Катрин О’Нийл
Венчана за риска (2)

Първа глава

Лондон, седем години по-късно

Майлин се промъкваше през тъмните улици на Уайтчапъл по петите на „плячката“ си. Кварталът бе кошмарен — сборище на проститутки и сутеньори, на сурови мъже, които се криеха през деня и се измъкваха по тъмни доби, като опираха нож в гърдите на жертвите си, заради дребни монети или някой ланец. Вече познаваше добре района. Беше пълно с бордеи, бърлоги за пушене на опиум и мизерни зали за залагания, където аристократите се мешаха с беднотията и си губеха джобните пари. Преследвана от миризма на гнило и урина, тя се шмугваше сред групичките съмнителни субекти и се криеше в сенките им, в опърпаната си рокля. Облечена бе в стара премяна на нощна жрица — избелелият сатен бе прокъсан и зейнал, като едва покриваше гърдите й. Беше счупила токчето на отвратителните си чехли и сега го носеше в ръка. Някакво гвоздейче в подметката я пробождаше от време на време.

Две силно гримирани проститутки стояха под един стълб пред кръчмата. Бъбреха си тихо, когато я забелязаха.

— Никога няма да си хванеш мъж в тези парцали, миличка — подвикна едната.

Захилиха се зловещо. Майлин ги отмина и не обърна внимание на заяждането. Съвсем не й трябваше да привлича излишно внимание.

Мъжът, когото следеше, бе пресечка по-нататък. Тя чуваше как ботушите му от фина ярешка кожа чаткаха по паветата, видя блясъка на елегантните му вечерни дрехи, когато той мина край една лампа, която премигна. Човекът усети присъствието й, спря и погледна назад. Майлин се шмугна като стрела в една уличка и затаи дъх. Този си го биваше. Беше го следила пет пъти и винаги го изгубваше. Веднъж седмично, уважаемият член на Камарата на лордовете се измъкваше към тази най-лоша част на бедняшкия лондонски Ийст Енд, като минаваше винаги по различни пътища. Това заостри любопитството й. Каквото и да правеше, вземаше всички мерки да не го проследят. Но къде изчезваше? И какво невъобразимо нещо извършваше, че бе тъй предпазлив?

Е, Майлин имаше своите предположения. Миризмата на опиум се носеше по вятъра и изпълваше уличката със задушливи изпарения. Ако търсеше това, бе улучил мястото. И да вървят по дяволите всичките му номера, тя щеше да открие мръсната му малка тайна, дори това да се окаже последното нещо, което ще направи в живота си.

Стъпките му се чуха отново. Тя надникна внимателно от скривалището си и го видя да завива. Крадешком, като внимаваше за крака си, го последва по петите. Ала той отмина поредицата китайски кътчета на удоволствието и се насочи към апартаментите.

По средата на улицата спря и се огледа. Наоколо нямаше никой, само един закъснял търговец с кошница. Майлин инстинктивно се притисна към сградата и се сля със сенките. Видя как младият аристократ изгледа търговеца, оправи си смокинга с високомерен жест и се запъти решително към входа.

Зданието изглеждаше отчайващо. Три самотни светлинки разнообразяваха пустотата. Майлин тихо тръгна по улицата и се взря в светещите прозорци. Единият бе на горния етаж, а другият — на третия. Кой от двата? И как да се промъкне вътре, без да я видят?

Точно тогава в далечния край на сградата на втория етаж се светна. Това ще да е! Ала не можеше просто да иде и да почука на вратата. Трябваше да измисли друг начин.

— Е’на китка, миличка?

Тя се обърна към приближаващия търговец. Усещаше миризмата на цветята му. Той протегна ръка с букетче виолетки и беззъба усмивка.

— Кой живее в тази сграда? — попита тя.

— К’во, тази ли? Семейства ’начи.

Много странно. Какво ще прави лорд Кадуел при някое бедно семейство? Да не е скрил незаконно отроче? Но защо ще го държи на такова окаяно място? Едва ли.

— Оня, с лъскавите дрехи — продължи тя с кокни^[1] акцент. — Да си го мярвал тъдява?

