Катрин О’Нийл
Венчана за риска (6)

Пета глава

Майлин се събуди, когато слънцето, изгряло сред огромните каменни колони, заблестя в очите й. Почувства сутрешния хлад, но и нещо топло, което я обвиваше в прегръдката си. Ръцете на Джони. Бяха я обгърнали като щит, а тялото му стопляше влажната трева под нея.

Сетне бавно разбра, че двамата лежат голи в прегръдките си. Бяха заспали така, деца на вселената, под звездите, един в друг в кратките часове до зазоряване.

Повдигна се, за да го погледне как спи кротко до нея. Усети, че ръцете й не са вързани. Не си спомняше той да я е освобождавал. Може би е изчакал, докато заспи. Вече свободни, дланите й посегнаха към рошавата му коса и погалиха нежно копринените кичури, както толкова бе искала предната нощ. Такова удоволствие, да може да го гали свободно, без пречки.

Джони сякаш не помръдваше. Ала когато тя го погледна в лицето, видя блестящите зелени очи да сияят кротко. Той се усмихна, усмивката на ирландското момче, което познаваше, доволна и щастлива, която я накара също да грейне. За един момент се почувства погълната от погледа му, сякаш той бе зелена необятност, в която се бе загубила. Джони се протегна и я прегърна нежно, а после я притегли към себе си, така че червеникавата й коса ги покри като воал. Целуна я с жар и потъна сред устните й, така както тя бе погълната в омаята на очите му.

— От толкова години очаквам да видя това — рече той и я отмести, за да може да положи тяло върху нея. — Да се събудя и отгоре да ме гледа усмихнатото ти лице — целуна я отново и тя почувства до бедрото си възбудата му. Пламна, когато си спомни предишната нощ — близостта, страстта, блаженството.

— Хич не съм за гледане след вчерашните подвизи.

— Не — отрече той и поклати глава. — За гледане си, и още как.

Той погледна пейзажа наоколо, освежен от росата и окъпан в слънчево великолепие.

— Ах, като че ли светът е обновен — възкликна той и бавно се изправи, докато тя следеше погледа му. Сутрешният хлад вещаеше някакво прераждане. Камъните отразяваха светлината. Двамата бяха на едно възвишение, заобиколени от поля със златиста трева, която потрепваше леко от ветреца. Като че ли този свят бе недокоснат от човешка ръка, а самата Майлин се бе преродила — и бе покръстена в една огнена нощ на сладостно опиянение.

Ала мислите бяха твърде нищожни пред такава утрин. Човек трябваше да се наслаждава на усещането, да вдишва дълбоко свежия въздух, да чувства вятъра в косите си и по цялото си тяло. Голотата й, вместо да й вдъхва срам, я караше да се чувства волна и свободна. Искаше да тича боса из тревата като фея, на каквато той я бе оприличил.

Скочи на крака и побягна, смеейки се. Чу го да вика след нея накъде е тръгнала и отговори весело, че отива при реката. От хълмчето бе видяла реката да я зове, извивайки се като змия на около две мили по-нататък. Полудяла от радост, Майлин тичаше с вятъра и се смееше, защото бе влюбена и изпълнена с обич, която вече не можеше да сдържа.

Сега всичко ще бъде наред. Наред, наред и пак наред!

Майлин усети, че Джони идва след нея, после я прегръща и я завърта, като я оставя без дъх сред смеха и щастливите крясъци. Почувства се отново като момиченцето, което си играе с приятеля си сред уиклоуските хълмове на рицари и феи, а той я освобождава от ужасните подземни дракони.

— Моят герой! — извика тя, както толкова пъти в миналото.

В очите му просветнаха спомени, като че тя бе възкресила нещо, което той отдавна бе потулил в съзнанието си. Прегърна я с усмивка, преметна я през рамо, както хиляди други пъти, и се затича към реката. Цопна вътре с всички сили. И преди тя да го предупреди да внимава, и двамата бяха във водата.

Викът бе сподавен от студения шок. Двамата се затъркаляха един през друг през ледената вода като хлапета и започнаха да се давят взаимно. Измъкваха се от водата със смях и бършеха капчиците от очите си. Погледите им се срещнаха и те разбраха, че вече не са деца. Бяха мъж и жена. И само преди часове се бяха обрекли един на друг.

Майлин и Джони пристъпиха един към друг безмълвно и потънаха в страстна прегръдка. Той я целуна, занесе я на брега и я положи на тревата. За да вкуси от любовта й, по-свободно от преди. Да я обгръща, като че ли никога не би я пуснал. Да прониква в нея и да я люби, както никоя друга жена преди.

