубиха още ездачи по неравния терен. Някои паднаха, докато прескачаха насипи, по-високи от главите им, а конете се мятаха под тях. Някои се изхлузиха и паднаха в калта. Няколко жени забавиха ход, а други се върнаха при топлия огън, защото студеният дъжд ги шибаше и мокреше. Мъжете обаче продължаваха. Майлин също, за да остане до лорд Стенли.

Яздеха от часове, преследваха лисицата под дърво и камък, по гори и поля, докато тя бягаше, за да си спаси живота.

Най-накрая, на един висок хълм, лорд Стенли дръпна юздите и Майлин го последва. Той спря задъхан и й се усмихна виновно.

— Страхувам се, че вече не съм млад като преди.

— Няма значение — рече Майлин, сама без дъх. — Нека поговорим за нещо много важно.

— Целият съм слух, миличка. Само да си поема въздух.

От добрата си позиция двамата виждаха полето долу, виждаха как лисицата бяга из гората и как кучетата я преследват. Майлин забеляза Джони начело на групата, а останалите го следваха като поток. Тя се опитваше да намери думи, за да започне най-трудната задача в живота си, когато внезапно чу страховит писък. Погледна надолу и тутакси видя, че лисицата се е хванала в един капан в началото на гората. Бореше се отчаяно, но кракът й бе хванат здраво. Кучетата вече й се нахвърляха, лаейки весело.

Майлин гледаше ужасена, като разбираше, че кучетата сигурно ще разкъсат нещастното създание. Не можеше да си представи по-ужасна смърт.

Ала тогава видя как Джони смушква коня си и лети като вятър покрай кучетата, а после скача в движение.

Докато хрътките се нахвърляха върху лисицата, той си проби път сред тях. Хрътките обаче, усетили миризмата на кръв, се обърнаха към него и го заръфаха, докато той се мъчеше да се освободи. Майлин затаи дъх, когато лорд Стенли извика:

— Боже господи, какво прави този човек! Той ще загине!

Майлин сграбчи юздите, втренчена в свирепата битка, дъжда, който мокреше Джони, и побеснелите кучета, които го хапеха немилостиво по ръцете и краката.

— Трябва да му помогнем — извика лорд Стенли и препусна надолу по хълма.

Майлин го последва с убийствена скорост.

Докато стигнаха при него, Джони държеше кървящата лисица високо над главата си, извън обсега на кучетата, които скачаха, ръмжаха и го ръфаха, за да се доберат до плячката си. Дрехите му висяха на парцали, а тялото му кървеше.

Някой усмири кучетата. Те седнаха и заскимтяха, докато Джони взе лисицата в ръцете си и започна да й говори. Даже не забелязваше, че кучетата са го наранили, а бялата му риза червенееше от собствената му кръв.

— Но, милорд, вие спасихте лисицата — подхвърли някой.

Джони бавно вдигна глава и видя около себе си кръг от ездачи, които го гледаха, сякаш си е изгубил ума.

— Единственото почтено нещо, което можех да направя. Беше хваната в капан.

— Проклетите бракониери — извика Уилям. — Бичът на нашите земите с идиотските им капани. Нищо не може да ги уплаши. Досадници, това са те. Но, приятелю, вие сте…

Когато Джони го погледна, зелените му очи искряха от гняв. Майлин обаче виждаше усилието му да се успокои и да си спомни за ролята си.

— Не е хубаво да се убива хванато в капан животно. Това е… много неанглийско. Сигурен съм, че сте съгласни, нали, господа?

Гениално, помисли си Майлин. Да обърне собствените им абсурдни английски ценности срещу тях и да направи спасяването на лисицата въпрос на чест.

След миг тишина лорд Стенли каза:

— Никак не е хубаво, съгласен съм.

Останалите подеха.

— Добре, милорд.

— Какъв спортсмен!

— Да дадем на лисицата шанс. В крайна сметка не сме касапи.

— Тя е наранена — продължи Джони. — Би било още по-лошо да я погнем пак.

— Прав сте, милорд.

— Но какво да я правим? Да я освободим?

— Да я вземем в къщата — предложи Уилям. — Ще оправим бедното животно.

— О, да. Ще я направим наш талисман. Ще я кръстим. Старата червена брада. Какво мислите?

— Цял Лондон ще говори за това.

Докато те подемаха рефрена, Джони държеше лисицата в ръцете си и я пазеше с всички сили от дъжда. Тъмната му коса бе влажна, прилепнала към главата му, изглеждаше уязвим като дете. Момчето, което Майлин познаваше в Дъблин. Защитникът на слабите. Мъж, който би рискувал живота си, за да подари живот на една лисица.