— К’во, тоя ли? Да бе. Мярка се на седмицата един път, кат’ часовник е, да му се не види. От занаята, а? — добави той, като забеляза дрехите.

— Дължи ми петаче, мръсникът. Измъкна се, без да плаща, мамка му. А аз да ’раня толкоз гърла.

— К’во да пра’иш с гус’дата, таквиз са си. Обирват си крушите кат’ нищо. Плащат, когат’ си искат, тъй си е. Ама ако…

Тя го изгледа внимателно. Здравеняк.

— Слушай к’во, шъ ти дам десетак, ако ми помогнеш да видя к’во шъ пра’и — предложи тя.

— Че що не?

— Айде, ела.

Тя отиде до далечния ъгъл под прозореца, а той я следваше неохотно.

— Айде, вдигни ме, че да видя.

Той я изгледа подозрително.

— Шъ ми клъцнат гръцмуля, ако ме гепят.

Майлин бръкна, извади десетачето и му го подаде. Той го претегли на длан и заряза оплакванията.

Сплете ръце, изчака я да стъпи и я повдигна. Тя виждаше току над перваза. Вкопчи се, повдигна се и погледна вътре.

Дневната бе малка, оскъдно и мизерно мебелирана. Вътре лорд Кадуел говореше с възрастна двойка. Отстрани седеше девойче на не повече от тринадесет, дъщеря, ако се съдеше по приликата. Лорд Кадуел предложи на мъжа монета, а онзи я прибра с лек поклон. После бащата излезе.

Кадуел заговори с майката, а тя кимаше с разбиране и се обърна с гръб. В този момент уважаемият член на парламента погали детето по бузата. В жеста му нямаше нищо бащинско. Майлин почувства как нейните бузи пламват. Момичето се изчерви и се усмихна свенливо. Сетне Кадуел я прегърна и я поведе към една затворена врата. Отвори я, погледна за последно услужливата майка и влезе вътре с дъщерята.

Докато Майлин се взираше, в сърцето й закипя гняв.

— Боже господи! — промълви тя. — Това дете се продава!

— Да бе, точно — изгрухтя търговецът по тежестта й. — Да н’ си очаквала да сръбват чай?

Яростта се смеси с някакво чувство на триумф. Хвана го най-после този Кадуел. И как само го хвана! Скандалът надминаваше и най-смелите й мечти. Пипна го на местопрестъплението!

Майлин се смъкна на тротоара и се отупа с доволен вид.

— Сега, кат’ ти помогнах, да ми помогнеш и ти, а? Да ме пооблекчиш, де.

Тя погледна отвисоко нахалния търговец, който искаше да се възползва от добронамереността й.

— К’во, как я мислиш ти тая? Я се махай! Не можеш да ме имаш!

— Имам десетаче! — ухили се той, а зъбите му лъснаха.

Тя се обърна, а евтината й рокля изшумоля.

— Я, па тоя! За десетаче не бих те и погалила дори!

 

 

На ъгъла на Лемън и Уайт Хорс Стрийт, елегантната карета се набиваше на очи като кристалната пантофка на Пепеляшка сред слугинските ботуши. Докато Майлин се приближаваше, кочияшът повдигна шапка.

— Успя ли? — попита той.

— Абсолютно. Много повече, отколкото очаквах.

— Знаех, че ще се справиш. Кой ще ти избяга, след като веднъж си го взела на мушка?

Тя се вмъкна в каретата, която потегли на секундата. Отпусна се на мекия марокен и въздъхна с облекчение. Въпреки успеха и гордостта, че е спипала младия лорд, почувства как старият страх и ужас стягат сърцето й. Гневът й бе насочен както към Кадуел, така и към родителите на детето. Как могат да въвличат дъщеря си в такава несправедливост?

Ала Майлин знаеше как. Знаеше какво прави беднотията с душите на хората. Така и не я бе забравила. Както и факта, че ако не беше отец Ку, тя също можеше да бъде на мястото на това дете. Ръцете й потрепериха. Стисна ги, за да спрат. Тревожеше се, че въпреки голямата промяна в живота й старите спомени все още я стряскаха. Че все още бяха там и й напомняха за една орисия, която бе избягнала на косъм.

