Катрин О’Нийл
Венчана за риска (21)

Двадесета глава

В осем на другата сутрин, Майлин и Джони преминаха покрай охраната на Бъкингамския дворец, където кралица Виктория бе отседнала временно, за да заседава с министрите си относно положението в Ирландия. Облечена в подходящо траурно облекло, Майлин се представи като дъщерята на лорд Стенли. Обясни, че желае да направи скромен подарък на кралицата — една от вещите на покойния й баща, която би имала специално значение за Нейно величество — джобен часовник, подарък от принц Алберт. Когато охраната предложи да го предаде на кралицата вместо нея, Майлин обясни:

— В завещанието си баща ми изрично бе посочил, че аз лично трябва да се представя на Нейно величество. Не трябва да поверяваме на всекиго нещо, принадлежало на любимия й съпруг.

Охраната, добре запозната с продължителния траур на кралицата, намери обяснението на Майлин за логично, но все пак недоумяваше относно присъствието на мъжа до нея, пременен в кестеняво черната ливрея на лорд Стенли. На предложението на пазачите, той да я изчака отвън, Майлин възрази, че мъжът я придружава, за да охранява подаръка за Нейно величество кралицата — предпазна мярка, предвидена също в завещанието на лорд Стенли.

Тази малка хитрост подейства безотказно. Предвид почестите, с които бе погребан лорд Стенли, а и това, че траурът все още не бе изтекъл, никой не се осмели да подложи на съмнение последната му воля. След като получиха някои указания, Майлин и Джони бяха въведени в приемната на кралица Виктория, където трябваше да я изчакат.

— Моля ви, уведомете Нейно величество, че е изключително важно — помоли Майлин.

Управителят на кралските покои — граф Рочестър — се поклони с разбиране и обясни:

— Нейно величество е на спешно заседание с министрите си. Не мога да гадая кога ще приключат. Но ви уверявам, млада госпожице, че ще уведомя Нейно величество за пристигането ви веднага щом министрите се оттеглят.

Останаха да чакат. Минутите се нижеха. Донесоха им чай, който изпиха в тишина, като наблюдаваха часовника, който безпощадно отброяваше отлитащото време. Бе почти девет, а експлозията щеше да бъде точно по обяд.

— Вярваш ли, че това ще помогне? — попита Джони, шавайки неспокойно в тясната униформа на лорд Стенли.

— Всичко ще е наред. Виктория не би пропуснала възможността да получи нещо, принадлежало някога на принц Алберт. Тя живее в миналото, обградена от неща, който й напомнят за него. Говорят, че дори продължавала да разговаря с покойния си съпруг. Лорд Стенли и принц Алберт са били най-добри приятели. Ето защо принцът му е подарил този часовник, а това обяснява и факта, че толкова лесно ни допуснаха тук, при сегашното положение. Ако кралицата желае въобще да види някого, безспорно това ще са приятели на покойния. Убедена съм, че ще дойде веднага щом научи за нашето посещение.

— Моля се на бога да е навреме.

Беше трудно просто да седят и чакат след трескавата сутрин. Бяха се промъкнали преди зазоряване в дома на лорд Стенли, за да вземат подходящо облекло и въпросния часовник, който лордът пазеше в кутията си за бижута. Впрегнаха конете в каретата, като внимаваха да не разбудят пазачите и се отправиха към Бъкингамския дворец с надеждата да заварят кралицата, преди да е влязла във всекидневните си заседания с министрите.

Измина цял час, а все още нищо. Джони не издържаше повече седнал и закрачи нервно из огромната зала, сплел ръце зад гърба си. Напрежението растеше, а стрелката на часовника приближаваше единайсет. Оставаше им не повече от час. Наистина толкова малко време…

— Ако не дойде скоро, ще се наложи да прекъснем това заседание — промълви Джони.

Майлин чуваше тиктакането на часовника в тихата зала. Чувстваше се, сякаш душата й е пясъчен часовник, чиито прашинки с всеки миг изтичат безвъзвратно. Какво ще правят, ако кралицата наистина не дойде? Какво можеха да сторят?