В този момент тя видя Джони, какъвто го бе познавала, човекът, който би рискувал всичко, за да помогне на невинните, унижените, онези, които не можеха — или не искаха — да се борят сами. И си спомни за какво всъщност се борят. Висшата цел, която ги бе накарала да пожертват самоличностите си и години от живота си, за да могат страдащите да се освободят. И осъзна, че не може да говори с лорд Стенли. Не още. И не така.

Джони отпадаше. Драскотините и ухапванията казваха своето. Даже леко се полюшваше. Майлин слезе от коня и нежно взе лисицата в ръцете си. И Джони видя сълзите, които се стичаха от очите й.

 

 

Идеята за спасяването на лисицата сякаш бе на Уилям, така я поде той — почисти нараненото краче, намаза го с мехлем и го превърза, както го бяха научили някога в армията. Всички гости се събраха, разбъбриха се за случката, наричаха лисицата Старата червена брада, правеха планове как ще я откарат в Лондон и ще я покажат на откриването на сесията на парламента. Приемаха на драго сърце новото занимание, което отвличаше вниманието им от наскоро разразилия се скандал.

Когато най-накрая обърнаха внимание и на Джони — бяха оставили Старата червена брада в една кучешка клетка с куп храна — той отказа да промият и превържат раните му. Преоблече се и прие само малко уиски. Добре съм, уверяваше ги глухо. Не се нуждая от нищо.

Ала Майлин не се заблуждаваше. Видя как устните му се побелели. Забеляза го да притваря очи, когато сядаше на масата за вечеря. Яде малко, а пи много вино. Движенията му бяха сковани и тя знаеше, че въпреки бодрата фасада, той изпитва страшни болки. Изглеждаше замислен, едва слушаше постоянните разговори за лисицата и цяла вечер си гледаше джобния часовник, като че искаше този фарс да приключи по-скоро.

Майлин се тревожеше. Никога не се бе грижил за себе си. При жестоките улични битки в Дъблин, именно тя промиваше за раните му. Ако питаха него, той предпочиташе да не обръща внимание на страданието и да се лекува посвоему.

Тя обаче знаеше, че ухапванията може да са опасни. Можеха да се инфектират, ако не се почистят. Настояваше да ги види, но той не обърна внимание, така че тя реши да се пребори с него, когато всички останали си легнат.

Вечерта не свършваше. Но денят бе дълъг, а мъжете уморени от геройствата. И на чаша портвайн в салона, пред упоителния огън, те започнаха да се прозяват и да си лягат един по един.

Докато се качваха, лорд Стенли задържа Майлин.

— Забравих, скъпа, покрай всичките вълнения, че ти искаше да говориш с мен.

Майлин гледаше как Джони се качва, леко накуцвайки с десния крак. Мислеше само за него — как смело бе пожертвал себе си, за да спаси лисицата. Искаше да го види насаме, да се погрижи за него, да му каже всичко, което напираше да бъде изразено.

Така че стисна ръката на лорд Стенли и рече:

— Уморен сте, милорд. Другото може да почака.

Когато остана сама, тя отиде в кухнята, където слугите почистваха след вечеря. Поиска от иконома мехлем за раните на лорд Уитни.

Коридорът горе бе пуст. Майлин отиде тихо до вратата на Джони, решила да почука, но после размисли. Нямаше да е добре да я видят да влиза в стаята му, а можеше и да събуди Катрин, която бе точно отсреща. Така че хвана ръчката и лекичко отвори вратата.

Джони тъкмо се измъкваше от прозореца.

Съблякъл си бе смокинга, бе само по панталон и разпасана риза. Мислеше да го извика, но чу как краката му тупнаха след миг долу. Любопитна, тя прибра мехлема в джоба си и отиде до прозореца да погледне.

Дъждът бе спрял, но нощта бе студена. На приглушената лунна светлина се виждаше как Джони обикаля къщата крадешком. Какво ли е намислил? Знаеше, че трябва да го последва, но да излезе през парадния вход щеше да бъде подозрително. Така че стъпи на перваза и се хвана за брезовия клон.

Спускането бе трудно със сатенените поли, но накрая момичето успя и се приземи на краката си с леко тупване. Заобиколи къщата и видя Джони да се насочва по пътеката към колибката, където държаха лисицата. Тогава разбра. Той щеше да освободи лисицата още веднъж.

Този мъничък наглед акт я трогна даже повече от героизма следобеда. Той не можеше да гледа лисицата затворена и това подсказваше, че сърцето му е запазило нежността си, ако и тя да го смяташе за безвъзвратно закоравяло. Майлин се скри в сенките, за да наблюдава със сълзи на очи, как той намери по-малка клетка, сложи ранената лисица вътре и се отправи пеш към полето.

