Катрин О’Нийл
Венчана за риска (10)

Девета глава

— Тост за героя на деня!

Майлин изгаряше вътрешно, когато Уелският принц стана с чаша вино в ръка. По цялата маса в имението на Хелмзли видните гости го последваха, като вдигнаха чаши и възкликнаха: „Лорд Уитни!“ със същия ужасен трепет, който обръщаше стомаха на Майлин, откакто се върнаха. Кристалът мелодично звънтеше, докато Джони се покланяше скромно и изискано. Тя отпиваше от шампанското и си мислеше, че последното нещо, което иска, е да присъства на този фарс. Искаше й се да изплюе вносното „Перие жуе“ в усмихнатото лице на почетния гост. Но как да го стори, когато самият престолонаследник вдигаше тост?

— Винаги съм бил горд от дързостта на нашите прекрасни англичани — продължи принцът. — Но никой още не бе олицетворявал тази велика традиция, както лорд Уитни.

В цялата огромна трапезария лицата на гостите — висшата аристокрация и местните благородници от съседните съсекски имения — се зачервиха от удоволствие и гордост. Същите светила бяха станали свидетели на унижението на Роджър, когато му откраднаха булката. Всеки един от тези велможи, диктуващи правилата на играта, беше почувствал отмъкването на бъдещата снаха на Хелмзли като лична обида. А сега гледаха на лорд Уитни със смесица от мъжка завист и страхопочитание, докато съпругите и дъщерите им се изчервяваха и възнаграждаваха героя с тайнствени усмивки на копнеж.

Всички, освен Роджър, който остана хладен и официален по време на цялото празненство.

Майлин го погледна скришом и осъзна, че неудоволствието му е не по-малко от нейното собствено. Под учтивата фасада, закърмена у него с майчиното мляко, прозираше внимателния, ревнив поглед на мъж, изложен в публичен скандал. Когато не гледаше към Джони кръвнишки, като че искаше да го убие, той стрелкаше Майлин с въпросително сбърчено чело. Очевидно подозираше нещо, но какво — страх я бе да предположи.

Сега той отпиваше от шампанското си тъй, сякаш то можеше да го отрови. Сетне, когато глъчката позамря, заговори с надутия тон на човек, обръщащ се към някого, когото още не може да признае открито за свой враг.

— Наистина, лорд Уитни, и аз ви дължа благодарност за връщането на моята невеста.

Джони се облегна назад с пренебрежителна лекота.

— Няма нищо, милорд. Сигурен съм, че щяхте да я спасите и сам, ако не бяхте задържан в Лондон по същото време.

Роджър се изчерви при повторното намекване, че е стоял със скръстени ръце и се е занимавал с по-спешни дела, докато славният лорд Уитни е преобърнал страната надолу с главата, в търсене на невестата му.

Да се мушне под масата и да се скрие! Майлин почувства напрежението в стаения дъх на гостите, в собствения си трепет. Раменете й пулсираха от усилието да седи изправена през цялото това време, а лицето й пламтеше зачервено. Ала усмивката на Джони бе дружелюбна, маскираше хапливите забележки като комплименти, а гостите, вцепенени от възхищение, предпочитаха да ги възприемат като такива.

— Ужасно сме ви благодарни, лорд Уитни — разливаше се Катрин Хелмзли. — Просто не можете да си представите колко ни беше страх за бедното ни момиче.

— Точно така — извика Уилям, докато прислужникът доливаше чашата му. — Длъжници сме ви, добри човече. Не се и надявахме да видим момичето си повече. Какви ужасии ни минаха през главата, нямате си и представа.

— Мисля, че имам поне малко… — рече Джони измамно мило.

Майлин отново почувства погледа на Роджър да я пронизва като с нож. Да върви по дяволите този Джони! Трябваше ли да я гледа с този премрежен поглед, който разкриваше тайни, които той самият не искаше да изрече?

— Какви щастливци сме, че успяхте да я намерите, преди онези ужасни хора да опозорят честта й — додаде Катрин.

Това последното бе особено унизително. Точно тази сутрин падението на Майлин стана пълно, когато видя водещото заглавие на „Таймс“:

„ГЕРОЯТ ПОБЕЖДАВА ПОХИТИТЕЛИТЕ БУЛКАТА ВЪРНАТА НЕПОКЪТНАТА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ СЕ УКРИВАТ ОТ ЗАКОНА“

Непокътната, най-вече. Арогантността на уверението на Джони я вбесяваше не по-малко от това да се прави на герой, при положение, че я е отвлякъл именно той. Нахално копеле, да разиграва такъв театър и да се хили скришно през цялото време.