Двамата лежаха в прегръдките си, докато постепенно усетиха колко е студено наоколо. Конят ги бе последвал по своя воля и пиеше жадно от прясната вода в реката. Джони целуна Майлин по челото, сетне се вдигна и отиде до дисагите. Когато се върна, носеше дрехи. Ала това нямаше значение. Тя гледаше него и голото му мъжествено тяло. Не беше набит, нито прекалено як — по-скоро бе слаб и жилав, точно както тя харесваше, с много белези от безбройните битки по прокълнатите дъблински улици. С гордост, която накара сърцето й да запее, го съзерцаваше как се приближава. Добре оформени рамене, твърди гърди над тънка талия. Силни ръце, изящни, но корави като камък, потрепващи мускули. Вени, набраздили като мраморни жилки мощните китки. Здрави дълги крака с косми, прилепнали към бедрата, които я караха да тръпне от желание. И накрая, обект на погледа й както никога преди, символът на мъжествеността му, наполовина възбуден дори сега. Той й изглеждаше прекрасен, със свой собствен характер. Като че ли цялата вътрешна мощ на Джони бе просто рамка за тази внушителна колона — истинският образ на един мъж.

Той усети как Майлин му се любува, усмихна се и й подхвърли проста тъмносиня рокля. Когато тя се намъкна в нея, откри, че е твърде дълга, а деколтето бе тясно и притискаше плътно гърдите й.

— Май, колко е хубаво да си отново тук, където ти е мястото. Трябва да ми обещаеш и се връщаме в Лондон.

Тя го погледна.

— Да ти обещая?

— Да. Обещанието е свещено между нас, нали? Няма да нарушим нито една наша клетва.

Майлин все още нагласяше деколтето, за да прилепне по-добре към бюста й.

— Какво обещание, мили мой?

— Че ще направиш разкритията веднага щом се върнем.

Тя замръзна.

— Какво разкритие?

Търпеливо, сякаш говореше на дете, той й обясни, докато надяваше дрехи за път.

— Ще се върнеш при лорд Стенли и ще му кажеш, че си избягала от похитителя. И че си размислила за женитбата. Сетне ще намерим начин да направим разкритието.

— Какво разкритие?

— За лорд Стенли, естествено.

Сякаш луната закри слънцето и остави света в тъмнина.

— Но нали ти казах, не мога да направя това.

Тя видя изненадата в очите му, когато той я погледна. Тогава разбра. Бе приела, без да се замисля особено, че той ще изостави настояванията си относно плана на фенианците. И при Джони бе станало така. Бе приел, че понеже я е любил, тя ще забрави своите принципи и ще склони на зловещия замисъл.

— Затова ли ме съблазни с нежни думи и топли ласки? — попита тя толкова тихо, че вятърът като че погълна думите й. — Затова ли поздрави новия ден с усмивка? Не заради любовта ни. А защото безогледно си предположил, че след като сме спали заедно, аз ще бъда толкова хлътнала, че няма да мога да ти откажа? Така ли е, а? Снощи не си ме пожелал заради самата мен. Просто си искал да ме спечелиш за каузата.

Той я гледаше напрегнато.

— Казах ти какво беше снощи. И все пак аз имам мисия. И ти си част от нея. Закле се и сега си призвана да изпълниш клетвата. Може и да е трудно, но това е положението. На война като на война.

— Трудно? — в ума й нахлуха спомени. Лорд Стенли завежда шестнадесетгодишната красавица на първия й панаир, където тя се натъпква със захарен памук. Лорд Стенли грейнал й подарява расова кобила, която пръхти леко, докато Майлин я прегръща от радост. Лорд Стенли я чува как плаче през първата нощ, когато Джони и Дагет й липсват до смърт, идва в стаята й, сяда притеснен на леглото, поема ръката й и казва нежно: „Моля те, не плачи, миличка. Надявам се да станеш моя дъщеря. Ние вече се имаме един друг, така че повече не бива да сме самотни.“

Лорд Стенли… човекът, който я обграждаше с повече обич от всеки баща… човекът, който искаха от нея да унищожи.

— Трудно? — повтори тя пламенно. — Това е отвратително! Ами ако някой заподозре нас като шпиони? Как да го сторя? Как можеш да искаш това от мен?

— Не знаеш какво говориш — отвърна Джони меко.

— Знам, и то много добре.

— Какво знаеш? Коя си ти? Момичето, което се закле, че ще пожертва, каквото е нужно, за да могат децата на нейната страна — децата, за които някога бе готова да умре — да растат силни и свободни? Или жената, която бе завладяна от враговете си?

— Завладяна? — изкрещя тя.

Той пристъпи към нея и я хвана нежно за брадичката.