Щеше да му извика, но усети, че в този миг той трябва да бъде сам. Така че го последва от разстояние, като стъпваше леко, за да не се чува. Джони крачеше решително въпреки накуцването. Приближаваше гората. Вървя, додето голямата къща с красивите морави не се превърна в петно на хоризонта, незабележимо сред нощния пейзаж.

Когато Джони стигна гората, той се наведе и остави клетката на земята. Отвори я, взе лисицата в ръце, махна стегнатата превръзка и освободи бедното създание. Майлин видя как опашката му отрази лунната светлина, докато то затича към свободата сред дърветата.

Когато Джони се обърна, Майлин остана неподвижна край потока и го изчака да дойде при нея. Никога не бе изглеждал толкова героичен, както в този момент, куцукащ през полето — самотен млад мъж под облачното, прорязано от луната небе.

Видя я и се спря. Сетне тръгна към нея, като се опитваше да прикрие болката.

— Добро дело стори — рече му тя, когато той се приближи достатъчно.

— Трябваше — отвърна той. — Не можех да стоя и да позволя на тези надути джуджета да я разхождат и показват из цял Лондон като някакъв трофей. Щеше да умре, както ако я бях застрелял. Сега е свободна и може да се бори сама за живота си.

— Беше… величествено. Рискува си живота, за да я спасиш. Толкова се гордея с теб, Джони.

Той пристъпи към нея, сякаш търсеше нещо в очите й.

— Не съм го направил, за да се гордееш — рече той меко.

— Именно затова се гордея.

Той остана неподвижен за момент, като се взираше в нея, а после прокара пръсти през разрошената си коса. Като че ли признанието й го трогна. Като че ли, преодолявайки гнева й, не знаеше как да се справи с признанието й. Ала тя видя, че той се полюшва и посегна да го подкрепи. Сетне си спомни задачата си и съдчето с мехлем в джоба.

— Ела с мен, Джони. Донесла съм мехлем за раните ти.

— Няма нужда — отговори той, но гласът му издаваше болката.

— Няма да позволя да умреш от инфекция, заради една лисица.

Той я погледна, а сетне се взря в къщата, която изглеждаше отдалечена на километри.

— Не искам да се връщам още — каза й той. — Само тук, на открито, мога да се чувствам самия себе си. Да се освободя от лорд Уитни. Няма да се откажа, поне за малко.

И тя разбра. Кой знаеше по-добре от нея, колко е трудно да живееш под прикритие, да обмисляш всяка дума, да планираш всяка крачка, мисъл и действие? Тя също бе търсила усамотение далеч от множеството, където можеше да си спомни коя е. Понякога има опасност да изгубиш себе си в ролята. Понякога тя не можеше да си спомни коя всъщност е Майлин.

Сега искаше да бъде самата себе си точно колкото него. Да говори свободно. Просто да съществува, без мисъл, план и предпазливост. Само да чувства.

Поуплаши се колко свързана с него е в момента. Толкова си приличаха, и двамата скрити под самоличности, твърде различни от техните собствени. И двамата нуждаещи се от утехата на тишината, за да изтрият от съзнанието си ехото на безсмислените брътвежи. Чувстваше се по-привлечена от когато и да било. Искаше да се освободи. Но повече искаше да се предаде, свободно и с леко сърце.

Тя заговори твърдо, за да прикрие объркването си:

— Ако не се върнеш и не ми позволиш да се погрижа за теб на топло в стаята ти, ще го направя тук, на студеното.

— Какво ти пука, след всичко, което каза, дали ще загина от раните си?

Те се спогледаха безмълвно в нощта. Майлин осъзнаваше, че я е грижа повече от който и да било друг път. Той също го знаеше.

Раздразнена, тя рече остро:

— Няма да позволя да ми тежиш на съвестта. Ето, виждаш ли, пак кървиш.

Бялата му риза почервеняваше отново. Той я погледна, като че ли не осъзнаваше какво става.

— Не бъди глупак — изстреля Майлин, за да скрие колко е загрижена. — Поне веднъж бъди разумен, иначе ще се наложи да те затворя в тази клетка.

Той погледна клетчицата в ръката си и се усмихна, а зъбите му се бялнаха зловещо в нощта.

— Страшна работа!

Тя взе клетката и я остави, после бързо му разкопча ризата. Усещаше дъха му с миризма на вино. Сърцето й потрепна. Когато обаче смъкна ризата от тялото му, тя затаи дъх. Ръцете и гърдите му бяха подути там, където кучетата бяха ръфали. Някои рани кървяха, други се бяха съсирили.