При погледа, който й отправи, някои от дамите потрепнаха зад ветрилата си. Ясно бе какво имаха предвид. Всяка от тях би посрещнала с отворени обятия възможността да бъде „покътната“ в галантните обятия на лорд Уитни. Всички погледи се впериха в нея, питайки се за кой ли път, дали пък случайно не се е поддала на покоряващия му чар. Наоколо нямаше жена, която да смята, че притежава душевната сила за подобна жертва.

Тайните им споглеждания довършиха кошмара от този уикенд. Катрин покани Джони в Гринууд заедно със семейството, Майлин трябваше да изтърпи компанията на любопитните си приятелки, които бъбреха и й задаваха точно въпросите, които се опитваше да избегне. Бъдещата й свекърва бе сметнала, че точно те ще отвлекат вниманието й от грижите. Едно последно забавление, преди всички да се пренесат в града за деловия сезон и откриването на парламента следващата седмица. Така че тя изпълни къщата с бъбриво веселие и планираше уикенда с усърдието на генерал, който провежда военни маневри.

Господ да ми е на помощ, мислеше си Майлин. Това няма ли край!

Принцът говореше с поглед, вперен в нея, така че тя трябваше да премигне, за да се върне в реалността.

— … нещо, което можем да сторим за вас, само ни уведомете. Кралицата, макар и в усамотение, изрази ужаса си от зверството, извършено над вас. Тя ви моли да я посетите в удобно за вас време, за да може лично да ви изрази загрижеността си и благодарността, че сте се върнала жива и здрава.

— Нейно величество е твърде любезна — промърмори Майлин.

— Тя ви хареса по време на посещенията ви. Често е забелязвала какво добро сърце имате. „Да бяха всичките ми поданици толкова мили и внимателни към своята кралица“, казва често. И поканата й е най-искрена, уверявам ви.

Майлин отново почувства угризения. И Виктория, и синът й, гальовно известен като Бърти, бяха мили и услужливи към нея през време на престоя й в Лондон. Бърти бе известен покорител на женски сърца, ала предпочиташе омъжени жени и се отнасяше с нея като добър, голям брат. А жена му, Алекс, често самотна във втория си дом, бе търсила приятелството й неведнъж.

— Моля ви, предайте почитанията ми на кралицата и я уверете, че ще се постарая да я посетя.

— Дали това е началото, или е зряла радикална проява? — попита Джони, докато Майлин го стрелна с учуден поглед.

— За бога, надявам се, че не! — отвърна лорд Ейвъри, млад член на парламента, чиято единствена мисия бе да впечатли лорд Стенли. — Какъв абсурден акт, да се нахвърлиш на беззащитна жена. Точно това може да се очаква от тези чудовища.

— В безопасност ли сме всички? — продължи Джони сухо.

— Ясно е — включи се лорд Стенли, — че трябва да се вземат още мерки срещу тези зверове.

— Точно така, точно така — запригласяха мъжете.

— И като си помислим само, че има парламентаристи, които мислят, че онези заслужават независимост — рече Джони.

Майлин го изгледа подозрително. Очевидно той ги предизвикваше. Но как ли щеше да свърши?

— Представете си — свобода за тези диваци!

— Глупости! Немислимо е. Протести ще има отвсякъде.

— Заслужават — рече лорд Ейвъри с отвращение — само малко английска стомана в задниците.

Лорд Стенли се размърда на мястото си.

— Моля ви, милорд. Тук има и дами.

— Прав сте. Извинявам се. Винаги се разгорещявам по този проблем.

— Всички знаем, че ирландците са низша раса. Чифтосват се вътре в собствените си семейства. А свещениците ги насърчават.

Майлин се привдигна, вбесена от такава дръзка лъжа. Ала когато очите й потърсиха тези на Джони, той просто я гледаше с леко повдигнати вежди.

— О, едва ли, лорд Доусън — извика Катрин.

— Знам го от сигурни източници. Със собствените си роднини!

— Определено низша раса. Определено.

— И ако си мислят, че ще повлияят на позицията ми относно автономията, като отвлекат дъщеря ми, жестоко се лъжат — обяви лорд Стенли.

— В Индия се носи слух — включи се Джони, — че когато ние, англичаните, сме били още диваци, ирландците са били цивилизовани, с култура и литература, способни да конкурират всички други на континента. Затова, казват те, ние, англичаните, толкова искаме да доминираме над ирландците. Изпитваме комплекс за малоценност и се мъчим да изтрием лошите спомени, като ги държим в робство.

