Катрин О’Нийл
Венчана за риска (17)

Шестнадесета глава

Когато Джони почука на вратата на стаята на лорд Стенли, за да ги вземе, както се бяха уговорили, Майлин бе вече облечена в черна пелерина, която щеше да й помогне да се разтвори в нощта. Когато охраната отвън го пусна, тя си сложи черните ръкавици и покри медната си коса с шапка с воалетка. Ала когато вратата се затвори зад него, Джони, все още с ръка върху дръжката, рече:

— Не, искам да останеш тук.

Майлин се спря, както си закопчаваше ръкавицата.

— Да остана тук? Шегуваш се.

— Никак не се шегувам. Трябва да казваш на всички, че лорд Стенли не се чувства добре.

— Не е нужно — възпротиви се тя. — Трябва само да кажем на пазача пред вратата. Той ще…

— Ако искаш да помогнеш, отвлечи вниманието на пазача, докато ние двамата се измъкваме. Сетне се върни и наблюдавай.

Тя се втренчи в него, не вярвайки на ушите си. Любимият от предната нощ беше изчезнал и бе заместен отново от човек, който мисли само за мисията си. Разумът й подсказваше, че е редно на първо място да се поставя задачата. Ала сърцето й на жена се почувства наранено от неочаквания му отказ.

— Защо ме пренебрегваш? — попита тя, забравила ръкавиците.

— Не те пренебрегвам. Просто…

— Точно това правиш. Никога не си ме оставял извън акцията. Знаеш колко е важна тази среща за мен. Толкова, колкото за теб и за Дагет. Кажи ми, Джони? Какво се е случило?

Той отиде до близкия стол, взе наметката на лорд Стенли и помогна на графа да се облече. На Майлин се стори, че го правеше, за да избегне погледа й.

— Не можем да влезем в битка, преди да си защитим гърба — изстреля той малко остро. — Някой трябва да остане тук и да отблъсква всички подозрения. Ако наистина знаеш колко е важна тази среща, тогава ще разбереш и, че е жизненоважно нищо да не се обърка.

Това бе истина. Не можеше да открие грешка в логиката му. Но сякаш само изглеждаше убедителен, а всъщност криеше нещо от нея. Тя потърси очите му, но той погледна в друга посока.

— Какво не ми казваш? — продължи тя.

Тогава той се нахвърли върху нея.

— По дяволите, момиче, ти тук ще душиш ли или ще помагаш?

Майлин се взря в него. Не помръдваше.

— Какво те е прихванало? — прошепна.

Джони въздъхна неохотно, приближи се към нея, взе ръката й в своята и разкри ивица гола плът под ръкавицата. Целуна я и попита нежно:

— А ако искам да те защитя?

— Никога не си го правил преди.

Когато погледите им се срещнаха, тя видя пламъче, което първо не разбра.

— Никога преди не съм се клел да се оженя за теб. Повярвай ми. Имам мисия и трябва да знам, че си…

Спря се.

— Че съм? — настоя тя.

Той се изправи и пусна ръката й.

— Трябва да знам, че поне веднъж в живота си ще изпълниш нареждане без повече въпроси. Трябва да знам, че ще мога да върша, каквото трябва, без да се тревожа какво ще си науми лудата ти глава…

— Добре. Добре. Ще остана. Но никак не ми харесва.

Лорд Стенли се усмихна тъжно.

— Имам много още да научавам за моята дъщеря. Но в едно съм вече сигурен. Тя не може да търпи да остава извън събитията.

Очакваше в отговор усмивка. Ала усилието му да разведри обстановката остана безплодно. Джони го погледна — мрачно, помисли си Майлин — после отвърна взор.

— Хайде. Приготви се да отвлечеш вниманието на пазача. Дагет се е погрижил за онзи отзад. Ще се видим след минути.

Майлин се уви в наметката и се отправи към вратата. Но се обърна още веднъж и се вгледа в напрегнатото лице на Джони.

— Ако има нещо тревожно, ще ми кажеш, нали?

Той не отговори. Вместо това се наведе и докосна устните й лекичко.

— Пожелай ми успех — рече и отвори вратата.

