Катрин О’Нийл
Венчана за риска (20)

Деветнадесета глава

Джони се изправи рязко в леглото и това разбуди Майлин. Тя се надигна, притискайки отчаяно завивките към себе си, като мислеше, че са ги заловили. Ала пред тях стоеше Шеймъс Флин.

— Донесох ви някои дрехи — каза той. — Облечете ги и ми кажете, когато сте готови.

Той хвърли дрехите на леглото, излезе и затвори вратата след себе си. Майлин чувстваше припряността на Джони и бързо облече селските дрехи, които Шеймъс бе донесъл, като внимаваше да не нарани пулсиращото си от болка тяло.

Когато се върна, водачът хвърли продължителен изучаващ поглед към Джони. Косата му бе вече прошарена, но той все още притежаваше онзи напрегнат и прикрит поглед на преследван човек.

— Дъблин е в пълен хаос — каза Шеймъс и хвърли бегъл поглед към Майлин. — Преобърнаха целия град да ви търсят. Като че ли идва краят на света. Част от хората ми се опитаха да ме убият. Други започнаха да се нападат помежду си. Самият аз едва се измъкнах от засада. Тежки дни настъпиха, Джони. Но, кажи ми, какво се случи с лорд Стенли? Това не беше планирано.

Шеймъс звучеше като объркан преподавател, който мъмри най-добрия си ученик.

— Дагет нагласи всичко — обясни бързо Джони. — Разбра ли за срещата?

— Каква среща?

— Убедихме лорд Стенли да се срещне с теб, за да изгладите различията си. Дагет трябваше да уреди и ти да присъстваш. В действителност обаче, той въобще не е смятал да организира нищо. За него е било просто удобен случай да остане насаме с лорд Стенли и да го убие — поясни Майлин.

Очите на Шеймъс се бяха разширили.

— Защо му е било нужно да прави това?

— Защото той не желае мир — каза Джони и допълни: — Дагет има свои собствени налудничави планове да ме направи крал на Ирландия, като преди това избие половината от лондонската аристокрация. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам какво би означавало това.

— Катастрофа за Ирландия — поясни Шеймъс.

— Именно. Той смята, че сме твърде търпеливи, и реши да поеме нещата в свои ръце. Изостави нас, теб, изостави и всички наши планове. Казах му, че няма да участвам, но това няма да го спре. За теб е най-добре да се скриеш някъде, където Дагет не би те открил.

— Къде е той сега?

— Смятам, че вече е на път за Лондон. Има добре обучени хора, способни да извършат убийствата. Знам, че ще им даде сигнал, като взриви известен паметник — точно кой обаче не ми каза. Но когато това стане, хората му ще извършат убийствата и ще се измъкнат. Няма начин да разберем с колко човека разполага и къде са те. Единственото, което можем да направим, е да спрем Дагет, преди да им е дал сигнал за действие. Аз единствен мога да го сторя. Знам му навиците и мога да предвидя действията му.

— Все пак не забравяй, че толкова години си бил далеч от него — предупреди го Шеймъс.

— Наистина. Спомените ми може да са избледнели малко. Но това е единствената ни възможност. Първо обаче трябва да намерим начин да стигна до Англия.

— Ако те хванат, ще те обесят — промълви Майлин. — А дори и да го спреш, как ще накараш английските власти да ти повярват?

Шеймъс премисляше внимателно всичко чуто, впил проницателен поглед в Джони. Измина минута, преди да проговори. Гласът му прозвуча спокойно и замислено:

— Не съм сигурен. Всичко се разпада. Имам чувството, че в ръцете си държа конците на една малка гражданска война. Но все пак смятам, че има начин да те прехвърля в Англия. Ако не навреме, за да спреш Дагет, то поне малко след това. Но първо… — Шеймъс се вторачи в пода, след което вдигна поглед, сякаш бе стигнал до някакво заключение. — Има нещо, което трябва да знаеш. Днес ти ми направи голяма услуга, а може би дори спаси живота ми. Мисля, че е време да научиш нещо.

Майлин, обзета от прилив на слабост, седна на леглото и се загледа в Шеймъс, който бе пъхнал ръце в джобовете си и крачеше из тясната стая.

— Тази тъжна история започна преди много години. Имаше една жена — най-прекрасната жена, която някога си виждал. Казваше се Мери. Приказно момиче със закачливи очи. В усмивката й грееше ангелски пламък. Обичах я с цялата си душа и сърце. Единствената жена, която някога съм обичал — той замълча, извръщайки глава така, че те не успяха да видят погледа му. След кратка пауза добави: — Това бе дъщерята на Лиъм О’Дули.