Възцари се мъртвешка тишина, докато хората около масата възприемаха това малко предателство.

— Добре — рече лорд Ейвъри накрая. — Какво очаквате от индианците? Ирландците са същите. Без нас те просто ще се разпаднат.

— Чели ли сте теориите на професор Зифреди? — попита лейди Ейвъри, жена, известна с особените си литературни вкусове. — Той твърди, че ирландците имат намален умствен капацитет. Докато черепите на останалите хора растат с годините, то тези на онези кръвосмесители, ирландците, се смаляват.

Майлин почувства как гнева я изгаря отвътре. Как можеше тази жена да говори за кръвосмешение, след като сред аристокрацията то се срещаше толкова често! Как й се дощя да разкрие на вещицата, как двама ирландци се подиграват с тях под самите им носове! Ала тя почувства погледа на Джони и разбра, макар и малко късно, че той е възнамерявал точно това. Да й покаже с що за дребнави предразсъдъци и омраза си имат работа. Гневна на всички, тя отпи от виното, за да се поуспокои.

— Стига сме приказвали за ирландците — каза Катрин. — Бедната Майлин, не виждате ли колко е притеснена. Не й ли стига ужаса в ръцете на онези негодници?

— Как можах да забравя? — додаде лейди Ейвъри. — Родителите ти са загинали от ръцете на ирландците, нали?

Майлин си изпи чашата до дъно, за да не каже нещо, за което после ще съжалява.

— Прости ни. Колко сме лоши да повдигаме въпроса в твое присъствие.

Но не те го бяха сторили, а Джони. Катрин предложи всички да се оттеглят в салона. Докато гостите се тълпяха в коридора, Майлин се задържа отзад. Забеляза, че Джони стори същото. Когато всички отминаха, тя се нахвърли бясно върху него.

— Нарочно го направи!

Той вдигна рамене.

— За да ти покажа с какво ще се сблъскаш, ако те обхване порив за откровения. Това е човекът, с когото си имаш работа. Не го забравяй.

— Прав си. Атмосферата не е благоприятна, защото ти ги накара да се разбеснеят срещу ирландците. Но аз ще намеря подходящото място и време. И лорд Стенли ще разбере.

Той пристъпи към нея и я загледа гневно.

— Ще разбере, а? Не осъзна ли от този разговор, какво ще разбере?

Точно тогава Роджър се появи на вратата.

— Чакаме — рече той глухо.

— Да, идваме — отвърна Майлин.

Той постоя, после се поклони официално и изчезна. Майлин се обърна бързо към Джони и изсъска.

— Взел си на мушка Роджър, откак сме се върнали.

— Ще получи и нещо повече от думи, ако пристъпи на крачка по-близо до теб.

— Много глупаво от твоя страна да се опитваш да ме сплашиш с подобен театър. Приключвам с женитбата веднага щом се приберем в Лондон. Ако трябва, ще избягам с Роджър. Не можеш да ме спреш.

— Ще видим.

— Нищо не можеш да направиш. Свършиха ти се номерцата, Джони. Ще се оженя за Роджър. Ще кажа на лорд Стенли истината. Вярвам му. Знам, че мога да го убедя. А той, на свой ред, ще ми помогне да убедя Роджър. Вие с Шеймъс Флин можете спокойно да вървите по дяволите.

Тя тръгна да излиза, но той я хвана за ръката и я задържа с пръсти, впити в плътта й.

— Ще кажеш на Стенли само през трупа ми — изръмжа той. — Или през неговия.

 

 

Майлин скоро осъзна каква грешка е направила, като е признала плановете си пред Джони.

Преди години, в сиропиталището, той бе нейния единствен душеприказчик. Споделяха си тайни, които не казваха на никого другиго. Станало й бе навик да обсъждат всичко. А сега, когато бяха в конфликт, тя сякаш не можеше да се сдържи да му издава неща, които би трябвало да запази за себе си. Може би, мислеше си, това идваше от годините в Англия, когато не можеше да говори с никой, посветен в тайната й. Прекрасно бе, разбираше сега, че е можела да говори открито с Джони, без да прави сметка какво е казала. Ала отново й се припомняше колко променен е той. Момчето, което пазеше признанията й за себе си, се бе превърнало в мъж, напълно способен да използва тайните й срещу самата нея.