Майлин се измъкна в коридора. Пазачът застана нащрек.

— Да ви помогна, госпожице?

— Баща ми е болен. Трябват ни лекарства.

— Ще доведа доктор.

— Няма нужда. Идва му на пристъпи. Знам точно от какво се нуждае. Трябва да отидем до аптеката. Бих изтичала и сама, но лорд Стенли настоява и вие да дойдете — страхува се за безопасността ми. Казвам му, че е абсурдно, но знаете ги бащите…

— И дума да не става, госпожице. Отивам веднага.

Когато пазачът беше вече на стълбите, Майлин погледна през рамо и видя как Джони измъква лорд Стенли през задния вход.

 

 

Срещата бе насрочена за единадесет същата вечер, но Дагет ги бе помолил да дойдат рано. Джони прекара лорд Стенли по задните улички до един изоставен склад при реката. Отказали се бяха да се срещат в сиропиталището, заради опасността за децата — в случай, че са ги следили предната нощ. Според Дагет, Флин бе настоял за неутрален терен. Споразумели се бяха за един празен склад близо до хотела, напълно безлюдна територия през нощта.

Докато вървяха, лорд Стенли каза:

— Майлин изглеждаше много разтревожена. А тя не се плаши без повод. Разбирам, че не искаш да я тревожиш, но ако има нещо, мисля, че аз трябва да знам.

Джони го изгледа.

— Мислите, че крия нещо от вас?

— Не знам какво точно да мисля. Такава внезапна промяна за мен! Аз съм в непознат град и се готвя да направя нещо, което никога не съм мислил, че ще сторя. И ако съм малко объркан, няма да е много странно, нали?

Точно тогава чуха тихо изсвирване, на което Джони отвърна. Един силует излезе иззад склада. Беше тъмно, но когато човекът проговори, Джони позна гласа на Дагет.

— Отървахте ли се от нея, както планирахме? — запита той направо.

— Да. Не се тревожи.

Лорд Стенли се смрази, инстинктите го предупреждаваха.

— Какво имате предвид, отървахте ли се от нея! Какво става тук?

Джони отговори ниско, равно, с тон на човек, който по правило живее опасно:

— Решихме, че ще е най-добре тя да не идва.

Лорд Стенли се огледа разтревожен. Тъмно бе като в рог. Беше там сам с хора, които едва познаваше, и бе повярвал на думата им, че е в безопасност. След малко щеше да се срещне с един от най-известните и тайнствени разбойници, които тази бунтовна страна бе отхранвала. Чувстваше, че настръхва от лоши предчувствия. Помисли си, защо не бе настоял да присъства поне отец Ку. Обикновено не се явяваше толкова зле подготвен. Не бе смятал, че се нуждае от подготовка, но сега, миг преди да срещне съдбата си, започна да размисля.

— Сигурни ли сте, че господин Флин ще бъде тук? — попита той.

— Ще бъде — рече Дагет. — Трябваше да го убеждавам доста, но ще дойде тук без предубеждения.

Кръвта на лорд Стенли се смрази въпреки топлата нощ.

— И какво ще правим сега? — попита той и се огледа наоколо.

— Влизаме вътре и чакаме до единадесет.

 

 

Майлин кръстосваше стаята на лорд Стенли разтревожена. Свършила си бе работата, отвлякла бе вниманието на охраната и се бе върнала под предлог, че ще се грижи за баща си. Но не можеше да стои спокойна. Някакъв инстинкт вътре в нея подсказваше, че нещо не е наред. Докато крачеше насам-натам, се опитваше да съобрази причината. Нищо, което Джони бе казал. И друг път си бе играл на диктатор. Но начина, по който го каза, колко бе неубедителен и как избягваше погледа й. И онзи последен поглед, когато й бе казал: „Пожелай ми успех“. Не: „Пожелай ни успех“. Пожелай ми успех. Какво ли бе имал предвид?