Ала време за размисъл нямаше. Трябваше да прикрие следите си. До нея на седалката лежеше смарагдовозелена вечерна рокля с прекрасна наметка. В кутията на пода пък бяха обувките, чорапите, бельото и ръкавиците, които допълваха ансамбъла. Зае се за работа. Докато каретата препускаше през тъмните улици, Майлин трескаво съблече мизерните дрехи и се премени. Пространството бе тясно, но тя бе свикнала с бързото преобличане. Докато пресякоха града и навлязоха в Мейфеър, бе закопчала смарагдовата огърлица, сложила бе обеците и пристягаше косата си в кок. Каретата спря. Бърз поглед в огледалцето и бе готова.

Старата премяна лежеше в кутията, за да може Джеймс, кочияшът, да я скрие в конюшните.

— Добре дошли у дома, милейди — поздрави я портиерът. — Лорд Стенли ви очаква заедно с лорд Хелмзли.

— Благодаря, Дъглас — отговори тя на перфектен английски — нейна втора природа.

— Вярвам, че сте прекарали приятно вечерта.

— Много приятно, благодаря.

Дъглас я поведе по витите стълби на къщата на Портман Скуеър. Тя беше на пет етажа, построена от Робърт Адам през миналия век. Вътре бе топло и светло, стените целите в тъмна ламперия, а тук-там висяха разкошни гоблени. Една прислужница в колосана черно-бяла униформа се поклони и пое ръкавиците и наметката й.

— Господата са в дневната, госпожице.

— Благодаря ти, Ема.

Ема се поклони отново и се отдалечи.

Майлин прекоси огромното преддверие и отвори плъзгащите се махагонови врати. В просторната стая гореше примамлив огън. Помещението бе обзаведено разкошно и определено по мъжки, но уютно въпреки размерите си. От стените гледаха картини на английски майстори. Мебелите, в светлокафяв марокен, изглеждаха непокътнати, като нови. Лимоновото масло придаваше на стаята приятно ухание.

Когато тя влезе, двамата мъже станаха, оставяйки чашите си. По-старият, лорд Стенли, се приближи с усмивка, прегърна я и я целуна бащински по челото.

— Най-после се върна — поздрави я той топло. — Липсваше ни. Тази стара къща не е същата, когато те няма.

Майлин отвърна на прегръдката и целуна графа по бузата. Почувства както винаги прилив на силна обич към осиновителя си, старшият член на Камарата на лордовете — той я бе взел и засипал с удобства, за които тя и не подозираше, че съществуват. Ала именно обичта му към нея събуждаше и нейния отклик, когато го погледна — гордите, патрициански черти, оредяващата бяла коса, елегантният, изискан вид. Той не пропускаше нито ден да припомни колко високо цени компанията й. А благодарността й за малките му жестове го караше да я ласкае още повече.

Отначало изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Лорд Стенли, наскоро овдовял, бе загубил детето си от менингит преди няколко години. Смъртта на дъщерята, която обожаваше, разби сърцето му. А когато и съпругата му се спомина от мъка, той даде да се разбере, че иска да осинови момиче, което да изпълни живота му. Години наред се бе опитвал да придума жена си. Шеймъс Флин, непознат за скърбящия англичанин, бе осигурил идеалния избор. Момиче с червена коса, точно като възлюблената му Кандис и на същата възраст, на която щеше да бъде тя, ако беше оцеляла.

Майлин заучи ролята си на кораба към Англия. Трябваше да се престори на английско сираче, което е загубило родителите си по време на ирландски бунт, и се връщаше в сиропиталище у дома, заради липсата на каквито и да било близки. Историята щеше да обясни познанията й за Дъблин. Ала се очакваше и да потресе до дън душа лорд Стенли — най-върлия парламентарен противник на ирландската автономия, фактът, че родителите на Майлин са били убити от ирландски бунтовници, веднага спечели съчувствието му. Прие я от пръв поглед, а след година я осинови и официално.