— Да, Майлин. Завладяна. Те са ти размекнали мозъка. Не те обвинявам, момиче. Често се случва при тези обстоятелства. Хора сме. И често започваме да симпатизираме на възгледите на похитителите си.

— Ти си моя похитител — изръмжа тя.

Той се усмихна. Дръзка усмивка, която й подсказа, че той не съжалява за нищо.

— Арогантен негодник! Искаш да продадеш душата ми, като играеш на нежности?

— Повече от нежности, доколкото си спомням.

Лицето й пламна. Да вървят по дяволите той и мъжкото му самочувствие! Измамник!

Усети лепкавите остатъци от семето му по бедрата си. Вбесена, тя вдигна роклята над кръста си и се бухна във водата, като се изплиска цялата в усилието да го отмие.

— Тогава ми е жал за теб. Изгубил си си времето.

— Време имам — отговори той хладно, легна на тревата и се привдигна на лакти, докато я гледаше леко развеселен. Задъвка стръкче златиста трева и продължи спокойно: — Ако не склониш, ще те държа при мен, докато го сториш. Няма да е трудно, повярвай. И както си била завладяна от страхотните си английски приятели, така ще те завладея и аз.

— Така ли мислиш? — изсъска Майлин, като излезе от реката и спусна мокрите си поли към земята.

— Знам със сигурност. Колкото повече време си далеч от Лондон, толкова по-силно ще усетиш кое е правилното. Ще забравиш глупостите и ще си припомниш, в името на какво си се клела. И ако трябва да ти припомня всяко дете с треска, за което си се грижила, и всяко бебе, което е умряло в ръцете ти, кълна се в бога, ще го направя.

— Но това е гадно, Джони. Не ме интересува какво казваш. Няма да ме убедиш да предам един човек, пред когото се прекланям. Не и със сто стари истории, които да ми късат сърцето. И знаеш ли, защо, Джони? Това такива като теб не го разбират. Защото, веднъж да си изцапам ръцете с мръсотиите ти, каква надежда ще има за мен? За сърцето ми? За душата ми? За рая, Джони?

Той изплю тревата и скочи в миг.

— Какъв ти рай, когато Ирландия все още тъне в робство? Когато децата й, които уж обичаш, гризат трева, докато ти обядваш с шампанско и хайвер?

Гласът му трепереше от гняв, ала това я вбеси още повече.

— Казвам ти, че не съм изоставила каузата. Казвам ти, че има и друг начин. Но вие, фенианците, не слушате, толкова сте жестоки, че усещате вкус на кръв по устните си. Няма да стане, разбери. Ще намеря друг път към мира в Ирландия. И когато успея, всички ще ми благодарите. Ако не сте мъртви дотогава.

Речта й бе изпълнена с такава страст, че той я погледна, сякаш не я бе виждал преди. Накрая, докато тя стоеше пламнала пред него, се отпусна и рече леко:

— Значи посоката е към Бристол.

— Защо Бристол?

— Защото оттам има ферибот към Кардиф.

Тогава Майлин разбра какво е намислил. Кардиф в Уелс бе крепост на ирландски поддръжници. Той искаше да я държи там, сред фенианците, докато отстъпи. Полазиха я тръпки. С Джони все имаше някакви оръжия. Не се съмняваше, че я обича, колкото и заблудена да бе любовта му. Щеше да се отнесе добре с нея. Ала фенианците, които не бяха влюбени в нея? Те щяха да направят, каквото е нужно, за да няма възможност тя да предаде добре обмислените им планове. А и си имаха методи за убеждаване, които можеха да размекнат и най-твърдите мъже.

Джони обаче каза, че фенианците я искат мъртва. Увери Дагет, че няма да ги допусне до нея. Не и докато самият Шеймъс Флин не му даде дума…

Тя замръзна. Всичко у нея като че ли секна, когато тя се взря в очите на Джони.

— И кой е в Кардиф? — попита предпазливо, като се ужасяваше от отговора.

— Шеймъс Флин.

Кръвта й се смръзна в жилите. Да се опълчи срещу Джони бе едно. Също и безликите фенианци… но Шеймъс Флин! Като да застанеш пред самия господ в деня на Страшния съд. Не можеше да го допусне. Ако стигнеше до Уелс, бе загубена. Цялата й сила и решителност не струваха нищо, пред яростта на Шеймъс Флин.

Трябваше да изиграе Джони. Да го накара да вярва, че й е все едно. Ако той знаеше колко е уплашена, би могъл да го използва като смъртоносно оръжие.

Майлин се засмя презрително.

— Мислиш, че се страхувам от Шеймъс Флин, когато става дума за душата ми? И какво следва, когато и той не успее да ме склони, както съм сигурна, че ще стане?