Ала това, което я тревожеше най-много бе, че никога не я бяха изключвали от никаква работа, която вършеха. Не можеха да я обвинят, че ги забавя, защото винаги се движеше една крачка напред, когато й се удадеше случай. А защо сега изведнъж решиха да я изоставят? На това най-знаменателно събитие за всички времена! Знаеха какво означава това за нея. Тя затова работеше. Затова бе пренебрегнала властта на Шеймъс Флин и бе рискувала всичко, за да се стигне до някакво мирно разрешение. Това трябваше да е нощта на нейния триумф. А я бяха оставили извън играта.

Защо, питаше се, докато прокарваше пътечка по килима. Защо, защо, защо?

Трябваше да узнае. Не можеше просто да стои и да се чуди. Нещо не беше наред. Имаше мрачно предчувствие за тази мисия, като че Джони знаеше нещо, което не й казваше. Да не би и той да чувства опасността? Не можеше да седи и да се чуди. Трябваше да отиде при него, ако той се нуждае от помощ. Ами, ако на фенианците не можеше да се вярва? Ами ако Шеймъс Флин наруши думата си?

Ами, ако Джони бе в опасност? А лорд Стенли…

Тя сложи наметката си и отвори рязко вратата. Пазачът скочи, а после застана нащрек.

— Баща ми спи. Отивам в кухнята да му взема малко пудинг. Той обича пудинг. Не, не изпращайте никого. Смяната на обстановката ще ми се отрази добре. Но разчитам на вас да не пускате никого тук. Разбирате ли? Ако се събуди, ще отговаряте с чина си, ако не и пред военен съд.

Не дочака отговор. Отиде до задния вход и намери другия пазач в дълбок пиянски сън. Нощта бе тъмна и облачна, нямаше нито луна, нито звезди. Майлин се огледа, за да се увери, че пазачът отпред не я е видял. Но охрана нямаше. Бяха се измъкнали от поста.

Нещо у нея се вкамени. Внимателно, стаила дъх, тя тръгна напред и погледна през прозорците, както бе правила като дете. Фоайето беше празно. Обичайната охрана там не се виждаше.

Почувства се толкова ужасена, че не можеше да мръдне. Определено нещо не бе на ред. Тази охрана бе за безопасността на лорд Стенли. Нямаше да изчезнат, освен ако… освен ако…

Тя се затича. Покрай реката, покрай един кей, после друг към уличката, където се намираше складът. И точно когато се приближаваше, две експлозии нарушиха нощната тишина. Изстрели! Спря се вцепенена. После видя отряд униформени полицаи да тичат по уличката с пушки в ръце. Тропотът на техните ботуши удави ехото на изстрелите в главата й и я мобилизира. Сега бягаше, както никога в живота си, по тъмната уличка и през вратата на склада.

Вътре видя невъобразимо ужасна гледка. Лорд Стенли лежеше изпружен на студения под, а от главата му се стичаше локва кръв. Джони бе коленичил край него с кръв по ръцете, но двама униформени го изправиха. Докато ставаше, пистолетът му падна на пода с трясък.

Без да мисли, Майлин изтича и коленичи край лорд Стенли. Не можеше да каже дали виковете, които чуваше, идваха от нейното гърло или от нечие друго. Знаеше само, че човекът, когото обичаше с цялото си сърце, сега се взираше в нея със стъклени, сини очи. Пулс нямаше.

Тя се огледа сякаш в мъгла. Полицаите удряха Джони по главата с прикладите на пушките, докато го свалиха на колене. Тъмната му коса почервеня от кръв. Майлин се хвърли с крясък към него, отчаяно се мъчеше да се добере до него и да поиска обяснение — някакво обяснение за този ужас. А през цялото време душата й се мяташе. Не може да е истина! Просто не може!

Ала точно когато тя падна на колене и повдигна главата на Джони, точно когато видя агонията в очите му, докато те го биеха в безумен ритъм, тя почувства как някакви ръце я извличат. Вдигнаха я и я отнесоха като някакво животинче.

Докато викаше Джони, чу майора да казва:

— Върнете я в хотела и я заключете. Имаме информация, че този човек е фениански шпионин. Кой знае колко надълбоко е проникнал заговора. Трябва да ви отведем на безопасно място, госпожице. Да ви върнем в Англия, преди да е станало твърде късно.