В началото Майлин бе слисана от всичко наоколо. Не бе сигурна, че ще може да играе такава сложна роля, без да се издаде. Луксозният начин на живот, официалностите и условностите се оказаха изключително неудобни. Да се събужда, затоплена от плюшеното си легло с балдахин, с чаша горещо какао, се оказа толкова притеснително, колкото и да й прислужват. Ала много скоро Джеймс — кочияшът, който тайно работеше за каузата, й разкри задачата й. Трябваше да използва положението си, за да разкрие скандалните тайни на приятелите и колегите на лорд Стенли. Подкрепяна от съзнанието за мисия, Майлин се впусна енергично да усъвършенства новата си роля.

Не очакваше обаче, че ще обикне лорд Стенли. Ирландия и старият й начин на живот започнаха да изглеждат като сън.

— Как е графинята? — попита той, като мислеше, че е ходила на гости у приятелка.

— Много добре, мисля, само дето е затворена и това я прави малко нервна.

— Нищо, за добро е, тя ще го разбере, когато бебето се появи. Но кажи ми, скъпа моя, отрази ли ти се нейното деликатно състояние? Не бих имал нищо против собствено внуче някой ден.

— Точно това обсъждахме, когато ти влезе — обяви събеседникът му.

Майлин се обърна и погледна Роджър Хелмзли — красив млад мъж на двадесет и четири, висок, с тъмна коса и ефектни мустачки. Носеше вечерните си дрехи с небрежна лекота, а богатството и положението му придаваха увереност. Беше съратник на лорд Стенли в парламента, движеща сила срещу ирландската кауза.

— Лорд Хелмзли има настоятелна молба — обясни баща й. — Уведоми ме, и то с твърде обезсърчен вид, че ти е искал ръката цели три пъти. И добави, че все го отпращаш с чаровна усмивка.

— Свенлива е тя, милорд — рече Роджър и пое двете й ръце. — Осмелявам се да кажа, че е наследила и нещо от безупречната ви дипломатичност.

— Що за заговор е това? — засмя се Майлин. — Не е ли позволено и на едно момиче да си каже думата?

— Само да кажеш нещо, бих го понесъл. Но това напрегнато мълчание по въпроса… Ела, сладката ми. Какво може да направи ерген като мен, за да спечели сърцето на такава девойка?

Роджър я гледаше с такова възхищение, че тя пламна от удивление. На двадесет и две, Майлин бе разцъфтяла под грижите на графа. Силната храна на неговата трапеза бе превърнала мършавото улично коте в жена със съблазнителни форми. Гърдите й бяха пълни, бедрата — закръглени, краката — тънки и чудесно оформени от дългите часове на седлото и разходките в Хайд Парк. Кожата й, някога бледа, грееше от здраве. Даже косите й блестяха на разкошни къдри. Сред знаменитостите от Марлборо Хаус се носеха легенди за чувствените й устни. Дрехите й бяха от най-добрите моделиери в Лондон и й предаваха царствен, изискан вид — ако човек не се взираше твърде отблизо в палавите лунички на носа й. Ала когато застанеше пред огледалото, тя винаги се удивляваше. Все още мислеше за себе си като за недохраненото сираче без фамилно име.

Точно това търсене на собствено семейство я караше да размишлява над предложението на Роджър. Той бе мил и почтен човек, който се държеше шеговито и безгрижно, когато излизаха и разведряваше нейното тъжно ежедневие. Богатството, хубостта и чарът му бяха постоянно в устата на майките с дъщери на възраст за женене. Политическите му виждания я отвращаваха, но бе научила отдавна от лорд Стенли, че човек може да има различни, даже опасни убеждения и пак да е мил и любвеобилен. Предизвикателството, определено я заинтересува. Като негова съпруга тя може би щеше да му повлияе да приеме по-либерални позиции.

— Виждате ли как ме избягва — оплака се Роджър престорено.

На вратата се почука и на прага застана Йенсен, безупречният иконом, който бе служил още при дядото на лорд Стенли.

— Извинете за безпокойството, милорд, но един джентълмен чака отвън.

— Посетител? — попита лорд Стенли. — В този час?

— Ето картичката му, милорд.