Точно тогава вратите на залата се отвориха, за да влезе граф Рочестър.

— Извинявам се за закъснението, но сутринта бе доста напрегната. Имам честта да ви представя Нейно величество кралицата.

Той се отдръпна, за да даде път на група пазачи. Зад тях, бавно и тържествено, облечена в черна сатенена рокля, като се поклащаше при всяка стъпка, влезе и самата кралица. Ниска, здрава жена с прошарени коси и строг поглед, скрит зад очилата, тя излъчваше едновременно величието на кралица и тъгата на овдовяла съпруга.

Майлин и Джони се хвърлиха в краката й, свеждайки се над протегнатата й ръка.

— Ваше Величество — поздрави Майлин, — за нас е чест, че отделихте от времето си, за да ни видите, имайки предвид вашата заетост.

— Скъпа моя, чух за всичките страдания, които е трябвало да преживеете. Смятах лично да изразя нашата загриженост за вас, но последното, което чух бе, че сте се завърнали в Дъблин. Смятате ли, че това е разумно?

— Като се вземат предвид обстоятелствата, Ваше Величество.

— О, нещата стават все по-ужасни напоследък. Можете да си представите с какви неприятности трябва да се справям.

— Ваше Величество, искрено съжалявам за всички неприятности, които ви причиних. Уверявам ви, че…

— Боже мой, та аз не ви обвинявам, скъпа моя. Как може да си го помислите? Дори смея да кажа, че сте изстрадали много повече от всеки от нас. Колко мило от ваша страна, че сте помислили за мен в такъв момент. Сега ще ми покажете ли това, което сте ми донесли?

Майлин подаде подаръка, увит внимателно в коприна. Докато кралица Виктория го разопаковаше внимателно, сякаш сваля пелените на новородено, Майлин долови погледа на един от пазачите, изучаващ напрегнато Джони. Той също го бе доловил и извърна глава настрани.

Виждайки часовника, кралица Виктория издаде тиха въздишка на задоволство.

— А, спомням си го много добре. Спомням си дори повода, по който моят скъп Алберт го подари на вашия баща. Това бе в същата тази зала по случай рождения му ден. Колко весело бе тогава. Толкова смях и музика. Но сега… всичко това е само минало…

Тя повдигна капака на часовника и склони унесено глава, сякаш все още долавяше божествената музика на Шуберт, нашепната й от този така скъп за нея часовник.

— Той го обожаваше. Колко мило от ваша страна да ми го върнете. С него сякаш си връщам част от моя скъп Алберт.

С просълзени очи тя се обърна към пазачите и нареди:

— Можете да ни оставите сега.

Хвърляйки последен поглед, пазачът последва останалите.

Веднага щом вратата се затвори, Майлин почувства неспокойното раздвижване на Джони.

— Ваше Величество, трябва да ви призная нещо. Този дар е наистина от сърце, но той е и нещо като извинение, за това че се осмелихме да нарушим уединението ви. Трябва да ни изслушате, защото не разполагаме с много време. Над Англия е надвиснала смъртна опасност. Вие самата също сте в опасност.

— Какво означава всичко това? — възкликна кралица Виктория, приемайки царствено изражение.

— Мога да обясня. Дойдохме да ви предупредим. Трябва да реагирате незабавно. Отцепници от каузата на ирландската организация подготвят разрушителен удар срещу Англия. Разполагат със свои хора, внедрени в дузина от най-големите английски семейства и инструктирани да избият всички, щом им бъде даден сигнал.

— О, небеса, не говорите сериозно, дете мое.

— Напълно сериозно, Ваше Величество. Експлозивите са вече поставени. Хора, на които имате пълно доверие, са готови да избият вас и цялото кралско семейство, както и членовете на парламента. Всичко това е предвидено да се случи днес — само след час. Трябва незабавно да изпратите хора да предупредят колкото се може повече семейства. Изведете всички от Уестминстър. Не е важно къде, просто ги…

Точно тогава вратата на залата се отвори и граф Рочестър влезе, извинявайки се с поклон. С него бе и пазачът, който наблюдаваше подозрително Джони.