Двама полицаи посегнаха да я подкрепят, но тя ги отблъсна. Изтича към Дагет, който седеше тъжен над тялото на лорд Стенли. Когато го сграбчи за лакътя, той я изгледа с объркване и болка.

— Защо го направи той, Майлин? Защо?

Тя погледна отново Джони. Биеха го безмилостно, беше се превил на пода. Ала преди тя да може да помръдне, преди целият ужас да навлезе в сърцето й, тя почувства ръцете на мъжете около себе си. Започна да се бори с всички сили. Те обаче я превъзхождаха, така че я извлякоха, ритаща и скимтяща, от сцената на ужасното престъпление.

 

 

Погребалната процесия се проточи километри по улиците на Лондон към Уестминстърското абатство. Оказаха на лорд Стенли честта да бъде погребан с държавни почести и всички съпътстващи привилегии. Елитният полк на кралицата маршируваше, последван от стария полк на лорд Стенли, всички с черни ленти на ръцете в знак на траур. Ковчегът му бе поставен в стъклена катафалка, зад един кон без ездач, който се движеше бавно по алеята, за да могат тълпите хора от двете страни да зърнат за последно трагично загиналия благородник. Зад ковчега бяха най-близките съратници на лорд Стенли от парламента, които вървяха със сведени глави и сплетени ръце. А зад тях, в отделна кола се движеше Майлин заедно с Роджър и семейство Хелмзли — облечена в траурни дрехи и съсипана от скръб.

Би предпочела да е сама, но семейство Хелмзли настояха, че тя се нуждае от приятели в такъв момент. Катрин оказа неоценима помощ, като почти се премести в дома на лорд Стенли и пое всички приготовления, които Майлин нямаше кураж да извърши, с безшумна бързина, така че й спести това изпитание. Беше благодарна за помощта, но непрестанното присъствие я караше да се чувства на показ и уязвима. Нямаше дори време да скърби истински. Нямаше възможност да се обърне към чувствата, които я изгаряха отвътре, и да ги подреди в поносим ред. Нито момент, в който да изкрещи към небесата думата, която измъчваше съзнанието й: Защо, защо, защо?

— Какво прекрасно погребение — забеляза Катрин, като погледна през прозореца множеството, което се тълпеше по улиците. — Приляга на нашия беден скъп приятел.

И на страната, и още как. Правителството бе превърнало погребението на лорд Стенли в цирк, за да възстанови твърдата си линия относно Ирландия. Никой не можеше да гледа процесията начело с убития герой, без да си помисли какво са направили онези кървави ирландски животни. Това единствено деяние бе доказало пред света всичко, което англичаните бяха казвали за ирландската глупост, ограниченост и жестокост. Така че те превърнаха този свят ритуал в открита пропаганда.

Но как Майлин да се възпротиви? Всъщност, тя едва бе промълвила дума-две, откакто я върнаха в Лондон насила и под стража. Всички усилия да остане в Дъблин пропаднаха. Властите се страхуваха за безопасността й. В Дъблин бе обявено военно положение, а от Лондон дойдоха специални поделения с единствена задача да задушат всички бунтовни намерения, които фенианците биха имали. Затворникът, бе чула тя, лежеше в тъмницата „Килмейнхъм“, където в миналото бяха екзекутирали революционери. Ала освен това, тя не бе научила нищо.

Майлин все още не можеше да се оправи от шока. Не искаше да повярва. Да повярва, че мъжът, който я бе прегръщал и се бе клел, че всичко ще бъде наред, е убил лорд Стенли… Как да го повярва? Но и как да го отрече? Чувстваше се опустошена, подмятана от вълните на болката и гнева, объркването и предателството. Бяха толкова близко до успеха! Лорд Стенли бе готов да преговаря. Как, в името на бога, бе могъл Джони да извърши такова хладнокръвно престъпление? Как бе могъл да сътвори такова чудовищно предателство, след всичко, което бяха споделили? Всички обещания, които си бяха дали. Обещанието между нас е свещено… Искаше й се да хвърли обратно тези лъжовни думи в лицето му.