— О’Дули — копиеносецът?

— Същият. Един от първите членове на организацията и същевременно истински патриот. Мери го обичаше всеотдайно и правеше всичко за каузата ни. Той бе мой наставник, също както аз сега на теб, Джони. Разбираш какво значи това.

— Напълно — отвърна тихо Джони.

— О’Дули бе вкаран в затвора приблизително по времето, когато тази история започна. Очакваше го бесилото. Мери, разбира се, бе отчаяна и готова на всичко, за да го спаси. Един ден, докато вървяла по улицата, покрай нея минала каляска. Спряла и един мъж подал глава от прозореца и се взрял в нея, сякаш вижда прелестно видение. Красотата й го поразила като светкавица.

— Кой е бил мъжът? — попита Майлин, опитвайки се да разбере накъде бие Шеймъс.

— Лорд Уитни. Баща му още не беше умрял, така че той не бе наследил мястото му в парламента. Обичаше да посещава чужди места. По това време бе първи помощник на вицегубернатора на Дъблин. Мери знаеше кой е и не искаше да има нищо общо с него. Въпреки че бяхме преследвани, разбираемо е, че си бяхме дали взаимно обещание. Но лорд Уитни я ухажваше по всякакъв възможен начин. Опитваше се да я очарова. Правеше й подаръци. Ласкаеше я. И въпреки всичко тя го отблъскваше. Ала с приближаването на деня, определен за екзекуцията на баща й, започна да вярва, че лордът може да й помогне. И така се омъжи за него.

— Омъжила се е за лорд Уитни? Но аз не съм чувал да се е женил за ирландка.

— За това има причина, до която ще стигна по-късно. Омъжи се за него и разби сърцето ми. Но все пак я разбрах. Тя пожертва себе си, за да спаси живота на баща си. В деня след сватбата казала на лорда коя е в действителност, като смятала, че той ще измъкне тъста си от затвора. Не е нужно обаче да ви казвам, че лорд Уитни побеснял. Той много добре съзнавал, че ако се разчуе за брака му с дъщерята на О’Дули — най-големия, според него, престъпник в историята на Ирландия — това би съсипало кариерата му и би го направило за посмешище в Англия. Така той я изритал от дома си. Обляна в сълзи, тя дойде при мен и молеше за закрила и убежище. Разбира се, не ми призна, че го е подтикнала да се ожени за нея — знаеше какво ще й кажа, ако узная. Но аз познавах начина на мислене на семейство Уитни и съзнавах, че трябва да действам бързо.

— Какво направи тогава? — попита Джони.

Шеймъс продължаваше да крачи из стаята.

— Първото нещо, което Уитни се опита да направи, бе да се добере до документите за женитбата. Но аз го бях вече изпреварил. Вярвах, че ще дойде ден, когато мога да се възползвам от тях, за да го изнудвам. След като не успя да постигне това, Уитни реши да напусне Ирландия и да покрие следите си. Завърна се в Лондон и побърза да се сгоди за английско момиче от една от най-известните фамилии.

— Но това значи двуженство! — възкликна Майлин.

— Двуженство, но само ако светът научеше. А той бе твърдо решен да не допусне това да се случи. А и какво, ако все пак историята с Мери излезе наяве? Нейната дума срещу неговата. Той смяташе, че документите, доказващи брака му с нея, са загубени. На кого щяха да повярват тогава? И така се пресели в Индия, докато все още можеше да направи това спокойно, като взе и новата си съпруга. Безспорно постъпката му бе продиктувана от желание да избегне публичен скандал или по-подробно вглеждане в браковете му. Аз обаче знаех нещо, за което той и не подозираше — Мери бе бременна от него. Бях с нея през онази ужасна нощ на раждането. Тя умря, дарявайки живот на сина на лорд Уитни.

Стаята се изпълни с мъртвешка тишина. Последните думи на Шеймъс още отекваха. Нито Майлин, нито Джони проговаряха, за да не нарушат магическото мълчание.

— След като тя умря, прочетох, че Уитни се готви да замине за Индия. Така че веднага се озовах в Лондон. Успях да го хвана точно когато се качваше на кораба. Издърпах го настрана и му казах: „Тя умря. Но ти имаш син. Не се опитвай да го намериш, защото никога няма да успееш. Но ти обещавам, един ден, синът ти ще използва твоето име, за да си отмъсти“.