Започна се на следващата сутрин. Прислугата бе на крак от зазоряване и подготвяше къщата за новия ден. Много от гостите станаха към осем, мъжете в леки туидени костюми, жените в пастелни сутрешни рокли, по-малко официални от градските, всички готови да се възползват от разцъфващата пролет. Когато Майлин се присъедини, миризмата на бекон и прясно запарен чай се разнасяше из коридорите на старата къща — убежище за фамилията Хелмзли вече цели осем поколения. Гостите я приветстваха от масата, поинтересуваха се за здравето й и посочиха количката, пълна с яйца, бекон, сьомга и купчина горски ягоди със сметана. Ала когато тя посегна към чайника с шарен похлупак, Джони стана и я спря.

— Трябва да сте уморена — рече той учтиво. — Позволете ми да ви сервирам.

Не можа да откаже. Ала когато той й донесе чаша димящ чай и блюдо с лакомства се спря и я възнагради с тайнствена топла усмивка.

— Колко мило от ваша страна, лорд Уитни — забеляза Катрин, грейнала в ролята си на домакиня. — Какви добри маниери. Без съмнение в Индия възпитават джентълмените по-добре, отколкото по нашите земи. Смея да кажа, че собствените ни съпрузи би трябвало да си вземат бележка.

Жените кимнаха със завист към Майлин, а лейди Ейвъри додаде:

— Трябва да отворите школа, милорд. Академия на лорд Уитни по добри маниери. Аз, например, ще запиша лорд Ейвъри тутакси.

Жените се захихикаха и заваляха други весели предложения, докато мъжете сумтяха, протестираха и защитаваха собствената си галантност, в духа на веселото оживление. Тази сутрин всички бяха в добро настроение и очакваха с нетърпение забавния уикенд. Всички, с изключение на Роджър, който показваше неудоволствието си от тъй наречената галантност на лорд Уитни, като обръщаше особено внимание на сьомгата си.

Майлин яде малко и през цялото време се чудеше, какво ли е намислил Джони, че афишира така публично връзката си с нея. Не й харесваше. Усещаше гнева на Роджър. Ако Джони продължеше в същия дух, можеше и да избухне. И тогава какво?

Като че точно това бе и идеята.

Когато се настаниха, разговорът се завъртя около лова на лисици, планиран за следващия ден. Този лов се оказа най-голямата страст на английския джентълмен. Всъщност, никой англичанин не би се и нарекъл джентълмен, без да е надарен в тази област. Като че ли политическите назначения напоследък се даваха не на най-квалифицираните мъже, а на тези, които имаха опит в лова и забавленията, които пък неизменно вървяха заедно.

— Чувствам вече как кръвта кипва във вените ми — извика лорд Ейвъри и потри ръце в трепетно очакване. — Няма нищо по-добро от един хубав лов, когато искаш да се почувстваш жив.

— Не можем ли да отидем днес? — попита друг ентусиаст.

— Драги ми господине — включи се Катрин, — да не искате да развалите идеалния ми план? Не, ловът е предвиден за утре и ще се състои точно тогава.

— Но ако ви се иска движение — предложи лорд Хелмзли, — ще отидем да пояздим. Да отстреляме фазани за обяд, а? Не мисля, че това ще разстрои плановете на жена ми.

— О, фазани за обяд — каква чудесна идея!

Всичките запалени ездачи, мъжете довършиха закуската и отидоха да се подготвят. Някои от жените настояха да се присъединят. Майлин, като видя, че лорд Стенли се кани да отиде, реши също да го направи. Може да успее да го дръпне настрани и да поговорят.

Ала Джони отгатна намеренията й. Когато тя излезе, конярите бяха изкарали оседланите жребци и гостите вече се качваха. Преди да си избере кон, Джони вече й водеше една лъскава кобила и със закачливо пламъче в очите й помогна да се качи. И докато яздеха в свежата селска утрин, остана неизменно до нея, като обсъждаше лениво пасищата на имението Гринууд. Колчем се опиташе да го зареже, заради лорд Стенли, той я пресрещаше и правеше някакъв празен коментар, който я заставяше да бъде учтива, даже често се навеждаше да й прошепне нещо на ухото.

Мъжете стреляха по фазани, а жените изостанаха да ги чакат. Джони също отказа да ловува под предлог, че си пази силите за следващия ден. Майлин обаче не се заблуди.

Докато кучетата, ободрени от разходката, припнаха да донесат отстреляните птици, тя използва възможността и се нахвърли върху него.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Мислех, че е очевидно — отвърна той без игривия куртоазен тон от сутринта. — Следя те по петите. Всяка твоя стъпка.

Гневът й я подтикваше да го зашлеви. Ала му се усмихна игриво:

— А какво възнамеряваш да правиш на лова утре, ако смея да попитам?