Настроението в каретата бе съчувствено, но отвъд учтивата им загриженост, Майлин чувстваше потиснатия гняв на Хелмзли. Те също бяха направени на глупаци, като позволиха годежът на Роджър да бъде поруган от един ирландски негодник. Както и да празнуват героизма му при спасяването й, докато през цялото време той ги бе разигравал като марионетки. Майлин чувстваше как те горят безмълвно под изтънчената и грижлива фасада. Това й припомняше собствените й объркани чувства и гнева, който се просмукваше сред тъгата и вината.

— Всички ни измами — рече Роджър, като че четеше мислите й и не можеше да сдържи вулкана у себе си, който щеше да избухне всеки момент. — Всички сме жертви на неговото дяволско коварство. Да се маскира като лорд Уитни… и после да… Майлин, милата ми. Ако ми позволиш… бих направил всичко, за да се реванширам пред теб.

Майлин видя надеждата в очите му и отвърна поглед. Нямаше сили да помисли за бъдещето, което изглеждаше безнадеждно и безсмислено, също както любовта й към Джони.

— Роджър, скъпи — укори го Катрин, въпреки че Майлин видя какъв поглед й хвърли, като че един такъв изход би оправил цялата бъркотия. — Майлин все още не е в състояние да прави планове.

— Разбира се, права си. Прости ми — ала след миг той вдигна поглед и остро извика: — Но, за бога. Не можа ли да се досетиш? Не ти ли подсказа с нещо?

Майлин се втренчи стреснато в него. Осъзнаваше огорчението, предизвикало това избухване. Знаеше обаче добре и колко опасно е положението й. Лесно можеше да бъде разкрита. При такъв публичен скандал, колко ли време щеше да мине, преди и другите да си зададат подобни въпроси и загадката да започне да се разкрива? Ала все пак бе тъй наранена, тъй съсипана от скръб, и предадена, че не можа да проговори.

— Лошото е, че никой от нас си нямаше и представа — рече Катрин, която отново й се притече на помощ. — О, Роджър, как измъчваш бедното момиче!

— Трябваше да се сетя, че е измамник — изсумтя Уилям. — Така както се държа на онази хайка, беше ясно, че не е англичанин.

— Няма да търпя повече това — обяви Катрин с нетърпящ възражения тон. — Вярно, този човек се подигра с всички ни. Да не споменаваме, че ни лиши от един от най-скъпите ни приятели. Но помислете, ако ние се чувстваме предадени, как ли се чувства Майлин. Тя бе измамена също както нас. И се нуждае от нашето съчувствие, а не от обвиненията ни. Мила моя — добави тя, като пое ръката на Майлин, — нека те уверя, че въпреки всичко ние те обичаме и ще те подкрепяме. Ти си скъпа на сърцата ни, въпреки разочарованието и ние няма да те изоставя в този тежък час.

Майлин знаеше, че Катрин иска да бъде мила. Ала в тона й се чувстваше и упрек. Ако тя не бе изоставила Роджър заради този нехранимайко, би им спестила цялата тази болка. Пожела си утехата на сълзите, но сега дори и те не идваха.

Не й се наложи да отговаря, защото процесията спря пред катедралата. Докато слизаха, видяха как Уелският принц се присъедини към тези, които носеха ковчега. Тръгнаха по дългата пътека, съпроводени от звуците на органа. Все още в траур заради принц Албърт, кралица Виктория бе нарушила усамотението си и бе дошла на службата. Тя седеше с министрите си близо до олтара, а короната и лицето й бяха покрити с дълъг черен воал.

Майлин издържа дългата церемония с натежало сърце. Кентърбърийският архиепископ прочете похвалното слово, което бе последвано от поредица гневни речи, по-подходящи за парламентарната трибуна. Майлин слушаше като в мъгла, с изправен гръб, като усещаше сълзите, които така и не можа да пролее.

Вината е моя, точно колкото и на Джони, помисли си тя, докато разсеяно въртеше пръстена, който той бе поставил на лявата й ръка. Бе забравила, че е още там, но сега той гореше пръста й като проклятие. Мисълта я преследваше както през всички дни до погребението. Аз погубих лорд Стенли.