Лорд Стенли я пое.

— Боже господи! Лорд Уитни. Въведи го, Йенсен, бързо.

Когато Йенсен излезе с поклон, Роджър попита:

— Някаква жестока шега? Или посещение от отвъдното?

— Не, не за бога. Не старият лорд Уитни. Синът му. Чух при кончината на баща му, че е на път. Беше в Индия с майка си години наред. Както знаеш, климатът й подейства добре и тя отказа да се завърне, когато службата на съпруга й приключи. Задържа момчето при себе си. Не сме го виждали от бебе.

— Леле, ето това е новина. Значи е наш дълг да го приемем добре още отначало. Да му се подмажем, така да се каже. Наследството му трябва да се оползотвори добре.

— Той е син на баща си. Ще ни подкрепи, гарантирам.

Майлин знаеше какво се има предвид. Старият лорд Уитни, даже болен и с единия крак в гроба, идваше в парламента на инвалидната си количка, за да кори със стържещия си глас колегите си, които се отнасяха по-съчувствено към болките на Ирландия. Лорд Стенли, знаеше тя, се надяваше синът да поеме каузата. Значи още една вечер, в която сърцето й щеше да се свива при разговорите, как да се потушат по-успешно ирландските бунтове.

Тя мълчаливо задържа клепките си притворени, докато посетителят влезе и вратата зад него се затвори. Лорд Стенли го поздрави.

— Лорд Уитни, каква приятна изненада. Смятах да ви посетя още щом разбрах, че сте пристигнали. Моите съболезнования за смъртта на баща ви. Той беше изискан джентълмен и истински приятел. Уверявам ви, ще липсва на всички ни.

Майлин усети, че младият лорд се покланя учтиво.

— Да ви представя моя добър приятел, лорд Хелмзли. Вярвам, че ще се срещате често.

Мъжете се здрависаха.

— А това, сър, е дъщеря ми, Майлин. Лорд Уитни от Индия.

Майлин се усмихна според правилата. Ала когато погледна, усмивката замръзна на лицето й. Това беше Джони!

 

 

Не знаеше как оживя през следващите няколко минути. Стоеше като сфинкс, когато той се приближи в смокинга си, изтънчен английски джентълмен направо от чужбина. Пое ръката й и се наведе в галантна целувка. А през нея мина чувство, което я изгори чак до върховете на кадифените й обувки. И дъхът й замръзна като през люта зима.

Джони! Забравила бе как й действаше. Невероятните зелени очи, които я пронизваха като мечове и скришно се подиграваха. Имаше ли нещо по-зелено на света? И черната коса, модно пригладена на високото му чело. Очарованието на немирните кичури, които падаха в очите му, когато той, млад хулиган, отказваше да се подстриже. Старите спомени я стоплиха като майчино мляко. Като че ли салонът около нея изчезна и тя отново бе на брега на река Лифи, с горещи устни и парещ дъх и се взираше в него през мъгла от удивление и радост.

Как само се бе променил! Беше пораснал, сега изглеждаше по-спокоен и култивиран, по-красив от който и да било друг мъж. Нямаше и следа от онзи хлапак, който бе скитал бос по дъблинските улици и бе пребил собственоръчно пет момчета за коричка хляб.

Ала устните му бяха същите. Пълни, чувствени, подчертани по начин, който привличаше вниманието й и я караше да си спомня вкуса им. О, колко трудно бе да не му се хвърли тутакси на врата!

Или да му тупне един по главата. Как смее да я подлага на такова изпитание пред толкова хора!

Избликът й трая кратко. Това беше Джони! Тя погледна Роджър Хелмзли, който изведнъж й се стори бледо копие на мъж, избеляла рисунка без капчица живец.

Разговорът течеше около нея като река. Тя потъваше в своите усещания, така че чутите думи бяха като ехо от някакъв друг свят. Усети, че лорд Стенли подсказва на госта си.

— Моето най-голямо желание е вие да тръгнете по стъпките на баща си. Имаме нужда от прилив на млади сили в битката, която водим.

И Джони, чаровен, съвършен в маниерите си, се поклони, точно както си му е реда.