Тишината отново изпълни стаята.

— След като втората му жена забременяла, Уитни се почувствал уязвим от първородния си син и се опитал да открие къде е. Но никога не успя. Аз дадох детето на акушерката, за да го отведе в едно сиропиталище, където да мога незабелязано да го наблюдавам през годините. Поръчах й да го отведе при отец Ку.

Майлин почувства, че й прилошава. Трябваше да се подпре на рамката на леглото, за да не падне.

Шеймъс бръкна в джоба си, след което им подаде някакви пожълтели от годините листа.

— Истината.

Настъпи продължително мълчание, през което Джони се взираше в току-що поетите листа. Накрая попита с треперещ глас:

— Кое беше детето?

Шеймъс го погледна в очите.

— А ти как мислиш?

 

 

По-късно през нощта Шеймъс се върна, придружаван от четирима мъже, двама, от които носеха големи сандъци на гръб. След като ги поставиха на пода, той поясни, сочейки към сандъците:

— Вашето прикритие. Всеки един от вас ще влезе в сандък и така ще бъдете натоварени на кораб като багаж. Когато корабът — „Галуей“ — е вече в открито море, един човек ще дойде в багажното и ще ви пусне. Ще го последвате до едно старо отделение за амуниции, което вече не се използва. Допреди двадесет години „Галуей“ бе военен кораб, след което бе продаден, тъй като стана излишен. Така че отделението за амуниции вече не се използва. Ще останете там, докато човекът се върне отново за вас и ви заключи обратно в сандъците. След като ви разтоварят, ще ви отведат в сигурна къща в Ърлс Корт. Там ще предадете това писмо на Кийнън О’Флеърти.

— Но О’Флеърти мрази Джони — възпротиви се Майлин. — Кой казва, че няма да стреля, преди да задава въпроси? Не вярвам да е доволен от факта, че в момента Джони е най-големия герой на Ирландия. Положително би се възползвал от случая да се отърве от съперника си.

— Кажете му, че носите писмо от мен — отвърна Шеймъс с типичната си сериозност. — Това ще го накара да държи пръста си далеч от спусъка. А сега вървете.

Майлин погледна сандъците с отвращение. Да седят натъпкани в тях в продължение на часове, а като се вземе предвид и състоянието им… ала съзнаваше, че това е единствения безопасен начин, защото всички кораби се претърсваха.

— Пробихме дупки за въздух ниско долу, там трудно ще ги забележат — обясни един от мъжете. — Ако усетите, че се задушавате, просто доближете нос до дупките и поемете дълбоко въздух. Вярвам, че ще се справите.

Мъжете отместиха капаците на сандъците. Вътре бяха не по-големи от метър на метър и нещо. Майлин погледна притеснения Джони.

— Не ми харесва идеята да пътуваш. Не смятам, че си в състояние да го направиш.

Тя се доближи до него и пое ръцете му в своите.

— В състояние съм — увери го тя. — Ако искаме да надхитрим Дагет, ще трябва да действаме заедно. Не забравяй, че го познавам не по-зле от теб. И, любов моя, сега, когато отново си до мен, не бих те изоставила за нищо на света.

Той я целуна с напуканите си устни. Майлин прокара пръсти през гъстата му черна коса, единственото нещо от предишния мъжествен Джони, както тя винаги го помнеше. Сякаш възродена, влезе в сандъка и се сви в него. Капакът се затвори отгоре й. Изведнъж я обзе паника. Почувства колко е глухо и тъмно да бъдеш затворен в такова малко пространство. Опита се да си наложи да диша дълбоко и ритмично. Едно вдишване — едно издишване. Вдигнаха сандъка, тя политна в него и удари наранения си гръб в дървените му страни. За да не извика от болка, прехапа устни толкова силно, че усети вкуса на кръв.

— Бог да закриля вас и тези, които са с вас, по време на пътуването ви — чу тя гласа на Шеймъс.

Вдигнаха сандъка и я понесоха из тихите, тъмни нощни улици. В началото се клатушкаше наляво-надясно, но постепенно започна да свиква да се крепи с ръце, опрени в стените му. Чудеше се как Джони, толкова по-едър от нея, понася това пътуване.

По някое време Майлин усети леко тупване — сандъкът бе на земята. Зачака, заслушана в шума на товаренето отвън. Скоро бе отново вдигната от здравите ръце на докерите, които я отнесоха по подвижния мостик и надолу по някакви стълби. Полагаше отчаяни усилия да не мърда, за да не събуди подозрение. Още едно глухо тупване. Гърлени гласове. Затваряне на врата и тишина.