— Госпожо, имаме основание да вярваме, че тези двамата имат нещо общо с убийството на лорд Стенли.

Изпълнени с тревога, очите на кралицата пронизаха младите хора.

Пазачът пристъпи напред.

— Ваше Величество, това е мъжът, който се представяше за лорд Уитни.

Виктория впи поглед в Джони.

— Вярно ли е това, млади човече?

— Вярно е донякъде, Ваше Величество — повдигна рамене Джони — но аз не съм убивал лорд Стенли. И не съм измамник.

— Какво означава това?

Джони извади от джоба си пожълтелите документи, които бе получил от Шеймъс, и ги подаде на графа.

— Това е доказателството, че съм законния син на лорд Уитни. Преди да се сгоди за жената, която се предполага, че е съпругата му, той е бил женен за ирландска девойка. И тъй като никога не се е развеждал с нея преди втория си брак, то същият е незаконен. Синът, който умря, всъщност е незаконния син, а не аз. Аз съм законния наследник на лорд Уитни. Вярвам, че доказателството, с което разполагам, ще бъде прието във всеки английски съд.

Докато Джони обясняваше, графът разглеждаше задълбочено документите. Не след дълго той кимна утвърдително на кралицата:

— Всичко е документирано тук. Брачно свидетелство, документ за раждане, всичко надлежно подписано и подпечатано. Да, изглежда наред, госпожо.

— Но как?

— Госпожо, простете, но нямаме никакво време — прекъсна я Майлин. — Вие ме познавате и вярвахте на моя баща. Уверявам ви и се кълна в паметта му, че този мъж тук — лорд Уитни — не е убил лорд Стенли. Излагайки собствения си живот на смъртна опасност, той дойде да ви предупреди за коварния заговор, подготвян срещу вас. И вие, милорд, трябва да изведете кралицата на сигурно място. Експлозията ще бъде сигнал за заговорниците да действат и тогава ще е твърде късно.

— Трябва да има начин да предотвратим всичко това — промълви графът.

— Всичко това неминуемо ще се случи, след като сигналът бъде даден. Единственият начин да го предотвратим е да попречим на сигнала. Но не знаем къде ще бъде. Те ще взривят някоя лондонска забележителност — символ на Англия, но коя? Може да е Тауър, парламента, може да е замък, хотел, мост… просто нямаме представа.

Изведнъж Майлин почувства ръката на Джони да стиска нейната. Извръщайки се към него тя срещна възбудения му поглед:

— Мостът, Майлин, мостът!

Тя се взря в него недоумяващо. Но изведнъж мислите й се избистриха и в съзнанието й изплува смътна идея:

— О, господи!

— Това е! Песента, която Дагет пееше като момче — „Лондонският мост пропада, тра–ла–ла…“

Без да кажат нищо повече, двамата се втурнаха към вратата. Но графът препречи пътя им:

— Боя се, сър, че няма да отидете никъде.

— Но вие не разбирате — изкрещя Майлин, — ние току-що проумяхме къде ще е експлозията.

Графът погледна към кралицата.

— Дори този мъж наистина да е законният син на лорд Уитни, все още срещу него остава обвинението в бягство от затвора.

Майлин погледна трескаво часовника. Бе вече дванадесет и половина. Оставаше само половин час. „Лондонският мост пропада… пропада…“ — звучеше непрестанно в ушите й.

— Всичко можем да обясним, но не разполагаме с време — изкрещя тя в пристъп на отчаяние.

— Съжалявам, че трябва да правя това — промълви Джони, докато стоваряше тежкия си юмрук върху лицето на графа. Той залитна към вратата с широко отворени очи, след което се строполи на пода в безсъзнание. На Джони бе нужен само миг, за да го отмести настрана и да отвори вратата.

Майлин се извърна към обърканата кралица.