— За мен ще бъде удоволствие да обсъдим въпроса отново, милорд. В удобно за вас време, разбира се.

Ала Майлин не чувстваше нищо. Просто си повтаряше, че Джони е най-после тук! След всичките тези години… След толкова много години, че накрая тя не можеше да си спомни точно чертите на лицето му. Толкова много години, че гласът му, цялото му същество тънеха в забрава, като в мъгла над блатата. Сърцето й туптеше в ушите и заглушаваше потока от думи.

И ето, той вече си тръгваше. Взе ръката й. Тя трепна, когато усети допира на хартия до дланта си. Инстинктът й подсказваше да смачка бележката и да я скрие. Ала докато мъжете изпращаха посетителя до вратата, тя разбра, че не може да чака. Извърна се и бързо прочете драскулките.

„Да се срещнем в конюшните, когато всичко утихне.“

Майлин крачеше из стаята си и очакваше с нетърпение всички най-после да си легнат. Мина цяла вечност, докато прислугата обходи къщата с приглушени стъпки, угаси лампите и огньовете, и провери ключалките на вратите. И точно когато си помисли, че всичко е наред, тя отвори вратата на спалнята си и видя, че Ема носи поднос с чаша топло мляко и коняк в стаята на лорд Стенли. Съзнанието й отброяваше времето като часовник. Петнадесет минути, докато си изпие сместа, четейки Дикенс в леглото. Още десет, докато клепачите му натежат и той остави книгата. Още четвърт час, докато се отпусне в колосаните възглавници и заспи.

Не можеше да го понесе. Вместо да се промъкне през задната врата, както бе решила, Майлин отиде до страничния прозорец и го отвори широко. Пролетната нощ бе хладна, но тя не забеляза. Преметна единия си крак през перваза, както много пъти преди това и слезе по решетката, сложена там специално за целта.

Намираше се отстрани на къщата. Щеше да се затича към конюшните, но чу стъпки и се спря. Някакъв стражар правеше обход, въртеше фенерчето си и започна да си свирка. Наведе се да избърше калта от ботушите си. Майлин се притисна до стената. Светлината сочеше към нея. Един поглед в тази посока и ще бъде разкрита.

Полицаят се изправи и си опъна униформата. Сетне, с поглед, който взе дъха на младата жена, завъртя палката си и продължи.

Когато той си тръгна, Майлин полетя безшумно към конюшните зад къщата.

Далеч от лампите, тя не можеше да види по-далеч от носа си. Пристъпи напред колебливо, после спря. Там ли беше? Чакаше ли я? Или се бе отказал и си бе тръгнал?

— Джони? — прошепна тя.

Направи още две-три колебливи крачки, несигурна в пълната тъмнина. Почти сляпа, трябваше да се уповава на слуха си да й даде ориентир. Нищо, никакъв звук. Изведнъж една ръка я хвана за лакътя. Сетне я завъртя и я притисна о нещо твърдо и неподатливо. Една топла длан на устните й приглуши нейния стон.

В този миг на невероятно блаженство, тя позна мириса на неговата ръка. Изгубила го бе от паметта си, но сега бе право пред нея и тя усети, че е единствен на света. Ръката притиснала устните й в тъмното, стисна бузата в груба милувка на господар и обви шията й. Сетне я привлече и отстъпи място на твърдите, пълни устни. Те поеха нейните уверено, притиснаха ги до болка, изпиваха ги с неутолима жажда, като че исках да усетят вкуса на самата й душа.

Сякаш се разтваряше в него. Усещаше едва-едва, че краката й са омекнали и че трябва да се хване, за да не падне. Ръцете му я изучаваха и я крепяха, даже когато я повдигаха от земята, притискаха гърдите й към неговите, докато изкараха дъха из дробовете й. Той я постави до стената и се притисна до нея, така че тя почувства изгарящото му желание. Устните му искаха повече и повече, притискаха и изсмукваха в отчаянието на дълго отхвърлян мъж, а езикът му търсеше меда на нейния, като че това бе отговор на всички въпроси, които го бе страх да зададе.