Майлин не знаеше колко време вече стои така. Усети, че корабът отплава. Стомахът й бушуваше заради липсата на свеж въздух и клатушкането по морската повърхност. Най-накрая чу една врата да се отваря. В ключалката на сандъка се завъртя ключ. Вдигнаха капака и в тясното пространство проникна бледата светлина на багажното отделение. Навсякъде наоколо бе струпан багаж. Слаб червенокос мъж отвори сандъка и на Джони, който се изправи схванато и протегна ръце.

С пръст на устните мъжът ги поведе из тъмните коридори към една отдалечена врата. Отвори я и ги въведе вътре, като им направи отново знак да мълчат. Майлин съзнаваше, че ако ги заловят тук, ще бъде просто ужасно.

Складът за амуниции бе целият в празни рафтове, на които преди време бяха стояли множество карабини. Джони се отпусна на пода, изпъна с облекчение дългите си крака и протегна ръце към Майлин в мълчалива подкана. Тя се настани до него и се почувства защитена в здравата му прегръдка.

Опитаха се да починат, съзнавайки добре, че силите ще са им нужни по-късно. Майлин, все още отпаднала, склони глава на широкото му рамо и затвори очи. Усети топлината на тялото му. Ала в този момент я полазиха студени тръпки. Отвън по коридора отекнаха стъпки. Двамата притаиха дъх и зачакаха в напрегнато мълчание. Отдъхнаха си с облекчение, едва когато стъпките заглъхнаха.

Майлин обаче не намираше покой. Съзнаваше много добре цената, която ще трябва да платят, ако бъдат заловени. Ако хванеха Джони, веднага щяха да го обесят.

— Ти трепериш — обърна се той към нея с нежен, шепнещ глас. — Страх ли усещам?

— Не. Привикнах към опасността. Просто преосмислях всичко случило се досега. Не мога да живея с мисълта, че една малка грешка би коствала живота на човека, който истински обичам. Страхувам се за теб повече, отколкото някога съм се страхувала за себе си.

— Мисли си за времето, когато всичко това ще свърши, когато ще постигнем целите си — промълви той.

— И какво ще стане тогава?

— Ще се оженим — ти и аз. Ще прекараме остатъка от живота си заедно. Ще се будим заедно сутрин до края на дните си. Уверявам те, че ще надживея всичко, което трябва да понесем сега, само за да мога да се насладя на удоволствието да виждам лицето ти на възглавницата до мен.

Думите му я трогнаха. Почувства прилив на топла наслада, като че току-що бе изпила чаша прекрасно вино.

— О, Джони, кажи ми какво ще бъде, когато сме мъж и жена.

Усети дъха му, топъл и сладък, докато той й редеше една приказна картина на бъдещето, долепил устни до ухото й. Почти забрави, че скоро отново ще трябва да влезе в проклетия тъмен и тесен сандък.

 

 

Два дни по-късно корабът акостира в Портсмут. Късно през нощта Майлин и Джони бяха извадени от сандъците и тайно свалени от кораба с помощта на същия човек, който им бе помогнал и преди. Чакаше ги карета, която да ги отведе до Лондон. На зазоряване бяха в Ърл Корт. След първоначалния отказ, Кийнън О’Флеърти се съгласи да им помогне.

— Нелоялността трябва да бъде наказана — съгласи се той накрая.

Двамата прекараха остатъка от седмицата в безуспешни опити да открият местонахождението на Дагет. Кръстосваха улиците в търсене на хора, съпричастни на делото, но не успяха да открият никой, който е чувал или знае нещо за плановете му. Бе прикрил така успешно намеренията си, че дори и най-приближените на Шеймъс Флин не бяха чули нещо повече от слухове. Издириха и Джеймс — приятел на Майлин от времето, когато действаше, предрешен като кочияш на лорд Стенли, надявайки се, че той ще може да им даде някакви сведения. Но и той, както всички останали, бе в пълно неведение.

Обезсърчаваща седмица. Джони и Майлин трябваше да внимават да не бъдат разкрити. Прекарваха времето си на сигурно място в къщата, в размисли, къде Дагет може да е планирал взрива. Кой паметник може да е избрал? Може би Националната банка? Парламентът? В главите им се въртяха стотици предположения, но изпратеха ли човек да разпитва за подробности, стигаха отново до задънена улица.