— Простете ни, Ваше Величество. Ще обясним всичко по-късно.

Тя последва Джони, който бягаше пред нея по дългия коридор. Двама от пазачите се строполиха в краката й, повалени от юмрука му като кегли за боулинг. Тя ги прескочи бързо, като се стараеше да не изостава. В този момент Джони я хвана за ръка и я задърпа през кралския двор към големите порти, пред които ги чакаше каретата им. Още преди двамата пазачи на входа да успеят да насочат пушките си към тях, Джони бе сграбчил единия от тях и го бе блъснал към другия. Докато пазачите падаха един връз друг, той разтвори вратите на кралския двор и изтърча заедно с Майлин навън. Двамата скочиха в каретата и той пришпори конете по алеята през парка Сейнт Джеймс.

Препуснаха по широкия булевард към Черинг Крос, а след това по Странд Стрийт. Пешеходците се спираха и съзерцаваха в недоумение, лудо препускащата карета. Майлин гледаше напрегнато часовниците по пътя. Оставаха само петнадесет минути, а имаха още толкова път.

— Ако яздехме — промълви тя, — щяхме да спечелим време. Тази карета само ни забавя.

Минаха през моста Ватерло и завиха по Флийт Стрийт, където се озоваха пред огромна каруца, натоварена със сено, блокираща пътя им. Проклинайки, Джони дръпна поводите на конете и те спряха на място. Той съзря наоколо двойка ездачи. В следващия миг се озова на улицата, затича се към тях и свали първо единия, а след него и другия, от конете. Докато той се качваше на първия, Майлин вече бе сложила крак на стремето на втория и отправяше извинения към двамата смаяни ездачи.

Галопираха по Флийт Стрийт, а след това покрай катедралата „Сейнт Пол“. Група туристи ги накара да намалят за момент. Майлин чувстваше кръвта, която пулсираше във вените й.

Накрая стигнаха Кенън Стрийт и след нея и стръмната Фиш Стрийт. Разполагаха само с пет минути, когато съзряха пред себе си гранитната снага на Лондонския мост, простираща се над Темза.

Майлин очакваше да види голямо оживление. Но всичко бе напълно спокойно. Нямаше и следа от Дагет. Нищо не подсказваше предстоящите събития. Под моста спокойно преминаваха лодки, докато отгоре му пълзяха натоварени каруци.

— Може би сме се излъгали — промълви Майлин задъхано, с нотка горчиво разочарование в гласа.

— Невъзможно! Помисли само колко пъти сме го чували да тананика тази песен. Звучеше като страшна заплаха за Англия. Не може да е другаде.

— Но къде е тогава?

Джони изучаваше моста с широко отворени очи. Изведнъж посочи:

— Под моста!

— Нищо не виждам…

— Подпората! Там е поставил експлозивите, възможно най-близко до центъра му, така че да може да го разруши целия. Остани тук! — добави той и се затича по моста.

Един каруцар му изкрещя предупредително да се пази, след което изви рязко, за да не го удари. Майлин не можеше просто да стои и да гледа. Джони може да се нуждае от помощта й. Ако успее да отвлече вниманието на Дагет, тя би могла да обезвреди експлозивите, преди той да ги взриви. Затича се след него.

Точно в средата на моста висеше въжена стълба, която водеше към парапет, обграждащ някаква площадка под него. Тя служеше на работниците да го поддържат в изправност. Джони сграбчи стълбата и бързо се спусна надолу. Съзирайки Майлин, която се готвеше да го последва, той й извика:

— Назад! Махни се веднага от моста! Предупреди възможно повече хора за опасността!

— Няма време! — възрази тя, като гледаше към мътните води отдолу. — Ти имаш повече нужда от помощта ми.

Надмогвайки световъртежа, тя прескочи гранитния парапет на моста и се спусна надолу по въжената стълба, която се поклащаше насам-натам над водите на Темза.