Забрави за всичко, когато притисна треперещото си тяло към неговото. Забрави да мисли, забрави да диша. Усещаше само, че потъва в едно усещане, твърде невероятно, за да е истинско. Езикът му поемаше нектара й, тялото му й причиняваше сладка болка. Тяло на мъж, дълго изгаряно от желание, то разбиваше щитове, които тя не знаеше, че притежава, караше я да се чувства мъничка и покорна, истинска жена под бруталната му сила. Шокът от целувката му, ръцете му, коравият му член сякаш я върнаха към живота. Като че бе спала през цялото време и бе очаквала целувката му да я пробуди.

Устните му смучеха кожата на шията й, той дишаше тежко.

— О, Джони — прошепна тя с одрезгавял, нисък глас, — най-сетне дойде при мен.

— Аха — простена той. — Най-сетне.

— Кажи ми всичко. Как е отец Ку? А децата? Виждал ли си ги? А Дагет? О, Джони, не знаех досега колко сте ми липсвали всички! Но защо се представяш за сина на лорд Уитни? Направо ме умори, когато погледнах и видях теб.

Докато тя говореше, той мачкаше шията й. Ала когато свърши, Джони се огледа като човек, който е загубил представа за времето и място и едва сега си спомня къде се намира.

— Стига с въпросите, мила — рече той. Насаме тя чуваше дъблинския акцент, от който фенианците го бяха отучили. Гласът му звучеше по-дълбоко и мелодично, отколкото в дневната. — Може и да ме следят, но не мога да вземам кой знае какви мерки. Засега съм дошъл с нови заповеди. Ти само слушай и прави, каквото ти казвам.

— Разбира се — тя се опита да погледне строго на нещата, но й бе трудно, когато чувстваше набъбналата му мъжественост до бедрото си.

— Трябва да взема информацията, която си събрала, и да я използвам, за да изнудя гласове за автономията.

— Предположих, че е нещо такова. Водя си таен дневник на всички разкрития. Да го взема ли?

— В най-скоро време. Но има и още. Лорд Стенли трябва да бъде дискредитиран.

Блаженството отпреди миг изтече между пръстите й като вино.

— Дискредитиран? Какво имаш предвид?

— Искат да бъде сринат. За да не го слуша никой повече. А ти трябва да станеш инструмент на обществения скандал.

Тя почувства как сърцето й се свива.

— Аз?

— Именно. Ти трябва да разпространиш, че лорд Стенли е толкова против ирландската автономия, защото прикрива факта, че работи тайно като ирландски шпионин. Изфабрикували сме потвърждаващи документи, а ти ще ги насочиш към подходящите канали. Ирония на съдбата, не мислиш ли?

Тя бе твърде потресена, за да продума. Не можеше да говори сериозно!

Ала преди да промълви каквото и да било, чу стъпки отстрани на къщата. В конюшните се промъкнаха златисти отблясъци от светлината на фенерче. И точно когато стражарят пристъпи на светлото, Джони се стрелна и изчезна.

— Какво става тук? — извика полицаят и вдигна фенерчето. Майлин замръзна и почувства как уплахата в очите й присветва срещу лъча. — О, извинете, госпожице. Всичко наред ли е?

Тя събра целия си кураж и отговори с равен тон:

— Напълно, полицай. Просто не можах да заспя и излязох навън да глътна малко въздух.

— Не е добре една млада дама да се разхожда сама през нощта. Да бях на ваше място, щях да се прибера. Никога не знаеш кой може да се навърта.

— Така и ще направя, полицай.

— Добре, аз ще съм наоколо. Може да мина пак, да се уверя, че сте се прибрали успешно. Не искам неприятности през дежурството ми.

— Благодаря, полицай. Всички ще спим по-спокойно, като знаем, че сте наоколо.

Когато стражарят се отдалечи, Джони се приближи откъм обора.

— Не можем да говорим тук — прошепна той в ухото й. — Да се срещнем в четвъртък в Тайбърн. На зазоряване. Тогава ще ми кажеш какво си измислила.

И с една последна целувка, той си тръгна, бърз и загадъчен, като самия Шеймъс Флин.