Погребаха тялото в абатството, като оставиха заравнянето на каменния под за после, при мълчаливия край на церемонията. Сетне, един по един, стотиците скърбящи пристъпиха към Майлин да изразят съболезнованията и възмущението си. „Можеш да бъдеш сигурна, мила, че за смъртта на баща ти ще бъде отмъстено“, тя загуби представа колко пъти чу тази единствена клетва.

Стоеше заедно с Хелмзли и едва гледаше присъстващите в очите. Ала когато и последният си отиде, към нея се приближи инспектор Уърдингтън от Скотланд Ярд — мрачен, но някак странно самодоволен.

— Моите съболезнования — започна той. — Ала се опасявам, че разкрихме някои доста шокиращи подробности.

Майлин се вцепени, защото не можеше да понесе повече емоции.

— Оказва се, че истинският лорд Уитни е бил убит от измамника.

Това изкара Майлин от вцепенението й.

— Убит! — извика тя искрено шокирана.

— Така изглежда. В нощта, когато лорд Уитни трябваше да пристигне от Индия, Темза изхвърли едно тяло. По чертите си личеше, че е аристократ, но никой не го потърси, така че объркването бе пълно. Накрая го погребахме без много шум. Ала мистерията продължи да ме преследва и аз се чудех кой ли ще е този човек. По-късно, когато бяхте върната от мнимия лорд Уитни, аз заподозрях измамата. Твърде гладко бе всичко, за да е изцяло правдоподобно. Така че писах на самия вицегубернатор в Индия и го помолих да ми каже какво знае за лорд Уитни. Истинският лорд бил преживял падане от кон, когато бил момче, и си счупил ключицата. Счупеното така и не зараснало добре и му причинявало болки. Когато се сетих за измамата на мнимия лорд, веднага си помислих за тайнствения непознат, когото погребахме. Наредих ексхумация на тялото. Той наистина имаше счупена ключица. Накратко, този измамник, който и да е бил, е убил не само лорд Стенли, но и младия лорд Уитни.

Майлин се олюля, така че Роджър трябваше да я подхване, за да не падне.

— Не може да е истина — прошепна тя.

Джони я бе уверил, че лорд Уитни е бил отвлечен, държан в безопасност и щял да бъде пуснат, когато мисията приключи. Възможно ли е наистина да го е убил? И ако беше истина, лъгал ли я бе през цялото време?

Припомни си колко странно се държа последната нощ. Как бе настоял тя да не ходи на срещата. Как изглеждаше все едно крие нещо от нея.

— Имате ли някаква идея кой би могъл да е измамникът? Бяхте сгодена за него. Може да се е изпуснал в момент на слабост. Властите в Дъблин се опитват да измъкнат нещо от него, но проклетникът не желае да говори.

Майлин се обърна в ръцете на Роджър, прииска й се да избяга. Как можа Джони да го направи? Как?

— Наистина, инспекторе — сгълча Катрин, — отивате твърде далеч. На бедното момиче му се събра много за един ден.

Майлин почти не усети как й помогнаха да се качи в каретата. Навън тълпите я поздравиха, но тя се втренчи през прозореца невиждаща. Да можеше само да поговори с някого, някой, който да й помогне да измисли какво да прави. Беше напълно сама сред ужасяващата бъркотия, и нямаше кого да обвинява, освен себе си.

Ала все пак обвиняваше някого. Джони! Душата му да гори в ада заради това, което стори!

— Трябва да почиваш — каза й Катрин, когато най-накрая се добраха до къщата на лорд Стенли. Вече нейна, припомни си тя вяло. — Ще остана с теб и ще се погрижа…

— Не — прекъсна я Майлин, твърде тревожна, за да се занимава и с това. — Искам да остана сама.