По цялата ширина на моста се простираше обградена с метален парапет платформа. Дагет, с клечка кибрит в ръка, стоеше пред една дузина бурета, натъпкани догоре с барут. Косата му бе разчорлена от духащия над реката вятър. Първоначалният шок, изписан на лицето му, постепенно премина в неохотно възхищение.

— Значи, все пак успя да отгатнеш, Джони, момчето ми. Признавам, щях да съм разочарован от теб, ако не бе успял.

— Знаеш, че трябва да те спра, Даг.

— Трябва ли наистина? — Дагет изкриви уста в ехидна гримаса. — Ако е така, значи ти предстои трудна задача, Джони.

 

 

Майлин стоеше вцепенена, впила поглед в кибритената клечка в ръката на Дагет. Джони се извърна към нея.

— Махай се от тук! Веднага!

Гласът му я накара да се съвземе.

— Ти се заеми с Дагет, а аз ще се погрижа за фитила.

Джони се втурна към Дагет, поваляйки го на земята.

Но докато Майлин търчеше към фитила, Дагет успя да вдигне крака и да отритне Джони настрана. В следващия миг бе отново на крака. Втурна се към Майлин и с леден триумф в очите я блъсна изотзад с все сила. Силата на удара я накара да политне назад към металния парапет на площадката. Парапетът обаче не успя да я спре. Тя се преметна, като с последни отчаяни усилия едва успя да се залови за него, преди да полети надолу към мътните води на Темза. Почувства, че ставата й изскача от силата, с която увисна. Поглеждайки надолу, съзря пенещите се води на реката. Главата й се замая и светът се завъртя лудешки.

Отчаяна, тя се опита да достигне с крак парапета и да се покачи отново на площадката, но тясната рокля затрудняваше движенията й. Вятърът я правеше още по-нестабилна при всеки опит да помръдне.

Съзря лицето на Джони, който се бе надвесил над парапета, но Дагет го сграбчи и го издърпа назад.

— Забрави я, Джони — чу тя гърления му глас. — Ела с мен. Забрави миналото. Да бягаме, Джони. Веднъж да взривим моста и Ирландия ще е наша.

— Ти, смахнат нещастнико! — изкрещя Джони и го блъсна с все сила назад.

Дагет обаче отново го сграбчи.

— Твоето бъдеще не е с нея, Джони. Защо ти трябва да спасяваш някакви си английски парвенюта?

Юмрукът на Джони се стовари върху лицето на Дагет. Той обаче веднага се съвзе и го блъсна към металния парапет. Майлин почувства как той се разтресе под тежестта на двамата мъже.

— Съдбата ти принадлежи на Ирландия, Джони. А Ирландия — това съм аз! — чу Майлин.

— Дръж се, скъпа! — извика й Джони.

— Фитилът! Извади фитила! — изкрещя му тя.

Чу шума от двамата борещи се отгоре мъже, всеки от които се опитваше да се добере пръв до фитила. Майлин погледна към брега на реката, където се бе скупчила голяма група хора, вперили поглед в моста. Искаше да им извика, да ги предупреди да се махнат оттам. Но единственото, което можеше да прави в момента, бе да се държи отчаяно за парапета.

— Разочароваш ме, Джони — чу тя отново гласа на Дагет, последван от силен удар. — Ще трябва да ти набия малко ум в главата.

Джони се съвзе от удара и скочи срещу противника си. Вплетени един в друг, двамата мъже се бореха безмилостно, когато Джони забеляза ножа, втъкнат в колана на Дагет. Освобождавайки ръката си, той успя да го сграбчи и го изтръгна от пояса му. Издигна го застрашително във въздуха и изкрещя:

— Бог да ти е на помощ, Дагет, ще те убия.

Дагет замахна силно, но Джони парира удара. Последва нов опит, но той успя да сграбчи като с клещи китката му. В следващия миг спъна противника си и двамата мъже се озоваха един върху друг на земята. Телата се търкаляха по гранитния под на площадката, вплетени едно в друго.

Когато накрая спряха, Джони бе отгоре. Той вдигна ножа. Но когато замахна за удар, Дагет успя да го сграбчи за китката.