— Сваляй панталоните и беж в потока да се измиеш.

Той не се възпротиви, когато тя разкопча панталоните му и ги смъкна. Ала когато стъпи в потока, той изкрещя:

— Адски студ!

— Сам си си виновен, като отказваш топлата вана в къщата. Влизай и без повече приказки. Студът ще спре кървенето и ще затвори раните.

Тя го бутна и той цопна, проклинайки люто, докато ледената вода докосваше наранената му кожа.

— Ще ме убиеш с тези методи — оплака се той, докато излизаше, а водата се стичаше по голото му тяло като сребро. Трепереше страшно, така че тя вдигна полите си и го подсуши с тях, като внимаваше за раните му. Успя да види и драскотините по краката.

— Цяло чудо е, че си жив. Сега стой, докато те намажа с мехлема.

Работеше максимално бързо и втриваше мехлем във всяка рана. Ала пръстите й скоро започнаха да се спират, да галят ръцете, гърдите, мускулите на краката му. Джони спря да трепери и пое ръката й в своята.

— Като едно време — прошепна.

— Не съвсем — отвърна тя, като избягваше погледа му.

— Не. В Дъблин не знаехме, каквото знаем сега — тя го погледна и видя пламналите му очи. — Ти все беше добрата фея, която ни връщаше към живота.

— Просто не мога да те гледам ранен.

Той взе мехлема от ръцете й и го остави на земята.

— Тогава ми отнеми болката, момиче — рече той меко.

Тя знаеше какво има предвид. И преди да реагира, той я беше хванал и я носеше към гората.

— Джони, раните ти — извика тя.

Той не обърна внимание. Занесе я сред дърветата, до едно местенце, запазено от вятъра, което изглеждаше по-топло и безопасно, хралупа сред дъбовете, които простираха листа към небето. Там той я положи в меката, влажна трева и я съблече, докато и двамата останаха голи.

Тя почувства как кръвта закипява във вените й. Осъзнаваше, че го желае. Всичките й тайни, скрити кътчета искаха да го усетят. Но когато той посегна към нея, тя постави нежно ръка на гърдите му.

— Не искам да те боли, Джони.

— Тогава спри да ме нараняваш, Майлин. Дай ми спокойствието, от което се нуждая, без задръжки. Целуни ме и ми кажи, че ме обичаш.

— Ах, Джони, как бих могла да не те обичам?

И той отново я целуна, нежно, властно, благодарен на устните й, които нежно се разтвориха под неговите. Тя го притисна към себе си, внимателно, за да не го нарани, чувствайки топлината му сред нощния студ. Не искаше нищо друго, освен да го накара да усети любовта й. Да се отдаде, както той се бе отдал днес.

Той я целуваше сякаш цяла вечност, като че ли всичко, което желаеше, бе сладостта на устните й. Неговите устни изпращаха бавни тръпки на удоволствие и желание, които я изгаряха. Тя почувства как пламва, когато той разтвори краката й и я докосна, твърд и топъл, а дъхът й се превръща в огън. Целуна я с унищожителна страст и я прегърна тъй крепко, като че тя, а не той, се нуждаеше от защита. И когато вече мъркаше под ласките му, тя го обърна по гръб и бавно, с любов, започна да целува всяка от бойните рани, които бяха спечелили сърцето й през деня.

Мирисът на земята ги заобикаляше — влажните листа, тревата и мъхът, синчецът и дървесната кора. Единственият звук бе шумоленето на потока и устните й, които облекчаваха раните му с нежна женска грижа. И докато го поемаше в устата си — мощната мъжествена колона, която преливаше от сила — в нощта запя славей.

Той поиска да я обладае, но тя го възпря нежно.

— Трябва да се грижа за теб, нали? Нека аз те любя тази нощ. Нека ти направя чест, като на войн, завърнал се от битка. Защото днес ти се държа като истински войн.

И тя го възседна с тънките си, силни крака, внимателно, за да не го заболи, сетне постави върха на неговия жезъл между широко разтворените си бедра и се надяна върху мъжествеността му. Той я изпълни толкова абсолютно, че тя отметна глава назад с вик на възторг, а дългата й червеникава коса се разпиля по гърба и галеше голата й кожа на чувствени вълни. Започна да се задъхва, докато се движеше нагоре-надолу върху него и контролираше ритъма.

— О, мила, знаеш, значи, от какво има нужда раненият войн.