Трябваше да ги убеждава известно време, но най-накрая семейство Хелмзли я оставиха на мира. Изтощена, тя завъртя ключа и се втренчи в черния венец на вратата. Влезе в празния салон, където с лорд Стенли бяха прекарвали вечерите. Беше тъмно и тихо, прислугата бе освободена за деня. Домът бе тъй празен, а тишината отекваше глухо. Ала Майлин усещаше присъствието на лорд Стенли навсякъде — в креслото, където бе седял, в книгата, която четеше, в чашите за коняк, чакащи един човек, който никога нямаше да пие отново от тях. Сърцето й се късаше, тя пусна ключа и потъна в креслото — искаше й се да върне времето назад, да поправи стореното, усещаше, че целият й живот, надеждите и смисълът се сриват.

Тя зарови глава в ръцете си и изстена на глас:

— Боже господи, какво направих?

Чу шум и вдигна рязко глава. Наполовина скрит от завесата, в мрака стоеше Дагет, облечен в прашни дрехи за път.

Първото лице на приятел, което виждаше от дни. С отчаян вик Майлин скочи на крака, хвърли се в прегръдките му, притисна го и най-накрая изплака отдавна сдържаните сълзи.

 

 

В началото облекчението да поплачеш на близко рамо бе голямо. Ала когато Дагет прошепна „моя красавице“ — името, с което я бе наричал като дете — и когато ръцете му я притиснаха в болезнена прегръдка, така че тя се почувства прикована към войнските му гърди, гневът й избухна. Тя започна да го удря с юмруци и да се мъчи да се освободи.

— Той го уби! — крещеше тя. — След всички усилия го застреля като куче! И лорд Уитни е убил, а така и не ми каза. Двама невинни, които не заслужаваха тази участ.

Дагет я пусна, като я гледаше неумолимо.

— Дагет, защо? Защо го е направил? Не е ли знаел, че това ще ме убие?

Той пресече стаята и си наля коняк от кристалната гарафа. Протегна чашата в подкана, но тя поклати глава, така че той я пресуши сам.

— Трябваше да го убие — рече накрая.

— Не трябваше — извика Майлин разпалено. — Почти бяхме…

— Трябваше, казвам ти. Твоят светец, лорд Стенли, беше на път да се обърне срещу нас.

Майлин се втренчи в него объркана.

— Какво имаш предвид?

— Нямаше намерение да осъществи срещата. Бе предупредил военните да хванат Шеймъс Флин.

— Лъжеш!

— Мислиш ли, че щях да бия целия път до този проклет град, където има куп хора, които са ме виждали, мислиш ли, че щях да рискувам всичко, за да ти кажа нещо, в което не съм абсолютно сигурен?

— Щеше да ми каже.

— Той те предаде. Знаеше, че ще ни предупредиш, ако ти беше казал какво е намислил. Не разбираш ли, момиче? Казал ти е каквото е искал да повярваш.

— Но той ми вярваше.

Очите му се присвиха укорително срещу лицето й.

— След като ти му призна една лъжа, продължила цели седем години?

Твърдението му увисна във въздуха, докато Майлин се мъчеше да проникне в ужаса на казаното.

— Откъде знаеш това?

— Разбрахме от един от охраната. Не се ли почуди, че полицаите изведнъж се оказаха точно там? Лорд Стенли ги е предупредил предварително. Джони разкри коварството точно навреме.

— И затова не ме искаше там.

— А, най-после схващаш. Той знаеше, че част от предателството ще се състои в това, ти и отец Ку да бъдете арестувани. Затова не ти каза. Лорд Стенли щеше да те предаде. Джони не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да го убие или да поеме последствията. Какво щеше да сториш ти?

Потресена, Майлин потъна в най-близкото кожено кресло. Чу ботушите на Дагет да дрънчат по пода, докато той се приближаваше към нея, хвана раменете й и я разтърси здраво.

— Трябваше да го направи, казвам ти. Сега разбираш ли?

— Не ме интересува. Проклинам пъкленото му дело. Можеше да стори нещо друго. Можеше да намери начин…

Дагет приклекна до нея с лакти на коленете, а брадичката му изхвръкна напред.

— Станалото — станало. Затворили са го в „Килмейнхъм“. Знаеш какво значи това. Опитахме, но не можем да влезем. Затворили са го по-здраво от проклетите кралски бижута. И го измъчват. Правят всичко, на което са способни, за да го накарат да проговори. Да им каже, кой стои зад целия план.