Вкопчени в смъртоносна прегръдка, двамата мъже се гледаха продължително и проницателно в очите, опитвайки се да разчетат тайните, скрити дълбоко в душите им.

Погледът на Дагет срещна този на Джони точно в момента, когато ножът бе доближил застрашително гърлото му.

— О, Джони, момчето ми, не е ли тъжно? Какъв велик крал би излязъл от теб! И аз щях да ти служа покорно.

Джони натисна с още по-голяма сила, но Дагет удържа напъна.

— Ако не можем да постигнем целта си, тогава по-добре да умрем и двамата. Ако аз не мога да те имам, то тогава никой няма да те има.

Джони отново се опита да доближи ножа до гърлото му, но безуспешно.

— Ти никога не си съзнавал как истински те обичам, Джони. Никога не си подозирал чувствата ми към теб. Никога не можа да разбереш как един мъж може да обича друг мъж. На какво можех да те науча само! Това, което не разбираш, Джони, е, че аз не просто те обичам — аз те желая!

Недоумяващ, Джони потърси погледа на своя някогашен най-добър приятел. През съзнанието му преминаха хиляди спомени, породени от това признание. За момент отслаби натиска на оръжието си.

— Какво говориш? — изкрещя той.

— Казвам, че ти също ме желаеш. Казвам, че онази кучка въобще не те интересува. Аз съм този, който те интересува. Ти просто не го съзнаваш, Джони.

Джони отслаби още повече натиска. Като усети това и забеляза бавно разбирането в погледа му, Дагет също отслаби съпротивата.

— Значи затова бичува Майлин? — промълви накрая Джони.

Гласът му бе задавен, сякаш едва излизаше из гърлото му.

— О, Майлин не означава нищо за нас. Никога не е значела нищо.

Джони съвсем отслаби натиска. Това накара Дагет също да пусне китката му.

— Ти никога не си обичал Майлин. През всичкото това време, през което я наричаше „моя прекрасна лейди…“ „Лондонският мост пропада, моя прекрасна лейди…“, ти не си го правил, подтикнат от истинска обич. Ти просто си я заплашвал — възкликна Джони.

— Разбира се, че никога не съм я обичал. Как можех да обичам жената, която те отне от мен. Аз те обичам! Винаги съм те обичал! Бих дал живота си за теб, Джони. И сега ще умра с теб!

Това бе момент на откровение. Джони погледна към Майлин, която продължаваше да виси от моста. Погледна фитила. Погледна и Дагет.

— Ти, мръсно копеле! Нищо от това, което си правил, не е било за Ирландия, нали? Всичко, което трябваше да преживеем, е било заради твоите долни желания. Ти направи така, че всички да повярват, че аз съм убил Стенли. Остави ги да ме изтезават. Защо? За да ме имаш само за себе си ли? Как посмя да постъпиш така с нашето приятелство? Как посмя да постъпиш така с Майлин? Е, сега просто може да умреш — сам!

Джони скочи към фитила. Но Дагет беше зад него, сграбчил палтото му, решен да му попречи. Джони нададе мощен рев. Събрал всичката си сила, той сграбчи Дагет и, използвайки тежестта на собственото му тяло, го запрати към парапета. Крещейки, името на Джони, Дагет полетя надолу към пенливите води на Темза. Майлин усети как падащото надолу тяло я блъсна и я накара да се изпусне с една ръка от парапета. Люлееща се несигурно, тя видя как Дагет пада във водите на реката.

Майлин се бореше да се задържи за парапета с една ръка. С всяка секунда силите й я напускаха и тя отслабваше все повече и повече. Усети как ръката й изпуска парапета. Почувства, че всеки момент ще полети надолу.

Точно когато смяташе, че всичко е свършено, тя съзря Джони, видя как ръката му бавно се доближава. Усети натиска, когато дланта му сграбчи нейната, отслабнала до краен предел от пронизващата болка в рамото. С едно мощно дръпване той я изтегли нагоре. Следващото нещо, което осъзна, бе, че е в обятията му.