Очите му я стрелнаха и се присвиха опасно. Тя знаеше какво мисли той относно английската мания, да се ловува заради самия лов. Джони поначало бе мекосърдечен към невинните животинки, избивани за удоволствието на глупците. Веднъж, когато беше на дванадесет, преби до смърт едно по-голямо момче, защото онзи бе малтретирал бездомно куче. С Дагет бяха принудени да го извлекат, преди да е убил окървавения си противник. Когато се успокои, така обикна бедното животинче, че се грижи за него до смъртта му след години.

— Ще се занимавам с това, когато му дойде времето — отвърна той кратко.

Гостите в Гринууд обаче говореха само за лова. По пътя обратно обсъдиха всяка подробност — вятъра, терена. По време на следобедния чай пък планираха стратегия. И когато дамите отидоха да играят крикет на моравата, джентълмените се присъединиха, за да гледат и обсъждат като малки момчета, които очакват с нетърпение десерта си. Даже Уелският принц изглеждаше въодушевен от перспективата.

Майлин, която знаеше да играе крикет по необходимост, но не беше много добра, гледаше как Джони все повече утихва. После, докато си чакаше реда, чу Уилям Хелмзли да казва:

— Като наш почетен гост, лорд Уитни, мисля, че ще е редно да поведете хайката утре. Обикновено предлагаме това на принца, но и той е съгласен, че като награда за героизма ви, високата чест трябва да се даде именно на вас.

— Точно така — потвърди принцът. — Като благодарност за патриотизма ви, сър.

Майлин наблюдаваше Джони отблизо. Напълно спокоен, той се поклони и благодари. Ала когато зае място по реда си, тя видя как пресича моравата с решителна крачка.

Когато стигна до нея, той я прихвана отзад и пое ръцете й, сякаш да й покаже как да завърти стика. Гневът му обаче се чувстваше.

— Ама че негодници. Да се радват толкова на убийството на една невинна лисица, че да го правят център на внимание през целия си проклет уикенд. Да доказват мъжествеността си, като убиват за удоволствие. Ние, народите, които те благоволяват да управляват, сме в ролята на лисицата. Преследвани и гонени, докато ни отнемат и последната воля за живот. И те се наричат цивилизовани!

Майлин разбра, че предчувствията й сутринта са били верни. Най-после имаше оръжие да дразни Джони, тъй както той дразнеше нея.

— Бедният Джони! — изгука тя. — Каква дилема! Да се разкриеш или не — това е въпроса. Да си верен на идеалите си и да пощадиш лисичката, като по този начин се издадеш? Или да ги удовлетвориш, за да запазиш прикритието си на английски лорд и да заприличаш на хората, които мразиш толкова много?

Ръцете му стиснаха нейните болезнено.

— Как се чувстваш, Джони? Да станеш един от тях заради каузата? Лесно е да ме съдиш, ако си седиш в Ирландия. Но да видим, сега какво ще решиш. Да убиеш лисицата и да си запазиш маската или обратното?

Той понечи да проговори, но се спря. Гласът му се промени и той започна да върти стика.

— Ако продължаваш да…

Майлин погледна и видя Роджър да се приближава.

— Да помогна с нещо? — попита той. Тонът му бе учтив, но си личеше, че е раздразнен.

Джони отстъпи с поклон.

— Ако мислите, че ще сте й по-полезен, милорд, давайте.

Джони се отдалечи, а Роджър погледна Майлин в лицето.

— Не мисля, че начина, по който те гледа, ми харесва.

— Не му обръщай внимание. Преиграва.

— Трудно е да не го даваш тежко, при тези обстоятелства. Но все пак, Майлин… да имаш да ми казваш нещо? Уверявам те, можеш да ми кажеш всичко, а аз ще се опитам да разбера.

Точно това, разбра тя, преследваше Джони. Каза му, че смята да приключи с женитбата и той използваше всяка възможност да разколебае увереността на Роджър в чувствата й. Тя изгледа гневно отдалечаващия се Джони и каза:

— Не си въобразявай разни неща, Роджър. Уверявам те…

— Дочух един разговор сутринта. Три от гостенките, като не знаеха, че съм наблизо, се обзалагаха, че ти ще се влюбиш в своя спасител. На твое място, кълняха се, биха…

— Роджър, моля те, не слушай празни приказки. Не ме интересува какво казват. И ако искаш да знаеш, започвам да презирам този човек. Ще ми се да стои по-далеч от мен.

Почувства, че лицето й пламва от тези думи. Роджър се втренчи в нея за момент. После много тихо попита:

— Сигурна ли си, че чувстваш точно презрение?

Преди тя да потвърди, той се бе отдалечил.