Със сърце, смразено от ужас, Майлин вдигна поглед към лицето на Дагет. Изглеждаше напрегнат, а под очите му имаше сенки, сякаш и той не бе спал както нея в дните след убийството. Ала не каза нищо.

— Те го убиват, Майлин. Познаваш Джони. Знаеш, че никога няма да проговори. Ще го убият тъй, както аз съм сега при теб.

Сърцето й се сви при мисълта за страданията на Джони. Ала гневът и чувството, че е предадена, я правеха твърда. Той със сигурност би могъл да намери и друг начин.

— Дъблин се превърна в оръжеен склад. Войските са толкова много, че не можеш да се изплюеш, без да те спрат и да те питат кой си и какво правиш тук. Но народът, о, Майлин, народът. Застанаха зад Джони, всичките до един. Той стана символ за тях. Велик мъченик за делото. Това ги вдигна както никога досега. В тях има живот и желание за отмъщение. И ако сега им каже, биха продали и майките си.

Говореше, като че си бе загубил ума. Очите му бляскаха с пламъци, каквито тя рядко бе виждала. Изглеждаше жив, въодушевен, а енергията струеше от него като поток.

— Какво казваш?

— Можем да използваме това. С целия народ зад Джони, нямаш представа колко далеч можем да отидем.

Майлин стана рязко и го отблъсна.

— Да не казваш, че Джони уби баща ми за добро?

Той също се изправи и я изгледа с пламтящ поглед.

— Казвам, че Джони ни трябва жив. Мъртъв не би бил нищо повече от поредния мъченик за Ирландия. Жив ще може да поведе хората към свободата. Сега знаят кой е той…

— Говориш абсурди. Не ми ли каза преди малко…

— Че искат да го убият. Да. Но не и ако се доберем до него. Ако го измъкнем навреме.

Тя си пое дъх сякаш след цяла вечност.

— Да го измъкнем? От „Килмейнхъм“?

— Да — Дагет я сграбчи и отново я разтърси, причинявайки й болка в опитите си да я убеди. — Трябва да го измъкнем от онзи ад, Майлин. Затова съм тук. Имаме нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Не можем да го доближим. Но можем да използваме името и положението ти. Току-що наследи всичко от лорд Стенли, с изключение на мястото му в парламента. Ако дойдеш в Дъблин, можеш да направиш така, че да го видим. А веднъж, ако влезем, ще го измъкнем. Помисли какво ще означава това. Джони ще бъде несравним герой!

— Ти да не си луд?

Очите му се присвиха.

— Може би съм луд. Но ще измъкна Джони от онази дупка, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Майлин се извърна объркана.

— Не знаеш за какво ме молиш.

— Знам само, че ако не измъкнем Джони в близките няколко дни, той ще умре. Това ли искаш?

Мъртъв. Искаше ли тя Джони да умре?

— Ела с мен, Майлин — призова я Дагет. — Нуждаем се от положението и от уменията ти. Спаси живота на човека, който казваш, че обичаш.

Думите му й причиниха прилив на болка. Защото тя знаеше, че въпреки всичките деяния на Джони, тя все още го обича. Беше го обичала толкова дълго и толкова дълбоко, че не знаеше дали въобще е възможно това да свърши. Сега знаеше само, че не би могла да види лицето му отново. Не би могла да чуе оправданията му за едно престъпление, на което по принцип не беше способен. Ала знаеше също, че не би могла да позволи той да умре.

Искаше да изкрещи към стихиите заради жестокостта им. Но вместо това сви рамене и рече:

— Аз ще го измъкна. Но дотук. Чуваш ли ме, Дагет? Аз се оттеглям. Никакви кървави планове повече.

Той замълча за момент, докато я гледаше. Тя чувстваше, че се опитва да сподави някаква дълбока емоция. Когато накрая проговори, той го направи внимателно, като че възпираше думи, които се страхува да изрече на глас.

— Добре, щом така искаш. Мисията свърши. Джони бе разкрит. Много добре. Измъкни го и аз ти давам думата си. Ще се погрижа да не видиш двама ни никога повече — нито него, нито мене.