В нощта преди деня, когато Дагет трябваше да даде сигнал за действие, Джони бродеше в нервна възбуда из стаята. Беше се възстановил и синините бяха вече само малки тъмни петна по кожата му. Лицето му не бе вече подпухнало от нанесения побой, а раните изглеждаха като незначителни драскотини. Майлин също не се превиваше от всеки допир на дрехите до гърба й. Единствено не им достигаше сън, тъй като отчаяните опити да открият следа, която да ги отведе до Дагет, не им даваха покои.

— Усещам, че сме близо, но нещо ми се изплъзва — промълви Джони замислено. — Може би полагаме твърде много усилия. Сигурно е нещо толкова очевидно, че просто го пропускаме.

— Или може би не го познаваме толкова добре, колкото смятахме — възрази Майлин. — Като си помислиш само, че е подготвял всичко в продължение на години и никога не се издаде. Смятам, че Дагет има много тайни, за които дори и не предполагаме. Може би ни е позволявал да знаем само толкова, колкото е смятал за необходимо.

Джони се замисли за момент, прокарвайки палец през гъсто наболата си брада.

— Не вярвам. Познавам Дагет много преди теб. От деца сме заедно. Той ми вярваше. Той ме обичаше. И ако нещо е разбъркало съзнанието му, то аз наистина не зная какво е то. Но имаше време, когато познавах Дагет така, както не бих могъл да познавам и собствения си брат. Той иска да ме накара да отгатна къде ще бъде взривът. Какво го кара да смята, че ще успея да разбера? Само ако разполагах с някаква следа…

— Това не ни води доникъде. Експлозията, където и да е, ще бъде утре, точно по обяд. Трябва да направим нещо. Не можем просто да си блъскаме главите върху една и съща изтъркана теория.

— И какво предлагаш тогава?

Тя замълча. Напрегнат, той нервно се обърна към нея.

— Какво ще правим тогава?

— Смятам, че трябва да уведомим самата кралица Виктория.

Джони се втренчи в нея.

— Шегуваш се!

— Не! Просто ще отидем и ще я предупредим за плана на Дагет. Така тя ще може да предупреди и останалите благородници. Не е ли по-добре да ги стреснем малко, отколкото да наблюдаваме касапницата, която ще настъпи поради мълчанието ни.

— Съзнаваш ли какво говориш? Хората, с които Дагет разполага, са патриотично настроени ирландци, точно като теб и мен. Положително им е казал, че действат по нареждане на Шеймъс Флин. И да предупредим все пак кралицата, тя едва ли би била способна да предотврати неизбежното. Дори и да успее, много от тези смели мъже и жени ще бъдат избити заради това, което ще кажем. Не можем да ги предадем просто така.

— Трябва! Помисли за всички онези, които ще измрат, ако заговорът не бъде предотвратен. Шеймъс го каза сам. Ако Дагет успее, това би означавало гибел за Ирландия. Безсмислена касапница, чиито размери трудно можем да си представим.

Джони й хвърли остър поглед.

— Смятам, че най-много се страхуваш да не заколят твоята приятелка кралицата.

Майлин повдигна предизвикателно брадичка:

— И какво, ако е така? И тя е човек, нали? Има сърце, лице, душа. Нали не смяташ, че страда по-малко от мен или теб?

Той я гледаше мълчаливо.

Тя го доближи и хвана ръцете му здраво в своите.

— Джони, трябва да мислиш по-широко. Вече не сме деца. Съдбата на две държави лежи върху плещите ни. А развръзката е утре. Виктория ме познава и ме харесва. Ако успеем да се доберем до нея, преди да ни заловят, вярвам, че ще чуе това, което имаме да й кажем. Ще се възползваме и от оръжието, което Шеймъс Флин ни даде.

— За какво оръжие говориш?

— Ще й кажем, че ти си сина на лорд Уитни.

Джони не каза нищо, но Майлин съзря огънче, което припламна в очите му.

— Не съзнаваш ли, че това, което Дагет смята да направи, е грешно? — продължи тя. — Грешно за Ирландия, за Англия, за всички нас. Дотолкова си свикнал да пазиш единствено себе си, че не можеш да осъзнаеш истинската заплаха. Надявам се, че няма да се наложи тези смели мъже да умрат. Вярвам, че когато нещата излязат наяве, те ще съумеят да се разпръснат, преди да е станало твърде късно. Но ако все пак умрат, Джони, то Дагет ще е виновен за това, а не ние.

Той пусна ръката й и прокара пръсти по разрошената си коса.

— Имаме само няколко часа на разположение, Джони. Ти си този, който трябва да реши.