Той сведе поглед. По лицето му като че ли пробягна срам.

— Тогава следва Ирландия и отец Ку.

Удар под кръста. И да устоеше на тъмната сила на Шеймъс Флин, тя знаеше — не по-зле от Джони — че няма да може да преглътне срама да застане пред отец Ку и да изповяда какво е направила. Почувства съмнение и уплаха. Ако отец Ку е одобрил плана на фенианците, значи този план не може да е грешен. Тя ли грешеше? Толкова висока цена ли бе лорд Стенли за хиляди животи?

Майлин си спомни за децата в „Света Колумба“, червенокоси и мили, които й се усмихваха с невинна вяра в очите. Разчитаха на нея да се погрижи да са сити и стоплени. Как да застане пред тях? Как да обясни на тях, гладните, че на света има и други неща, важни точно колкото надеждата им за по-добро бъдеще? Неща, като честта например. Да отвръщаш на доброто с добро. Да не предаваш тези, които са повярвали в теб.

Но не бяха ли и фенианците повярвали в нея? Не се ли бе клел отец Ку, че тя ще им бъде гордост?

Не, точно там се целеше Джони. Да насади съмнение в ума й. Да я обърка и тя да не може да мисли.

— Даже и ти не можеш да паднеш толкова низко.

Нямаше смисъл да се преструва. Той знаеше, че ако трябва да се срещне с отец Ку, това ще я убие.

Джони не бе помръднал. Просто стоеше и я гледаше. Ала в очите му имаше решителност.

— Казах ти, момиче. Ще направя, каквото е нужно.

И тя си спомни всичко. Какво видя онази сутрин в Тайбърн Хил. Твърдата решимост, безчувствеността, която фенианците бяха вдъхнали на Джони в името на каузата. И разбра както никога преди. Той нямаше да се спре пред нищо. Даже и ако трябва да я използва, а после да я унищожи.

Глупачка, изкрещя без глас тя. Глупачка си, да вярваш на хубавите му думи и да му паднеш като безмозъчна женичка в ръцете. Глупачка си да повярваш, че можеш да докоснеш каменното му сърце и да откриеш отново момчето, което познаваше и обичаше.

Спомни си онзи далечен ден в Дъблин, когато идваше от смъртното легло на детето на О’Брайън. Поне имат семейство, бе изплакала. И Джони, който я бе сграбчил и я бе накарал да го погледне в очите. Ние сме твоето семейство!

Забравил ли бе той всичко това? Толкова ли държеше на идеала, че можеше да я мами по този начин? Да я съблазни, така че тя да си помисли, че я обича и желае, а всъщност да е само средство за постигане на собствените му цели? Да я захвърли нанякъде, я на Шеймъс Флин, я на отец Ку. Тоест на вълците. Как може да го прави? Как може мъжът, който твърди, че я обича, да я използва така жестоко?

Горчивината я задушаваше и тя не можеше да проговори. Почувства в очите й да се събират сълзи и гневно се обърна.

— Няма да го позволя — рече накрая, когато се бе овладяла. — Първо трябва да ме убиеш, за да ме заведеш в Кардиф, да не говорим за Ирландия.

— Не мисля. Смятам, че ще дойдеш по собствено желание.

— И какво те кара да мислиш така? — попита тя безстрастно, като дори не си даде труда да се направи на гневна.

Той се приближа зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Защото те познавам.

Майлин се отскубна и се обърна към него.

— Ако мислиш, че ще позволя това, значи не ме познаваш, както твърдиш.

— Ще видим. Междувременно, след като си толкова несговорчива, оставаш моя пленница. Надявах се да не става нужда, но ти не ми оставяш избор.

Той отиде до дисагите и извади въжето, с което й бе вързал ръцете предната вечер.

Тя отстъпи — китките й все още бяха изранени.

— Не, Джони. Няма нужда от това. Ще дойда.

Той я погледна строго.

— Ще обещаеш ли, че няма да се опитваш да избягаш? Помисли, преди да отговориш, момиче. Обещанията между нас са свещени. Помисли добре, преди да се закълнеш за нещо, което не можеш да изпълниш.

Майлин се чувстваше гневна и предадена, така че не можеше да го излъже. Глупачка, каза си отново и протегна ръце.

— Добре — рече той и започна да увива въжето. — Милото ми момиче, не ми я приятно да се отнасям с теб така. Но запомни. Ще направя, каквото е нужно.

Тя го погледна в очите с горчивина.

— И да не го знаех вчера, днес вече го знам.

В погледа му проблесна болка. Ала тя знаеше, че той ще последва зова на сърцето си, каквото и да стане. Така, за бога, щеше да стори и тя.