Потопени в блаженство, забравиха за раните му. Това бе повече от успокоение. Бе любов и сласт, отприщени и слети в едно. Майлин откри, че постепенно губи контрол. Наведе се и застана така, че той докосваше самия живец на съществото й с всеки тласък, възбуждаше нови копнежи, нови вълни желание, които бяха толкова силни, че изглеждаха неутолими.

Когато сграбчи нейните люлеещи се гърди, той забрави слабостта си и започна да навлиза в нея, докато тя вече подскачаше, оголваше зъби и дишаше тежко. Стенеше, задъхваше се, смееше се на глас и се разтапяше върху него, докато той тласкаше ли, тласкаше и пращаше сърцето й чак в гърлото. Джони навлажни пръсти и обхвана клитора й — притискаше го леко, описваше бавни кръгове, а пламъците отново я обхванаха и тя се замята с нова сила. Джони я гледаше с диво възхищение. Тя отново се изсмя радостно, открито, по-пълно от всякога, като че не можеше да понесе мълчаливо екстаза от техния съюз.

Той хвана главата й, привлече я и я целуна. Какво блаженство — да чувства устните му слети с нейните, езиците им — преплетени, а членът му — твърд и пулсиращ вътре себе си.

Майлин прошепна:

— Джони, обичам те. Никога не съм обичала другиго. Никой мъж не ме е карал да се чувствам така, както с теб.

Той чу в искрените й думи повече, отколкото тя бе решила да разкрие. Самотата от последните седем години, объркването на една млада жена, която не можеше да бъде себе си, освен в кратките откраднати мигове. Разбра молбата й да вземат, каквото могат, без да мислят за утре. С тези думи желанието му да се наслаждава пасивно изчезна и се смени с нова решителност: тази на опитния любовник, който иска да владее, възбужда и задоволява жената, която обича, както никой друг преди.

С ръце на гърба й, като я държеше здраво, така че да не губят контакт нито за миг, той я изтърколи по гръб. Взе ръцете й и ги прикова към земята с дланите нагоре. Сетне я завладя с всички сили, с цялото си тяло, за да я възпламени и да изтръгне от нея вик на безпомощно отдаване.

Тя забрави да говори, да се смее, да диша свободно. Забрави всичко, освен това, което той я караше да чувства, освен тялото си, по-живо от когато и да било, под мощта на тласъците му. Той започна да й говори в омаята и блаженството на сластта, която течеше по вените му. Изричаше горещи, съкровени, разтърсващи думички, трескава възхвала, която галеше ушите й, възпламеняваше сетивата й, подлудяваше я с безумното си, искрено, непоколебимо желание. Тя дишаше тежко и шумно, и загуби чувство за собственото си същество, докато той й показваше как да се къпе в уменията на тялото му, движеше се като махало и възбуждаше пламъци в собственото й тяло.

Лежаха в прегръдките си, докато започнаха да треперят. Бяха забравили студа, гората, обстоятелствата — всичко, освен чувствата, които ги бяха завладели като вихър. Ала сега, когато хладината се промъкваше в тялото й, Майлин си спомни как бе искала да го облекчи и как той я бе отвел отвъд границите на страстта и удоволствието.

— Страхувам се, че ти навредих повече, отколкото помогнах — рече тя, като го погледна загрижено.

Той прокара пръст по бузата й с любяща усмивка.

— Ти ме излекува — отвърна просто той.

— Да се връщаме. Ще настинеш.

Той поклати глава.

— Ти върви. Аз ще поостана.

— Но, Джони…

Той сложи пръст на устните й.

— Искам да се порадвам още на тази нощ…

Тя разбра. Искаше също да запази спомен от всеки миг, въпреки че не знаеше колко още такива ще има. Така че неохотно взе дрехите и двамата се облякоха мълчаливо. Ала докато си тръгваше, тя разбра, че не може да се отдели от него.

— Кажи ми, че всичко ще бъде наред, Джони. Кажи ми, че ще намерим начин.

Той я привлече към себе си и я прегърна.

— Да, любов моя. Все някак. Ще се погрижа за това.

Тя се обърна. Но не бе направила и три крачки, когато гласът му я възпря отново.

— Майлин.

Тя го погледна и се учуди на нотката в гласа му.

— Ще се омъжиш ли за мен, Майлин? Ще бъдеш ли моя жена? Нуждая се от теб, момиче, за да бъда цялостен.

Тя забрави за раните му и се хвърли в обятията му.

— Да, Джони. О, да, ще се омъжа за теб. И някак си…

— Някак си…

Устните им се срещнаха в пламтяща целувка. Някак си, незнайно как, но щеше да се получи.